Р Е Ш Е Н И Е

№…

Разград

12. ІІ.2014

Разградски окръжен

година Град

2014

съд

10.ІІ.

І.

публично

На Година

РАЯ ЙОНЧЕВА

В заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

Н. Р.

СВЕТЛА РОБЕВА

ДОРОТЕЯ ИВАНОВА

Секретар ЧЛЕНОВЕ:

Като разгледа докладваното от съдия Йончева

в. гр.

2014

16 163163737№3760

дело по описа за година

за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 267 и сл. ГПК.

С Решение №125/28.ХІ.2013г., постановено по гр.д.№215 по описа му за 2013г. ИРС е уважил предявеният от ПГСС”Хан Аспарух” против П.Н.Р. иск, осъждайки последната да заплати на ищеца претендирано на осн.чл.221, ал.2 КТ обезщетение в размер на 754,00лв.

Недоволна от така постановеното решение, ответницата обжалва същото чрез процесуалния си представител по пълномощие-адв.Ж.Чобанов. Позававйки се на неправилно прилагане на закона- визирайки несъобразяване с изискванията на чл.221, ал.4,т.2КТ, моли за отмяна на обжалваното решение и за постановяване на ново такова, с което съдът да отхвърли предявеният срещу нея иск като неоснователен и недоказан. Претендира разноски и за двете инстанции.

В предоставеният й по реда на чл.263 ГПК срок, ответната по жалбата страна не се възползвала от правото си на отговор и не е ангажирала становище по нейната допустимост и основателност.

При редовност на призоваването, страните не се явяват в с.з.

В писмени молби, депозирани към датата на с.з., жалбоподателката заявява, че поддържа становището си за незаконоъобразност на обжалваното решение с искане за неговата отмяна, а въззиваемата страна оспорва жалбата като неоснователна и моли за потвърждаването на обжалвания съдебен акт.

Като подадена в срок, от легитимираща интерес от обжалването страна и срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, жалбата е допустима.

Разгледана по същество е неоснователна. Решението е валидно и допустимо, а като постановено по същество на спора-правилно и законосъобразно. Значимите за изхода на делото факти са установени от първоинстанционния съд с допустими по см. на ГПК доказателствени средства, при правилно разпределена тежест на доказване и съответно, на проявената в тази насока, активност на страните.

Въз основа на установената по делото фактическа обстановка, ИРС е формирал единствено правилния и законосъобразен от правна страна извод за основателност на предявения срещу жабоподателката иск, респ. за дължимост на претендираното от нея по реда на чл.221, ал.2, предл.І КТ обезщетение.

Основателността на претендираното по реда на чл.221, ал.2, предл.І КТ обезщетение, като дължимо се от служителката в полза на работодателя й, се явява обусловена от наличие на следните предпоставки: установено между страните безсрочно трудово правоотношение и прекратяване на същото поради дисциплинарното уволняване на служителката.

От реквизитите на приложения като доказателство на л.22 Трудов договор №5/ 15.ІХ.1999г. се установява, че жалбоподателката е встъпила в безсрочни трудови правоотношения с въззиваемия. В този смисъл следва да се разбира употребеният в договора израз „за неопределено време”.

Със Заповед №351/3.V.2011г. на Директора на ПГСС „хан Аспарух”, гр.Исперих, жалбоподателката е била дисциплинарно уволнена за допуснати по на чл.190, ал.1, т.2 и чл.187 , т.1 КТ нарушения на трудовата дисциплина. В отделен реквизит на връчената й на 3.V.2011г. заповед №351, работодателят е предявил дължимо се от уволнената служителка обезщетение –на осн.чл.221, ал.2 КТ и в размер на 754,00лв., равняващи се на брутното й трудово възнаграждение за тридесет дневния срок на предизвестие.

С предявен по реда и в сроковете на чл.357 във вр. с чл. 344 КТ иск, жалбоподателката е оспорила законосъобразността на наложеното й със заповедта дисциплинарно наказание. С вл. сила на 20.ІІ.2012г. Решение №95/24.Х.2011г. по в.гр.д.№225/2011г. по описа на РОС, предявеният от жалбоподателката иск за отмяна на заповедта са отхвърлени и последиците от наложеното й с нея дисциплинарно наказание са настъпили. Считано от датата на влизане на съдебното решение в сила настъпва и условието за изискуемост на вменената й със заповедта отговорност за паричното обезщетяване на работодателя й.

Искът за реализиране на вземането по обезщетението е предявен на 15.ІV.2013г. Считано към тази дата, както правилно е приел в мотивите си и първоинстанционният съд, искът се явява доказано предявен в срока на чл. 358, ал.2, т.2изр. последно КТ. В този смисъл, направеното с отговора на жалбоподателката възражение за погасяване на вземането по давност, е неоснователно. Следва да се отбележи, че съобщението с предоставения й срок за отговор е било връчено на жалбоподателката на 26.ІV.2013г. Считано от тази дата едномесечният срок за отговор, изчислен по правилото на чл.60, ал.6 ГПК се явява изтекъл на 27.V.-понеделник, първият присъствен ден след 26.V.-неделя, дата на фактическото му изтичане. Отговорът и възражението за погасяването на вземането по давност са депозирани в регистратурата на ИРС на 28.V.2013г., т.е. след предвидения за това и преклузивен по характера си срок. Първоинстанционният съд не е съобразил настъпилата по отношение на възражението преклузия, но това не променя извода за правилност на обективирания по същество на същото резултат.

Правилно и в съответствие са доказателствата ИРС е приел, че са налице предпоставките, ангажиращи отговорността на жалбоподателката по реда на чл.221, ал.2 КТ с дължимо към работодателя й обезщетение в размера на полагащото й се, за срока на предизвестие брутно трудово възнаграждение от 754,00лв. Срокът на предизвестие е законово регламентиран в рамките на 30 дни, а размерът на обезщетението се явява доказан с депозираните и неоспорени от страната доказателства.

В допълнение към мотивите, доколкото такова възражение е било направено от жалбоподателката в срока за отговор и доколкото на същото не е даден отговор, следва да се изложат съображения досежно формирането на претендираната в обезщетение сума.

Както в отговора, така и в жалбата си, служителката твърди, че като несъобразен с изискванията на чл.221, ал.4 КТ размерът на претендираното от нея обезщетение е формиран неправомерно. Че същият е несъответен на действително претърпените от работодателя й вреди и че последният не доказва действително претърпени такива, тъй като задълженията по прекратеното й трудово правоотношение веднага са били поети от други, назначени при работодателя й учители.

Поддържано в този смисъл възражението е неоснователно и сочи на неправилен прочит на разпоредбата на чл.221, ал. 4 във вр. с ал.2 КТ.

В разпоредбата на чл.221 КТ законодателят ясно и недвусмислено е разграничил два състава на дължимо се в полза на работодателя обезщетение от дисциплинарно уволнен работник/служител. В първата хипотеза регламентира случаите на дължимо му се обезщетение при дисциплинарно уволнение на работник, намиращ се в безсрочни трудови правоотношения. В този случай, дължимото му се обезщетение е предвидено в размера на брутното трудово възнаграждение, което работникът би получил в срока на предизвестие.

Във втората хипотеза, регламентът касае уволняването на работник по срочен договор. В този случай законодателят определя обезщетението катко дължимо в размера на действително претърпените от работодателя вреди. Като механизмът на изчисляването им се явява регламентиран в разпоредбата на ал.4 на чл.221 КТ. Употребявайки в ал.4 на чл.221 КТ изразът „действителни вреди” законодателят е имал предвид именно смисъла, в който същият израз е употребен в ал.1, предл.ІІ и в ал.2, предл. ІІ на чл.221 КТ. Те като такива са относими към случаите на прекратяване на срочен трудов договор, какъвто настоящия безспорно не е.

По изложените мотиви, съдът намира жалбата за неоснователна. Решението на ИРС е правилно, законосъобразно, обосновано и следва да бъде потвърдено.

Водим от горното и на осн.чл.272 ГПК, Съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №125/28.ХІ.2013г по гр.д.№215/2013Г. по описа на ИРС, с което на осн.чл.221, ал.2, предл.І КТ П.Н.Р. е осъдена да заплати на ПГСС”Хан Аспарух” обезщетение в размер на 754,00лв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.

НР