Р Е Ш Е Н И Е

№80

Разград

14. VІІ.2015

Разградски окръжен

година Град

2015

съд

15. VІ.

публично

На Година

РАЯ ЙОНЧЕВА

В заседание в следния състав:

Секретар:Н. Реджебова ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

ИРИНА ГАНЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

Като разгледа докладваното от съдия Йончева

2015

№128

в. гр.

дело по описа за година

за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл.ГПК.

С Решение №15/19.ІІ.2015г. по гр.д.№781 по описа му за 2014г., РРС е уважил предявените от М. Б против И.Д. искове, като на осн.чл.124 ГПК е приел за установено, че ищцата е собственик на 1/4ид.ч. от поземлен имот с идентификатор 61710.502.1632, целият с площ от 309кв.м. и с начин на трайно ползване-ниско застрояване, както и на ½ ид.ч. от самостоятелен обект в застроената в този имот сграда, за който по кадастрална карта на града е отреден идентификатор 61710.502.1632.1.2 . По реда на чл.537ГПК РРС е отменил издадения по обстоятелствена проверка и в полза на ответницата констативен нот.акт №155/13.ІХ.2011г. по нот.д.№663/2011 по опис на нотариус с рег.№378 и район на действие при РРС , до размера на установеното по отношение на ищцата право на собственост върху процесните имоти.

Недоволна от така постановеното решение, чрез проц. си представител по пълномощие-адв. М. Маринов, ответницата обжалва същото като неправилно, необосновано, незаконосъобразно и постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, визирайки като такива извършения от първоинстанционния съд анализ на събраните по делото доказателства. На релевираните с жалбата основания, моли за отмяна на решението и за постановяване на ново такова, с което съдът да отхвърли предявените срещу нея искове като неоснователни и недоказани. В законоустановения и предоставен й за това срок, чрез процесуалния си представител по пълномощие- адв.Здр.Николова, въззиваемата М. Бояджиева е депозирала писмен отговор, оспорващ основателността на жалбата. Моли за потвърждаване на обжалваното решение .

При редовност в призоваването, лично и чрез процесуално представляващият я в с.з. адв. Маринов, жалбоподателката Д. моли за отмяна на решението и постановяване на ново такова, с което съдът да отхвърли предявените срещу нея искове по чл.124ГПК и чл.537ГПК. Претендира присъждане на доказано направени пред двете инстанции разноски.

При редовност в призоваването, чрез процесуално представляващата я в с.з. –адв. Николова, въззиваемата оспорва основателността на жалбата и пледира за потвърждаване на решението като правилно, обосновано и законосъобразно постановен съдебен акт . Претендира присъждане на доказано направени пред тази инстанция разноски.

Като подадена в срок, при редовност от формална страна и от легитимираща интерес от обжалването страна, жалбата е допустима.

Разгледана по същество е неоснователна. Атакуваното решение е валидно, а в обжалваните си части и допустимо постановен, по същество на редовно предявени, в условията на обективното им кумулативно съединяване, искове по чл.124ГПК и чл.537ГПК .

Дадената от съда правна квалификация е съответна на заявената с предявения иск защита. Значимите за изхода на делото факти са установени от първоинстанционния съд с допустими по см. на ГПК доказателствени средства, при правилно разпределена тежест на доказване и в съответствие с проявената в тази насока активност на страните.

Анализът на събраните по делото доказателства, сочи на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, която настоящият състав на въззивния съд споделя изцяло. Във въззивното производство не се ангажираха допустими по см. на чл.266 ГПК доказателства, внасящи различие в установената пред РРС фактическа обстановка.

Възведените от РРС изводи за неоснователност на всеки от обективно съединените искове, се явяват обосновани от събраните по делото доказателства, сочат на относимост на установените въз основа на тях факти и на съответно прилагане на материалния закон. Относно твърдението на въззивницата за непълнота на доказателствата: съдът го намира за неоснователно. В производството пред районния съд са събрани всички допустими, относими и необходими доказателства по делото. С дадените по реда на чл.140 ГПК указания и в условия на равнопоставеност първоинстанционният съд е осигурил на всяка от страните възможност за събиране на необходимите за доказване на твърденията й доказателства.

Възражението за допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила: съдът намира за неоснователно. Противно на твърдяното от въззивницата, целият доказателствен материал е анализиран обективно и всестранно. Не е основателно и заявеното от нея, че е даден приоритет на ангажираните от ищцата свидетелски показания. Макар и в различна степен на близост, тези свидетели се намират в родствена връзка и с двете страни по делото. Кредитирането им е проведено от първоинстанционния съд в съвкупността на всички събрани по делото доказателства. На следващо място следва да се отбележи, че анализирането на доказателствата е въпрос, касаещ правилността, а не допустимостта на съдебното решение, в какъвто смисъл е въззивната жалба.

С приложените по делото писмени доказателства, ищцата е доказала по безспорен начин правото си на собственост върху процесните ид.част от дворното място и от първия жилищен етаж на построената в същото сграда. Същите са придобити възмездно по време на брака й със сина на жалбоподателката. Процесното дворно място е закупено чрез договор за покупко-продажба и застроено по време на брака й, в съответствие с издаденото, на вече бившите съпрузи разрешение за строеж.

На 27.ХІ.2013г. влиза в сила постановеното по гр.д.№67/2013 по опис на РРС решение №109/29.Х.2013г. за прекратяване на сключения между въззиваемата и сина на жалбоподателката граждански брак. Считано от тази дата, по императив на предвиденото в чл.27 СК, установения върху процесния имот режим на СИО е прекратен, при презумирано по силата на закона ( чл.28 СК) , до размера на исковата претенция, равенство в дяловото участие бившите съпрузи в съсобствеността.

По делото е безспорно установено, че за закупуването на имота, както и за застрояването му са ползвани кредитни средства. Строителството и привеждането на процесния жилищен етаж в годен за обитаване вид е извършвано поетапно. Първоначално на партерния етаж е бил изграден ресторант. По делото е безспорно установено, че останалата незастроена част от имота, в годините е била използвана като обслужваща заведението - за лятна градина към ресторанта, изнасяне на маси за клиенти през лятото. По делото не се ангажират доказателства, от които да следва за безспорно установено, че в периода от 2001г. до дата на издадения в нейна полза констативен нот. акт въззивницата е демонстрирала явно, необезпокоявано и непрекъснато владение върху признатата й по давностно владение собственост върху ½ ид.ч. от дворното място.

За жилищните нужди на семейството на ищцата е бил предназначен изграденият над ресторанта първи жилищен етаж, състоящ се от три спални, три бани, два хола, кухня, коридор и сервизни помещения, със самостоятелен вход. Семейството на ищцата се настанило да живее на етажа през 2006г. след завършването в годен за обитаван вид.

Безспорно установено и признато от ищцата е обстоятелството, че през 2001г., с нейно и на съпруга й съгласие, въззивницата е била допусната в обитаване на някои от пригодените към този момент за живеене помещения, в които живее и понастоящем - стая с кухня и сервизни помещения с отделен вход . Описаните помещения съставляват части от собственото на бившите съпрузи жилище и не са обособени като самостоятелен жилищен обект.

С оглед набиране на средства за изплащане на кредитите, довършване на строителството и функциониране на изграденото на партерен етаж заведение/ресторант, след 2006г. и в продължение на години въззиваемата работила в чужбина. При периодичните си завръщания в страната се установявала в процесното жилище, обзаведено с нейни мебели и вещи, намиращи се и към момента в имота. Поради влошените отношения с вече бившата си свекърва, ищцата не допускала същата до обитаваните от нея помещения. Това й поведение било достояние на разпитаните по делото свидетели. Според чиито показания, ответницата никога не е ползвала преходния хол, двете спални и сервизните помещения, които са обитавали съпрузите и децата им.

В обобщение, от депозираното в показанията и на двете, разпитани по делото групи свидетели, се следва за установено от една страна, че въззивницата никога не е била във владение на целия първи жилищен етаж, а от друга-че е налице поведение с което ищцата с категоричност е препятствала установяването на такова владение.

В съвкупността си приетите по делото писмени доказателства сочат на предприети от ищцата и бившия й съпруг правни действия, манифестиращи през 2009г правото им на собственост върху процесния имот чрез учредена върху същия ипотека. От доказателствата по делото се следва, че данъчно задължени към процесния имот са ищцата и бившият й съпруг. Дължимите в годините данъци са погасявани от ищцата.

Изложеното сочи на поредица от фактически и правни действия, с които ищцата е демонстрирала отношение и качество на собственик на имот .

Възразявайки в срока за отговор срещу основателността на предявеният срещу нея установителен иск, въззивницата е противопоставила твърдение за изключителна собственост върху процесния жилищен етаж, позовано на издаден й по обстоятелствена проверка констативен нот.акт №155/13.ІХ.2011г. по нот.д.№663/2011г. по опис на нотариус Иванова, с рег.№378 и р-н на действие при РРС, с който е призната за такъв на основание изтекла в нейна полза десет годишна придобивна давност. Визирайки като начален момент на изтеклата в нейна полза придобивна давност-17.V.2001г., на която дата е сключила с ищцата и бившия й съпруг предварителен договор за покупко-продажба. Първоинстанционният съд е приел, че въззивницата не е собственик на процесния имот, след подробен анализ на тези доказателства, тъй като те не доказват нейното право на собственост, а биха могли да послужат за доказателство за други нейни права, спрямо въззиваемата страна, които не са предмет на настоящия спор.

Предварителният договор няма вещно-транслативен ефект, а само облигационен – страните поемат задължение в бъдеще да сключат окончателния договор, който се явява и предмет на предварителния. Констативният нотариален акт, с който въззивницата удостоверява правото си на собственост, не се ползва с материална доказателствена сила и е оборим. Страната не е успяла да докаже, пред първоинстанционния съд, че е осъществявала самостоятелна, непрекъсната, явна и безспорна фактическа власт върху процесния имот в продължение на 10 години, с намерение за своене на вещта. С доказателствата по делото е установено, че нейното владение не е по отношение на цялата вещ, а само за определени части от нея. Същата не е демонстрирала владението си пред въззиваемата страна, а и това владение е било периодично прекъсвано от последната. Следователно не са осъществени предпоставките за придобиване на недвижим имот по давностно владение. В тежест на този, който се позовава на придобивна давност по чл. 79, ал. 1 ЗС е да установи, че такава е започнала да тече чрез явна промяна на държането във владение. В този случай, за да се приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната в намерението фактическата власт да се упражнява вместо за другиго изключително и само за себе си, да намери външна проява чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния собственик или владелец, което следва от изискването владението да не е установено по скрит начин, т. е. чрез действия, които да са могли да станат достояние на собственика, респ. съсобственика. При липса на такива действия, то промяната в намерението е скрита, а следователно владението е опорочено и не настъпват последиците по чл. 79, ал. 1 ЗС.

Противно на изложеното във въззивната жалба, въззиваемата страна не е загубила правото си на собственост по давност, тъй като, както е било и установено по делото, не са били налице предпоставките за придобиване на имота по давностно владение. Първоинстанционният съд правилно е приел периодичните посещения на ищцата за прекъсване на давността. Въззивницата не се е противопоставила на тези посещения и не е заявила ясно намерението си за своене на имота. Предвид това, въззивният съд не намира основание за отмяна на решението. Като правилно, обосновано и законосъобразно, същото следва да бъде потвърдено.

На осн. чл.78 ГПК в полза на въззиваемата се следва присъждане на доказано направени в хода на делото разноски, включващи такива и за адвокатско възнаграждение, съгласно приложен списък по чл.80 ГПК. Съдът намира възражението на въззивницата за прекомерност на същото за неоснователно. Направените от ответната по жалбата страна разноски в размер на 3 600 лв. са за адвокатско възнаграждение, което, предвид защитимия в производството материален интерес се явява определено съобразно чл. 36, ал. 2, изр. първо от Закон за адвокатурата. В тази разпоредба чрез препратката към Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения - чл. 7, ал. 2 във вр. с § 2 от ДР, е предвиден минималният размер, до който съдът по искане на насрещната страна може да присъди по-нисък размер на разноските/чл. 78, ал. 5 ГПК/.

По изложените мотиви и при хипотеза на чл.272 ГПК, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение № 15/19.ІІ.2015г., постановено по гр.д. № 781 по описа на Разградския районен съд за 2014г.

ОСТАВЯ без уважение направеното от И.И.Д. възражение за намаляване на претендирани от М. Б. Б. разноски за адвокатско възнаграждение поради прекомерност на същите и

Осъжда И.И.Д.,ЕГН ********** да заплати на М. Б. Б., ЕГН********** разноски по делото в размер на 3 600,00лв.

Решението подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок, от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ:1. 2.

НР