Р  Е  Ш  Е   Н  И  Е

 

29.ІV.2014
 

Разград
 
 


2
 
Номер                                          Година                                             Град                                           

В ИМЕТО НА НАРОДА

Разградски окръжен
 

16.І.
 

2014
 
                                                 съд                                                                                

На                                                                                                    Година

В закрито заседание в   състав:

 РАЯ ЙОНЧЕВА

 
 
                                                                                   Председател

  

2012
 

 ТЪРГОВСКО
 
като разгледа докладваното от ПРЕДСЕДАТЕЛЯ

 122
 
                                 дело номер                        по описа на РОС за                               година..

съобрази следното:

           Производство по реда   чл.365 и сл.ГПК.

          Делото е образувано по молба на  „АВТОБУСТРАНС”ЕООД,ЕИК116024769, гр.Разград,      против ЕТ”КАРИНА –Т-Т.Т.”,ЕИК 040039324, гр.Разград., сезираща съда с искове, предявени в условията на евентуалното им обективно съединяване за осъждането на ответника със заплащане на сумата от 45 491,70лв., дължима му се ведно със законна лихва, както следва:

             1/ На осн. чл.79, ал.2 във вр. с чл.82 ЗЗД и  чл.286ТЗ – като обезщетение вместо дължимо по договор за автогарови услуги изпълнение. Обезщетението се претендира  за пропуснати ползи , претърпени от ищеца, в качеството му  на собственик на Автогара Разград и в резултат на обективирано от ответника неизпълнение на  задължения за ползване на автогарови услуги  по линията гр.Разград –с.Гецово в периода 30.ХІ.2010г. - 15.Х.2012г., съгласно     Договор ползване на  автогарови услуги ;

             Цената на иска на посоченото основание е изчислена като цена на автогарова за осъществени от ответника  7 981броя курса по линията Разград –Гецово при единична цена на курс в размер на 5,70лв. с ДДС  ;

             2/ На осн. чл.45ЗЗД : В случай, че съдът отхвърли предявения на осн. чл.82 ЗЗД иск, ищецът претендира присъждането на процесната сума на деликстно основание – като обезщетение на имуществени вреди, причинени му от ответника виновно и в резултат на  противоправното му, по см. на чл.22 ЗАП и чл. 52, ал.1 Н-ба №33/3.ХІ.1999г. поведение, изразяващо се в неизпълнение на маршрутно разписание по автобусна линия гр-Разград –с.Гецово в периода 30.ХІ.2010.-15.Х.2012г. и в отказа му  „да посещава Автогара Разград” .  Размерът на претендираните в обезщетение имуществени вреди е изчислен  като сбор от цената, претендирана от  ищеца като дължима му се за 7 981  курса по линията Разград –Гецово(5,70лв. с ДДС на  курс);

                   3/ В случай, че съдът отхвърли и предявения на осн. чл.45ЗЗД иск, претендира присъждането на процесната сума  като дължимо му се на осн. чл.59ЗЗД   обезщетение от 45 491,70лв., до размера на които, неплащайки такса за автогарови услуги, ответникът се е обогатил неоснователно  за сметка на функционално настъпилото за ищеца обедняване.

              В допълнителна искова молба, депозирана по реда на чл.372ГПК и в отговор на писмено депозираните от ответника възражения, ищецът оспорва същите. Поддържа исковете като допустимо   предявени.

               В с.з. и с депозирани в срок писмени бележки, чрез процесуалния си представител по пълномощие-адв.Кинов , завява че поддържа иска в предявения му размер и на посочените основания, в условията на евентуалност  и в съответната им  поредност.   Прави искане за присъждане на разноски.

           С депозирани в срока и по реда на ч.367  и чл.372ГПК отговори, ответникът   оспорва исковете  като неоснователни. Твърди неправомерност в поведението на ищеца във връзка с допуска на автобусите му до секторите на автогарата. Твърди качеството си на изправна страна по сключен с Община Разград Договор №23/6.ІІ.2004г.за обществен превоз по линия Разград-Гецово; Признава установени с ищеца договорни отношения за ползване на предоставяни от последния автогарови услуги на основание, сключения между тях на 4.ІІ.2002г Договор при цена в размер на 4лв./курс.  При наличие на установени с ищеца договорни отношения, оспорва   предпоставки за ангажиране отговорността му за обезвреда на основание деликт по см. на чл.45 ЗЗД. Позовавайки се на установените с ищеца договорни отношения намира, че същите изключват допустимост и на предявения на осн. чл.59ЗЗД иск за дължимост на сумата в условията на неоснователно обогатяване. Оспорва настъпило такова в негова полза за сметка обедняването на ищеца.

                 В насроченото по същество на иска заседание и в депозирани в срок писмени бележки, чрез  процесуално представляващия го по пълномощие   адв.Узунов оспорва предявеният като главен иск като неоснователен, а останалите два иска като недопустими. Развива подробни съображения за характера на установените с ищеца договорни отношения като такива по чл.258ЗЗД(договор за изработка).  Счита, че единственият договор, формализиращ отношенията му с ищеца е сключеният такъв на 4.ІІ.2004г. По силата на който не е предвидено ползване на автогарова услуга за възложената му от Община Разград маршрутна линия Разград - с. Гецово. Твърди, че не е подписвал договор   за ползване на автогарова услуга в размера на 5,70лв./курс по тази маршрутна линия. Намира вменяваната му в   този размер цена на услугата за необоснован, определен при неясни критерии. на всяко от предявените му основания твърди недължимост на вземането. Позовавайки се недоказаност и неоснователност на исковете, моли за отхвърлянето им и за присъждане на направените по делото разноски.

            Обсъдени в съвкупност и във връзка с доводите на страните, събраните по делото доказателства дават основание на съда да приеме за установена следната фактическа обстановка:

                  Приложените като доказателства УАС, както и служебно направена по партида на страните справка в ТР, установяват легитимацията  им на регистрирали правосубектността си  по ТЗ   лица.

  Като основен предмет на регистрираната от страните дейност е предвидено извършването на транспортни услуги, включително и превоз на пътници. По делото е безспорно установено, че ответникът е собственик на единствената  автогара в Разград. В това си качество се е задължил с предоставяне на автогарови услуги  в съответствие с изискванията на чл. 22, ал.2 ЗАП и чл.53а, ал.1 Н-ба№33/3.ХІ.1999г.  за обществен превоз на пътници и товари на територията на Република България. Нормите са с императивен характер и по силата на закона, като собственик на автогарата ищецът е длъжен  да осигурява на   всички превозвачи, извършващи превози по автобусните линии, допуск до автогаровите услуги  срещу заплащане. Като по силата на закона се явява  задължен и с прилагането на еднакви критерии спрямо всички превозвачи при определяне размера на цените за преминаване, за престой, за предоставяне на право за продажба на билети и за извършване на други услуги (чл. 22, ал. 3 от ЗАП). Съгласно чл. 22, ал. 4 от ЗАП, начинът на формиране на цените е предвиден да  се определя съгласно методика, утвърдена от министъра на транспорта, информационните технологии и съобщенията на база на категоризиране на автогарите.  

                  С договор №23/6.ІІ.2004г. и последващо подписан към същия Анекс №2/4.ІІ.2009г.(вж.л.53-55), по реда на чл.26 Н-ба №2/15.ІІІ.2002г. Община Разград възлага на ответното  дружество обществения превоз на пътници по автобусни линии, в комбинация „Разград-Русе + Разград-с.Гецово”, съгласно утвърденото  от  общината разписание(л.52).       

               В съответствие с действащата и императивна по характера си нормативна уредба (чл. 22. ал.1ЗАП), всички превозвачи по автобусни линии са задължени да  използват автогарите и автоспирките по изпълнявания маршрут при  спазване на  установеното разписание.  Тези нормативни изисквания са предвидени изрично като клауза в сключения от ответника с възложителя Договор №23/6.ІІ.2004г. и в одобрените към него маршрутни разписания.

           По отношение на утвърденото с разписанията време на пристигане, престой и отпътуване, ищецът няма касателство. То като такова е било предмет на договаряне между ответника и Община Разград. Т.е., договореното между превозвача и възложителя относно маршрута и разписанието  е условие, с което в изпълнение на договора за автогарови услуги ищецът е следвало да се съобрази.

               Представянето на маршрутните разписания при сключване на  договорите за предоставяните  автогарови услуги, е било дължимо от превозвача,  доколкото като „доставчик” на услугата, ищецът е  следвало да осигури договорената такава, в случая –осигуряване на сектор за поемане на пътниците, за посочения в тях час.

                 Отношенията между собственика на автогарата и превозвача се определят от закона като договорни, като за валидността им не е предвидено изискване за писмена форма. Липсата на такова  изискване е обяснимо, доколкото   качеството им на страна по този договор, както и основните им   права и задължения по този договор, се явяват законово регламентирани и обусловени от една предварителна, нормативно предвидена  процедура по възлагане на обществения превоз по конкретна маршрутна линия. 

                  От приложените по делото доказателства се установява, че със сключен на 4.ІІ.2002г. договор(л.85 и сл.)  страните по делото са формализирали отношенията си в съответствие с изискванията на ЗАвП и Н-ба№33/99г. Съгласно предвиденото в договора, ищецът се е задължил с представяне на разписание и тарифа за обслужваните от него и възложени му от Община Разград  линии. Относимо към датата на сключването му, ищецът се е задължил да осигури на ответното дружество сектор за обслужваните от него автобусни линии Разград-Русе, Разград –Варна и Разград-Цар Калоян при цена в размер на 4лв. за курс.

                  Логично, предвид  последващо сключения на 6.ІІ.2004 и анексиран на 4.ІІ.2009г. договор за възлагане на обществен превоз по линия Разград - Гецово, въпросната линия не е заложена   изрично  в обхвата на предоставяните по Договор от 4.ІІ.2002г. автогарови услуги. 

                  По делото не се спори, а и от доказателствата се следва за установено, че за процесния период, считано от 30.ХІ.2010г. до 15.Х.2012,  в изпълнение на сключения с Община Разград договор за обществен превоз, ответното дружество е обслужвало маршрутна линия Разград - с.Гецово, осъществявайки  общо 7 981 курса, съгласно утвърденото с Решение №127.1 и 127.2  по Протокол 9/31.V.2004г.  на  Община Разград  разписание–по петнадесет курса в делнични и по шест курса в празнични дни.  Съгласно цитираните решения и изготвените въз основа на тях маршрутни разписания, Автогара Разград е посочена като отправна точка по възложената на ответника маршрутна линия Разград-с.Гецово .

                На този фактически извод сочи в заключението си и назначената по делото ССЕ. В заключението си, експертът коректно е посочил, че броят на осъществените от ответника курсове е установил въз основа на приложения  Договор №23/6.ІІ.2004 и Анекс №2/9.ІІ.2009г., маршрутните разписания,у както и от ежедневно водените от ищеца „Дневници за изпълнение на курсове”.  Отразяваното в дневниците сочи на относимост към възложеното по маршрутните разписания.

                Ответникът признава, че е извършвал превоз по линията, но оспорва като недоказан броя на курсовете. Доказателства, от които да следва за установено нещо различно от отразяваните при ищеца данни, същият не ангажира. При извършената от него проверка, вещото лице установява, че ответникът не е систематизирал  документцията си по начин позволяващ отчитането на фактически извършените от него курсове. В изготвяните  от него пътни листи не е отбелязвана отправната точка на маршрута, което сочи на относимост към заявеното по исковата молба твърдение, че при осъществяване на превоза, той  не е ползвал като такава , дължимо предоставяният му от ищеца сектор.

                   По повод съдебно развила се процедура, по оспорване на определената по обслужвания от ответника маршрут Разград –Гецово  спирка,    с влязло в сила на 18.VІІ.2012г.Решение №1/20.І.2012г. по адм.д.№113/2011г. по описа на АС-Разград е приета за действаща, утвърдената с Р.№127.1 и 127.2 по протокол №9/31.V.2004г. транспортна схема, съгласно която Автогара Разград е  определена  като начална, междинна и крайна спирка за маршрут Разград-Гецово.

                   В заключение, назначената по делото ССЕ установява, че за периода от 2004г. до 31.VІІІ.2010г. ищецът е начислявал, а ответникът е заплащал таксата, дължима  се за договорената автогарова услуга-„предоставяне на сектор”. Като за периода от м.ІІ.2008г. до 31.VІІІ.2010г. в счетоводството на ищеца, по партида на ответника см/ка 411 е отразено, че същият е заплащал  по  5,70лв. с вкл.ДДС на курс.

         По делото се явява установено, че за периода ищецът е предоставял  тази автогарова услуга  на всички превозвачи при равни условия, на една и съща цена(вж.Р.№1281/20.№Х.2011г. по КЗК№971/2010г., потвърдено с Р.№8208/7.VІ.2012г. по адм.д.№13310/2011г. на  ВАС,ІV о.)

                  За периода, цената  е изчислена от ищеца спрямо възприета от него Методика за формиране цените на автогаровите  услуги:  на база – реализирани за м.І и м.ІІ.2008г. разходи(13 515,00лв.), приходи(12 825,00лв.), начислени данъци и рентабилност. Разходите за автогарово обслужване са отнесени към средния брой обслужвани курсове за месец, респ. за година. Като средно за един месец автогарата обслужва 2 760курса или около 33 000 курса средно годишно.

                  Въз основа на  представените в отчетите данни за м.І. и м.ІІ на 2008г., цената за обслужване е изчислена за м. І. 2008г. в размер на 4,89лв. и 4,47лв. за м.ІІ на с.г. Считано от м.ІІ.2008г. ищецът е определил цената на автогаровите си услуги в размер на 4,75лв. без ДДС или 5,70 с вкл.ДДС. На тази цена, е начислило и следващият му се за процесния период ДДС.

                      По делото не се спори, а се следва и за установено от доказателствата, че ответникът е плащал такса за автогарова услуга в размер на 5,70лв. считано от м.ІІ.2008г. до м.VІІІ.2010. След тази дата, позовавайки се на обстоятелството, че не ползва автогаровите услуги на ищеца, ответникът не е заплащал такива. Общо дължимата се за реализираните от него по маршрутно разписание курсове, при единична цена в размер на 5,709лв. на курс дава размера на претендираното по иска обезщетение.

                   Въз основа на така изложеното от фактическа страна от правна съдът приема, че искът, предявен срещу ответника   на осн. чл.79, ал.2 във вр. с чл.82, предл ІІЗЗД е основателен и доказан по размер. Както бе посочено и по горе, между страните по делото, по императивно разпореждане на ЗАП са установени търговски взаимоотношения  по договор за предоставяне/ползване на  автогарови услуги. Характеристиките на този специфичен по правната си природа договор, налагат аналогия с договора за наем, но не и на договор за изработка, в какъвто смисъл са направените от ответника възражения. Възникването на конкретните, за страните по този договор права и задължения, се явяват обусловени от наличието на административен акт, какъвто е взетото на 31.V.2004г. решение на Община Разград за транспортната схема на осъществявания  на територията й обществен превоз.

Именно решението на административния орган, в случая на общинския съвет, а не свободната воля на превозвача и собственика на автогарата, определя дали даден превозвач ще спира или не на автогарата, а това пряко рефлектира върху задължението на нейния собственик да обслужва или да не обслужва превозните средства на превозвача, т. е. пряко определя обема на икономическата му дейност. Дали ще има или няма да има сключен договор с превозвача е ирелевантно за задължението на собственика на автогара, определена като спирка по съответната линия. Разбира се, превозвачът и собственикът на автогарата могат да сключат договор, с който да конкретизират задълженията си, и който да породи помежду им определени облигационни отношения, но те сключват този договор само и защото с административен акт единият е определен за превозвач, а другият - за спирка по линията. Бидейки определени с административен акт за изпълнители на услугата „обществен превоз на пътници”, по силата на закона за тях  възникват задължения, изпълнението на които   рефлектира пряко в  обема на осъществяваната от ищеца икономическа   дейност. Следва да се отбележи, че и двата договора, съответно по възлагане на  обществения превоз върху ответника   и по предоставяне на автогарови услуги от ищеца,  имат за свой краен потребител, лицата ползващите се от предоставяните на съответната автогара превозни услуги.

Достъпът до съоръженията на ищеца и до предлаганите  от него услуги оказва решаващо значение върху условията по превозния договор. Поради това автогарата е определена от КЗК като съществено съоръжение на пазара на обществен превоз на пътници по утвърдени междуселищни транспортни схеми. Т.е., като собственик на съоръжението ищецът разполага  с    възможността да провежда автономна стопанска политика   и фактически   да определя правилата за достъп на автобусните превозвачи до тях. При тези съображения, КЗК е извела извод, че ищецът   притежава господстващо положение на съответния пазар  .

  По силата на закона предоставянето на услугата е възмездно. Начинът на формиране на цената на предоставяната от ищеца услуга е  израз на неговата автономност, но в рамките на  нормативно  определеното по см.   чл. 22, ал. 4 ЗАвтП,  при единни критерии спрямо всички превозвачи. Методиката няма задължителен характер, но въвежда критерии, които позволяват еднаквост в  ценообразуването  на предлаганите на превозвачите услуги. В случая, като допустим в тази насока критерий,  ищецът е възприел метод на съотнасяне между реализирани приходи, разходи и брой на средно обслужвани за периода курсове.  

                    Обстоятелството, че фактически за процесния период ответното дружество не се е ползвало по маршрутната линия Разград Гецово от автогаровите услуги на ищеца, е поведение, което не го освобождава от задължението да заплаща дължимото се за същата възнаграждение. Както нееднократно съдът подчерта в мотивите си , ползването на автогаровите услуги на ищеца е не просто договорно, а законово дължимо се от ответника поведение, предвид сключеният от него  договор  за обществен превоз.  Неизправността на превозвача по тази позиция от договора за автогарови услуги не освобождава ищеца от задължението за осигуряване на достъпа му до  предлаганата  такива. Противното, би довело до обвързването на ищеца  с отговорността и последиците на чл.102 ЗАП.

                От доказателствата по делото се следва за безспорно установено, че за процесния период ищецът е действал като изправна страна по договора, при съобразяване на законово вмененото му задължение за еднакво третиране на ответника с останалите превозвачи относно цената на дължимата се и  предложена  му услуга. Която, считано от м.ІІ.2008г. и до края на процесния период е фиксирана в размер на 5,70лв.с ДДС на курс.  От изложеното следва, че спрямо ответното дружество не биха могли да бъдат приложени цени за ползването на автогаровите услуги, различни от тези за останалите превозвачи и в този смисъл, каквато и да е друга уговорка между страните би противоречала на цитираната законова разпоредба.

             По делото се следва за безспорно установено, че като превозвач, респ. ползвател на предлаганите от ищеца автогарови услуги, за периода от м.ІІ.2008г. до м.VІІІ.2010г. ответното дружество е заплащало по маршрутно разписание Разград Гецово  възнаграждение за автогарова услуга в размер на 5,70 с ДДС на курс. Т.е., със свои фактически  и правни действия на разпореждане, същият е демонстрирал, че е приел  така предложената цена като дължима се по договора му с ищеца.

Съгласно разпоредбата на  чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, изправната страна по едно договорно, облигационно отношение може да търси от неизправната страна или реално изпълнение на задължението си по договора, ведно с обезщетение за забава, или ако има интерес от едно последващо, забавено изпълнение, да търси обезщетение за неизпълнение. По делото е безспорно установено, че договорът на превозвача с Община Разград е действащ, от което и по см. на чл.79 ЗЗД, от правна страна се явява доказан интересът  на ищеца от последващо изпълнение по договора за предлаганите от него към ответника автогарови услуги.

 Доколкото  дължимото   от ответника ползване на автогаровата услуга   няма паричен и материален израз, а предполага извършване на фактически действия по ползване на дължимите се и предлагани му от ищеца автогарови услуги, то безспорно за последния към датата на иска е невъзможно да претендира изпълнение на дължимо се такова за предходен период от време, съгласно заложени по договора с маршрутно разписание  за 7 981  курса по линията Разград –Гецово. От което и по правилото  на чл.79 ЗЗД за него е налице интерес да претендира обезщетение, изчислено в размера на цената, която би била дължима срещу фактическо ползване на услугата за този брой курсове.

                По делото безспорно е установено, че ищецът добросъвестно е изпълнил задължението си   по договора.  При условията на главно и пълно доказване, същият установява, че в резултат на обективирано от страна на ответника неизпълнение на задължението за ползване на автогара Разград,   е пропуснал    възможността да получи гражданските плодове от обекта, изчислени като равностойност на   дължимото се за процесния период възнаграждение/наем за предоставяната автогарова услуга за 7 981  курса по линията Разград –Гецово).  Същите, предвид законовите изисквания, въз основа на опита и обичаите в практиката са били очаквани и определяеми. 

                Изложеното сочи на визираните в чл.82, предл. ІІ ЗЗД предпоставки, при наличие на които се следва ангажиране отговорността на ответника за заплащане на петендираната в обезщетение, за пропуснати от ищеца ползи, сума в размер на   45 491,70лв.   До посочения размер, при дължима за периода 30.ХІ.2010.- 15.Х.2012г. автогарова услуга и неползвана от ответника за периода в отклонение на договорно дължимото поведение, ищецът е пропуснал да реализира очаквани от дейността си приходи в размера на исковата сума.

                 Предвид изхода  по същество на предявения като основен иск, съдът намира че не дължи произнасяне по същество на предявените, в условията на евентуалното им  съединяване, искове за дължимо се в полза на ищеца обезщетение на деликтно основание и при условията на неоснователното обогатяване. Следва да се отбележи, че направените в тази връзка възражения на ответника за недопустимост на иска по чл.59 ЗЗД и неоснователност на иска по чл.45 ЗЗД,   предвид наличието  на предпоставки за ангажиране на договорната му отговорност за обезвреда на ищеца, са основателни.

                   На осн.чл.78 ГПК ответникът следва да бъде осъден със заплащане на направените от ищеца разноски.

                          Водим от изложените мотиви, Съдът

 

 

 

 

 Р   Е   Ш   И  :

 

           

                        ОСЪЖДА ЕТ”КАРИНА –Т-Т.Т.”,ЕИК 040039324, гр.Разград ДА ЗАПЛАТИ на „АВТОБУСТРАНС”ЕООД,ЕИК116024769, гр.Разград сумата от 45 491,70лв.(четиридесет и пет хиляди четиристотин деветдесет и един лева и седемдесет стотинки), дължима му се на осн. чл.79, ал.2 във вр. с чл.82 ЗЗД и  чл.286ТЗ – като ОБЕЗЩЕТЕНИЕ ЗА ПРОПУСНАТИ ПОЛЗИ  в резултат на обективирано от ответника неизпълнение на  задължения за ползване на автогарови услуги  по линията гр.Разград –с.Гецово в периода 30.ХІ.2010г. - 15.Х.2012г. по        Договор за ползване на  автогарови услуги, ведно със законна лихва от датата  на иска до окончателното й изплащане.

                     ОСЪЖДА ЕТ”КАРИНА –Т-Т.Т.”,ЕИК 040039324, гр.Разград ДА ЗАПЛАТИ на „АВТОБУСТРАНС”ЕООД,ЕИК116024769, гр.Разград  доказано направени по делото разноски в размер на 3 919,67лв.

               Решението може да се обжалва пред ВнАпС в двуседмичен срок от връчването му на страните.

                              

                                                           

                                                                                 ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

СЛ