Р Е
Ш Е Н
И Е
№169 Разград
20.І.2014 Разградски окръжен
година Град
2013
съд
17.
ХІІ. открито
На Година
РАЯ ЙОНЧЕВА
В заседание
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Светлана Лазарова ЛАЗАР
МИЧЕВ ДОРОТЕЯ ИВАНОВА
ЧЛЕНОВЕ:
ТИХОМИР ТОДОРОВ
СЕКРЕТАР:
ПРОКУРОР
Като разгледа докладваното от съдия Йончева
в. гр. 2013 №367
дело
по описа за година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производство
по реда на чл. 267 и сл. ГПК.
С Решение №281/16.Х.2013г., постановено
по гр.д.№1977 по описа му за 2012г. , приемайки,
че е сезиран по реда на чл.2, ал.1, т.2 ЗОДОВ /в редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012
г./, РРС е
отхвърлил като неоснователен и недоказан иска на Р.П. против Прокуратурата на
РБ, за дължимо му се в размер на
10 000,00лв. обезщетение за неимуществени вреди, твърдени като резултат от
действия и бездействия по образуваното срещу него сл.д. №2434/1992г. по описа
на ОСС-Търговище. С решението си РРС е осъдил ищеца и със заплащане на
дължимата се производството държавна такса.
Недоволен от така постановеното решение,
ищецът обжалва същото като неправилно, незаконосъобразно, необосновано и като постановено при нарушено
му право на справедлив процес. Твърди несъответствие между търсената от него защита
с дадената й от първоинстанционния съд квалификация. Моли за отмяна на решението и за постановяване на ново такова, с което
съдът да уважи иска в пълния му размер и на действително предявеното му
основание, визирайки разпоредбата на чл.6,т.2 от Конвенцията
за защита на правата и основните свободи. Счита за незаконосъобразно решението и
в частта, с която съдът му е възложил
заплащане на дължимата се за производството държавна такса.
В с.з. заявява, че поддържа искането си за
отмяна на решението на релевираните в жалбата основания. Счита, че първоинстанционният съд е следвало
да съобрази като предпоставка за ангажиране отговорността на прокуратурата и
допуснати при наказателното му преследване нарушения на чл.6, ал.2 от Конвенцията за защита на правата и основните
свободи. Като съображения за нарушеното му право на справедлив процес – сочи
допуснато от първоинстанционния съд нарушение на гарантиращия равнопоставеността
му в процеса чл.9 ГПК. Тъй като по време на процеса не било дадено разрешение
за сваляне на белезниците му, това го лишило от възможността да се ползва от
бележките си по делото и да задава въпроси на свидетелите.
В
предоставеният й по реда на чл.263 ГПК срок, ответната по жалбата страна не
е депозирала писмен отговор. В с.з. пледира за потвърждаване на
обжалваното решение като правилно, обосновано и законосъобразно постановен
съдебен акт.
Като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, жалбата е допустима.
Разгледана по същество, жалбата е основателна.
Гр.д.№1977/2012г. е образувано на производство
пред РРС по искова молба на жалбоподателя,
с която е поискал от съда да осъди ответника-Прокуратурата на РБ, да му заплати обезщетение в размер на 10 000,00лв.
за причинени му в периода 13.12.1992г.г.-13.12.2007г. неимуществени
вреди.
В
обстоятелствена част, относимо към волеизявеното в петитум на молбата, жалбоподателят
е конкретизирал, че вредите, чието обезщетяване претендира, са неимуществени по своя характер - „стрес,
нерви, психическо разстройство, чувство на несигурност и тежък психически
дисконфорт” и че същите са в резултат на продължилото петнадесет години наказателно
преследване по образуваното срещу него сл.д.№2434/1992г. по описа на
ОСС-Търговище.
Обсъдени в съвкупност и относимо към становищата на страните,
доказателствата по делото сочат на следното: С Постановление
вх.№2032/13.ХІІ.1992г. на РП-Попово срещу жалбоподателя Р.П. е било образувано сл.д.
№2434/1992г. по описа на ОСС-Търговище и същият е бил привлечен като обвиняем по
обвинение за престъпления, инкриминирани
в периода м.V.-м.ХІІ.1992г. в съучастие с лицето Бисер Недялков Бонев, както следва:
- по чл.316
във вр. с чл.308, ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 и чл.26НК;
- по чл.215,
ал.2 във вр. с ал.1 във вр.п с чл.20, ал.2 и чл.26НК;
- по чл.262
във вр. с чл.211 във вр. с чл.210, ал.1, т.2 и т.5 във вр. с чл.20, ал.2 и чл.26
НК;
С
Постановление от 18.ІХ.1998г., поради отсъствие на обвиняемия Бонев, производството по делото е било спряно на
осн.чл.239НПК(отм.).
С
Постановление от 22.ІV.2003г. (вж.на
л.57, т.ІІ от сл.д) РП-Попово прекратява
образуваното срещу обв.Бонев наказателно
производство частично по обвинението за
престъпление по чл.316 НК като погасило се поради изтекла към м.ХІІ.1997г.
абсолютна давност, по см. на чл.80, ал.1, т.4НК.
С
Постановление от 8.VІІІ.2007г., поради отпадане на предпоставките за спирането
му, образуваното срещу жалбоподателя
наказателно производство е възобновено по обвинение за престъпление по чл.215,
ал.2 във вр. с ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 и чл.26 НК и по обвинение за
престъпление по чл.262 във вр. с чл.211 във вр. с чл.210, ал.1, т.2 и т.5 във
вр. с чл.20, ал.2 и чл.26 НК.
На
22.VІІІ.2007г(вж.т.ІІ, л.119 и сл.) на жалбоподателя е предявено обвинение за
престъпление по чл.262 във вр. с чл.210, ал.1, т.5 във вр. с чл.20, ал.2 и
чл.26НК.
Доколкото това е значимо за
достоверност на фактологията, следва да се отбележи, че в преписката по сл.д.№2434/1992г. не се
установи наличие на произнасяне по отношение на повдигнатото срещу
жалбоподателя П. обвинение по чл.316 във вр. с чл.308, ал.1 във вр с чл.20,
ал.2 и чл.26 НК .
На
л.98, т.VІІ от сл.д.№2434/1992г. е приложено вл. в сила Постановление на
РП-Попово, с което поради изтекла към 30.ХІ.2007г. абсолютна погасителна
давност(в случая възлизаща на петнадесет години) предварителното производство, образувано и
водено срещу жалбоподателя по обвинение за престъпления по чл.215, ал.2 във вр.
с ал.1 във вр. с чл.20, ал.2 и чл.26НК,
както и по чл.262(отм.) във вр. с чл.211 във вр. с чл.210, ал.1 , т.5 във вр. с
чл.20, ал.2 и ч. 26НК е прекратено на осн. о чл.81, ал.3
НК.
По делото се установява, че за процесния период 13.ХІІ.1992г.-13.ХІІ.2007г. ищецът е бил многократно
осъждан с влезли в сила присъди за други престъпления. Понастоящем търпи наказание „доживотен затвор”, наложено му с
присъда по НОХД №439/2006г. на РОС за извършено на 31.V. 2006г. престъпление по
чл.116 ал.1 т.5, т.6, т.9 и т.12 във връзка с чл.115 от НК и за престъпление по
чл.330 ал.3 от НК.
При така установената фактическа обстановка,
приемайки, че е надлежно сезиран с иск, основаващ се на визираните в чл.2,
ал.1, т.2 ЗОДОВ /в редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012
г./ предпоставки ,
РРС е отхвърлил иска на Р.П. като неоснователен и недоказан. Възприемайки употребеният в исковата молба израз
„незаконни” като относим към извършените от следствените органи действия, по
същество на иска РРС е приел, че същият
е неоснователен, тъй като по см.
на чл.8
от Тълкувателно решение №3 от 22.04.2005г. на ВКС по т.гр.д.№3/2004г. на ОСГК в конкретния случай не може да се говори за
„недоказано обвинение или незаконно такова”.
Принципно, становището на първоинстанционния
съд досежно съставомерността на деликта по чл.2, ал.1, т.2ЗОДОВ е правилно, но то като
такова се явява постановено по същество на иск, с какъвто в действителност не е
бил сезиран.
Първият
въпрос, който следва да бъде решен, е какъв е юридическият факт, от който
ищецът твърди, че е претърпял вреди, който рефлектира върху правилната правна
квалификация на исковете.
Предвид изложените
фактически обстоятелства в исковата молба настоящият състав приема, че претенцията за
обезщетение за претърпени неимуществени вреди ищецът основава на факта, че образуваното
срещу него наказателно производство, в резултат на действия и бездействия на
органите на досъдебното производство е продължило извън всякакви разумни
срокове и в този смисъл е незаконно. Като
в допълнителна молба, депозирана в срока за отстраняване нередовността на
първоначално подадената такава и преди дължимата се по реда на чл.131 ГПК размяна на книжа, жалбоподателят изрично е
посочил, че образуваното срещу него наказателно преследване е предприето в
нарушение на чл.6, ал. 2 ЗОДОВ, явно имайки предвид разпоредбата на чл.6, ал.2 от Конвенцията за защита на правата и основните
свободи. Тук първоинстанционният съд е следвало да отчете факта, че ищецът не
притежава юридическа правоспособност и че е осъществявал защитата си сам. Което
обяснява неточностите в изказа му, но не внася съмнение относно основанието, на
което е предявил защитата си.
Съгласно чл.
6, ал. 1 КЗПЧОС всяко лице, при определянето на неговите граждански права и
задължения или при наличието на каквото и да е наказателно обвинение срещу
него, има право на справедливо и публично гледане на делото, в разумен срок.
Нарушението на това субективно материално право поражда отговорност за
обезщетение на базата на деликта.
Доколкото, към датата на предявяване на иска,
няма уреден пряк иск в специалния ЗОДОВ за защита на посоченото право, то
приложение намират общите правила на деликта. Отговорността на Прокуратурата,
като процесуален субституент на Държавата, е гаранционно-обезпечителна и
произтича от разпоредбата на чл. 49 ЗЗД.
Първоинстанционният съд е разгледал иска, на осн. чл.
2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./ и, както
настоящата инстанция изясни вече, е приложил неточно закона. В случая,
обезщетение на основание уредената в цитираната правна норма хипотеза не се
дължи на ищеца, доколкото по смисъла на специалния закон не е установена незаконност
на повдигнатото обвинение - то не е прекратено поради това, че деянието не е
извършено от лицето или, че извършеното деяние не е престъпление, нито има
постановена влязла в сила оправдателна присъда; наказателното преследване не
било погасено по давност или деянието - амнистирано преди образуване на
наказателното производство. Решението в частта, с която искът е частично
уважен, е допустимо, но неправилно и следва да бъде отменено, като спорът се
разреши от състава на Върховния касационен съд.
Едно от оплакванията в
исковата молба е за продължителността на наказателното производство. То е сред
обстоятелствата, имащи отношение към обезщетяването на нематериалните вреди от
увреждане по чл.
2, ал. 1, т. 2 ЗОДОВ /редакция преди изм. ДВ бр. 98/2012 г./, но още е и
самостоятелно основание за обезщетение, когато производството е продължило над
разумния срок. Във втората хипотеза, искът е с правно основание чл. 49 ЗЗД и се основава на твърдение за
нарушение на чл.
6 КЗПЧОС, която е част от вътрешното ни право към релевантния период от
време, на осн. чл.
5, ал. 4 от Конституцията на РБ. В този смисъл е наложилата се
последователна практика на ВКС , постановена по реда на чл.290 ГПК и имаща
задължителен за съдилищата характер.
В своето кумулативно
единство от обстоятелствена част и петитум, предявеният от жалбоподателя иск
сочи на защита именно по реда на общия, предвиден в чл.49 ЗЗД деликт. Постановено по същество на основание, различно от
заявената с иска защита, обжалваното решение е недопустимо и следва да бъде
обезсилено, а делото върнато за новото му разглеждане от друг състав на РРС на
действително предявеното основание..
Недопустимо постановено се явява решението и в
частта си за разноските. Със свое Определение 1786/2.ІІ.2013г. решаващият съд е
уважил молбата на ищеца, като на осн.чл.83, ал.2 ГПК го е освободил от
заплащане на дължими в производството такси и разноски. Постановеният по реда на чл.83 ГПК съдебен акт е от
категорията на неотменяемите такива(по аргумент на
чл.248ГПК, предвид необжалваемостта на определението, с което се уважава
молбата за освобождаване от д.т. ).
Противно на така
постановеното, в диспозитив на решението си, съдът е постановил осъждането на ищеца с внасяне на държавна такса.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ОБЕЗСИЛВА Решение
№281/16.Х.2013г. по гр.д.№1977/2012г. по описа на РРС като недопустимо постановено по непредявен
иск и
ВРЪЩА делото за ново разглеждане на действително предявеното
с иска основание от друг състав на РРС.
Решението може да
се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.