Р Е Ш Е Н И Е № 36

Гр.Разград,01.04.2016г.

Разградският окръжен съд в открито съдебно заседание на двадесет и осми март през две хиляди и шестнадесета година в състав:

Председател: ЛАЗАР МИЧЕВ

Членове: РАЯ ЙОНЧЕВА

ДОРОТЕЯ ИВАНОВА

като разгледа докладваното от съдия Д.Иванова в. гр. д. № 53 по описа за 2016г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение № 371/01.12.2015 г. по гр. д. № 1237/15 г. по описа на РС-Разград са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от д-р К.С.С. *** искове с правно основание чл.224, ал.1 от КТ за заплащане на обезщетение за 16 работни дни платен годишен отпуск за 2015г. в размер на 909.70лв. и по чл.86 от ЗЗД с цена 10.88лв., като е осъдена да заплати и разноски в размер на 400 лв. на МБАЛ Св.Иван Рилски Разград.

Постъпила е въззивна жалба от д-р К.С.С. ***, действаща чрез пълномощник адв.Христомир Николов от АК-Разград, против така постановеното решение. В жалбата твърди, че решението е незаконосъобразно, неправилно и необосновано. Счита, че правото й на обезщетение за неползван платен годишен отпуск е доказано по безспорен начин от доказателствата по делото и неправилно районния съд е приел, че има право само на 9 работни дни отпуск за 2015г. Ето защо моли решението да бъде отменено, като бъде постановено друга, с което да бъдат уважени, предявените от доверителката му искове с правно основание чл.224, ал.1 от КТ и чл.86 от ЗЗД. Претендира съдебни и деловодни разноски пред двете инстанции.

Писмен отговор е депозиран от МБАЛ Св.Иван Рилски гр.Разград, в който заявява, че същата е необоснована и недоказана. Правилно и законосъобразно първоинстанционния съд е обсъдил и мотивирал защо не приема твърденията на ищцата, поради което правилно и законосъобразно е отхвърлил исковете. Такава е и константната съдебна практика. Моли въззивната жалба да бъде оставена без уважение, а решението на РС потвърдено, като им се присъдят и направените по делото разноски пред настоящата инстанция.

Разградският окръжен съд, като обсъди изложените доводи и становища на страните и след проверка на обжалвания съдебен акт, констатира следното:

Обжалваното решение е валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него, разгледана по същество се явява неоснователна.

Делото е изяснено от фактическа страна и фактическите положения, приети за установени от районния съд се подкрепят от събрания доказателствен материал и са основани на закона. Въззивната инстанция изцяло споделя изложените мотиви към решението на първоинстанционния съд и счита, че не следва да ги преповтаря и препраща към тях на осн. чл. 272 от ГПК.

Безспорно е установено, че на 08.04.2015г. е прекратено трудовото правоотношение между ищцата и ответника по взаимно съгласие със Заповед № 00025/07.04.2015г., като работодателят е наредил на С. да бъде изплатено обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за 2011г., 2012г., 2013г. и за 2014г.

Преди прекратяване на труводото правоотношение ищцата е ползвала 21 дни платен годишен отпуск за 2015г., считано от 05.01.2015г. до 30.01.2015г., като е имала право да ползва 37 работни дни за цялата календарна 2015г.

Назначената експертиза по делото установява, че размера на обезщетението по чл.224 от КТ се определя пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж и така за един месец трудов стаж на ищцата се полагал 3 работни дни платен годишен отпуск, а за отработените три месеца през 2015г. се полагат 9 работни дни, а тя е ползвала 21 дни, които са й заплатени.

Тази фактическа обстановка, възприета по аналогичен начин от районния съд се споделя изцяло от въззивната инстанция, както и изложените въз основа на нея правни изводи.

Както правилно и законосъобразно е посочил РС, правото на платен годишен отпуск за работника възниква от момента на постъпване на работа по трудово/служебно правоотношение и съществува докато съществува и самото правоотношение. Няма спор между страните, че за предходните години /преди 2015г./ ищцата не е ползвала полагащия й се платен годишен отпуск за съответната година, поради което и съгласно чл.224, ал.1 от КТ при прекратяване на правоотношението работодателят й е изплатил съответното обезщетение. Спорният момент е 2015г., през която жалбоподателката е ползвала 21 работни дни платен годишен отпуск за времето от 05.01.1025г. до 30.01.2015г. и реално е работила два месеца, преди трудовото й правоотношение да бъде прекратено.

Сумата, която се изплаща на основание чл. 224, ал. 1 от КТ е обезщетение, което се изплаща еднократно, а размерът му зависи от броя на работните дни неизползван платен годишен отпуск към момента, в който е прекратено трудовото правоотношение. Съгласно разпоредбата на чл. 42 от Наредбата за работното време, почивките и отпуските размерът на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск по чл. 224 КТ се определя пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Така, съгласно заключението на експертизата, за календарната 2015г. по трудовия договор жалбоподателката е имала право на платен годишен отпуск в размер на 37 работни дни, или за един месец трудов стаж й се полагат 3 работни дни платен годишен отпуск, а за времето от 01.01.2015г. до 08.04.2015г. /когато е прекратено трудовото правоотношение и времето, което й се признава за трудов стаж при този работодател/, същата има право на общо 9 дни платен годишен отпуск. В случая С. е ползвала 21 работни дни платен годишен отпуск, който й е заплатен от работодателя по реда на чл.177 от КТ. Следователно, към момента на прекратяване на трудовото правоотношение по отношение на жалбоподателката няма неползван платен годишен отпуск за 2015г., респ. няма право на обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ.

Предвид изложеното, въззивната инстанция намира, че оплакванията за незаконосъобразност, небоснованост и неправилност на решението са необосновани, поради което в това отношение не е налице порок на обжалваното решение. Районният съд е извършил много подробно и задълбочено обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, въз основа, на което е стигнал до извода, че предявеният иск е неоснователен и недоказан, поради което го е отхвърлил.

Въз основа на изложеното, обжалваното решение на районния съд, като обосновано и законосъобразно следва да бъде потвърдено.

Предвид изхода на спора, жалбоподателката дължи заплащане на направените разноски от въззиваемия, които съгласно представения списък по чл.80 от ГПК са в размер на 300лв. за тази инстанция, представляващи заплатено адвокатско възнаграждение.

Воден от изложеното, Разградският окръжен съд

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 371/01.12.2015 г. по гр.д. № 1237/2015 г. по описа на Разградския районен съд.

ОСЪЖДА К.С.С., ЕГН ********** *** да заплати на МБАЛ Св.Иван Рилски Разград АД с ЕИК ********** със седалище и адрес на управление гр.Разград, ул.Коста Петров № 2 сумата от 300лв. разноски пред въззивната инстанция.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване пред ВКС.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.