РЕШЕНИЕ № 53

Гр. Разград 09.04.2014 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Разградски окръжен съд на двадесет и четвърти март две хиляди и четиринадесета година в открито заседание в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ЛАЗАР МИЧЕВ

ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

Секретар: М.Н.

Като разгледа докладваното от съдия МИЧЕВ

в. гр. дело № 76 по описа за 2014 г.

и за да се произнесе взе предвид следното

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба, подадена от адв. Р. М., действащ като процесуален представител по пълномощие на А.К., против Решение № 379 / 06.01.2014 г., постановено по гр. дело № 572 / 2013 г. по описа на РС – Разград, с което е отхвърлен като неоснователен, предявеният от него против С.Е.Ю. и Д.Е.Ю., иск по чл. 14, ал. 4 от ЗСПЗЗ и го осъдил да заплати разноските по делото в размер на 1000 лв. В жалбата се сочи, че първоинстанционният съд неправилно приел, че ищеца не е собственик на процесните земеделски земи. Твърди се, че от събраните по делото гласни доказателства се установило, че ищеца придобил собствеността на процесните земеделски земи от дядо си, преди да ги внесе в ТКЗС. Отправя се молба за отмяна на решението и уважаване на иска.

Въззиваемият Д. Е. Ю. депозира отговор на въззивната жалба, чрез адв. С. П., в който се развиват доводи за нейната неоснователност. Моли за потвърждаване на обжалваното решение.

Въззиваемият С.Е.Ю. не е депозирал отговор на въззивната жалба.

Жалбата се подържа и в съдебно заседание от процесуалния представител на въззивника, на същите основания и със същите искания.

Процесуалният представител на въззиваемия Д.Ю. подържа отговора на същите основания и със същите искания.

Особеният представител на въззиваемия С.Е.Ю. намира жалбата за неоснователна и моли за потвърждаване на решението.

Разградският окръжен съд, обсъди изложените доводи и становища на страните и след проверка на решението, констатира следното:

Обжалваното решение на районния съд е валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него е неоснователна.

Делото е напълно изяснено от фактическа страна и фактическите положения, приети за установени от районния съд, се подкрепят от събрания доказателствен материал и са основани на закона. Въззивната инстанция изцяло споделя изложените мотиви към решението на първоинстанционния съд и счита, че не следва да ги преповтаря и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

По делото не е спорно, че ищеца и ответниците са синове на Е. Ю. И., починал на 13.02.1989 г. не е спорно също така, че с Решение № 149А / 04.09.1996 г. ОСЗГ – гр. Л., обл. Разград, на основание чл. 27 от ППЗСПЗЗ, влезлият в сила план за земеразделяне и Протокол № 49 / 27.10.1992 г. за определяне категориите на земеделските земи по преписка вх. № 6722 / 04.08.1992 г. от С.Е.К., възтановява правото на собственост на наследниците на Е. Ю. К., б.ж. на с. В., обл. Разград върху 65.4 дка зем. Земи в землището на с. В.. Не е спорно също така, че имената Е. Ю. И. и Е. Ю. К. са имена на едно и също лице.

За да постанови обжалваното решение първоинстанционният съд приел, че ищеца не е бил собственик на процесните земеделски земи към момента на внасянето им в ТКЗС

С исковата си молба ищеца твърди, че със заявление от 13.07.1955 г. внесъл в ТКЗС с. В. собствени 62.5 дка зем. земи, а баща му никога не е притежавал тези земи и не ги е внасял в ТКЗС. В исковата молба не е описан начина на придобиване на собствеността от страна на ищеца.

Видно от писмо изх. № 90-32-235 / 19.11.2013 г. на ДА “ Архиви “, отдел “ Държавен архив “ – Разград за лицето А.Е.Ю., освен опис – декларация за влизане в ТКЗС с. В., не се съхраняват други документи.

Видно от Удостоверение изх. № 95 / 27.11.2013 г. на Кметство с. В., общ Л., обл. Разград, при проверка в книгата Регистър на непокритите земеделски земи / емлячен регистър / за землището на с. В., общ. Л., на името на А.К. / А.Е.Ю. / няма открита партида и до 1955 г. , до когато се е водела книгата, на негово име е нямало и няма записани като собственост никакви недвижими имоти, включително и земеделски земи.

Разпитаната по делото свидетелка А. И. В. , на 72 г., първа братовчедка, сочи, че дядо й и дядо на ищеца Ю. К. дал 60 дка на ищеца. Дядото дал тези земи на А. защото той в се разболял и в продължение на седем години бил на легло, а през това време ищеца А. го гледал.Тя била чирак в къщата, където живеел А.. Последния имал жена и заедно с нея свидетелката ходела да работи по нивите. Гледала е детето на А. и жена му, заедно с него ходела по нивите. Дядото дал земите на А. 3-4 години преди влизането в ТКЗС. Това станало след като А. се върнал от казармата и се отделил от баща си.

В показанията си свидетеля И. М. В. – на 78 г., без родство, сочи, че дядото на А. му оставил 60 дка затова ,че го гледал. Това станало преди 1955 г. С тази земя А. влезнал в ТКЗС. През 1958 г. двамата с А. били войници. По това време А. бил женен и имал дете. Свидетеля знаел от А., че дядото му дал земята.

В показанията си свидетеля С. М. А. – на 66 г., първи братовчед със страните, сочи, че не е чувал А. да е имал земи в селото.

При тези фактически констатации правилно и законосъобразно Разградският районен съд е отхвърлил предявеният иск. От събраните по делото доказателства не се установява, към момента на обобществяване на земята – 1955 г., ищеца да е бил собственик на процесните земи. Същият не разполага с документ за собственост на процесните земеделски земи. В свидетелските показания се съдържат твърдения, че придобил земята от дядо си срещу задължение за издръжка и гледане. По същество в исковата си молба ищеца не въвежда такова твърдение. Въобще в исковата молба не са изложени обстоятелства във връзка с придобиване на собствеността. Представеното от ищеца Заявление от 13.07.1955 г. само по себе си не представлява документ за собственост върху земята, която се внася в ТКЗС. Както е посочил в мотивите си и районният съд, дори и да е имало някаква уговорка между ищеца и неговият дядо, то та не е оформена по надлежният ред. От друга страна от събраните гласни доказателства, които освен това са и противоречиви, не се установява, ищеца да е придобил собственост върху земята по давност. В показанията си свидетелката В. сочи, че дядото дал на ищеца земята 3-4 години преди обобществяването й. това станало скоро, след като той се върнал от казармата. Детето на ищеца се родило, след като се върнал от казармата. И тогава се отделил от баща си. В показанията си св. В. сочи, че през 1958 г. двамата с ищеца служили в казармата. А. по това време бил женен и имал дете Понеже А. гледал дядо си, преди 1955 г. дядо му му дал земята, която той внесъл преди да отиде в казармата. Свидетелят знаел за тези обстоятелства от ищеца. Тези съществени противоречия между свидетелските показания, от една страна не дават възможност да се определи на кой да се даде вяра и от друга страна не се подкрепят от никакви други доказателства. По същество не може да се определи момента на придобиване на владение върху земята, ако такъв въобще съществува, за да може да се пресметне дали е изтекъл необходимия срок за придобиване на собствеността по давност. Като се има предвид продължителността на този срок, момента на обобществяване на земята и възрастта на ищеца, съдът приема, че ищеца не би могъл да придобие собствеността върху земята по давност. Обратно на показанията на първите двама свидетели, в показанията си свидетеля А. сочи, че не е чувал А. да е имал зами. Действително възрастта на този свидетел е по – ниска, но неговите показания се подкрепят както от представените писмо и удостоверение от архива и от кметството, така и от представените извлечения от емлячния регистър на селото, видно от които земи са притежавали бащата и дядото на страните по делото.

При тези обстоятелства обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло, като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемия Д. Е. Ю. сумата от 700 лв., представляваща разноски за въззивното производство, за която са представени доказателства. Направените от въззивника разноски за въззивното производство следва да останат за негова сметка.

Воден от горното Разградския окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 379 / 06.01.2014г. постановено по гр. дело № 572 / 2013 г. по описа на РС – Разград.

ОСЪЖДА А.К., род. На *** ***, Р България, гражданин на Р Т., притежаващ паспорт № U ***, издаден на 30.10.2012 г. от МВР гр. И., А., да заплати на Д.Е.Ю., ЕГН **********, с постаянен адрес с. В., ***, сумата 700.00 лв. / седемстотин лева /, представляваща разноски за въззивното производство.

Решението подлежи на касационна обжалване пред ВКС на Р България, в едномесечен срок, считано от връчването му на страните.

Председател: Членове: 1. 2.

MH