РЕШЕНИЕ
№ 90 / 12.10.2016г., гр.Разград
В
ИМЕТО НА НАРОДА
Окръжен съд Разград
На двадесет и шести
септември, две хиляди и шестнадесета година
В публичното
съдебно заседание в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА
ИРИНА ГАНЕВА
Секретар: М Н.
Прокурор:
Като разгледа
докладваното от съдия Ирина Ганева
В.гр.д. № 169 по
описа на съда за 2016г.,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството
е по реда на ч.258 и сл. ГПК.
Постъпила е въззивна жалба от А.И.И. против
решение № 131 / 19.04.2016г. по гр.д. № 2291 / 2015г. по описа на РС Разград, с
което в производство по чл.422 ГПК е прието за установено, че има задължение
към П.С.Д. в размер 7 500лв., представляващо главница по договор за заем и
неустойка в размер 1 000лв. Жалбоподателят излага твърдения за незаконосъобразност
и необоснованост на съдебния акт. Моли въззивния съд да го отмени. В съдебно
заседание подържа въззивната жалба.
В срока по чл.263 ал.1 ГПК въззиваемият П.С.Д.
не е депозирал писмен отговор. В съдебно заседание изразява становище относно
неоснователност на депозираната жалба и моли въззивния съд да потвърди
решението на РРС.
Съдът, след преценка на събраните
доказателства и становищата на страните, констатира следната фактическа
обстановка: П.Д. и А.И. сключили договор за заем с нотариална заверка на
подписите от 24.06.2010г. при нотариус с район на действие РС Разград, по
силата на който П.Д. в качеството си на заемодател предал на А.И. в качеството
му на заемател сумата 7 500лв. Предаването било извършено в момента на
подписване на договора, съгласно неговия чл.2. Заемателят поел задължение да
върне сумата в срок до 30.04.2014г., на 45 равни месечни вноски от по 165лв.,
платими на 30 число на всеки месец, с
начало на плащане 30.07.2010г. и последна изравняваща вноска в размер
75лв. В чл.8 от договора страните уговорили, че заемателят дължи неустойка в
размер 0,1 % от дължимата месечна вноска по заетата сума за всеки просрочен ден,
ако заемателят не върне заетата сума на падежа. Уговорено е още, че неустойката
не може да надвиши размер за целия период, определен в цифри като 1000лв., а
словом изписан като сто лева.
В подаденото заявление по реда на чл.411
ГПК, П.Д. е претендирал издаване на заповед за незабавно изпълнение в размер на
7 500лв. като задължение по нотариално заверен договор за заем и
1 000лв. договорна неустойка по чл.8 от същия договор. С разпореждане от
15.10.2015г. по ч.гр.д. № 1802 / 2015г. РРС е допуснал незабавно изпълнение в
полза на заявителя по начина, по който е направевно искането в заявлението.
Издадени са заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.
Оплакването във въззивната жалба по фактите се
отнася до обстоятелството, че заемателят е погасил част от задължението си. В
тежест на длъжника по договора за заем е да установи, че е извършил частично
или пълно плащане по възникналото за него парично задължение. В
първоинстанционното производство А.И. не е сторил това. С въззивната жалба
прави искане за събиране на писмени и гласни доказателства в този смисъл, като
твърди, че е бил служител в полицията, при напускането си е имал право на
обезщетение, но преди да го получи, П.Д. е представил в ОДМВР запис на заповед,
издадена във връзка с договора за заем и е получил дължимото на А.И.
обезщетение в размер на 4 287,50лв. Във връзка с това жалбоподателят е
поискал допускането на писмени доказателства – запис на заповед и разходен
касов ордар, както и гласни такива – разпит на касиера на ОДМВР гр.Разград.
Писмените доказателства не са допуснати поради преклузия за представянето им. В
първоинстанционното производство по чл.422 ГПК А.И. е подал писмен отговор, в
който е оспорил фактите и твърденията в исковата молба, като е твърдял общо и
неконкретизирано, че е заплащал дължимите вноски на ищеца. Твърдението, че част
от задължението по заемния договор е погасено чрез получаване на сумата за
обезщетение, дължима на А.И. от ОДМВР, е направено за първи път във въззивната
жалба, поради което не следва да се обсъжда, по аргумент от чл.266 ал.1 ГПК.
Искането за допускане до разпит на свидетел е недопустимо освен на горното
основание, още и съгл. чл.164 ал.1 т.4 ГПК, при изразено изрично несъгласие от
насрещната страна в проведеното въззивно съдебно заседание. Дори да бъдат
преценени по същество, записът на заповед и РКО не променят извода за
недоказаност на твърдението на жалбоподателя относно извършено плащане. Разходният
касов ордер съдържа информация, че П.С. е получил сума в размер
4 287,50лв. Не става ясно кое лице е издало ордера, кой е предал тези пари
на ищеца, на коя дата са получени парите и на какво основание му е предадена
сумата. От реквизитите на записа на заповед също не може да се направи извод за
извършено плащане, дори и двата документа да бъдат ценени в тяхната съвкупност.
Предвид горното, въззивният съд приема, че А.И. не е изплатил задължението,
поето с договора за заем към П.Д..
При така установената фактическа страна,
съдът направи следните правни изводи: въззивната жалба е неоснователна. При
сключване на договора за заем заемодателят е изпълнил своето задължение, като е
дал в заем на заемателя сума в размер 7 500лв. Падежът за погасяване на
всички вноски е настъпил на 30.04.2014г. и към този момент вземането на П.Д. от
А.И. е станало изискуемо. В съдебното производство не се установява заемателят
да е изпълнил своето задължение, поради което искът за признаване за
установено, че същият дължи на П.Д. сумата 7 500лв., е основателен и
доказан. В тази част решението на РРС е правилно и законосъобразно и следва да
бъде потвърдено.
Жалбоподателят е направил оплакване във
въззивната жалба, че в чл.8 от договора за заем сумата, отнасяща се до
определяне на неустойката, е записана по два начина: цифром 1 000 лева, а
словом – сто лева. Във връзка с
възражението въззивният съд констатира, че в чл.8 неустойката е уговорена в размер 0,1 % от дължимата месечна
вноска за всеки ден забава, като волята на страните е била да се определи
максимален размер, до който тя може да достигне. Тоест, неустойката е била
определяема като процент за всеки ден забава, а не като установена
предварително сума, както е била поискана със заявлението по чл.411 ГПК. Ищецът не е установил размера по начина, по
който страните са се договорили. Едва след установяването му следва преценка
дали размерът ще надхвърли максималния размер по чл.8 от договора. В случая
обаче, не става ясно дали този максимален размер е уговорен на 1 000 или
на 100лв., предвид разминаването в изписването с цифри и думи. От горното се
налага извод, че липсва основание за присъждане на неустойката по начина, по
който е поискана със заявлението за издаване на заповед за незабавно
изпълнение. Отделно от това, ако бъде приета като определяема в процент за
всеки просрочен ден, същата се явява недоказана. Решението на районния съд в
частта, с която е прието за установено съществуването на задължение за
неустойка в размер 1 000лв., е неправилно и следва да бъде отменено като
такова, а вместо него следва да се постанови ново решение, с което искът бъде
отхвърлен като неоснователен и недоказан.
Присъждането на разноските, направени в
заповедното производство и в съдебния процес, следва изхода от спора. Съгласно
т.12 от ТР № 4 / 2013г. на ОСГТК на ВКС, разноските в заповедното производство
не се обхващат от предмета на иска по чл.422 ГПК. В този смисъл решението на
РРС в частта, в която е приел за установено, че А.И. дължи на П.Д. сумата
170лв. за направени деловодни разноски в заповедното производство, е
недопустимо, следва да се обезсили и производството да се прекрати. Още повече,
че ищецът не е направил такова искане в предявената искова молба. Вместо това и
като последица от разрешаването на спора, съгласно указанията на посоченото
тълкувателно решение, А.И. следва да бъде осъден да заплати на П.Д. сумата
150лв. за направени деловодни разноски в заповедното производство, съобразно
уважената част от исковете. Ищецът е направил разноски в производството пред
РРС в размер на 580лв. – внесъл е ДТ в размер 180лв. и е заплатил
възнаграждение на адвокат в размер на 400лв. Съобразно правилата на чл.78 ал.1
ГПК и крайния резултат от делото, А.И. дължи на П.Д. 511,76лв. за направените
от последния деловодни разноски в първоинстанционното производство. Ето защо
обжалваното решение в тази част следва да бъде отменено над размера 511,76лв.
Жалбоподателят претендира сторените във
въззивното производство разноски. Същият е внесъл ДТ за обжалване в размер
170лв. Съобразно отхвърлената част от исковете П.Д. следва да бъде осъден да му
заплати сумата 20лв. за направените деловодни разноски пред въззивната
инстанция.
Предвид изложеното, съдът
Р
Е Ш И :
Отменя решение № 131 / 19.04.2016г. по гр.д.
№ 2291 / 2015г. по описа на РС Разград, в частта, с която в производство по
чл.422 ГПК е прието за установено, че А.И.И. има задължение към П.С.Д. в размер
1 000лв., представляващо неустойка по договор за заем, като вместо това
постановява:
Отхвърля иска с правно основание чл.422 ГПК,
предявен от П.С.Д. за признаване за установено, че А.И.И. му дължи сумата
1 000лв., претендирана като неустойка по договор за заем.
Обезсилва решение № 131 / 19.04.2016г. по
гр.д. № 2291 / 2015г. по описа на РС Разград, в частта, с която е признато за
установено, че А.И.И. дължи на П.С.Д. сумата 170лв., представляваща деловодни
разноски по ч.гр.д. № 1802 / 2015г. по описа на РРС и прекратява производството
в тази част.
Осъжда А.И. Арсов да заплати на П.С.Д.
сумата 150лв. за направени деловодни разноски в заповедното производство по
ч.гр.д. № 1802 / 2015г. по описа на РРС.
Отменя решение № 131 / 19.04.2016г. по гр.д.
№ 2291 / 2015г. по описа на РС Разград, в частта, с която А.И.И. е осъден да
заплати на П.С.Д. деловодни разноски, направени пред РРС, над размера 511,76лв.
Потвърждава решение № 131 / 19.04.2016г. по
гр.д. № 2291 / 2015г. по описа на РС Разград в останалата част.
Осъжда П.С.Д. да заплати на А.И. Арсов
сумата 20лв. за направени деловодни разноски във въззивното производство.
Решението подлежи на обжалване пред
Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
MH