Р Е Ш Е Н И Е № 39
Гр. Разград, 19. 03. 2014 г.
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично заседание на десети март
през две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Анелия Йорданова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Лазар Мичев
2. Валентина
Д.
при секретаря Н. Р. разгледа докладваното от
съдията Анелия Йорданова в.гр.дело № 39 по описа за 2014 г. и за да се произнесе
взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С Решение № 359/ 19. 12.
2013 г. по гр. д. № 1328/ 13г. по описа на РС Разград Д.В.Д.
е осъдена да заплати на Д.И.Д. сумата 240 лв. , представляваща обезщетение за
ползване на жилищен имот, находящ се в гр. Разград, „Ж. П. ГАРА”, бл. 1, ет. 3,
ведно със законната лихва от завеждане на иска 12. 08. 13 г., като иска е отхвърлен
до предявения размер от 480 лв., като неоснователен и недоказан. Д. е осъдена
да заплати на Д. Д.
сумата 234, 92 лв. представляваща обезщетение за ползване на движими вещи,
подробно изброени за периода от м. април 2011 г. до м. юли 2013 г. , ведно със
законната лихва от 12. 08. 13 г., като иска е отхвърлен до първоначално предявения размер
от 483, 28 лв., като неоснователен и недоказан, сумата 915, 94 лв. за периода от м. юли 2009 г. до м. юни 2013
г. вкл. по договор за потребителски кредит с „Българска пощенска банка” АД,
ведно със законната лихва от 12. 08. 13 г., като до първоначално предявения размер от
1544, 50 лв. иска е отхвърлен, като неоснователен и недоказан, сумата 568, 48 лв.,
представляваща деловодни разноски, съразмерно с уважената част от иска.
Недоволна от решението в
осъдителната му част и за разноските е останала Д.В.Д. и го обжалва в срок. В жалбата се излагат доводи, че решението
в тези части е необосновано и незаконосъобразно, тъй като изложените от съда
правни изводи не се подкрепят от събраните по делото доказателства и
противоречат на закона.
Въззиваемата
страна Д.И.Д.
чрез повереника си е
депозирал писмен отговор на въззивната жалба, в който излага доводи, че жалбата е неоснователна. Същото становище се поддържа и в съдебно
заседание.
Разградският окръжен съд, като
обсъди изложените доводи и становища на страните и след проверка на обжалвания
съдебен акт, констатира следното:
Решението е
валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него в обжалваната част, разгледана по същество се явява неоснователна.
Делото е напълно изяснено от фактическа страна и
фактическите положения, приети за установени от районния съд се подкрепят от
събрания доказателствен материал и са основани на закона. Въззивната инстанция
изцяло споделя изложените мотиви към решението на първоинстанционния съд и
счита, че не следва да ги преповтаря и препраща към тях на осн. чл. 272 от ГПК.
Безспорно се установява от събраните по делото
доказателства, че страните са бивши съпрузи, чийто брак е прекратен на осн. чл.
100 от СК /отм./ с влязло в сила решение на 04. 06. 2009 г. по бр. д. № 36/ 09
г. по описа на РРС. Според постигнатото между тях споразумение по чл. 101 от СК
/отм./ , ползването на семейното жилище, собственост на Д.И.Д. се предоставя на
Д.В.Д. до навършване на 18-годишна възраст на детето им родено от брака Д..
Уговорено е, че притежаваните от тях движими вещи и дребна покъщнина са
разпределени в периода преди завеждане на брачния процес.
С оглед на това, отношенията между страните по делото във връзка с
ползването на семейното жилище
не се основават на договор и
на неоснователно обогатяване, а на друг източник на облигационно отношение -
акт на съдебна администрация на семейни отношение, от който възникват отношения като наем, като приложимата
правна норма е чл. 228 от ЗЗД. В този смисъл е Решение № 392 от 1.02.2012 г. на ВКС по гр.
д. № 1641/2010 г., III г. о., ГК, постановено по реда на чл. 290 ГПК и формиращо
задължителна съдебна практика. Предвид изложеното, районният съд обосновано е
приел, че жалбоподателката дължи обезщетение за ползване на имота до размера на
1/2 ид. част, съобразно заключението на съдебно-счетоводната експертиза,
отчитайки ползваната 1/2 ид. част от малолетното дете. Според показанията на
св. В. и М., жалбоподателката е ползвала процесния имот до м. ноември 2011 г. Посочените
от последната свидетели С. и Г. заявяват, че е напуснала имота през м. декември
2008 г. Тези твърдения се опровергават от данните,съдържащи се в гр. д. №
373/09 г. на РРС, поради което и правилно районният съд не ги е кредитирал като
доказателство по делото.
Споразумението по чл. 101 и чл. 99,
ал. 3 от СК /отм./ има
договорен характер и съответно вещнопрехвърлително действие, което препятства
възможността разрешените с него въпроси да бъдат пререшавани. В случая, страните в
постигнатото от тях споразумение по чл. 101 от СК /отм./са посочили, че са си
разпределили движимите вещи, без същите да са индивидуализирани. С оглед на
това не може да се приеме, че в тази част споразумението е породило правни последици,
т.е. да има характер на договор за доброволна делба. Ето защо обосновано
районният съд е приел, че претендираните от въззиваемия движими вещи са се
намирали в режим на СИО и след прекратяване на брака страните са с равни права
по отношение на тях, поради което му се дължи половината от наемната цена,
представляваща обезщетение за ползването им. От показанията на тримата
разпитани свидетели В., М. и С. се установява, че единствено жалбоподателката е
ползвала движимите вещи през процесния период от време и след напускане на
семейното жилище е продължила да ги ползва, пренасяйки ги от там с помощта на
автомобила на св. С..
Обосновано
районният съд е уважил частично предявения иск по чл. 127 от ЗЗД. Безспорно е,
че потребителския кредит в размер на 8000 лв. е предоставен от „Българска
пощенска банка” АД през време на брака на страните на основание договор от 26. 07. 2006 г. От
заключението на съдебно-счетоводната експертиза и от признанията на страните е
видно, че със сумата 6 101, 10 лв. е рефинансиран друг потребителски
кредит. От показанията на св. М. се установява, че сумата от предходния получен
през време на брака /2004 г./ от тях кредит е ползван за закупуване на лек
автомобил. Явно е, че сумата 6 101, 10 лв. е изразходвана за погасяване на
кредит, поет през време на брака за задоволяване на нуждите на семейството. Въз
основа на това, следва да се приеме, че получената в заем сума от 8000 лв. през
2006 г. е изразходвана за задоволяване на нужди на семейството и двамата
съпрузи отговорят солидарно за погасяване на дълга, която презумпцията на
закона не е оборена от жалбоподателката.
В постигнатото между страните споразумение по чл. 101 от СК при
прекратяване на брака липсва уговореност за имуществените последици за всеки от
двамата съпрузи по отношение на поетия солидарно от тях дълг, поради което и
възражението на жалбоподателката, че не следва да отговаря за заплатената от
въззиваемия сума в повече от неговата част е неоснователно.
Предвид изложеното, въззивната
инстанция намира, че оплакването за неправилна преценка на събраните по делото
доказателства, което според жалбоподателката е
довело районния съд до неправилен извод,че се дължат на въззиваемия
Д. преттендираните суми е необосновано, поради което в това отношение не е налице
порок на обжалваното решение. Районният съд е извършил много подробно и
задълбочено обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, въз
основа, на което е стигнал до законосъобразни правни изводи.
По отношение на изложения довод в жалбата, досежно
направените пред районния съд разноски, решението подлежи на проверка и може да
бъде изменено по реда на чл. 248 ГПК след връщане на делото от районния съд.
На осн. чл. 78 от ГПК, според изхода на спора пред
въззивната инстанция, жалбоподателката следва да бъде осъдена да заплати на
въззиваемата страна разноските по делото пред въззивната инстанция, съгл.
приложения списък и договор за правна защита в размер на 300 лв.
Воден от
изложеното, Разградският окръжен съд
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 359/ 19.
12. 2013 г. по гр. д. № 1328/ 13г. по описа на РС Разград В ЧАСТТА, в
която Д.В.Д. е осъдена да заплати на Д.И.Д.
сумата 240 лв. , представляваща обезщетение за ползване на жилищен имот,
находящ се в гр. Разград, „Ж. П. ГАРА”, бл. 1, ет. 3, ведно със законната лихва
от завеждане на иска 12. 08. 13 г., сумата 234, 92 лв. представляваща обезщетение за ползване на
движими вещи, подробно изброени за периода от м. април 2011 г. до м. юли 2013
г. , ведно със законната лихва от 12. 08. 13 г., сумата 915, 94 лв. за периода от м. юли 2009 г. до м. юни 2013
г. вкл. по договор за потребителски кредит с „Българска пощенска банка” АД,
ведно със законната лихва от 12. 08. 13 г.,
В останалата част, като необжалвано, решението е влязло в
сила.
ОСЪЖДА Д.В.Д., ЕГН
********** да заплати на Д.И.Д., ЕГН ********** сумата 300 /триста/ лева,
разноски за адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.
Решението е окончателно и не подлежи
на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
ДГ