Р   Е    Ш   Е  Н  И  Е

 

№162
 

Разград
 
 


6. І.2015
 

Разградски окръжен

 
 
                                                                                  година                 Град                                           

2014
 
                                                 съд                                                                                  

 1.ХІІ.
 

       закрито

 
На                                                                                                                                Година

 РАЯ  ЙОНЧЕВА

 

 

 
 
В                                  заседание в  състав:

Секретар:С.Л.                                                           ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЛАЗАР МИЧЕВ

 ИРИНА ГАНЕВА

 

 
 
                                                                                   ЧЛЕНОВЕ:

 

  Като разгледа докладваното от съдия Йончева

         в. гр. 

 
   

2014
 

    №261
 
      

                                        дело                                по описа за                година

   за да се произнесе, съобрази следното:

 

           Производство по реда на чл. 253 и сл. ГПК.

              Делото е образувано по  жалба на    ”КРЕДИСИМО”АД,ЕИК175330437, гр.София против Решение №152/2.VІ.2014г. по гр.д.№288/2014г. по опис на РРС и срещу допълващото го по реда на чл.250 ГПК Решение №2087/30.VІІ.2014г. В ЧАСТТА, с която  искът му, предявен на осн. чл.422 ГПК срещу С.  И.И. - за установяване   на вземане в размер 400,00лв., претендирано на основание сключен с ответницата договор за потребителски кредит като  следващи му се за покриване на    „административни разходи”, направени за събиране на вземането по кредита, за което в образувано по реда на чл.417 ГПК  ч.гр.д.№1455/2013г. по опис на РРС се е снабдил със Заповед за незабавно изпълнение №2441/13.ІХ.2013г.    Обжалва решението и в частта за разноските.

                      Позовавайки се на незаконоъобразност и необоснованост, моли за отмяна на решението в отхвърлителната му част и за постановяване на ново такова, с което съдът приеме за установено съществуване на вземането в пълния му размер от  1 032,94лв. Претендира присъждане  на направените пред първоинстанционния съд разноски в пълен размер.    

                     При редовност на призоваването, не се явява и не изпраща представител в насроченото по същество на жалбата му с.з.                                 

                   В законоустановения и предоставен й за това срок, насрещната   страна-С.И. не е депозирала отговор по жалбата. 

                 В с.з., въззиваемата се явява лично  и заявява, че оспорва жалбата като неоснователна.

                    Като подадена в срок, при редовност от формална страна  и от легитимираща интерес от обжалването страна, жалбата е допустима.

                    Разгледана по същество е неоснователна.  Решението на първоинстанционния съд е валидно и процесуално допустимо, а като постановено по същество на спора, в обжалваната си част  е и правилно.    Съдът не констатира релевираните с жалбата основания за отмяната му.   Възведените с него правни изводи сочат на относимост към установените по делото факти, както и на съответно прилагане на материалния закон. 

    Фактическата обстановка по делото е установена от първоинстанционния съд   с допустими по см. на ГПК доказателства и доказателствени средства, при съответно на изискванията на ГПК разпределение на доказателствената тежест. Искът е предявен  в условията на чл.422ГПК - в отговор на възражение, подадено по реда и в сроковете на чл.414 ГПК  от въззиваемата, в качеството й на конституиран в заповедно производство по чл.417 ГПК длъжник.  Искът, за установяване  на оспореното по реда на чл.414ГПК вземане  се явява допустимо предявен от заявителя в заповедното производство, в рамките на законоустановения за това срок и в пределите на предявеното, и оспорено му в заповедното производство вземане в размер на 1032,00лв.      

Тук следва да се отбележи, че в петитум на исковата си молба,  ищецът  е сезирал съда  и с искане за установяване съществуване  на вземане за разноски в заповедното производство в размер на 145,00лв. В тази си част искът е недопустим, тъй като разноските в заповедното производство са последица от изхода на делото, а не възникнало и изискуемо до дата на завлението вземане.  Първоинстанционният съд е следвало да прекрати образуваното по този иск произоводство. Вместо това, в диспозитив на първоначално поставеното си решение, РРС е обективирал произнасяне по същество като е пиел за установено по отношение на въззиваемата, че дължи и недопустимо претендираните като искова претенция 145лв. за разноски в заповедното производство. В тази си част решението е недопустимо, но не е предмет на обжалване и по аргумент на чл.269 ГПК за въззивната инстанция е налице забрана за служебна преценка в този смисъл. В тази насока следва съобразяване и на регламентирания в разпоредбата на чл.271ГПК прицип за неутежняване положението на обжалвалата страна.   

   Заповедното производство е било образувано по  заявление вх. № 8338/ 12.ІХ.2013г., депозирано по реда на чл. 417, т.9 ГПК от “ГЛОБЕКС ФИНАНС”АД, с доказан съгл. ЗПУПС статут на “платежна инсгигуция”. 

           По заявлението  е било образувано ч.гр.д.№1455/2013г. на РРС и  срещу     С.И.И.,   на основание  издаден от същата Запис на заповед от 15.ХІІ.2010т. за сумата от 1 113,10лв. Съгласно издадения от запис на заповед, въззиваемата се е задължила с изплащане на сумата на дата на предявяването му. Което, видно от реквизитите на приложения като доказателство ЗЗ й е било извършено  на 23.ХІІ.2010г.  

              Сезираният със заповедното производство съд е издал  Заповед за    незабавно изпълнение на  парично вземане, дължимо на заявителя в размер на 1 032,94лв.  ведно със законна лихва от датата на заявлението до окончателното  му изплащане, присъждайки и направени в хода на същото разноски от 145,00лв. Както бе посочно и по горе, неправилно първоинстанционният съд е приел, че последните са   подлежащо  на установяване по реда на чл.422ГПК вземане.

               Заповедта за незабавно изпълнение е връчена на въззиваемата  ведно с покана за доброволно изпълнение на 27.ХІІ.2013г. Вземането е било оспорено с възражение, подадено от нея на 9.І.2014г. – по реда и в    срока по чл.414 ГПК , за което завителят е бил надлежно уведомен на 29.І.2014г.

               В изпълнение на дадените му в този смисъл указания,   на 21.ІІ.2014г. – по реда и в срока на чл.415 ГПК заявителят е уведомил  заповедния съд, че е  предявил иск за установяване на вземането си. Като, относимо към датата на предявяване на иска, с прилагане на УАС е удостоверил пред съда вписани по партидата му в ТР промени относно наименование и седалище. В петитум на исковата молба, сезираща съда с производството по чл.422 ГПК, същият е индивуализирал вземането си, както следва – 1032,00лв., от които: 374,40лв. дължима по Запис на заповед главница; 285,54лв. договорна лихва и 400,00лв. административни разходи. В обстоятелствената  част на исковата си молба изрично е посочил, че материализиращия вземането му запис на заповед е  каузално  обусловен, съгласно сключен към дата на издаването му индивидуален договор за заем(потребителски кредит) CN-19052. С подписването на който, на въззиваемата е бил предоставен заем в размер на 400,00лв. със задължение за връщането му в срок до 10.ІІІ.2012г. – на равни месечни вноски в размер на 57,54лв., при падеж на вноската на десето число на съответния месец.  Подписвайки се под заемния договор, въззиваемата е волеизявила съгласие с изготвените от кредитора Общи  условия на договора. Волеизявлението си в този смисъл въззиваемата е скрепила и с подпис под самите Общи условия   (вж.л.8). 

                От приложения като доказателство заемен договор е видно, че    към 12.ІХ.2013г.-датата, на подаденото по реда на чл.417, т.9 ГПК заявление, която по регл. на чл.422 ГПК се счита и за дата на предявяване  на установяващия вземането иск, дължимото по него изпълнение е станало изискуемо(договорена дата на падеж-10.ІІІ.2012г.). Доказателства относно това какъв е размера на неизплатената част от дължимото по заемния договор ищецът не е представил. Мотивирайки от фактическа и правна страна извода си  за основателност на иска до размера на 632,994лв.,  първоинстанционният съд се е позовал изцяло на направеното от въззиваемата признание. В тази си част решението е необжалвано и е влязло в сила. Т.е., не попада в обхвата на дължимия от настоящия състав въззивен контрол за правилност, обоснованост и законосъобразност.

Съгл. чл.17.1 на подписаните от страните Общи условия към сключения между тях заемен договор,   е предвидено, че при обективирана от кредитополучателя забава в плащането на месечна анюитетна вноска, същият дължи     на кредитодателя обезщетение в размера на действащата законова лихва върху размера на всяка забавена вноска и направените от последния разноски за извънсъдебно  събиране на вземането. Твърдението си за основателност и размер на направени такива, ищецът позовава на приложената като доказателство Фактура №145/2.І.2014г.

От реквизитите на фактурата е видно: 

 1/Същата е издадена на 2.І.2014г., т.е. след датата на предявяване на иска-12.ІХ.2013г. и в този смисъл следва да се  цени като настъпило в ход на делото обстоятелство ;

 2/ фактурата е издадена от „ГЛОБЕКС КОЛЕКТ”ЕООД, в качеството му на „доставчик” и  чрез законно представляващият го    управител-  Константин Кръстев  за дължими му се в размер на 379,76лв. разноски за извънсъдебно събиране на процесното вземане, възложено му от ищеца  „ КРЕДИСИМО”АД, представлявано  от същото лице  -Константин Кръстев .

Издаването  на фактурата на  дата, последваща датата на иска и   развилото се по реда на чл.417 ГПК заповедно производство , дава основание на съда да приеме за безспорно, че същата е съставена   за нуждите на настоящото производство от свързани по см. на §1,ал.2, предл.І от ДР на ТЗ. Вземането, като такова в обезщетение за направени от ищеца разноски за извънсъдебно събиране на дължимата по заемни договор главница се явява индивидуализирано по размера си едва с петитума на  исковата молба. В подаденото по реда на чл.417,т.9 ГПК заявление, вземането е предявено като такова с падеж на 23.ХІІ.2010г. Което само по себе си изключва възможността, процесните 400,00лв., претендирани като разноски за извънсъдебно събиране на главницата по заемния договор, да са били включени в поетото с издадения запис на заповед задължение.

   В мотивите на решението и в рамките на своята правораздавателна дейност, относимо на събраните във връзка с това вземане доказателства, РРС  обосновано е приел, че до посочения размер искът е неоснователен и недоказан.    Правилно и съра0змерно на уважената част от иска се явява и размера на присъдените в полза на ищеца разноски.

   Като правилно и законосъобразно, в тези си части решението на РРС следва да бъде потвърдено   с   препратка към мотивите му по реда на чл.272 ГПК.  

 

 

 

 

              Водим от горното и в условията на чл.272 ГПК, Съдът

 

 

Р   Е   Ш   И  :

 

              ПОТВЪРДЖДАВА Решение №152/2.VІ.2014г. по гр.д.№288/2014г. по опис на РРС, допълнено по реда на чл.250 ГПК с Решение №2087/30.VІІ.2014г. и поправено с Решение №2579/8.Х.2014г. В ЧАСТТА, с която  искът, предявен на осн. чл.422 ГПК от  ”КРЕДИСИМО”АД,ЕИК175330437, гр.София срещу С.  И.И. - за установяване   на вземане в размер 400,00лв., претендирано на основание сключен с ответницата договор за потребителски кредит като  следващи му се за покриване на    „административни разходи”, направени за извънсъдебно събиране на вземане по Договор за потребителски кредит №CN-19052/15.ХІІ.2010г., както и в ЧАСТТА  за разноските.

                  В останалата си част, като необжалвано, решението на РРС е влязло в сила.  

                 Решението  на РОС е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

            ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                            ЧЛЕНОВЕ:1.                  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

                  

СЛ