Р Е Ш Е Н И Е № 17
Гр.Разград, 04. 05. 2016 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Разградският
окръжен съд в публично заседание на осемнадесети април през две хиляди и шестнадесета
година в състав:
Съдия: Анелия
Йорданова
при секретаря Н.
Р., като разгледа докладваното от съдията
гр. д. № 260 по описа за 2015 г., за да
се произнесе взе предвид следното:
Производството е с правно основание
чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240 и чл. 86 от ЗЗД.
Гр. д. № 260/ 2015 г. е
образувано пред РОС по постъпила искова молба от З.И.С.
***, представляван от собственика Р.С.Н.. Ищцата твърди, че с ответника са
сключили на 14. 03. 2013 г. договор за заем, въз основа на който е предоставила
на ответника сумата 196 400 лева със задължение последния да върне сумата
до 05. 11. 2013 г. Ответникът не изпълнил в срок задължението си да върне
заетата сума. Според чл. 7 от договора
за заем, страните са уговорили заплащане на неустойка в размер на 0,1 % за
всеки просрочен ден при забава на плащането. Тъй като ответника е изпаднал в
забава след 05. 11. 2013 г., към 12. 10.
2015 г. дължи обезщетение за забава в
размер на законната лихва. Моли съда да постанови решение, с което да осъди
ответника да заплати сумата 196 400
лв., представляваща изискуема и невъзстановена главница по Договор за заем от
14. 03. 13 г., заедно със законната лихва от датата на предявяване на иска,
както и сумата 38 563, 42 лв., представляваща обезщетение за забава за
периода 06. 11. 2013 г. до 12. 10. 2015
г. В съдебно заседание поддържа иска.
Постъпил
е писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК от ответника ЕТ „Р.С.” гр. Разград.
Оспорва иска като недопустим, а по същество, като неоснователен. Твърди, че
между страните е водено друго дело и е налице влязло в сила решение по гр. д. №
166/ 2014 г. по описа на РОС по същия правен спор, с което иска за установяване
на същото вземане е отхвърлен като неоснователен и недоказан. Налице е СПН по
всички обстоятелства и правоотношения, включени в правния спор. Заявява, че не
е получавал от ответника претендираната сума в размер на 196 400 лв. и договорът за заем е привиден. В
действителност представлява документ, удостоверяващ плащане на закупени от „Буран –ИС” ЕООД и ЕТ „Буран – И.С.”
стоки, които не са осчетоводени от тях. Твърди, че не е осчетоводявал договора
за заем, като същевременно са налице други осчетоводявания на многобройни
продажби към „Буран –ИС” ЕООД и ЕТ „Буран – И.С.” и са в трайни търговски
взаимоотношения. Страните не са декларирали в данъчна декларация получаване,
респ. даване на заем над 10 000 лв. Ищецът никога не е притежавал
икономическа възможност да предостави такава сума в заем, а от друга страна
ответникът не е имал нужда от такава сума. Оспорва съдържанието на
представените договор за заем и РКО, като твърди, че са привидни и не отразяват
действителните юридически факти. Поддържа заявеното становище и в съдебно
заседание.
Съдът, като прецени
твърденията и становищата на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено от фактическа страна следното:
Ищцата е представила по делото Договор за заем, сключен
на 14. 03. 2013 г. между нея, като заемодател и ответника ЕТ „Р.С.”,
представляван от Р.С.Н., като заемател.
В чл. І.1 и чл. ІІ. 2 от договора, страните са уговорили, че
заемодателят се задължава да предаде на заемателя сумата 196 400 лева, а
последният се е задължил да я върне в срок до 05. 11. 2013 г. Според чл. V. 7,
, при забава на заемателя за връщане на заема, дължи неустойка в размер на 0,1
% от дължимата сума за всеки просрочен ден. Договорът съдържа саморъчни подписи
на двете страни. Приложен е РКО от 14. 03. 2013 г. , според който ищцата С. е
наредила да се предостави на ответника сумата 196 400 лева с посочено
основание „ за заем по договор”. Положени са подписи в позициите „броил сумата”
и „получил” сумата от заемодателя и заемателя. Ответникът твърди, че договорът
за заем е привиден и представлява обезпечение във връзка с търговски доставки,
които ответникът е извършвал на „Буран –ИС” ЕООД и ЕТ „Буран И.С.”, чийто
собственик е бащата на ищцата И.С.. През 2013 г. покупките от ответника били
извършвани при авансово плащане на стоките от „Буран –ИС” ЕООД и ЕТ „Буран И.С.”.
По причина, че плащането било извършено преди получаване на стоките И.С. – баща
на ищцата поискал като обезпечение на платената от него сума да бъдат съставени
процесните договор за заем и РКО. Представени са издадени от ответника фактури
за извършена доставка на стоки с получател „Буран –ИС” ЕООД с №№№№№ 9962/ 06.
04. 13 г.;10041/24. 04. 13г.;10064//27. 04. 13г.;10074/ 29. 04. 13 г.; 10098/
30. 04. 13г.; 10182/ 27. 05. 13г.; 10195/ 29. 05. 13 г.; 10226/ 31. 05. 13г.;
10279/ 15. 06. 13г.; 10312/ 21. 06. 13 г.; 10327/ 24. 06. 13 г.; 10354/ 29. 06.
13г.; 10459/ 29. 07. 13г.; 10484/ 31. 07. 13г.; 9905/ 23. 03. 13 г.; 9888/ 19.
03. 13 г.; 9825/ 25. 02. 13 г.; 9815/ 13. 02. 13 г.;
9914/ 25. 03. 13 г. и касови бонове.
Назначена е съдебно-счетоводна
експертиза, която е дала заключение, че в счетоводството на ответника за сумата
196 000 лв. е направен счетоводен запис на Сметка 412 „Клиенти по
аванси” на 14. 03. 13 г. , като е
дебитирана сметка 501 „Каса в лева” и кредитирана сметка 412. Основание за
счетоводното записване е ПКО № 854/ 14. 03. 13 г. , съставен от ответника. За
авансово плащане следва да се издаде фактура или дебитно известие, каквито не
са представени на вещото лице. По партидите на счетоводни сметки от група 15
„Получени заеми” са отразени три други заема към „Банка ДСК” ЕАД през 2013,
2014 и 2015 г. През 2013 г. и 2014 г. получени заеми не са декларирани пред НАП
от ответника. За 2013 г. е отчел печалба
от 26 184, 26 лв. , за 2014 г. загуба в размер на 360 724, 09 лв.
Всички представени по делото фактури, издадени на „Буран – ИС” ЕООД са
осчетоводени от ответника. Към 31. 01. на 2012 г. и 2013 г. към същият клиент не са отразени непогасени
вземания. Сумите по фактурите са отчетени в счетоводството на „Буран – ИС” ЕООД
като „платени в брой” и в разход по сметка 501 „Каса в лева”, а в
счетоводството на ответника дължимите суми по издадените фактури са отразени в
намаление на салдото по сметка 412 „Клиенти по аванси” на клиента З.С..
Първични счетоводни документи за такова отразяване не са представени на вещото
лице. В двете счетоводства – на ищеца и на „Буран – ИС” ЕООД общата сума на
осчетодовените фактури съвпада – 83 905, 54 лв. Към фактурите има издадени
касови бонове и се съхраняват заедно с оригинала на фактурите в счетоводството
на „Буран –ИС” ЕООД. По молба на ищеца е назначена допълнителна ССЕ и е
представено заключение по нея. Според това заключение, счетоводните записвания,
направени в счетоводството на ответника следват изискванията на ЗС, ЗДДС и НСС,
осъществяват в се в хронологичен ред, съответстващ на извършването им. На
вещото лице не са били представени документи за обвързаност на счетоводните
записвания, с които е намалено задължението към ищцата З.С. с фактурирани на „Буран
– ИС” ЕООД стоки, както и стокови разписки, подписани от клиент ищцата З. С.
или „Буран – ИС” ЕООД във връзка с получени стоки от ответника. Хронологичният клиентски номер на ищцата 4668
е хронологично относим за периода на извършените счетоводни записвания в
счетоводството на ответника. Счетоводството на „Буран – ИС” ЕООД е водено
редовно, представените по делото фактури са осчетоводени, като сумите по
фактурите и касовите бонове, прикрепени към тях съвпадат. За авансово плащане,
каквото твърди ответникът, че представлява получената от ищцата процесна сума от
196 4000 лв. , според чл. 25 от ЗДДС следва да се начисли ДДС и се дължи.
Такова начисляване не е извършено от ответника.
Към материалите по делото е
приобщено и копие от прокурорска преписка
№ 885/ 2015 г. на ОП Разград, която е приключила с Постановление от 15. 02. 16
г. за отказ да се образува наказателно производство против З.С., относно сключените
между страните договори за заем.
Въз основа на
тази фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:
Предявеният от З.И.С. *** иск с правно основание чл. 79, ал.
1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД е процесуално допустим по изложените съображения в Определение № 979/ 25. 11. 2015 г.
постановен по същото дело по реда на чл. 140 от ГПК. Възражението
на ответника, относно недопустимост на предявеният иск, предвид наличието на
СПН по същия правен спор, разрешен
с влязло в сила решение по гр. д. № 166/ 2014 г. по описа на РОС е
неоснователно. Налице е многобройна, трайна и последователна съдебна практика,
вкл. и задължителна, постановена по реда на чл. 290 от ГПК, че за да се зачете
СПН на влязло в сила решение спрямо висящ правен спор, следва да е налице
идентичност между въпроса, който стои за разрешаване пред съда и този, който е
разрешен с влязлото в сила решение. При преценката за идентичност на делата
съдът следва да изхожда от чл. 298, ал. 1 и ал. 2 от ГПК, т. е.
да има пълен идентитет в предмета на двете дела, т. е. в спорното материално
право, с неговите индивидуализиращи белези - юридическият факт, от който е
възникнало, съдържанието и субектите на правоотношението. СПН на съдебното
решение обвързва срещупоставените страни. Обективните предели на силата на
присъдено нещо обхващат съществуването или несъществуването на
правоотношението, което е предмет на делото. Те не обхващат правоотношенията,
които обуславят съществуването на спорното право, т. нар. преюдициални
правоотношения. В този смисъл са Р. № 378 от 28.07.2010 г. на ВКС по гр. д. № 148/2009
г., IV г. о., ГК., Р. № 133 от 14.03.2011 г. по
гр. д. № 2020/2009 г. на I г. о. и др. Настоящия състав на съда
споделя посочените разрешения. В случая не е налице пълен идентитет в предмета на
двете дела, с неговите индивидуализиращи белези – съдържанието на спорното
материално право и субектите на правоотношението. По гр. д. № 166/ 2014 г. по
описа на РОС е бил разгледан и постановено влязло в сила решение по предявен
установителен иск за съществуване на вземането в размер на 196 400 лв.,
възникнало от друг юридически факт – Запис на заповед от 14. 03. 2013 г.
Каузалното правоотношение обаче, което е било преюдициално – процесният договор
за заем не е било предмет на делото.,
а разгледани по същество са неоснователни.
Разгледан
по същество, искът е основателен. Според чл. 26, ал. 2 ЗЗД, нищожни са привидните договори. Нищожността на договора не
поражда желаните правни последици и всеки може да се позове на нея, без да е
необходимо предварително в отделно производство да я установява. Ответникът
твърди, че договорът за заем сключен на 14. 03. 2013 г. между него и ищцата, като
заемодател е привиден и прикрива друго съглашение, а именно,
че
в действителност представлява документ, удостоверяващ авансово плащане
на закупени от „Буран –ИС” ЕООД и ЕТ
„Буран – И.С.” стоки от ответника. Налице е
многобройна, последователна практика, включително задължителна, постановена по
реда на чл. 290 от ГПК, че привидната сделка е тази,
волеизявлението по която се нуждае от приемане и със съгласието на другата
страна не се желае нейното правно действие. За да е налице относителна
симулация, каквато се твърди, че е налице в случая, е необходимо по безспорен
начин да се установи, че волята на страните по договора е да бъдат обвързани по
начин, различен от посочения по сключеното съглашение. В тежест на страната,
която претендира, че сделката е привидна, е да докаже симулацията, а в тежест
на страната, която претендира, че съществува прикрито съглашение, е да докаже
неговото съдържание. В отношенията между страните привидността на договора на
стойност над 5 000 лв. не може да се доказва свободно със свидетелски
показания. Доказването на привидност на сделката става чрез т. нар. начало на
писмено доказателство, както изрично се предвижда в чл. 165, ал. 2 ГПК
или чрез "обратен документ", като целта на документа е да разкрие
симулацията и да установи вътрешните отношения между страните по сключения
договор. Тогава, когато писменото доказателство съдържа волеизявлението на
всички страни по прикритата сделка, то това писмено доказателство /обратно
писмо/, служи за пълно разкриване както на симулативната сделка, така и на
действителните правоотношения между страните. Когато обаче обратното писмо
съдържа волеизявление, изходящо от другата страна по сделката, която не твърди
симулативност, то това писмено доказателство представлява начало на писмено
доказателство, по смисъла на чл. 165, ал. 2 от ГПК
и в този случай доказването на действителните правоотношения между страните е
допустимо чрез свидетелски показания, като доказателствено средство. От
представените по делото доказателства, безспорно се установява, че въпреки
дадената от съда възможност, не е представен обратен документ, изхождащ от
страните по сделката, който да установи привидност на сключения между тях
договор за заем. От представените и издадени
от ответника фактури за извършена доставка на стоки с получател „Буран –ИС”
ЕООД с №№№№№ 9962/ 06. 04. 13 г.;10041/24. 04. 13г.;10064//27. 04. 13г.;10074/
29. 04. 13 г.; 10098/ 30. 04. 13г.; 10182/ 27. 05. 13г.; 10195/ 29. 05. 13 г.;
10226/ 31. 05. 13г.; 10279/ 15. 06. 13г.; 10312/ 21. 06. 13 г.; 10327/ 24. 06.
13 г.; 10354/ 29. 06. 13г.; 10459/ 29. 07. 13г.; 10484/ 31. 07. 13г.; 9905/ 23.
03. 13 г.; 9888/ 19. 03. 13 г.; 9825/
25. 02. 13 г.; 9815/ 13. 02. 13 г.; 9914/ 25. 03. 13 г. и касови бонове, както
и от заключението на назначената ССЕ се установява, че през процесния период от
време, когато е бил сключен и договора за заем, ответникът е бил в трайни
търговски взаимоотношения с „Буран –ИС” ЕООД, чийто управител и едноличен
собственик на капитала е З.С.. Юридическото лице „Буран-ИС” ЕООД и физическото
лице – ищцата З.С. са различни правни субекти и с различно обособено имущество. Според заключението на ССЕ, сумите по фактурите са
отчетени в счетоводството на „Буран – ИС” ЕООД като „платени в брой” и в разход
по сметка 501 „Каса в лева”, а в счетоводството на ответника дължимите суми по
издадените фактури са отразени в намаление на салдото по сметка 412 „Клиенти по
аванси” на клиента З.С.. На вещото лице, както и по делото не са представени
документи за обвързаност на счетоводните записвания, с които е намалено
задължението към ищцата З.С. с фактурирани на „Буран – ИС” ЕООД стоки както и
стокови разписки, подписани от клиент ищцата З. С. или „Буран – ИС” ЕООД във връзка
с получени стоки от ответника. Липсата на отразяване на задължението по
договора за заем в счетоводството на ответника и евентуалното му нарушение на
задължение за такова осчетоводяване не може да служи като доказателство за
изгоден за него факт. С оглед на това, съдът приема, че не са налице
доказателства, даващи основание да се счита, че сключеният договор за заем
между страните прикрива друго съглашение. По начало такава конструкция е правно невъзможна, тъй като страните по
един привиден и един прикрит договор трябва да са едни и същи, а в случая
договорът за заем е сключен между ответника и ищцата, а сделките за
покупко-продажба на стоки, предмет на горецитираните фактури, за които
ответника твърди, че са прикритите сделки са между ответника и „Буран – ИС”
ЕООД. Т. е. по второто съглашение ищцата не е страна. В този смисъл
възражението на ответника за привидност на договора за заем и че не е породил
правни последици, е необосновано и недоказано.
Налице е сключен на 14. 03. 2013 г. между
страните по делото писмен договор за заем, според който ищцата е дала в заем на
ответника сумата 196 400 лв. , а същият се е задължил да я върне в срок до
05. 11. 2013 г. Договорът за заем е уреден в чл. 240 ЗЗД като
реален договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари
или други заместими вещи срещу задължение за връщането им. Предаването на
сумата или вещта е елемент от фактическия състав на договора за заем и
необходима предпоставка за пораждане на заемното правоотношение с произтичащото
от него вземане за връщане на заетата сума или вещ. Такъв извод може да се
направи, съгласно формираната задължителна практика на ВКС, само при изрично наличие
на изявление на страните, че сумата се предава при подписването на договора или
е предадена от заемателя на заемополучателя, или ако по делото е представена
разписка удостоверяваща това предаване. Ищцата излага твърдение, че е предала
заетата на ответника сума лично в брой, за което страните са подписали РКО при
предаване и приемане на сумата на 14. 03. 2013 г. РКО съдържа изявление на
ищцата – кредитор в същия смисъл, а именно, че е предала на длъжника сумата 196 400
лв. по договор за заем, както и изявление на последния, че е получил сумата. И
договорът за заем и РКО са издадени на
една и съща дата 14. 03. 2013 г. , съдържат подписи на заемодател и заемател,
РКО е издаден на основание договор за заем за сумата 196 400 лв. ,
което съдържание съответства на предмета
на договора за заем, поради което съдът приема, че РКО има значение на разписка, доказваща плащане
по договора за заем. За да бъде уважен иска, следва ищцата да докаже
фактическото предаване на исковата сума, което в настоящото производство е
сторено, поради което и искът е основателен и доказан. Обстоятелството дали
сумата, предмет на договора заем е била налична у ищцата е без значение за
спора. Както се приема и в съдебната практика, произходът на парите, дадени в
заем, не са предмет на установяване при повдигнат пред съда спор за
съществуване на задължението за връщане на сумата.
Неоснователен е изложения довод от
ответника, че иска за заплащане на
обезщетение за забава в размер на законната лихва е недопустим, тъй като в
договора за заем е уговорено плащане на неустойка при забава, но не и лихва. Трайна
и постоянна е съдебната практика, че и да
не е уговорена лихва в договора за заем на парична сума, лихва се дължи при
забава. Съгласно чл. 84, ал. 1 ЗЗД, когато денят за
изпълнение е определен, длъжникът изпада в забава след изтичането му. По силата
на чл. 86 ЗЗД, такова обезщетение в размер на
законната лихва се дължи от деня на забавата. Безспорно е, че ответникът не е
върнал на ищцата заетата сума в размер на 196 400 лв. в уговорения срок в
чл. ІІ- 2 от договора - 05. 11. 2013 г. и на осн. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД дължи от
този момент обезщетение за забава в размер на законната лихва, която от 06. 11. 2013 г. до завеждането на иска 12. 10. 15
г. е в размер на 38 593, 42 лв.
С оглед на това и предявения иск за заплащане на законна лихва в размер на 38 593, 42 лв. следва да бъде уважен.
С оглед изхода на спора, на осн. чл. 78 от
ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските по делото пред
настоящата инстанция в размер на 9399, 74 лв. за заплатена държавна такса, 7580
лв. заплатено адвокатско възнаграждение, 500 лв. деловодни разноски за ССЕ или общо в размер на 17 479, 74 лв.
Воден от изложеното, съдът на осн.
чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240 и чл. 86
от ЗЗД
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА ЕТ „Р.С.”
гр. Разград, ж. к. „Орел”, бл. 11, вх. В, ап. 22 , ЕИК *********, представляван от собственика Р.С.Н., ЕГН ********** да заплати на З.И.С.,
ЕГН ********** *** на осн. чл. 79, а.1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД сумата 196 400
/сто деветдесет и шест хиляди и четиристотин/ лева, представляваща дължима
главница по Договор за заем, сключен на 14. 03. 2013 г., ведно със законната
лихва върху тази сума, считано от датата
на завеждането на иска 12. 10. 2015 г. до окончателно изплащане на сумата.
ОСЪЖДА ЕТ „Р.С.”
гр. Разград, ЕИК *********, представляван
от собственика Р.С.Н., ЕГН ********** да заплати на З.И.С., ЕГН **********
сумата 38 593, 42 /тридесет и осем хиляди петстотин деветдесет и три лв.,
42 ст../ лева на осн. чл. 86 от ЗЗД, представляваща обезщетение за забава в
размер на законната лихва за периода от 06. 11. 2013 г. до 12. 10. 2015 г.
ОСЪЖДА ЕТ „Р.С.”
гр. Разград, ЕИК ********* , представляван
от собственика Р.С.Н., ЕГН ********** да заплати на З.И.С., ЕГН **********
сумата 17 479, 74 / седемнадесет
хиляди четиристотин седемдесет и девет лв. и 74 ст./ лева на осн. чл. 78 от
ГПК, представляваща разноски по делото.
Решението подлежи на
обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Варненския
апелативен съд.
СЪДИЯ:
НР