Р  Е  Ш   Е   Н   И   Е 

 

№22
 

Разград
 
 


10.Х.2016г.
 

Разградски окръжен

 
 
                                                                                  година                  Град                                           

2016
 
                                                 съд                                                                                   

26. ІХ.
 
На                                                                                                                                Година

 ЛАЗАР МИЧЕВ

 
 

 публично
 
В                                  заседание в следния състав:

Секретар:М.Н.                                     ПРЕДСЕДАТЕЛ:

      РАЯ ЙОНЧЕВА

     ИРИНА ГАНЕВА
 
                                                                                      ЧЛЕНОВЕ:

                                                                              

  Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА

  В. търговско

 
   

2016
 

    №74
 
      

                              дело                                           по описа за                година

   за да се произнесе, съобрази следното:

 

           Производство по реда на чл. 258 и сл.  ГПК.

            С Решение № 180/16.V.2016г. по гр.д.№241 по описа му за 2016г. , РРС  е уважил  частично исковете, предявени  от   „***”ЕАД  против  В.Т.М. в условията на обективно и кумулативно съединяване,   като на осн.чл.422 ГПК е приел за установено в отношенията на страните, че за периода 30.ХІ.2012-20.VІІ.2015г ответницата  дължи на ищеца цена на доставена  топлоенергия в размер на 556,23лв., ведно със законна лихва от 11.ХІІ.2015 до окончателното й изплащане, както и 149,71лв. в обезщетение за забава, обективирана по отношение на главницата в периода от 30.ХІІ.2012 до 10.ХІІ.2015г.    За които вземания,  в производство по ч.гр.д.№2232/2015г. по описа на РРС на осн.чл.410  ГПК е издадена заповед за изпълнение №3671/14.ХІІ.2015г.  До първоначалният му размер  от 762,99лв., искът за установяване на вземане по главница е отхвърлен като несователен и недоказан.

               Недоволна от така постановеното решение, ответницата  обжалва същото в частта, с която съдът е уважил предявените  срещу нея искове. Позовавайки се  на неправилност, необоснованост  и незаконосъобразност, и оспорвайки качеството си на потребител на топлоенергия, жалбоподателката моли за отмяна на решението  в  тези му части и    за постановяване на ново такова, с което въззивният съд да отхвърли исковете изцяло като недоказани по основание и размер.     

                 В с.з при редовност в призоваването й,  жалбоподателката се явява лично и  развива  аргументи в покрепа на тезата си за неоснователност на предявения срещу нея иск . Освен твърденияь за недължимост на вземането,  заявява  невъзможност за погасяването му поради влошено финансово и здравословно състояние.

                  В законоустановения и предоставен й  от съда срок, насрещната по жалбата страна не се е възползвала от правото си на отговор и не е ангажирала становище по допустимост и основателност на жалбата.   

                     В с.з., чрез процесуално представляващият го по пълномощие адв.С.Д.,    въззиваемият излага съображения за допустимост  и доказаност на предявените срещу въззивницата искове, както по основание, така и по размер. Претендира присъждане на  доказано направени по делото разноски.

   Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Същата се преценява от съда като неоснователна.

 

 

 

 

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, съставът на РОС съобрази следното:

Видно   от приложеното ч.гр.д.№ 2232/2015 г. по описа на РРС, искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, по отношение на претендираните   до установяването им вземания за главница от 762,99лв. и дължима в обезщетение за забавата й мораторна лихва от 149,72лв, са  допустимо предявени в рамките на предвидения от закона преклузивен едномесечен срок  и при наличие на всички останали, изискуеми се по се по см. на чл.422 ГПК предпоставки: искът е предявен от страна, имаща качеството на заявител и срещу ответник, имащ качеството на длъжник в заповедно производство; предявен е   в пределите на заявени  по реда на чл.410 ГПК, както по основание така и по размер, парични вземания  и  при наличие на  проведено в срока на чл.414 ГПК оспорване на същите от длъжника.

                    В обобщение, изложеното до тук обосновава взприетата от първоинстанционния съд квалификация на исковете като такива по чл.422 ГПК, определящи спора като  съдебна фаза  на развилото се по реда на чл.410 ГПК   заповедно  производство .

Решението на РРС е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите, изложени от СРС. Независимо от това и във връзка с доводите във въззивната жалба е необходимо да се добави и следното:

Правилно е прието от районния съд, че според нормата на чл. 154, ал. 1 от ГПК в доказателствена тежест на ищеца е да установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни предпоставки на предявената претенция: възникване , съществуване , изискуемост  и размер  на претендираните от него вземания, т.е. наличието на правоотношение между топлопреносното предприятие и ответницата  като потребител   на топлинна енергия през процесния период;  

 

 

 

 

Въззивницата оспорва наличие на ангажиращите отговорността й по иксковете предпоставки, позовавайки се на факта, че като собственик наа намиращ се в ЕС недвижим имот, не е скючвала договор за топлоподаване към същия. Не отрича, че в апартамента й, като част от топлоподаващата инсталация        са монтирани тръби.  

Поддържани в този смисъл, възраженията й са неоснователни.  Според действащата от 5.ІІІ.2004 г. и към настоящия момент разпоредба на чл. 150, ал.1 от ЗЕ, продажбата на топлинна енергия от топлопреносното предприятие на потребители на топлинна енергия за битови нужди се осъществява при публично известни общи условия, предложени от топлопреносното предприятие и одобрени от ДКЕР /писмена форма на договора не е предвидена/. Тези общи условия се публикуват най-малко в един централен и в един местен всекидневник в градовете с битово топлоснабдяване и влизат в сила 30 дни след първото им публикуване, без да е необходимо изрично писмено приемане от потребителите /чл. 150, ал.2 от закона/. Договорът за търговска продажба на топлоенергия се счита за сключен с конклудентни действия - арг. чл. 150, ал. 1 от Закона за енергетиката (ЗЕ).   

Съдържанието на този договор е уредено в представените Общи условия, утвърдени от ДКЕВР, които обвързват ответницата, дори и без да   ги е приела изрично,съгласно разпоредбата на чл. 150, ал. 2, изр. 2-ро от ЗЕ.  По делото  не се твърди и не се установява изключението по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ - няма твърдения, нито данни ответницата  да е упражнила правото си на възражение срещу Общите условия в срока по чл. 150, ал. 3 от ЗЕ.                   

 Предвид елемента на административно регулиране в чл. 153, ал. 1 от ЗЕ, съдът приема, че между страните по делото са налице договорни отношения по продажба на топлинна енергия за битови нужди с включените в него права и задължения на страните, съгласно ЗЕ. Обстоятелството, дали за процесния период въззивницата реално е ползвала топлинна енергия, е без значение - достатъчно е да е собственик на жилище в топлоснабдяваната сграда, за да се счита за потребител. При това, остава такъв дори и да прекрати топлоподаването към индивидуалните отоплителни тела в жилището, тъй като в тази хипотеза и съгласно изричната норма на чл. 153, ал. 6 от ЗЕ остава потребител на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация и от отоплителните тела в общите части на етажната собственост.

Разпоредбата на чл. 139, ал. 1 ЗЕ регламентира, че разпределението на топлинната енергия в сграда - етажна собственост, се извършва по система за дялово разпределение. Начинът за извършване на дяловото разпределение е посочен в ЗЕ /чл. 139 - чл. 148/. Топлинната енергия за отопление на сграда - етажна собственост, се разделя на топлинна енергия, отдадена от сградната инсталация, топлинна енергия за отопление на общите части и топлинна енергия за отопление на имотите /чл. 142, ал.2 от ЗЕ .

           

                 Доколкото няма доказателства да е заплатена претендираната за исковия период главница /напротив събрани са данни за обратното - въз основа на заключението по съдебно-счетоводната експертиза/, то следва да се приеме, че за процесния период   въззивницата дължи на въззиваемия  заплащане на присъдената с решението на РРС сума за главница в размер на 556,23лв.

                 Обоснован от доказателствата по делото и съответен на приложимия материален закон е и обективирания в обжалваното решение извод за   оснсователност  на акцесорно предявеният иск за установяване на вземане, дължимо се от потребителя  в обезщетение за забава на цената на доставената му топлоенергия.  

  Следва да бъде посочено още, че съгласно клаузите на Общите условия доставената топлинна енергия е следвало да бъде остойностявана от ищеца /продавача/ всеки месец, като сумите за топлинна енергия са били дължими от купувачите в 30-дневен срок след изтичане на периода, за които се отнасят, т.е. задължението за заплащане на стойността на топлинната енергия е възникнало като срочно.  Според нормата на чл. 84, ал.1 от ЗЗД, денят за изпълнение на задължението е определен и длъжникът, в случая въззивницата, изпада в забава след изтичането му.  

В този смисъл при установеното облигационно правоотношение между страните и при съобразяване на действащата през процесния период нормативна уредба, регламентираща начина и сроковете за заплащане на стойността на доставената топлинна енергия, правилно СРС е приел, че исковете за главници и обезщетение за забава са основателни до размерите и за периодите, посочени в обжалваното решение.

 

 

 

 

Поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявените искове, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на РРС - потвърдено, като правилно и законосъобразно.

               В хода на двуинстанционното производство, в основание за непредприето по вземанията плащане, жалбоподателката се е позовала и на затрудненото си финансово и здравословно състояние, но не е сезирала съда сискане за разсрочване/отсрочване на същото по реда на чл.241 ГПК. Поради, което съдът не дължи и произнасяне в ози смисъл. 

 

 

 

                   

                  

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

Разпоредбата на чл. 241 ГПК намира приложение в исковото производство по чл. 415, ал. 1, респ. чл. 422 ГПК при уважаване на иска за установяване на вземането(вж.т.14 то ТР№4/2014 на ВКС).  Отсрочването или разсрочването на изпълнението   може да бъде постановено от решаващия в исковото производство съд, само по искане на ответника, с каквото в случая РРС не е  бил сезиран.  В исковия процес на общо основание ответницата е могла   да направи искане и да представи доказателства в негова подкрепа, но  до приключване на съдебното дирене пред първата инстанция.

При този изход на спора, на осн.чл.78 ГПК жалбоподателката следва да заплати на въззиваемия и доказано направени в хода на производството разноски в размер на 300,00лв. Преценката, дали за кредитора по вземането е социално оправдано да дири и разноски, надвишаващи размера на вземането, е извън компетентността на съда.

           Водим от иожените мотиви, РОС  

 

 

 

 

Р Е Ш И:

 

 

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 180/16.V.2016г. по гр.д.№241/2016  по описа на РРС  в частта, с която в отношенията между   „***”ЕАД  и  В.Т.М. на осн.чл.422 ГПК е прието за установено  , че М. ***  ЕАД  цена на доставена  за периода 30.ХІ.2012-20.VІІ.2015г.  топлоенергия в размер на 556,23лв., ведно със законна лихва от 11.ХІІ.2015 до окончателното й изплащане, както и за вземане в размер нва 149,71лв., дължимо  в обезщетение за забава в периода от 30.ХІІ.2012 до 10.ХІІ.2015г.     За които вземания,  в производство по ч.гр.д.№2232/2015г. по описа на РРС на осн.чл.410  ГПК е издадена заповед за изпълнение №3671/14.ХІІ.2015г.  

       В отхвъпрлителната си част, като необжалвано, решението на РРС е влязло в сила.

  Решението на РОС е окончателно и не подлежи на обжалване. 

 

 

 

 

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                              ЧЛЕНОВЕ: 1.                           2.

MH