РЕШЕНИЕ

№ 115 / 8.10.2015г., гр.Разград

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд Разград

На двадесет и осми септември, две хиляди и петнадесета година

В публичното съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЯ ЙОНЧЕВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

ИРИНА ГАНЕВА

Секретар: Н.Р.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от съдията

В.гр.д. № 182 по описа на съда за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Б.И.Х., подадена чрез пълномощник, против решение № 154 / 11.05.2015г., постановено по гр.д. № 1701 / 2014г. по описа на РС Разград, с което е уважен предявеният от ищците ревандикационен иск по отношение на дворно място в с.Дянково с построената в него жилищна сграда и е отменен издаденият в полза на жалбоподателката констативен нотариален акт по отношение на същия имот. В жалбата са изложени твърдения за незаконосъобразност и необоснованост на решението на РС. Жалбоподателката моли въззивния съд да го отмени, като вместо него постанови друго, с което отхвърли като неоснователен предявения ревандикационен иск. В съдебно заседание поддържа жалбата чрез явилия се процесуален представител.

Постъпили са писмени отговори от С.Е.З., Н.Х.Д. и Ф.Х.З., подадени чрез техните пълномощници, в който изразяват становище относно неоснователността на въззивната жалба. Молят въззивния съд да потвърди решението на РС Разград. В съдебно заседание се явява пълномощникът на С.З., който поддържа изразеното становище.

Съдът, след преценка на събраните доказателства и становищата на страните, констатира фактическа обстановка, идентична с тази, установена от районния съд: Ищцата С.З. и Х.З. сключили граждански брак на 2.07.1980г. Ищците Н.Д. и Ф.З. са техни деца.

На 22.12.1987г., през време на брака, Х.З. закупил посредством договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ дворно място от 740 кв.м. в парцел XXIV-803, кв.116 по плана на с.Дянково, заедно с построената масивна жилищна сграда с площ 45 кв.м., подобрения и трайни насаждения.

През 1989г. С.З. и Х.З. заминали за Турция заедно със своите деца Н.Д. и Ф.З.. Впоследствие съпругът се върнал в процесния имот в с.Дянково, а по-късно там се върнали и ищците. През 1991 – 1992г. ищците отново заминали за Турция, където се установили за постоянно.

През есента на 1992г. Х.З. заживял на съпружески начала заедно с ответницата Б.Х. в къщата в с.Дянково. Двамата живели в имота съвместно до смъртта на Х.З., настъпила на 22.07.2010г. От събраните гласни доказателства се установява случай, в който двамата се разделили за период от около една седмица и тогава ответницата се преместила да живее в друг свой имот в същото село. В периода 1992 – 2010г. ищците не са посещавали къщата, с изключение на Ф.З., която се върнала през м.юни, 2010г., за да окаже помощ на своя баща във връзка с предстояща медицинска операция.

След смъртта на Х.З. ответницата Б.Х. продължила да живее в къщата в с.Дянково. На 17.09.2010г. същата се снабдила с констативен НА № 101, т.2, рег. № 2995, дело № 258 / 2010г. на нотариус рег. № 380 с район на действие РС Разград, в който е удостоверено спорното право на собственост върху процесния имот, с посочени основания покупка и давностно владение. Във връзка с констатацията за покупка в НА е описан договорът за продажба от 22.12.1987г. на държавен недвижим имот по реда на НДИ, сключен между Х.З. ***.

При така установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи: Въззивната жалба е неоснователна. За да бъде уважен иск с правно основание чл.108 ЗС, следва да се установи, че ищците са собственици на имота, че ответникът осъществява владение над него и това владение се осъществява без правно основание. Оплакването във въззивната жалба на Б.Х. е във връзка с неприетата от районния съд теза, че същата е станала собственик на имота по силата на придобивна давност, вследствие осъществено от нея десетгодишно давностно владение.

Придобивната давност съставлява упражнявано от несобственик владение за себе си върху имот, продължило в определен от закона срок, след изтичането на който се придобива правото на собственост. Държането от друга страна също съставлява фактическа власт върху имот, но упражнявана за другиго. За да се отговори на въпроса дали в периода от 1992г., когато жалбоподателката е заживяла в процесния имот, до смъртта на Х.З. през 2010г., фактическата власт на Б.Х. се характеризира като владение или държане, следва да се прецени намерението й във връзка с упражняването на тази фактическа власт. Нормата на чл.69 ЗС въвежда презумпция, че владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Презумпцията е оборима, а в разглеждания случай въззивният съд приема и че е оборена. Установено е по несъмнен начин от събраните гласни доказателства, че Б.Х. е живяла в имота в условията на фактическо съжителство с Х.З. и това съжителство е било единственото основание за нейното пребиваване там. Самата ответница сочи именно този факт във връзка с обосноваване на своята фактическа власт върху имота. Довод в същата насока е и случаят, посочен от районния съд, при който, след влошаване на отношенията между Х.З. и жалбоподателката, последната е напуснала жилището за около седмица, т.е. Б.Х. е съзнавала, че имотът е собствен на мъжа, с когото съжителства. Х.З. от своя страна е притежавал правото на собственост върху имота на основание сключената през 1987г. прехвърлителна сделка. На това основание последният е владеел имота за себе си и за съпругата си, която също е придобила правото на собственост по силата на договора за продажба. При това положение не може да се приеме, че Б.Х. е осъществявала владение над имота на собствено основание. Съдът приема, че същата е пребивавала там единствено и само във връзка със съществуващото фактическо съжителство между нея и Х.З., без да е налице друго основание, от което да се направи извод за претенции и към правото на собственост върху имота. Заплащането на данъците, при това в годините след смъртта на Х.З. и след снабдяването на ответницата с констативен НА, не променя горния извод. За периода от 1992г. до 2010г. фактическата власт на жалбоподателката върху дворното място и къщата по отношение на Б.Х. представлява ползване във връзка със съвместното живеене. Фактическата власт не е упражнявана лично за нея, поради което не следва да се квалифицира като владение.

Другото оплакване, съдържащо се във въззивната жалба, се отнася до неправилно според жалбоподателката разпределение на доказателствената тежест в процеса във връзка с оспорването от ищците на представения от нея констативен нотариален акт. В жалбата е изложено твърдение, че в тежест на страната, която оспорва материалната доказателствена сила на констативния НА, е да обори това право. Съгласно ТР № 11 / 2012г. на ОСГК на ВКС оспорващата страна, която не разполага с документ за собственост, носи тежестта да докаже несъществуването на признатото от нотариуса право. Когато обаче и двете страни в правния спор легитимират с нотариални актове правото си на собственост върху имота /било констативни или такива за правна сделка/, разпределението на доказателствената тежест при оспорването ще се извърши по общото правило на чл.154 ал.1 ГПК, като всяка страна следва да докаже своето право, т.е. фактическия състав на твърдяното придобивно основание. В разглеждания случай ищците представят договор за продажба на държавен недвижим имот по реда на НДИ, който противопоставят на ответницата, заедно с факта на наследственото правоприемство на имуществените права на Х.З.. Със закупуването на имота през 1987г., същият е придобил статут на СИО по силата на чл.19 СК от 1985г. Съгласно §4 в.в. с чл.21 от действащия СК, имотът е запазил статута си на бездялова съпружеска имуществена общност. С.З. се легитимира като собственик на имота въз основа на годна правна сделка. След смъртта на Х.З. през 2010г. и прекратяването на СИО, С.З. и общите със съпруга й деца Н.Д. и Ф.З. са станали притежатели на неговата част от правото на собственост. Ищците са доказали своето право на собственост, произтичащо от договора за продажба и наследственото правоприемство. По силата на посоченото тълкувателно решение ответницата следва да докаже своето право на собственост – удостовереното от нотариуса придобивно основание. Същата е доказала, че е упражнявала фактическа власт над имота с намерение да го свои единствено след смъртта на Х.З.. След неговата смърт Б.Х. вече не го е държала за друго лице, а за себе си. Периодът от 2010г. до подаването на исковата молба на 22.10.2014г. обаче не е достатъчен за придобиване на имота по давностно владение по смисъла на чл.79 ал.1 ЗС.

Правото на собственост върху процесния недвижим следва да бъде признато в полза на тримата ищци. Ответницата владее същия, без да е налице годно правно основание за това. Предявеният иск се явява основателен и доказан. Като е достигнал до същия извод и е отменил издадения в полза на Б.Х. констативен НА, районният съд е постановил законосъобразно и правилно решение, което следва да бъде потвърдено.

Въззиваемите претендират присъждане на направените във въззивното производство деловодни разноски. С.З. е заплатила възнаграждение на представляващия я адвокат в размер на 500лв. Съобразно изхода от делото и на основание чл.78 ал.1 ГПК Б.Х. следва да бъде осъдена да й заплати тази сума. Останалите въззиваеми не са представили доказателства за извършени разходи във връзка с водене на делото пред РОС, поради което такива не следва да им се присъждат.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

Потвърждава решение № 154 / 11.05.2015г., постановено по гр.д. № 1701 / 2014г. по описа на РС Разград.

Осъжда Б.И.Х. да заплати на С.Е.З. сумата 500лв. за направени деловодни разноски във въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

НР