Решение по Гражданско дело 24/2014г.

Р Е Ш Е Н И Е

№32

Разград

3.ІV.2014

Разградски окръжен

година Град

2014

съд

24. ІІ.

публично

На Година

АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

В заседание в следния състав:

РАЯ ЙОНЧЕВА

ЛАЗАР МИЧЕВ

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ:

М. Н.

Секретар:

Като разгледа докладваното от съдия Йончева

2014

    №24

              в. гр.

дело по описа за година

за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 267ГПК.

С Решение №308/24.Х.2013г. по гр.д.№13 по описа му за 2013г. , РРС е уважил частично исковете, предявени в условията на обективно и кумулативно съединяване от М.С., М.П. и Й.П. против „С.”АД, ***, гр.Разград, като на осн.чл.200 КТ е осъдил ответника да заплати на всяка от тях, в обезщетение за неимуществени вреди, причинени им в резултат на настъпила при трудова злополука смърт на наследодателя им- Р. С. , сумата от 36 280,00лв., ведно със законна лихва, от датата на иска до окончателното й изплащане и по 1 474,42лв. в обезщетение за забавено изпълнение на дължимото им се обезщетение за периода от 6.VІІІ.2012г. до 27.ХІІ.2012г. До първоначално предявените им размери, исковете са отхвърлени като неоснователни и недоказани.

Недоволни от така постановеното решение са останали всички конституирани по делото страни.

Ищците М.С., М.П. и Й.П. обжалват решението в частта, с която съдът е отхвърлил исковите им претенции до първоначално предявения размер, съответно по чл.200 КТ – до размера на 100 000лв. за първата и по 150 000,00лв. за всяка от последните две; по чл.86 ЗЗД- до 4 064,00лв. за първата и по 6 096,00лв. за всяка от последните две. Позовавайки се на незаконосъобразност, неправилност и необоснованост, молят за отмяна на решението в тези му части и за постановяване на ново такова, с което по същество исковете им бъдат уважени в пълния им размер.

При редовност на призоваването, в с.з. жалбоподателката С. се явява лично и с повереник адв. Д., процесуално представляващ и неявилите се жалбоподателки М. и Й. П.. В с.з.поддържат възведените с жалбата отменителни основания, оспорват основателността на подадената от ответника жалба и правят възражение за прекомерност на претедираните от същия разноски за адвокатско възнаграждение.

Ответното дружество обжалва решението в частта, с която на осн.чл.200 КТ е осъден със заплащане на обезщетение в размер над дължимите се според него 33 500,00лв. за всяка от ищците, както и в частта, касаеща размера на присъдената им в обезщетение за забава мораторна лихва . Моли за отмяна на решението в тези му части и за отхвърляне на исковете досежно главницата до размера на 2 780,00лв. – присъдена над признатия с жалбата размер от 33 500,00лв., както и в частта за мораторна лихва, при съобразяване на същата като дължима в съответствие с признатия по главницата размер. Счита за незаконосъобразно решението в частта, с която първоинстанционният съд е приел, че обезщетението е дължимо на ищците , считано от 6.VІІІ.2012г., релевирайки твърдение за изискуемост на същото от датата на деликта-17.VІІІ.2012г. Поддържа становище за наличие на съпричиняване от страна на пострадалия работник по отношение търпения от ищците вредоносен резултат. Представя доказателства за извършено в хода на делото плащане на обезщетение в размер на 19 780,00лв. за всяка от ищците.

Претендира разноски, съгласно приложен по реда на чл.80 и сл. ГПК списък. Оспорва като неоснователна жалбата на ищците и моли съда да остави същата без уважение.

В предоставен за това срок, в качеството си на трето, подпомагащо ответника лице ЗАД”А. Б.” не е депозирало писмено становище. Чрез процесуалния си представител, при явяване в с.з., пледира за неоснователност на подадената от ищците жалба и за основателност на подадената такава от ответника.

Като подадени в срок, от легитимиращи интерес от обжалването страни и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, жабите са допустими.

Съответно на дължимото по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че атакуваното решение е валидно, а в обжалваните си части и допустимо постановено по същество на предявената по реда на чл.200 КТ защита. Значимите за изхода на делото факти са установени от първоинстанционния съд с допустими по см. на ГПК доказателствени средства, при правилно разпределена тежест на доказване и проявена в тази насока активност на страните

Предпоставките, при наличие на които се следва ангажиране на обективната и гаранционно обезпечителна отговорност на ответното „С.”ЕАД, Разград са безспорно установени.

По делото не се спори, че съгласно установени между тях трудови правоотношения, относимо към процесния период, ответното „С.”ЕАД е било работодател на Р. С., заемащ длъжността „шофьор на тежкотоварен автомобил”(л.6 от гр.д.№13/2013г.на РРС/). Съгласно установеното, с приложена като доказателство длъжностна характеристика, в задължение по трудов договор на водача е било вменено управлението и поддръжката на повереното му МПС, изпълнение на възложените му от работодателя курсове по извозване и доставка на горива до съответните газстанции при декларирано знание, и проведен инструктаж за специфичните нормативни изисквания, както по отношение безопасните условия на труда, така и във връзка с опасността на превозвания товар .

В съвкупността си, депозираните като доказателства –Заповед №987/8.VІІІ.2012г. на РУ”СО”, Протокол №7/5.ІХ.2012г. на РУ”СО”, Решение №4/11.ІІ.2013г. по адм.д.№195/2012г. по описа на РзАдмС, потвърдено с окончателно установеното на 6.V.2013г. Решение №7788 по адм.д.№3828/2013г. на ВАС, по категоричен установяват, че на 6.VІІІ.2012г. по повод изпълнявана в интерес на работодателя му дейност в района на експлоатираната от последния газстанция, Р. С. е претърпял злополука, призната с постановеното по реда на чл.60 КСО Разпореждане №26/17.ІХ.2012г. на РУ”СО”Разград за трудова по см. на чл.55КСО.

В хода на инстанционнно развилото се по оспорване на разпореждането производство, с влязъл в сила съдебен акт е прието за безспорно установено, че Р. С. е пострадал при пожар, възникнал на 6.VІІІ.2012г. на газстанцията, в резултат на предприето в нарушение на предвидените за това правила, разтоварване на газ пропан-бутан от незазимена автоцистерна към стационарна. При последвал взрив, С. е получил изгаряния от първа-трета степен на 80% от тялото, несъвместими с живота и довели до смъртта му на 17.VІІІ.2012г. Прието е за установено, че претърпяното от С. увреждане е настъпило внезапно, при, по повод и по време извършване на възложена му от ответника, и в интерес на последния работа, при наличие на функционална връзка с конкретните условия на труд.

Въпросът за наличието на предпоставките, определящи по см. на чл.55 КСО претърпяната от С. злополука като трудова, се явява решен със сила на пресъдено нещо. С която и по см. на чл.297 ГПК сезираният с производството по чл. 200 КТ съд е длъжен да се съобрази. С влязъл в сила съдебен акт е прието за безспорно установено, че смъртта на работника е в резултат на претърпяната от него трудова злополука. Което релевира предпоставките, ангажиращи обективно отговорността на работодателя му по реда на чл.200 КТ. Поддържаното в тази връзка възражение от страна на ответника, а именно, че присъствието на С. на мястото на инцидента е било нерегламентирано –в извън работното му време и не по повод възложена му от работодателя задача, е неоснователно и изцяло опровергано от доказателствения материал.

Като неоснователно съдът преценява и възражението на работодателя за наличие на съпричиняване от страна на пострадалото лице. За да бъде съобразено като такова, поведението на пострадалия следва да е било умишлено насочено към настъпване на злополуката или последната да е в резултат на проявена от него груба небрежност.

Отговорността на работодателя може да се намали само в изключителни случаи, ако е установено, че пострадалият, след като е предвиждал възможността да настъпи вредоносен резултат, проявявайки самонадеяност към съществуващата опасност, се е надявал да я предотврати. В хипотезата на чл. 201, ал. II от КТ вината на пострадалия не може да се предполага, тя трябва да се установи по един категоричен начин, като доказването й е в тежест на работодателя. За да се отговори на този въпрос, следва да се изходи преди всичко от представените писмени доказателства, свързани с изследване и анализ на причините, довели до настъпването на трудовата злополука.

Констатациите, отразени в протокола за оценка на довелите до инцидента фактори, не сочат на такова поведение от страна на пострадалия. Като предпоставящо и намиращо се в пряка причинна връзка с настъпването на инцидента, довел до претърпяната от С. злополука, в протокола е посочено поведението на друг служител на ответника, заемащ длъжността „ръководител на обект газстанция”. Той е и лицето, от чиито фактически действия по подвързване на новата и незазимена цистерна със стационарната, следва изтичане на газ и възникването на пожара, довел до обгарянето на пострадалия С.. Обстоятелството, че по време на инцидента последният се е намирал в района на газстанцията е обяснимо с факта, че този обект е определен като негова месторабота. От събраните по делото гласни доказателства е установено, че пострадалият се е оказал в близост до цистерната, защото бил приканен от ръководителят на обекта да се запознае с прикачването й към стационарната, на която впоследствие щял да работи. Дори да се приеме, че с присъствието си до необезопасената цистерна пострадалият е нарушил конкретно правило за безопасност на труда, то тези му действия не биха могли да се квалифицират като груба небрежност, даваща основание за намаляване на отговорността на работодателя. Когато работникът или служителят осъществява дейност, която не е включена изрично в трудовата му характеристика, но е в интерес на работодателя и няма изрична забрана за нейното извършване, не е налице груба небрежност и отговорността на работодателя за вредите от трудова злополука не може да се намали.

Имайки предвид изложеното, както и момента на извършване на деликта и икономическите условия в страната, съдът намира, че справедливо по смисъла на чл. 52 от ЗЗД РРС е определил в обезщетение за всяка от ищците сумата от 50 000,00 лв. Които, с приложеното като доказателство у-ние изх.№4521/21.VІІІ.2012г. доказват, както родствената си връзка и степен на близост със загиналия в резултат на трудовата злополука С., така и качеството си на правоимащи по см. на чл.200КТ и съгл. предвиденото в задължителните за съдилищата ППВС№ 4/61 г. и ППВС № 5/24.ХI.1969 г.

От показанията на разпитаните по делото свидетели е установено, че отношенията в семейството на починалия С. са били изключително близки и топли, като той е бил много грижовен съпруг и баща, на чиято морална и финансова подкрепа те са разчитали . Внезапната му смърт на твърде млада възраст - 48 години, е причинила голяма психическа травма на съпругата и дъщерите му. Като допълнително травмиращ ги фактор следва да се отчетат страданията, при които е починал С. и които самите те, лутайки се между надеждата и отчаянието, в продължение на дни са съпреживявали с него. Тези обстоятелства са съобразени при определяне размера на дължимото им се за претърпените болки и страдания обезщетение. Отчетен е от друга страна и факта, че и трите ищци са в работоспособна възрастта. Към датата на настъпилия за тях деликт и двете дъщери на С. са били пълнолетни, и са живеели в отделни домакинства. При така изяснената фактическа обстановка, в съответствие с незагубило значението си на задължителна за съдилищата практика ППВС№4/1968г., първоинстанционният съд е отхвърлил исковете до първоначално предявените им размери като неоснователни. В тази си част решението е правилно и следва да бъде потвърдено.

С приложената на л.41 Застрахователна полица № 0160000002/14.V.2012г. се установява, че към момента на настъпване на процесната злополука – 6.VІІІ.2012г. ответното дружество и третото, подпомагащо го в производството лице са били в договорни правоотношения по повод сключен между тях договор за задължително застраховане на работници и служители за риска "трудова злополука" по Наредбата за задължително застраховане на работниците и служителите за риска "Трудова злополука". Съгласно приложен към полицата списък, застраховани са били 9 лица. В това число и наследодателят на ищците, при договорена в обезщетение за риска сума в размер на 41 160,00лв. На л.л.67--71 от делото следа прилагане на доказателства, удостоверяващи предявяване на щетата и извършено от застрахователя на 3.Х.2012г. плащане на дължимото се обезщетение, по равно на всяка от ищците, съобразявайки наследствените им права.

При постановяване на решението си, в съответствие с доказателствата, установяващи този факт и при съобразяване изискването на чл.201 КТ, първоинстанционният съд е намалил дължимото се в полза на ищците обезщетение с получените от застраховката суми. В тази си част,обжалваното решение е съобразено с установената практика, според която застрахователното обезщетение за претърпени неимуществени вреди, платено по договор, сключен от работодателя в полза на работника, погасява в съответната част задължението на останалите отговорни за обезщетяване на тези вреди лица.

Обобщавайки изложеното, съдът намира жалбата на ищците в тази й част за неоснователна.

Съдът намира за основателно поддържаното в жалбата на ответника възражение, досежно датата на изискуемост на дължимото се в полза на ищците обезщетение, както и досежно размера на следващата се върху същото лихва, претендирана като мораторна до завеждане на иска.

Незаконосъобразно в мотиви и диспозитив на решението си, първоинстанционният съд е приел, че основанието за претендираното от ищците обезщетение е настъпило на 6.VІІІ.2012г.-датата на претърпяната от наследодателя им трудова злополука. Както бе посочено и по горе, отговорността на работодателя по чл.200КТ е обективна и следваща се на деликтно основание. По отношение на претендираната по реда на чл.200 КТ обезвреда ищците не действат в качеството си на наследници, а на основание на лично претърпените от тях болки и страдания като последица от внезапно и нелепо настъпилата смърт на наследодателя им. Т.е. , за тях основанието за обезвреда е настъпило на 17.ХІІ.2012г. със смъртта на наследодателя им. Считано от тази дата до 3.Х.2012г., когато застрахователя превежда сумите по застраховката, работодателят е в забава по отношение на дължимото в размер на 50 000,00лв. обезщетение. Дължимата за този период мораторна лихва е в размер на 677,33лв. След 3.Х.2012г., при частично погасяване на дължимото обезщетение със сумата от 13 720,00лв. за всяка от ищците, забавата на работодателя до датата на иска се следва върху главница от 36 280,00лв. и се явява в размер на 890.79лв.

Обобщавайки така изложеното, в този си състав съдът намира, че забавата датира от 17.VІІІ.2012г. и дължимото се в обезщетение за това мораторна лихва, относимо към датата на предявяване на иска и при съобразяване на извършеното частично погасяване по главницата, възлиза общо в размера на 1 568,12лв. С решението си РРС е уважил иска за дължимо се на ищците обезщетение за забава на главницата до размера на 1 474,42лв., приемайки незаконосъобразно изискуемостта на вземането като относима към дата 6.VІІІ.2012г. Като незаконосъобразно, в частта с която искът им на това основание е отхвърлен за разликата до 1 568,12лв., възлизаща на 93,70лв., следва да се отмени, като същият бъде уважен до посочения размер.

Предвид приложени към жалбата доказателства, удостоверяващи извършено от него плащане на част от дължимото се обезщетение след датата на постановеното от първоинстанционния съд решение, основателно се явява и възражението на този жалбоподател досежно размера на дължимата в обезщетение главница. При съобразяване на плащането като факт, подлежащ на съобразяването му от тази инстанция по см. на чл.235, ал.3 ГПК, съдът намира жалбата за основателна и в тази й част. Съгласно волеизявеното в петитум на жалбата, съдът се явява сезиран с искане за отмяна на решението само в частта, с която РРС е уважил претендираното обезщетение в размера над 33 500,00лв. Т.е., за разликата от 2 780,00лв. Жалбата е основателна. Предвид извършеното плащане, до посочения размер решението в осъдителната си част следва да бъде отменено и по същество, до посочения размер предявените на осн.чл.200КТ искове следва да бъдат отхвърлени. До размера на 33 500,00лв. като необжалвано решението на РРС е влязло в сила.

Доколкото частичното плащане по дълга е предприето на 6.ХІ.2013г., т.е. след датата на предявяване на иска, то е извършено при забава и не се отразява върху размера на претендираната в обезщетение мораторна лихва, както и в размера на присъдените с обжалваното решение разноски в полза на ищците.

Заявеният със жалбата обжалваем интерес за всеки един от субективно съединените искове е в размера на 2 780,00лв. или общо 8 340,00лв.Предвид постановеният пред тази инстанция изход по делото, в полза на ответното „С.” ЕАД се следва присъждане на разноски в размер на 166,82лв. за държавна такса и 1 750,80лв. разноски за адвокатско възнаграждение. Последното, при основателност на направеното от ищците възражение за прекомерност, съдът изчисли по правилото на §2 от ДР на НАРЕДБА № 1 от 9.07.2004 г. във вр. с чл.7, ал.2, т.23 от същата, в редакцията й към датата на обявяване на делото за решаване.

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ Решение № 308/24.Х.2013г. по гр. д. № 13/2013г. по описа на РРС В ЧАСТТА, с която, предявените на осн.чл.200 КТ искове на М.С., М.П. и Й.П. против „С.”АД, ***, са уважени за разликата от 33 500,00лв. до 36 280,00лв(за 2 780,00лв.), и вместо това ПОСТАНОВЯВА:

ОТХВЪРЛЯ исковете, предявени на осн.чл.200 КТ от М.С., М.П. и Й.П. против „С.”АД, ***, за разликата от 33 500,00 лева до 36 280 лева (за 2 780,00лв).

ОТМЕНЯ Решение № 308/24.Х.2013г. по гр. д. № 13/2013г. по описа на РРС В ЧАСТТА, с която, приемайки забава на дължима по чл.200КТ главница за времето от 6.VІІІ. до 28.ХІІ.2012г. РРС е отхвърлил исковете на М.С., М.П. и Й.П. против „С.”АД, *** за дължимо им се на осн.чл.86ЗЗД обезщетение за разликата от 1 474,42лв. до 1568,12лв.( за 93,70лв.), и вместо това ПОСТАНОВЯВА

ОСЪЖДА „С.”АД, *** ДА ЗАПЛАТИ на осн.чл.86 ЗЗД на всяка от ищците М.С., М.П. и Й.П., обезщетение за забава на дължимо им в периода от 17.VІІІ.2012г. до 28.ХІІ.2012г. обезщетение по чл.200КТ, за разликата от 1 474,42лв. до 1568,12лв.( за 93,70лв.).

ОСТАВЯ В СИЛА решението в останалата част.

В частта, с която на осн.чл.200 КТ „С.”АД, *** е осъдено да заплати на всяка от ищците М.С., М.П. и Й.П. обезщетение в размер на 33 500,00лв., като необжалвано, решението е влязло в сила.

На осн. чл. 78, ал. 5 ГПК, намалява поради прекомерност размера на адвокатското възнаграждение на адвокат Б. Б. от ШАК, пълномощник на „С.”АД от 9 540,00 лв. на 1 750,80лв.

Осъжда М.С., М.П. и Й.П. да заплатят на „С.”АД, *** разноски пред тази инстанция в размер на 1917,60 лева (166,80лв.д.т.+1 750,80лв.адв.възнаграждение ).

Осъжда „С.”АД, *** да заплати по см/ка на РОС 11,25лв. държавна такса върху доп. уважената част от предявените на осн.чл.86 ЗЗД искове и по 10,00лв. разноски на всяка от ищците.

Допуска прихващане на насрещно дължимите между страните разноски до размера на по малката от двете суми-30,00лв.

Решението на РОС може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.