Р Е Ш Е Н И Е

№10

Разград

30.ІV.2014

Разградски окръжен

година Град

2014

съд

24.ІІ.

закрито

На Година

РАЯ ЙОНЧЕВА

В заседание в следния състав:

Н.Реджебова

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЛАЗАР МИЧЕВ

ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

Секретар: ЧЛЕНОВЕ:

Като разгледа докладваното от съдия Йончева

в. т.

2013

№68

дело по описа за година

за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 253 и сл. ГПК.

С Решение №221/29. VІІ.2013г. по гр.д.№324 по описа му за 2013г., РРС е уважил частично исковете, предявени в условията на обективно и кумулативно съединяване от "АВТОБУСТРАНС”ЕООД, Разград против ЕТ”КАРИНА-Т.Т.”,ЕИК040039324, гр.Разград , като на осн.чл.79 ЗЗД е осъдил последния да му заплати възнаграждение в размер на 4 776,60лв. за ползвани в периода на м.VІ.2011г.-м.VІІІ.2011г. автогарови услуги и на осн.чл.86ЗЗД сумата от 767,90лв.- в обезщетение за забава на дължимото възнаграждение за времето от 26.VІІ.2011г. до 4.ІІІ.2013г. До първоначално предявеният му размер от 768,92лв., искът по чл.86ЗЗД е отхвърлен като неоснователен.

Недоволен от така постановеното решение, ответникът обжалва същото в осъдителната му част като неправилно и незаконосъобразно. На релевираните основания моли за отмяната му и за постановяване на решени, с което по същество, предявените срещу него искове бъдат отхвърлени като неоснователни и недоказани. Твърди качеството си на изправна по договора страна при договорено възнаграждение за ползвана автогарова услуга в размер на 4,00лв. на курс, съгласно действащ според него за процесния период Договор от 4.ІІ.2002г.

В с.з. и с депозирани в срок писмени бележки, чрез процесуалния си представител по пълномощие-адв.Узунов , жалбоподателят завява че поддържа наведените жалбата основания за отмяна на решението и отхвърляне на предявените срещу него искове. Прави искане за присъждане на разноски.

В срока по чл.263(1)ГПК ответното ЕООД””АВТОБУСТРАНС”,ЕИК116024769, гр.Разград е депозирало отговор по жалбата, с който ангажира становище по допустимост и неоснователност на същата. В с.з. и с депозирани в срок писмени бележки, чрез процесуалния си представител по пълномощие-адв.Кинов , завява че поддържа становището си за неоснователност на жалбата и моли за потвърждаване на решението като правилно, обосновано и законосъобразно постановен съдебен акт. Прави искане за присъждане на разноски. Претендира присъждане на разноски за тази инстанция

Като подадена в срок, от легитимираща интерес от обжалването страна и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, жалбата е допустима.

Разгледана по същество се преценява от съда като неоснователна Решението на първоинстанционния съд е валидно и процесуално допустимо. Постановено е от законен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност, по надлежно предявен иск и по същество на заявената с предявяването им защита по чл.79 ЗЗД и чл.86ЗЗД.

Преценена, като допуснато от първоинстанционния съд процесуално нарушение, констатираната от въззивния съд непълнота на доказателствата бе отстранена с назначаване на допълнителна ССЕ и изслушване обясненията на законно представляващия въззиваемия управител.

Събраните пред тази инстанция доказателства не дават основание да се приеме за установена фактическа обстановка, различна от възприетата такава от първоинстанционния съд. В своята съвкупност и относимост към доводите на страните, от правна страна установените по делото факти формират извод за основателност на предявените срещу жалбоподателя искове.

Като основен предмет на регистрираната от страните дейност е предвидено извършването на транспортни услуги, включително и превоз на пътници. По делото е безспорно установено, че ответникът е собственик на единствената автогара в Разград. В това си качество се е задължил с предоставяне на автогарови услуги в съответствие с изискванията на чл. 22, ал.2 ЗАП и чл.53а, ал.1 Н-ба №33/3.ХІ.1999г. за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България. Нормите са с императивен характер и по силата на закона, като собственик на автогарата ищецът е длъжен да осигурява на всички превозвачи, извършващи превози по автобусните линии, допуск до автогаровите услуги срещу заплащане. Като по силата на закона се явява задължен и с прилагането на еднакви критерии спрямо всички превозвачи при определяне размера на цените за преминаване, за престой, за предоставяне на право за продажба на билети и за извършване на други услуги (чл. 22, ал. 3 от ЗАП).

По делото не се спори и не се нуждаят от доказване обстоятелството, че ищецът е собственик на единствената автогара в града, от което следва задължението му да предоставя услугите й на превозвачите, притежаващи лиценз за извършване на обществен превоз.

Безспорно е и обстоятелството, че ответникът е превозвач, който по см. на чл.21 и сл. ЗАвтП и чл.52 и сл.Н-ба 33/1999г. е задължен при осъществяване на превоз по възложените му маршрутни линии да ползва предоставяните от ищеца автогарови услуги. По делото не са представени доказателства, но между страните не съществува спор, че след спечелен конкурс и по силата на сключен с Община Разград договор, на жалбоподателя е възложен обществен превоз на пътници по утвърдена от общината транспортна схема и одобрени в тази връзка маршрутни разписания.

С договора за обществен превоз се явяват конкретизирани обслужваните от жалбоподателя маршрутни линии, броят на курсовете по тези линии, часовете и точките на потегляне, престой и отпътуване. По отношение на утвърденото с разписанията време на пристигане, престой и отпътуване, въззиваемият няма касателство. То като такова е било предмет на договаряне между ответника и Община Разград. Т.е., договореното между превозвача и възложителя относно маршрута, броя на курсовете и разписанието е условие, с което в изпълнение на договора за автогарови услуги въззиваемият е следвало да се съобрази.

Отношенията между собственика на автогарата и превозвача се определят от закона като договорни, като за валидността им не е предвидено изискване за писмена форма. Липсата на такова изискване е обяснимо, доколкото качеството им на страна по този договор, както и основните им права и задължения по този договор, се явяват законово регламентирани и обусловени от една предварителна, нормативно предвидена процедура по възлагане на обществения превоз. Следва да се отбележи, че и двата договора, съответно по възлагане на обществения превоз върху ответника и по предоставяне на автогарови услуги от ищеца, имат за свой краен потребител, лицата ползващите се от предоставяните на съответната автогара превозни услуги.

Страните не спорят и относно това, че за предоставяните, респ. ползвани автогарови услуги се дължи цена.

Спорен е въпросът за размера на тази цена, доколкото същата се явява едностранно определена от предоставящия автогаровите услуги ищец.

Жалбоподателят признава установени с ищеца договорни отношения за ползване на предоставяни от последния автогарови услуги на основание, сключения между тях на 4.ІІ.2002г Договор при цена в размер на 4лв./курс. На посочената цена е извършвал плащания и за процесния период от време, които въззиваемият е връщал като неточно изпълнение на дължимото по договора.

Въззиваемият твърди, че за процесния период е извършена актуализация на дължимото се за автогарова услуга „ползване на сектор” възнаграждение до размера на 5,70лв.с ДДС.

По силата на закона предоставянето на услугата е възмездно. Начинът на формиране на цената на предоставяната от ищеца услуга е израз на неговата автономност, но в рамките на нормативно определеното по см. чл. 22, ал. 4 ЗАвтП, при единни критерии спрямо всички превозвачи. Методиката няма задължителен характер, но въвежда критерии, които позволяват еднаквост в ценообразуването на предлаганите на превозвачите услуги. В случая, като допустим в тази насока критерий, ищецът е възприел метод на съотнасяне между реализирани приходи, разходи и брой на средно обслужвани за периода курсове. (вж.чл.7 и чл.12 от приложена на л.44 Методика на МТС)

Относно обективните критерии, възприети от въззиваемия като методика за определяне на цената на предоставяните на превозвачите автогарови услуги, по делото бе назначена ССЕ. В заключение, след проверка на водената при жалбоподателя и въззиваемия документация, вкл. и счетоводна такава, вещото лице установява, че за процесния период, за ползване на предоставяните от него автогарови услуги –сектор за пристигащи, преминаващи и потеглящи автобуси, въззиваемият е утвърдил цена в размер на 5,70лв.с ДДС на курс.

В отговор на поставена му от жалбоподателя задача, вещото лице е установило, че за процесния период има случаи на нееднакво третиране на ползващи автогаровите услуги превозвачи. На първо място, отговорът на така поставената задача няма отношение към предмета на спора, а касае нарушения, за които от въззиваемия се следва отговорност по реда на ЗАП, но по ред, различен от настоящото исково производство. На следващо място, съдът не приема заключението в тази му част и по причина , че с влязъл в сила съдебен акт, за процесния период е прието, че по отношение на цената въззиваемият е третирал еднакво ползващите услугите му превозвачи. В този смисъл , на осн.чл. 302ГПК съдът е длъжен да съобрази постановеното с Решение №8208/7.VІ.2012г. по адм.д.№13310/2011г. на ВАС, ІV о., с което е потвърдено Р.№1281/20.ІV.2011г. на КЗК по преписка №971/2010г.

От доказателствата по делото се следва за безспорно установено, че за процесния период ищецът е действал като изправна страна по договора, при съобразяване на законово вмененото му задължение за еднакво третиране на ответника с останалите превозвачи относно цената на дължимата се и предложена му услуга. Която, считано от м.ІІ.2008г. и до края на процесния период е фиксирана в размер на 5,70лв.с ДДС на курс.

В качеството си на кредитор с парично вземане по договора, въззиваемият е в правото си да очаква точно по време и размер изпълнение на поетото от жалбоподателя задължение, съответно не може да бъде принуден да приеме нещо различно от дължимото(вж.чл.65 ЗЗД) . В този смисъл, превеждайки сума, различна от дължимата в установените между тях отношения, жалбоподателят е престирал неточно. Спрямо ответното дружество не биха могли да бъдат приложени цени за ползването на автогаровите услуги, различни от тези за останалите превозвачи и в този смисъл, каквато и да е друга уговорка би противоречала на законово регламентираното в отношенията му с ищеца положение.

Като е приел, че претендираните по иска суми са дължими от жалбоподателя в изпълнение на договорно поети към въззиваемия задължения, РРС е постановил единствено правилния и съответен на доказателствата ,изход по делото. като законосъобразно и обосновано, решението следва да бъде потвърдено, а на осн. чл.78 ГПК жалбоподателят да бъде осъден с дължимите се в полза на въззиваемия разноски, доказано направени пред тази инстанция в размер на 100,00лв.

Водим от горното и в условията на чл.272 ГПК, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №221/29. VІІ.2013г. по гр.д.№324/2013г. по описа му на РРС В ЧАСТТА, с която ЕТ”КАРИНА-Т.Т.”,ЕИК040039324, гр.Разград е осъден да заплати на "АВТОБУСТРАНС”ЕООД, Разград възнаграждение в размер на 4 776,60лв. за ползвани в периода на м.VІ.2011г.-м.VІІІ.2011г. автогарови услуги и на осн.чл.86ЗЗД сумата от 767,90лв. в обезщетение за забава на дължимото възнаграждение за времето от 26.VІІ.2011г. до 4.ІІІ.2013г.

В останалата си част, като необжалвано решението на РРС е влязло в сила.

Осъжда ЕТ”КАРИНА-Т.Т.”,ЕИК040039324, гр.Разград да заплати на АВТОБУСТРАНС”ЕООД, Разград доказано направени пред тази инстанция разноски в размер на 100,00лв.

Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.