РЕШЕНИЕ № 149

Гр. Разград 13.01.2016 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Разградски окръжен съд на четиринадесети декември две хиляди и петнадесета година в открито заседание в състав :

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАЗАР МИЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: РАЯ ЙОНЧЕВА

ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

Секретар: М.Н.

Като разгледа докладваното от съдия МИЧЕВ

в. гр. дело № 268 по описа за 2015 г.

и за да се произнесе взе предвид следното

Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по въззивна жалба, подадена от “ *** “ АД гр. София, ЕИК ***, чрез пълномощник –адв. А.Б.Д., против Решение № 160 / 29.05.2015 г., постановено по гр. дело № 1502 / 2014 г. по описа на РС – Разград, с което е отхвърлен предявения от “ *** “ АД, против Д.Д.С. и С.Т.Д., иск по чл. 422 от ГПК за установяване вземане по запис на заповед с дата на издаване 24.06.2011 г. и падеж на предявяване – 18.06.2012 г., и Договор за потребителски кредит CN-43034 / 24.06.2011 г. в размер на 90.60 лв., като неоснователен и недоказан и е обезсилена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр. дело № 835 / 2014 г. по описа на РС-Разград, над размера на 90.60 лв. В жалбата се излага, че в обжалваното решение се съдържа ясно изразено противоречие между мотиви и диспозитив. Твърди се също така, че неправилно съдът приел, че при сключване на договора между страните, не е спазено изискването за форма и размер на шрифта в общите условия, тъй като договора тези изисквания са въведени след подписването му. В този смисъл неправилно съдът приел недействителност на договора. Отправя се молба за отмяна на обжалваното решение и постановяване на ново, с което предявения иск да бъде уважен изцяло.

Въззиваемите Д.С.Д. и С.Т.Д. депозират отговор на въззивната жалба, в който се излагат съображения за нейната неоснователност.

Страните не се явяват в съдебно заседание.

В писмено становище, процесуалният представител на въззивника подържа жалбата.

Разградският окръжен съд, действащ като въззивна инстанция, като съобрази изложените в жалбата пороци на решението, намира следното по предмета на въззивното производство:

Делото е напълно изяснено от фактическа страна и фактическите положения, приети за установени от районния съд, се подкрепят от събрания доказателствен материал и са основани на закона. Въззивната инстанция изцяло споделя изложените мотиви към решението на първоинстанционния съд относно фактическата обстановка и счита, че не следва да ги преповтаря и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

Относно възражението за наличие на ясно изразено противоречие между мотиви и доспизитив в обжалваното съдебно решение, въззивната инстанция намери същото за неоснователно, поради липсата на такова противоречие. Диспозитива на решението е в съответствие с мотивите. В мотивите на решението е посочено, че иска е изменен в съдебно заседание и същия е в размер на 90.60 лв. В диспозитива на решението е посочено, че се отхвърля иск в размер на 90.60 лв., а не както се сочи във въззивната жалба, че е отхвърлен иск за частта, която е над 90.60 лв.

Относно второто възражение за действителността на сключения между страните договор, съдът намира следното:

В исковата си молба ищеца основал вземането си на издаден в негова полза запис на заповед. С отговора си ответниците не оспорили редовността от външна страна на представения от ищеца документ. С отговора си ответниците въвели наличието на каузално правоотношение, по повод на което е издаден неоспорения и редовен от външна страна запис на заповед. Ответниците твърдят, че между страните е сключен договор за заем / потребителски кредит / CN-43034 за сумата от 500 лв., като записът на заповед е издаден за обезпечаване вземането на ищеца.. След получаване на заема, са извършени плащания в размер на 720.40 лв., с които се твърди, че задължението е погасено изцяло. На следващо място е въведено възражение за нищожност на договора, на основание чл. 26, ал. 1 от ЗЗД относно клаузите на т. 12.1 от Общите условия към Формуляр – договор, тъй като уговорената лихва от 133.62 % на годишна база противоречи на добрите нрави и на закона.

В обжалваното решение е прието, че Общите условия към договора-формуляр са с формат и размер на шрифт, различни от страница първа на договора. Освен това е посочено, че са неясни и неразбираеми, както и че не може да се установи дали са подписани от кредитополучателя. Всичко това дало основание на съда да приеме недействителност на договора и да отхвърли иска.

Въззивната инстанция намира, че неправилно първоинстанционният съд е коментирал разликите в размера на шрифта между страниците. Очевидно е, че договора е сключен много преди промяната на ЗПК, относно формата и размера на шрифта, поради което същите са неотносими в случая, и на основание чл. §13 от ПЗР към ЗИДЗПК.

С решението си първоинстанционният съд неправилно приел, че Общите условия към Договор формуляр са неясни и неразбираеми, без да е правено такова възражение от ответниците. Последните са оспорили единствено клаузата на т. 12.1 от Общите условия. Без възражения от страна на ответниците по отношения яснотата на Общите условия, по аргумент за обратното следва да се приеме, че същите са достатъчно ясни и разбираеми за тях.

Същото се отнася и до приетото от първоинстанционния съд становище, че не е ясно дали са подписани от ответниците. Последните не са въвеждали възражение, че общите условия не са подписани от тях. Вярно е, че представените по делото копия на Общите условия не са достатъчно четливи, но при липсата на възражение, съдът не е задължавал ищеца да представи същите в оригинал, от който да се установи има ли подписи и чии са те.

Относно възражението на ответниците за нищожност на клаузата по т. 12.1 от Общите условия, развито в отговора на исковата молба от ответниците:

Съгласно клаузата на т.12.1 от Общите условия към процесния Формуляр – Договор за заем, сключен между страните, заемателя се задължил да върне заетата сума с лихвен процент по редовна главница в размер на 133.62 %. Тази клауза именно ответниците считат за нищожна, поради противоречие с добрите нрави, предвид размера на възнаградителната лихва.

Видно от съдържанието на договора, в случая между страните е договорена възнаградителна лихва, каквато е допустима съобразно разпоредбите на Закона за потребителския кредит, а така също и съобразно разпоредбата на чл. 240, ал. 2 ЗЗД. Волята на страните обаче е меродавна, само дотолкова, доколкото тя не надвишава най - високия размер, допустим от закона според чл. 10, ал. 2 ЗЗД. От друга страна към датата на сключване на договора за кредит в нашето законодателство не е регламентиран такъв праг на най-висок размер на възнаградителната лихва.

При това положение съдът намира за основателно възражението на ответниците, че не дължат претендираната сума, тъй като е издължена изцяло. По делото не е спорно, че преди постановяване на обжалваното решение, съгласно изготвената по делото ССЕ, на ищеца е заплатена сума в размер на 808.73 лв. От тази сума главницата е в размер на 500 лв., а останалото са начислени лихви.

Съгласно разпоредбата на чл. 10, ал. 2 от ЗЗД лихви могат да се уговорят до размер, определен от Министерския съвет. Ако уговореният размер е по-голям, той се намалява по право до този размер. Както бе посочено по-горе понастоящем подобна горна граница не съществува. По силата на чл. 2 на ПМС № 5 от 18.01.1991 г. за лихвите по депозитите, влоговете и кредитите на населението и фирмите (обн., ДВ, бр. 6/22.01.91 г., изм., бр.18/5.03.19 г., бр.71/30.08.91 г., бр.89/29.10.91 г.) лихвите по влоговете и заемите се определят на пазарна основа в зависимост от размера на основния лихвен процент и другите лихвени равнища, определени от БНБ. Впоследствие, с ПМС № 72 от 8.04.1994 г. за определяне на законната лихва по просрочени задължения в левове и във валута (обн., ДВ бр.ЗЗ/19.04.94 г. изм. и доп., бр.74/22.08.95 г., бр.15/22.02.00 г.), съгласно разпоредбите на единствения чл. 1, ал. 1 от цит. ПМС № 72, считано от 01.09.1994 г. се определя годишен размер на законната лихва за просрочени задължения в левове - в размер на основния лихвен процент на Българската народна банка за периода плюс 10 пункта, а в конвертируема валута - тримесечният Либор за съответния вид валута плюс 10 пункта, като според ал. 2 от същото ПМС дневният размер на законната лихва за просрочени задължения е равен на 1/360 част от годишния размер, определен в ал. 1.

В настоящия случай следва да се приеме, че под поемане на задължение на заемателя да върне заетата сума с лихвен процент от 133.68 %, следва да се разбира, че се касае за т. нар. възнаградителна лихва по смисъла на чл. 240, ал. 2 ЗЗД, която страните са уговорили писмено. Правната теория приема, че няма пречка страните да уговарят възнаградителна лихва над размера на законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10, ал. 2 ЗЗД. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва (възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД съгласно който страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на добрите нрави.

При това положение от една страна, както бе вече посочено, допустимият от чл. 10, ал. 2 ЗЗД най-висок размер на договорната лихва не е регламентиран в нашето законодателство. От друга страна обаче, в съдебната практика се налага становището, че страните макар и да могат да договарят и над установения размер на законната лихва, тяхната автономия при договарянето е ограничена от правилата на морала и добрите нрави. С оглед изискването на чл. 9 ЗЗД, при договарянето, вкл. по отношение на възнаградителната лихва, да не се накърняват добрите нрави, следва да се приеме, че именно те налагат максималния размер, до който съглашението за плащане на възнаградителна лихва е действително. Съобразно вече наложилата се съдебна практика, добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в обществото, поради това, че значителна част от хората, според вътрешното си убеждение, ги приемат и се съобразяват с тях. В този смисъл за противоречащи на добрите нрави следва да се считат сделки, с които неравноправно се третират икономически по-слаби участници в гражданския, респективно търговския оборот, като се използва недостига на материални средства в един субект за облагодетелстване на друг.

В случая за предоставения от ищеца заем в размер на 500 лв., при уговорена годишна лихва от 133,68 %, съдът приема, че е налице значително увеличен размер на възнаградителната лихва. Така за период от седем месеца заемателя е следвало да върне сума в общ размер 889.70 лв., от които 389.70 лв. възнаградителна лихва. При тези обстоятелства съдът намира, че уговорения в процесния договор лихвен процент е в противоречие с присъщите му функция – възнаградителна, и излиза извън пределите на нравствената допустимост.

В съдебната практика е прието, че размерът на гражданскоправната възнаградителна лихва следва да е равен на размера на законната мораторна лихва, като тази теза се основава на разширително тълкуване на чл. 86, ал. 2 ЗЗД и на ПМС № 72/1994 г.

При тези обстоятелства и с оглед разпоредбата на чл. 256, ал. 4 от ЗЗД, конкретната клауза от Общите условия към процесния договор за заем, материализирана в т.12.1, следва да се замести по право от повелителните правила на закона, т.е. да се приеме, че вместо уговорените 133.68% лихва за седем месеца, заемополучателят дължи законната лихва.

От горното следва, че възражението за частична нищожност на договора за заем е основателно, предвид разпоредбата на чл. 26, ал. 1 пр. 3 ЗЗД.

При изчисление за законната лихва върху сумата от 500 лв. за периода от 10.07.2011 г. до 10.01.2012 г., с помощта на лихвен калкулатор, законната лихва е в размер на 26.20 лв.

Както вече бе посочено по горе, по процесния договор е платена сума в размер на 808.73 лв. В тази сума се включва както главницата, така и дължимата лихва, в случая в размер на законната лихва. От това следва, че задължението по договора е погасено изцяло.

При това положение, макар и по други съображения, обжалваното решение следва да бъде потвърдено изцяло.

С оглед изхода на делото, направените от въззивника разноски следва да останат за негова сметка. Въззивниците не са претендирали разноски.

Воден от горното съдът

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 160 / 29.05.2015 г., постановено по гр. дело № 1502 / 2014 г. по описа на РС – Разград.

Решението не подлежи на касационна обжалване.

Председател: Членове: 1. 2.

MH