РЕШЕНИЕ № 17

Гр. Разград 11.03.2014 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Разградски окръжен съд на десети февруари две хиляди и четиринадесета година в открито заседание в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ:РАЯ ЙОНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ:ЛАЗАР МИЧЕВ

ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

Секретар: Н. Р

Като разгледа докладваното от съдия МИЧЕВ

в. гр. дело № 368 по описа за 2013 г.

и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 85 / 30.09.2013 г., постановено по гр. дело № 589 / 2011 г. по описа на РС – Исперих отхвърлил предявен от И.Р.Л. иск на правно основание чл. 124, ал. 1 от ГПК срещу Община Исперих, за признаване за установено по отношение на ответника, че тя е собственик, на основание изтекла в нейна полза придобивна давност, върху застроен УПИ с начин на трайно ползване дворно място с обща площ от 430 кв.м., ведно с построената в него масивна едноетажна жилищна сграда с площ от 114.25 кв.м., находящи се в гр. Исперих, ул. “ Ст. Караджа “ № 30, като неоснователен и недоказан. Със същото решение съдът прекратил, поради недопустимост, производството по предявен от И.Л. иск на правно основание чл. 124, ал. 4 от ГПК, с който се иска да бъде признато за установено по отношение на ответника, че Акт за държавна собственост № 844 / 19.08.1991, г.; Акт за общинска собственост № 135 / 15.11.1999 г; Акт за общинска собственост № 81 / 19.03.2002 г. и Акт за частна общинска собственост № 4594 / 23.06.2010 г. са неистински. С оглед изхода на делото ищцата била осъдена да заплати на ответника разноските по делото.

Недоволна ищцата И.Л. обжалва решението, като в жалбата се излагат доводи за неговата необоснованост и незаконосъобразност, тъй като изложените от съда правни изводи не се подкрепят от събраните по делото доказателства и противоречат на закона. По отношение на иска по чл. 124, ал. 1 от ГПК ищцата твърди, че с оглед доказателствената тежест е представила необходимите доказателства във връзка с твърденията й, че в нейна полза е изтекъл предвиденият давностен срок, като през това време по недвусмислен и категоричен начин е демонстрирала намерението си за своене на имота. По отношение на иска по чл. 124, ал. 4 от ГПК се твърди, че неправлино съдът приел, че оспорените от нея актове, не са относими към спора., вследствие на което съдът стигнал също до неправилен извод, че за нея не е налице правен интерес от водене на иска. В Решението се оспорва и в частта досежно разноските. В заключение се отправя молба за отмяна на решението и уважаване на предявените искове.

Въззиваемата страна – Община Исперих не депозира отговор на въззивната жалба, в предоставеният й срок.

Жалбата се подържа и в съдебно заседание от И.Л. и от назначеният й особен представител – адв. А.Т.., на същите основания и със същите искания.

В допълнително представено писмено становище се развиват съображения, в които се сочи, че неправилно съдът приел, че ищцата била държател на процесният недвижим имот, а не негов владелец, при непрекъснато и безпрепятствено владение в продължение на поне 14 години. През този период тя демонстрирала намерението си за своене, като извършвала ремонтни дейности, без противопоставяне от страна на Общината. Имота бил безстопанствен в продължение на години и отношението й към имота било заявявано ясно пред Община Исперих. На следващо място се сочи, че съдът допуснал процесуално нарушение, като не допуснал приложените към исковата молба писмени доказателства, приемайки ги за ирелевантни към спора и по този начин препятствал ищцата да докаже претенцията си. Освен това съдът не събрал достатъчно доказателства и по този начин делото останало неизяснено. По отношение на разноските се сочи, че без да е представен списък с разноските от ответника, съдът неправилно му присъдил юрисконсулско възнаграждение.

Въззиваемата страна – Община Исперих не се явява в съдебно заседание и не заявява становище по жалбата.

Разградският окръжен съд, обсъди изложените доводи и становища на страните и след проверка на решението, констатира следното:

Обжалваното решение на районния съд е валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него е неоснователна.

Делото е напълно изяснено от фактическа страна и фактическите положения, приети за установени от районния съд, се подкрепят от събрания доказателствен материал и са основани на закона. Въззивната инстанция изцяло споделя изложените мотиви към решението на първоинстанционния съд и счита, че не следва да ги преповтаря и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

Във въззивната жалба на първо място се сочи, че обжалваното решение е постановено при неправилно прилагане на материалния закон, пир непълно и незадълбочено кредитиране на събраните по делото доказателства. В подкрепа на тези твърдения не се излагат никакви конкретни съображения, които да бъдат проверени от настоящата инстанция. При проверката си въззивният съд не констатира процесуални нарушения, които да са допуснати от първоинстанционният съд при събиране и проверка на доказателствата по делото. С доклада си районният съд правилно е квалифицирал исковете и правилно е разпределил доказателствената тежест между страните. Възприетата от първоинстанционният съд е в пълно съответствие със събрания по делото доказателствен материал. Съдът подробно в хронологичен ред е изложил от фактическа страна развилите се между страните взаимоотношения.

На следващо място се излагат съображения против изводите на съда, въз основа на които е отхвърлен предявеният положителен установителен иск. Твърди се, че предявеният иск е основателен и доказан, тъй като били налице едностранни действия на ищцата, че държи имота за себе си. По недвусмислен и категоричен начин е демонстрирала намерението си за своене на имота, чрез действия годни да я направят собственик / извършвала ремонт с приспособяване на имота за жилищни нужди /. В допълнителното писмено становище се изтъква, че ищцата упражнявала непрекъснато владение върху имота в продължение на поне 14 години. Фактическата власт върху имота не е установена от не по насилствен начин. Упражнявала владението явно, без да има пречка от страна на ответника. Ясно изразявала намерението си да упражнява фактическата власт за себе си, като в подкрепа на това твърдение открила партиди за ел.енергия, вода и др. Имота от години бил безстопанствен и отношението й към него било заявявано ясно пред претендиращия собственик.

Тези оплаквания са неоснователни. От събраните по делото доказателства се установя кога и на какво основание ищцата е настанена да обитава процесният имот. Тези обстоятелства са подробно изследвани в обжалваното решение. От доказателствата се установява, че от настаняването й в имота през 1997 г. до края на 2007 г. ищцата е била държател на имота. Това й качество се установява от участието й като страна по договор за наем от 18.06.2001 г., сключен въз основа на Заповед № 169 / 18.06.2001 г. на зам. Кмета на Община Исперих. Тези отношения между страните не са променени и след сключваните между тях анекси към договора, последния от които е от 10.01.2007 г. Със Заповед №21 / 14.01.2010 г. на Кмета на Община Исперих е отменена Заповед за настаняване № 169 / 18.06.2001 г. и е прекратен сключения въз основа на нея договор за наем от 18.06.2001 г. Тази заповед е обжалвана от ищцата пред Административен съд гр.Разград, а жалбата е отхвърлена с Решение №19 / 10.03.2010 г. на АдмС - Разград по дело № 16 /2010 г., влязло в сила на 02.12.2010 г. В последствие е издадена и Заповед № 155 / 16.03.2010 г. на Кмета на Община Исперих, с която на ищцата е даден едномесечен срок за опразване на процесното общинско жилище. Въпреки, че заповедта е връчена на И.Л., тя не освободила жилището и продължила да живее в него. На 18.04.2011г. била издадена нова заповед № 294 от Кмета на Община Исперих, с която се нарежда да се изземе процесното общинско жилище от И.Л. и членовете на семейството й. И тази заповед също е обжалвана от ищцата, като с Решение № 28 от 06.07.2011 г. на АдмС. Разград по дело № 58 / 2011 г., влязло в сила на 01.12.2011 г., е отхвърлено оспорването. Това означава, че поне до края на 2007 г. по отношение на ищцата не е текла придобивна давност, тъй като с действията си същата по недвусмислен начин е демонстрирала пред ответника, че е само държател на имота, в качеството си на наемател. След този момент, от началото на 2008 г. и до принудителното изваждане на ищцата от имота, дори и да е демонстрирала промяна в намерението си относно владението на имота, то този срок е далеч от законоустановеният с чл. 79, ал. 1 от ЗС десетгодишен давностен срок, даващ й основание да претендира,че е придобила собствеността върху имота. В контекста на последното, неоснователни са и оплакванията, че по делото не били събрани доказателства, поискани от ищцата, относно обстоятелствата свързани с откриването на партиди за ел. енергия, вода и др. на нейно име.

Неоснователни са и оплакванията относно прекратяване на производството във връзка с иска по чл. 124, ал. 4 от ГПК. В тази част въззивната инстанция също изцяло споделя съображенията на първоинстанционният съд, които намира за ненужно да преповтаря, предвид липсата на конкретика и в оплакванията.

Неоснователно е и оплакването, че съдът неправилно присъдил на ответника разноски за юрисконсулско възнаграждение, пир положение, че същият не представил списък на разноските. Липсата на списък по чл. 80 от ГПК представлява процесуална пречка да се иска изменение на решението в частта досежно разноските чрез пререшаване на въпроса за размера им. Ответната страна – Община Исперих е поискала присъждане на разноски по чл. 78, ал. 8 от ГПК. По това искане съдът правилно и законосъобразно се е произнесъл, съобразно разпоредбата на чл. 81 от ГПК.

По изложените съображения обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно.

Воден от горното Разградският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА, като правилно и законосъобразно Решение № 85 / 30.09.2013 г., постановено по гр. дело № 589 / 2011 г. по описа на РС – Исперих.

Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

Председател: Членове: 1. 2.

НР