РЕШЕНИЕ № 12

Гр. Разград 20.05.2016 г.

В ИМEТО НА НАРОДА

Разградски окръжен съд на двадесет и пети април две хиляди и шестнадесета година в публично заседание в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЛАЗАР МИЧЕВ

ЧЛЕНОВЕ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

РАЯ ЙОНЧЕВА

Секретар: Н. Р.

Като разгледа докладваното от съдия МИЧЕВ

в. т. дело № 34 по описа за 2016 г.

и за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е по реда чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 388 / 02.12.2015 г., постановено по гр. дело № 1300 / 2015 г. по описа на РС – Разград осъдил ЕТ “ ИВИС-Р-Л.К. “ гр. Разград, ЕИК 030131393 представляван от Л. В. К. да заплати на Община Разград, ЕИК 000505910, следните суми:

- 5 908.20 лв., ведно със законната лихва от 24.07.2015 г. до окончателно плащане, представляващи неустойка за периода от 01.07.2014 г. до 30.07.2014 г., поради неплащане на наемната цена за повече от един месец след падежа – 31.05.2014 г., на основание чл. 20 от Договор № 213 / 01.08.2012 г. за наем на земеделска земя, сключен между страните, на основание чл. 92, ал. 1 вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД;

- 243.18 лв., представляващи мораторна лихва за забавено плащане на горната главница за периода от 27.02.2015 г. до 24.07.2015 г. на основание чл. 84, ал. 2 вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД;

- 11 878.80 лв., ведно със законната лихва от 24.07.2015 г. до окончателно плащане, представляваща неустойка за периода от 01.07.2014 г. до 30.07.2014 г., поради неплащане на наемната цена за повече от един месец след падежа – 31.05.2014 г., на основание чл. 20 от Договор № 305 / 29.09.2012 г. за наем на земеделска земя, сключен между страните, на осонвание чл. 92, ал. 1вр. с чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.

- 488.92 лв., представляващи мораторна лихва за забавено плащане на горната главница за периода от 27.02.2015 г. до 24.07.2015 г. и

- 2290.35 лв., представляваща деловодни разноски.

Недоволен ЕТ “ ИВИС-Р-Л.К. “ обжалва решението като неправилно, необосновано и постановено при допуснати съществени нарушения на материалния и процесуалния закон.

На първо място, като съществено нарушение на процесуалните правила се сочи, че първоинстанционният съд неправилно приел, че в писмо с вх. № 70-00-44 от 30.03.2015 г. се съдържа извънсъдебно признание, че получателят на Поканата, обективирана в същото писмо, е служител на ищеца. Съдебният състав не взел предвид представените по делото доказателства, които установявали, че това лице не е в трудовоправни отношения с ищеца.

На следващо място се възразява, че неправилно решаващият съд приел за неоснователно направеното от ищеца възражение за нищожност на неустоечната клауза, като противоречаща на добрите нрави / нарушаваща принципа за справедливост и създаваща условия за неоснователно обогатяване /, като по този начин излиза извън обезпечителните й или обезщетителните й функции, придадени й от страните. В хода на производството от страна на ищеца не са представени доказателства за претърпени вреди, в резултат на забавеното плащане.

На следващо място се излага, че съдът неправилно уважил както претенцията за неустойка, така и претенцията за мораторна лихва върху главницата, формирана от неустойката по двата договора и претенцията за законна лихва, върху същата главница от датата на предявяване на исковата молба до окончателно плащане.

На следващо място се възразява, че съдът неправилно определил момента на забавата, респ. момента от който се начислява неустойката. Твърди се, че неустойката е следвало да бъда начислена за периода от 01.06.2014 г. до 30.06.2014 г.

На последно място се излага, че съдът неправилно приел, че в случая е приложима разпоредбата на чл. 309 от ТЗ, тъй като Общината няма качеството търговец.

В заключение се отправя молба за отмяна на обжалваното решение и присъждане на разноски за двете съдебни инстанции.

Въззиваемата страна Община Разград депозира отговор на въззивната жалба в която се излагат съображения за нейната неоснователност.

В съдебно заседание жалбоподателят подържа въззивната жалба, а в писмено становище въззиваемата страна подържа отговора на въззивната жалба.

Делото е напълно изяснено от фактическа страна и фактическите положения, приети за установени от районния съд, се подкрепят от събрания доказателствен материал и са основани на закона. Въззивната инстанция изцяло споделя изложените мотиви към решението на първоинстанционния съд и счита, че не следва да ги преповтаря и препраща към тях на основание чл. 272 от ГПК.

По заявените с въззивната жалба възражения, настоящата инстанция приема следното:

Настоящата инстанция намира за неоснователно възражението, че първоинстанционният съд неправилно приел, че в писмо с вх. № 70-00-44 от 30.03.2015 г. се съдържа извънсъдебно признание, че получателят на Поканата, обективирана в същото писмо, е служител на ищеца. На гърба на л. 20 от първоинстанционното производство, е приложено писмо изх. № 78 / 30.03.2015 г., изходящо от ответника, сега въззивник, според което изпратеното от общината уведомително писмо изх. № 70-00-11 / 22.01.2015 г. не е получено лично от едноличния търговец, а от негов служител на ръка в пощенската станция, като писмото не му е било предоставено на вниманието. Граматическото и логическо тълкуване на това изречение сочи, че ответника признава, че писмото на ищеца, което по съществото си представлява покана за изпълнение и предупреждение, за прекратяване на договора, е получено от негов служител. По нататък това признание е свързано с молба да не бъдат прекратявани сключените между страните договори. Твърдението, че лицето, подписало разписката, не е служител на ответника, се прави едно с отговора на исковата молба. Въззивната инстанция приема, че при така направеното от ответника признание в депозираното от него пред ищеца писмо, е без значение дали е в трудовоправни отношения с лицето, подписало разписката.

По делото не е спорно, че писмо изх. № 78 / 30.03.2015 г. е подписано от ответника. По съществото си това писмо представлява частен документ. Съгласно разпоредбата на чл. 180 от ГПК, този документ съставлява доказателство, че изявленията, съдържащи се в него са направени от подписалото го лице, т.е. ответника. Вярно е, че този документ не се ползва от обвързваща материално доказателствена сила, но преценен с всички останали доказателства, съдът приема за достоверно съдържанието му. Както вече бе посочено, при депозирането му, ответника е целял да не бъдат прекратявани сключените договори, а при оспорване на съдържанието му се защитава срещу предявена против него искова молба. Така в зависимост от собствената си изгода ответника се опитва да придаде различно значение на писмото и неговото съдържание.

Обстоятелството, че между страните по делото не е постигната спогодба не представлява съществено нарушение на процесуалните правила.

Въззивната инстанция намира за неоснователно и възражението за нищожност на неустоечната клауза, поради противоречието й с добрите нрави и поради прекомерност.

Съгласно разпоредбата на чл. 286, ал. 1 от ТЗ, една сделка е търговска, ако е сключена от търговец и е свързана с упражняването от него занятие. Съгласно чл. 287 от ТЗ, разпоредбите за търговските сделки се прилагат и за двете страни, когато за едната от тях сделката е търговска и не се следва друго от разпоредбите на ТЗ. От това следва, че безспорно в случая е налице търговска сделка, мака и една от страните да не е търговец.

Съгласно чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД, нищожни са договорите, които накърняват добрите нрави. Разпоредбата намира приложение и при търговските сделки по правилото на чл. 288 от ТЗ – за неуредените с ТЗ положения за търговските сделки се прилагат разпоредбите на гражданското законодателство. В Търговския закон единствено разпоредбата на 309 има отношение към неустойката. Съгласно тази разпоредба е недопустимо намаляване поради прекомерност неустойката, дължима по търговска сделка, сключена между търговци. По отношение функциите на неустойката, елементите от фактическия състав относно отговорността на длъжника и възможността на кредитора да претендира обезщетение за по-големи вреди от размера на неустойката, отношенията между търговците се регулират съгласно чл. 92 от ЗЗД.

Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД е налице при нарушен правен принцип, който може и да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива, съгласно чл. 307, чл. 302, чл. 289 от ТЗ, са принципите на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване.

Договорна клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване, когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или обезщетителните си функции, които са й придадени от страните. Конкретната за накърняване на пределите на нравствената допустимост в тази хипотеза би следвало да се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е уговорена неустойката, на начина на определянето й - като глобална сума или процент от главицата, на базата за начисляването й - съотношение между задължението и предварително определеното обезщетение за вредите, продължителността на неизпълнението и др.

Справедливостта, като общо правно правило и конкретното й проявление и разбиране за всяка от страните, принципно е предоставена за регулиране от съдоговорителите. Съгласно чл. 20а от ЗЗД, договорите имат силата на закон за тези които са ги сключили. В конкретния случай страните са се съгласили с клаузите на чл. 20 от двата договора. Вярно е, че с договора страните са уговорили неустойка от 5% от дължимата сума за всеки просрочен ден, но за не повече от тридесет дни. Съдът намира, че така уговорена, неустойката не излиза извън присъщата й обезщетителна и санкционна функция. Неустойката за забава обезщетява вредите на кредитора за периода докато е налице състоянието на неизпълнение на задължението на длъжника. Така уговорената клауза за неустойка не противоречи на общоприетото начало за добросъвестност в гражданските и търговските взаимоотношения, тъй като продължителността на времето, за което ще се дължи неустойката е поставено изцяло в зависимост от неизпълнението на неизправната по договора страна.

По отношение възражението за прекомерност, съдът намира, че ответникът, който безспорно е търговец, не може да се позовава на прекомерност, поради ограничението на чл. 309 от ТЗ. Такова възражение би било допустимо единствено от тази страна по сделката, която няма качеството търговец. В случая такава страна се явява ищеца, но не и ответника.

Относно непредставени от ищеца доказателства за претърпени вреди от неизпълнението, въззивният съд приема, че не е нужно да се представят такива доказателства, тъй като това изрично е предвидено с разпоредбата на чл. 92, ал. 1 от ЗЗД

Следващото възражение е относно уважената от съда претенция на ищеца за мораторна лихва върху главницата, формирана от размера на неустойката. Съдът намира и това възражение за неоснователно. Санкционният характер на неустойката не препятства възможността за приложение разпоредбата на чл. 86 от ЗЗД, тъй като задължението за неустойка се явява отделно и самостоятелно парично задължение, а възможността да се иска и присъди обезщетение по чл. 86 от ЗЗД от неизпълнението на вече съществуващото и неизпълнено задължение за неустойка. В случая ответника не е изпълнил задължението си за заплати на падежа парично задължение. Същото макар и формирано като неустойка се явява договорно задължение и неизпълнението му поражда санкция за присъждане на обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД. В случая не е налице кумулиране на неустойка и обезщетение по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за един и същи период и в този смисъл длъжникът не понася две гражданско-правни санкции за едно и също неизпълнение.

Съдът намира за неоснователно и възражението относно периода в който следва да бъде начислена неустойката. Съгласно чл. 5, ал. 2 от договорите, падежа за изпълнение е тридесет и първи май за съответната година. Съгласно чл. 20 от договорите за да възникне задължението за неустойка е необходима забава за повече от един месец. От горното следва, че на 01.06.2014 г. е изискуемо задължението по договора. След като на тази дата длъжникът не е изпълнил, то също съгласно чл. 20 от договорите започва да тече едномесечния срок на забава, пораждаща задължение за договорения размер на неустойка. Съобразно заключението на вещото лице по назначената по делото ССЕ, неустойките по двата договора са изчислени съгласно чл. 20 от сключените договори.

При тези обстоятелства обжалваното решение следва да бъде потвърдено, като правилно и законосъобразно.

С оглед изхода на делото направените от въззивника разноски за тази инстанция следва да останат за негова сметка.

Въззиваемата страна също е претендирала разноски за тази инстанция, но по делото липсват доказателства за сторени такива. Не са налице предпоставките по чл. 78, ал. 9 от ГПК, тъй като няма доказателства страната не е била защитавана от юрисконсулт.

Водим от изложеното Разградският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА изцяло Решение № 388 / 02.12.2015 г., постановено по гр. дело № 1300 / 2015 г. по описа на РС – Разград.

Решението е окончателно и не подлежи на касационно обжалване, на основание чл. 280, ал. 2, т.1, предл. 2 от ГПК.

Председател:

Членове : 1.

2.

НР