РЕШЕНИЕ

№ 137 / 16.11.2015г. Гр.Разград

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд Разград

На девети ноември, две хиляди и петнадесета година

В публичното съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

ИРИНА ГАНЕВА

Секретар: Д.Г.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от съдия Ирина Ганева

ВГрД № 252 по описа на съда за 2015г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Е.К.С., подадена чрез пълномощник, против решение от 16.07.2015г., постановено по гр.д. № 542 / 2015г. по описа на РС Разград, с което са отхвърлени предявените от него искови претенции по чл.55 ал.1 ЗЗД против Н.Н.Н. и предявения в условията на евентуалност иск с правно основание чл.229 КЗ против „ДЗИ – Общо застраховане”ЕАД. Жалбоподателят счита обжалваното решение за незаконосъобразно. Моли въззивния съд да го отмени, като уважи предявения от него иск. В съдебно заседание поддържа въззивната жалба

В срока по чл.263 ал.1 ГПК въззиваемият „ДЗИ – Общо застраховане”ЕАД е депозирал писмен отговор, в който излага становище за неоснователност на въззивната жалба и моли въззивния съд да потвърди решението на РРС.

Въззиваемият Н.Н.Н. не е депозирал писмен отговор. В съдебно заседание поддържа становище чрез своя пълномощник относно законосъобразността на обжалваното решение и моли въззивния съд да го потвърди.

Съдът, след преценка на събраните доказателства и твърденията на страните, констатира следната фактическа обстановка: с присъда № 669 / 13.09.2001г., постановена по НОХД № 989 / 2000г. на РС Шумен, Е.С. е признат за виновен в това, че на 29.01.1992г. край с.Белокопитово, при управление на МПС е нарушил правилата за движение по пътищата, в резултат на което е причинил две тежки телесни повреди на Н.Н. – престъпление по чл.343 ал.1 б.”б” пр.1 НК и му е наложено съответно наказание. Със същата присъда съдът е уважил в цялост предявения от Н. граждански иск срещу С. за сумата 2 000лв., представляваща обезщетение за причинени неимуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва върху тази сума, считано от 29.01.1992г. до окончателното й изплащане. След осъществен инстанционен контрол, присъдата е влязла в сила на 15.07.2002г.

По делото са представени две писма с изх. №№ 92-7429 / 27.11.2014г. и 92-7429 / 5.03.2015г., от които се установява, че в регистъра за щетите на „ДЗИ – Общо застраховане”ЕАД за периода 1991г. – 1992г. е записана информация, че Н.Н. е получил обезщетение по повод настъпилото ПТП от 29.01.1991г. в общ размер 8 802лв., при застрахователна сума на МПС 2 900лв. Други доказателства за извършеното плащане не се пазят, предвид изтеклите законови срокове за тяхното съхранение. На базата на съдържащата се в регистъра за щетите информация застрахователното дружество представя принципна информация, че изплатената през 1992г. сума следва да включва 2 900лв. за обезщетяване на имуществени вреди, а остатъка в размер 5 902лв. представлява обезщетение за неимуществени вреди. В хода на първоинстанционното производство ответникът „ДЗИ – Общо застраховане”ЕАД в писмен отговор по реда на чл.131 ГПК признава, че по повод предявена претенция по риск „Гражданска отговорност”, застрахователното дружество е заплатило посоченото в писмата обезщетение на Н.Н. по образуваната преписка за щета. Въззивният съд приема обяснението на ответника по евентуалния иск за достоверно, с оглед съдържанието на двете писма и с оглед обстоятелството, че твърдението е на неизгоден за същия ответник факт. Съдът не приема възражението на ответника Н., че не е получавал никакви обезщетения през 1992г., тъй като не кореспондира с информацията, съдържаща се в регистъра за щетите при „ДЗИ – Общо застраховане”ЕАД. Въз основа на горното, въззивният съд приема, че към момента на настъпване на застрахователното събитие на 29.01.1992г., Е.С. е бил в договорни отношения с „ДЗИ – Общо застраховане”ЕАД по повод застраховане на неговата граждансака отговорност при управление на автомобил и въз основа на сключената застраховка застрахователното дружество е изплатило през 1992г. на Н.Н. сумата 5 902лв. за претърпени неимуществени вреди.

По делото е приложено изп. д. № 837 / 2002г. по описа на СИС при РРС. Същото е образувано по повод издаден изпълнителен лист в полза на Н.Н. въз основа на влязлата в сила присъда по НОХД № 989 / 2000г. на РС Шумен.

Размерът на законната лихва за периода 30.06.1999г. – 11.11.2009г. върху присъденото обезщетение 2000лв. е оспорен по реда на чл.439 ГПК. С решение № 343 / 5.12.2012г. по гр.д. № 809 / 2011г., влязло в сила на 6.02.2014г., е установено със СПН между страните, че само за този период законната лихва е в размер 2 790,42лв. В останалите периоди, считано от датата на деликта, между страните не е имало материалноправен спор относно размера на дължимите лихви върху присъденото обезщетение.

На последната стр.795 от изпълнителното дело се съдържа удостоверение, издадено от държавния съдебен изпълнител, видно от което вследстие проведеното принудително изпълнение срещу Е.С., на 6.04.2009г.Н.Н. е получил сумата 4 322лв., а на 13.05.2009г. – сумата 1316,28лв. Освен това, в полза на Н. е издадено постановление за възлагане на 1/2ид.ч. от недвижим имот /вл.в сила на 8.01.2010г. след обжалване/, собственост на Е.С. за сумата 16 001лв., а на последния е върната сума в размер 7 322,18лв., представляваща разлика между дължимата от Е.С. сума и продажбената цена на частта от възложения недвижим имот /т.е. с продажбата длъжникът е покрил задължение в размер на още 8678,82лв./. Въпреки, че внесените от С. суми са в по-голям размер /така удостоверение на л.736 от изп.дело/, от значение за претенцията по чл.55 ал.1 ЗЗД са само сумите, реално получени от ответника Н.. Покриването на задължения към други лица, вкл. за такси и разноски по изпълнението, от страна на Е.С. не е относимо в настоящето съдебно производство, доколкото претенцията касае твърдяното неоснователно обогатяване на Н.Н..

Въз основа на установената фактическа обстановка, съдът направи следните правни изводи: въззивната жалба е неоснователна.

Предявеният иск с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД е допустим. Възражението на въззиваемия Н., че с постановяване на решение по гр.д. № 81 / 2007г. на РОС е решен спор със СПН, е неоснователно. Делото е било образувано по жалба на Е.С. против действия на ДСИ, изразяващи се в отказ да изиска в хода на изпълнителния процес справка от застрахователя за изплатени застрахователни суми. Жалбата е отхвърлена като неоснователна. С постановения съдебен акт е установена единствено законосъобразност на извършените от съдебния изпълнител действия във връзка с отказа му да изиска справка, но не е решен материалноправен спор относно дължимостта на плащанията в изпълнителното производство.

За да отхвърли иска на Е.С. против Н.Н. с правно основание чл.55 ал.1 ЗЗД, районният съд е приел, че плащанията, извършени от ищеца в хода на изп.д. № 837 / 2002г. на СИС при РРС, са на годно правно основание – влязлата в сила присъда. Първоинстанционният съд е приел, че дори да е извършено плащане на застрахователно обезщетение от застрахователното дружество, същото не влияе на изпълнението на гражданскоправната част на присъдата, защото е извършено преди постановяването и влизането й в сила. РС се е позовал на ограничението, предвидено в чл.439 ГПК, а не е разгледал иск с такова правно основание, поради което възражението на жалбоподателя в този смисъл е неоснователно.

Въззивният съд споделя направените от районния съд правни изводи. Правното основание на получените от Н.Н. в хода на изпълнителното поризводство плащания от Е.С., е влязлата в сила присъда в гражданскоправната част, с която е уважен иск за присъждане на обезщетение за претърпени неимуществени вреда и издаденият въз основа на нея изпълнителен лист. Правото на пострадалото лице да търси обезщетение за имуществени вреди може да бъде насочено както срещу причинителя на вредата, така и срещу застрахователя на неговата гражданска отговорност. Претенциите съществуват успоредно и се погасяват в един и същи момент с изплащане на обезщетението. При това положение, неоснователно обогатяване би било налице, ако деликвентът е осъден да заплати обезщетение, впоследствие това обезщетение е изплатено от застрахователя и въпреки това изпълнението срещу деликвента продължава /в този смисъл са и съдебните решения, на които се позовава жалбоподателят в проведеното въззивно съдебно заседание/.

Разглежданият случай не е такъв. Застрахователното дружество – ответник по евентуалния иск, е изплатило обезщетение за неимуществени вреди на Н.Н. още през 1992г. Последният е предявил граждански иск против Е.С. най-рано през 2000г., когато е внесен обвинителният акт в съда. Присъдата, с която е уважен гражданският иск на последния за претърпените неимуществени вреди е постановена на 13.09.2001г. и е влязла в сила на 15.07.2002г. Съгласно т.8 от ППВС № 4/1975г., заплатената сума от застрахователя на пострадалия, вкл. и по несъдебен ред, намалява размера на претърпените вреди и поради това трябва да се съобрази от съда при присъждане на обезщетението за непозволено увреждане. Следователно, правното средство за защита, с което Е.С. е разполагал, е било възражението при разглеждане на гражданския иск в наказателния процес, че застрахователят вече е изплатил на пострадалия обезщетение за неимуществени вреди. Въпреки, че е разполагал с всички процесуални права като граждански ответник в наказателния процес, Е.С. не се е възползвал от възможността да оспори на това основание гражданския иск в хода на НОХД № 989 / 2000г. на РС Шумен. С влизането в сила на присъдата в гражданскоправната й част, правото на пострадалия е станало изпълняемо и неоспоримо, включително и чрез иск по реда на чл.55 ал.1 ЗЗД. Да се приеме в настоящето производство, че ищецът не дължи изплатените на ответника суми поради изплащането им от застрахователното дружество в момент, предхождащ влизането в сила на присъдата в гражданскоправната част, означава да се пререши отново правния спор по предявения граждански иск, решен в НОХД 989 / 2000г. на ШРС, което е недопустимо с оглед принципа за правна сигурност. Предвид изложеното, искът по чл.55 ал.1 ЗЗД се явява неоснователен и правилно е отхвърлен от районния съд. Решението в тази част следва да бъде потвърдено.

Жалбоподателят не излага конкретни оплаквания против решението на РРС в частта, с която е отхвърлен предявеният в условията на евентуалност иск с правно основание чл.229 КЗ срещу „ДЗИ – Общо застраховане”ЕАД. Въпреки това искането във въззивната жалба е за отмяна на първоинстанционното решение в цялост, поради което следва да се изложат в краткост мотиви и по този иск. По отношение на сключения при действието на разпоредбите на чл. 323 и сл. /отм./ ЗЗД застрахователен договор по застраховка „Гражданска отговорност” е приложима разпоредбата на чл. 337 /отм./ ЗЗД, предвиждаща, че правата от договора за застраховка се погасяват с изтичане на три години от настъпване на застрахователното събитие. При предявен иск по чл. 229 КЗ е приложима трайната съдебна практика, постановена при действието на отменените разпоредби на ЗЗД – в т.14 от ППВС № 7 / 1977г. е разяснено, че всички вземания срещу застрахователя, произтичащи от застраховка "Гражданска отговорност", се погасяват с предвидената от закона давност, която тече от датата на застрахователното събитие, т.е. от 29.01.1992г. За погасителната давност на искове срещу застрахователя е без значение датата, на която правоимащият е обезщетен от застрахования.

Следователно, към датата на предявяването на иска е изтекъл предвиденият в чл.337 /отм./ ЗЗД тригодишен давностен срок. Искът с правно сонование чл.229 КЗ е неоснователен поради погасяването му по давност. Като го е отхвърлил по гореизложените причини, районният съд е постановил правилен и законосъобразен съдебен акт, който следва да бъде потвърден.

Жалбоподателят прави оплакване за присъдени в полза на ответниците в първата инстанция деловодни разноски, без да са представени списъци. Въззивният съд констатира, че ответникът по предявения в условията на евентуалност иск „ДЗИ – Общо застраховане”ЕАД е представил списък по чл.80 ГПК. Ответникът Н.Н. не е представил такъв, но непредставянето на списък е условие за недопустимост на предявяване на искане за изменение на решението в частта за разноските. Искане за присъждане на разноски ответникът е направил още с писмения отговор по чл.131 ГПК, а съгласно чл.81 ГПК съдът дължи произнасяне по този въпрос при прирключване на делото в съответната инстанция.

Въззиваемият Н.Н. е направил искане за присъждане на сторените във въззивното поризводство разноски. Същият е заплатил възнаграждение за адвокат в размер на 900лв. Съобразно изхода от спора и на основание чл.78 ал.3 ГПК Е.С. следва да му заплати горната сума. Съдът не приема възражението на жалбоподателя за прекомерност на сумата по чл.78 ал.5 ГПК. Съобразно размерите, предвидени в чл.7 ал.2 т.4 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения, изплатеният от въззиваемия адвокатски хонорар се явява под минимума, предвиден в цитираната наредба.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

Потвърждава решение от 16.07.2015г., постановено по гр.д. № 542 / 2015г. по описа на РС Разград.

Осъжда Е.К.С. да заплати на Н.Н.Н. сумата 900лв. за направени деловодни разноски във въззивното производство, изразяващи се в заплатено адвокатско възнаграждение.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

НР