Р  Е  Ш   Е   Н   И   Е 

 

№50
 

Разград
 
 


25. V.2016г.
 

Разградски окръжен

 
 
                                                                                  година                 Град                                           

2016
 
                                                 съд                                                                                  

25. ІV.
 
На                                                                                                                                Година

 публично
 

 АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

 
 
В                                  заседание в следния състав:

Секретар:С.Л.                                  ПРЕДСЕДАТЕЛ:

      РАЯ ЙОНЧЕВА

     ИРИНА ГАНЕВА
 
                                                                                      ЧЛЕНОВЕ:

                                                                              

  Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА

  В.гражданско

 
   

2016
 

    №89
 
      

                              дело                                           по описа за                година

   за да се произнесе, съобрази следното:

 

           Производство по реда на чл. 258 и сл.  ГПК.

            С Решение № 391/4.ХІІ.2015г. по гр.д.№655 по описа му за 2015г. , РРС  е уважил  предявените  от   Е. В. Г.  против  А.  В.П. обективно съединени искове, като на осн.чл.422 ГПК е приел за установено, че в изпълнение на поето по договор за заем задължение,   ответницата му дължи:  връщане на главница в размер на 5 200,00лв.; 260,64лв. „лихви за периода 1.ХІ.2011-21.І.2015г.”  и 490,00лв. разноски в образуваното по подадено от него заявление по члр.410 ГПК заповедно производство. С така постановеното решение, до първоначалния му размер от 1 714,70лв., искът „за установяване на вземане за лихви” , е отхвърлен като неоснователен .

  Недоволна от така постановеното решение, ответницата  обжалва същото в частта, с която предявените срещу нея искове са били уважени. Позовавайки се на недопустимост, моли за  обезсилване на решението в частта, касаеща лихвите и установенте по исков път разноски в заповедното производдство. В останалата част, твърдейки неправилност, незаконосъобразност  и необоснованост,    моли за отмяна на решението и за постановяване на ново такова, с което съдът да отхвъли предявените срещу нея искове изцяло като неоснователни и недокзани.  

  В с.з., чрез процесуално представляващата я по пълномощие адв. Митова, жалбоподателката  развива подробни аргументи в покрепа на тезата си за неоснователност на предявения срещу нея иск за установяване на вземане по главница. Оспорва като недоказано твърдението за заемообразно дадени  й от въззиваемия парични средства, а от там и наличие на предпоставките за ангажиране отговорността й по чл.240 ЗЗД, поради реалния характер на заемния договор. По отношение на предявените вземания за лхиви, твърди недопустимо произнасяне , както на заповедния, така и на решаващия   по чл.422 ГПК съд, по същество на непредявен иск, респ.вземане. В тази връзка твърди недопустимо предприети и в съществено нарушение на  съдопризводствените правила,   действия по изменение на предявеният срещу нея иск за лихви.  Претендира присъждане на доказано направени по делото разноски.

          В законоустановения и предоставен й за това срок, насрещната по жалбата страна  е депозирала  писмен отговор, с който  оспорва същата като неоснователна.    Моли за потвърждаване на обжалваното решение като правилно , обосновано и законосъобразно постановен  съдебен акт.

          В с.з., чрез процесуално представляващата го по пълномощие адв.Събева, въззиваемият излага съображения за допустимост  и доказаност на предявените срещу въззивницата искове, както по основание, така и по размер. Претендира присъждане на  доказано направени по делото разноски.

Жалбата, инициирала настоящото въззивно произнасяне, е подадена в срок, от надлежно легитимирана страна, при наличието на правен интерес от обжалване, поради което е допустима и следва да бъде разгледана по същество. Същата се преценява от съда като (стично основателна.

 

 

 

 

Съгласно разпоредбата на чл. 269 ГПК - въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част. В обхвата на така посочените въззивни предели, съставът на РОС съобрази следното:

Видно   от приложеното ч.гр.д.№ 640/2015 г. по описа на РРС, искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, по отношение на претендирано  до установяването му вземане за главница от 5 200,00лв. е допустимо предявен в рамките на предвидения от закона преклузивен едномесечен срок  и при наличие на всички останали, изискуеми се по се по см. на чл.422 ГПК предпоставки: искът е предявен от страна, имаща качеството на заявител и срещу ответник, имащ качеството на длъжник в заповедно производство; предявен е   в пределите на заявено по реда на чл.410 ГПК, както по основание така и по размер, вземане за дължимо по заемен договор изпълнение при наличие на  проведено в срока на чл.414 ГПК оспорване на същото.

                Съществуването на вземането по главния иск се явява установено с допустими по см. на чл.154 и сл.ГПК писмени доказателства. От съвкупния анализ на които, се следва и извод за основателност на иска по този пункт от исковата молба. Като несъстоятелни  и  опровергани от събраните по делото доказателства,  съдът преценява възраженията на въззивницата за несъществуване на вземането по главницата, поради несъвпадане във времето на насрещните по заемния договор волеизявления.

                  При наличие на редовни от външна страна писмени доказателства и наличие на спор за договорно дължимо в размер над 5 000,00лв., недопустимо и  извън предмета на спора  РРС е събирал гласни доказателства за установяване основанието и размера на вземането. Но това, не е повлияло на правилността на крайния му извод за основателност на иска за съществуването му като такова по валидно установени между страните заемни правоотношения.   За това, че  установените между страните облигационни отношения притежават харакстеристиките на   цаечмвия  договор по см. на чл240 ЗЗД,     извод се следва от проведенотопо правилата на чл.20 ЗЗД  тълкуване на приложения като доказателство и подисан от тях на 1.ХІ.2011г. договор.

             Спорът, иницииран от въззивницата с оспорване на предявеното й вземане, се свежда до реалния характер на договора. В хжода на заповедното ,както и в двуинстанционно развилот се исково производств, същата не спори, че е получила въпросната сума, но твърди, че ищецът не й е давала такава. При така заявеното процесуално поведение, в нейна тежест се следва доказване на  факта, че получената от нея процесна  сума  е с произход, различен от заявеното   в основание на развилото се по чл.410 ГПК заповедно производство, респ. на предяения по реда и в сроковете на чл.422 ГПК положително установителен  иск.

               Договорът за заем е двустранна сделка и се сключва със съвпадането на две насрещни волеизявления, скрепени с положените под същия подписи на страните. Дали подписването на договор   е извършено от страните по едно и също време, не е  възведено от закона като основание за неговата валидност.   В случая, за постигнатото между страните съгасие за сключване на замен договор ,   свидетелства и нарочно издадената, на дата на сключването му  разписка, с която жалбоподателката е волеизявила, че е получила дадената й (и то от въззиваемия) сума в размер на 5 200,00лв. Както основанието, така и размерът на получената от нея сума се явяват безспорно установени с допустими, по аргумент на чл.164, ал.1, т.3 ГПК, писмени доказателства. С тези доказателства се явява доказан и оспореният от нея, реален характер на договора.

            При тези доказателства, твърденията, че  въззиваемият не е разполагал със средства, щото да дава такива в заем,  се явяват ирелевантни. Обосновано, съответно на доказателствата  и приложимия материален закон,  първоинстанционният съд  е приел, че между сключения на 1.ХІ.2011г. договор за заем   и обективираното в   разписката от 1.ХІ.2011 г. от жалбоподателката изявление за реално получена в заем в сума е  налице връзка, обосновваща извод за основателност на иска в тази му част.

            Като неотносими към предмета  спора се преценяват от въззивния съд доказателствата за осчетоводяване на вземането във водените от представлявания от  въззивницата търговец . Заемният договор, както и разписката, удостовряваща получаването на процесната сума, се явяват подписани, респ. издадени от нея в личното й качество на физическо лице, а не от името на представляваното от нея търговско дружество. Като как   впоследствие е решила да се разпореди  като физическо лице с тази сума, е факт - ирелевантен за изхода на настоящото производство.

          Според решение № 379/2013 г. от 06.01.2014 г. по гр. дело № 171/2012 на ВКС, IV г. о., което съобразно ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. ОСГТК на ВКС има задължителен характер, договорът за заем е сключен, когато заемодателят предаде в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължи да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество. Договорът е реален, защото единият елемент от фактическия му състав е предаването в собственост, а другият елемент - съгласието за връщане.   Фактическият състав на договора за заем е статичен, т. е. без значение е кой от елементите ще се осъществи пръв и след колко време ще се осъществи другият елемент. Реалният елемент - получаването се удостоверява от заемателя с поемането на задължението да "върне  нещо /задължава се да върне този, който е получил, освен ако се задължи да върне, след като получи/. Затова в тежест на оспорващия реалното предаване на благото е да установи отрицателния факт на неполучаването. В разглеждания случай е безспорно установено съществуването на договор за заем от 1.ХІ.2011. , по който заемателката-ответник по иска е поела задължение да върне на ищеца заемодател сумата от 5200,00лв.. С написаната и подписана  собственоръчно от нея разписка от 1.ХІ.2011 г., препращаща в сдържание към процесния заемен договор,  се доказва, че същата е „получила”, т.е. взела процесната сума.   По делото не се твърдят и не се доказват   плащания, извършени в изпълнение на поетото по този договор задължение за връщане на претендираната сума.     

 Обобщавайки изложеното, в този си състав съдът намира, че в тази му част като правилно и обосновано, решението на РРС следва да бъде потвърдено.

            В останалата си част, решението на РРС   е недопустимо и невалидно.  За този си извод въззивният съд съобрази, че относимо към датата на подаденото по реда на чл.410 ГПК заявление, ищецът не е сезирал съда с искане за установяване дължимост на лихва за забава. И то за период от дата на падеж – 1.VІІІ.2014г., доказан  с приложени към  исковата молба доказателства,  до  дата на предявяването му с подаденото по реда на чл.410ГПК заявление. 

С подаденото по реда на чл.410 ГПК заявление ищецът е претендирал издаване на заповед за изпълнение за парично вземане за действаща в срока на заемния договор –от 1.ХІ.2011 до 1.VІІІ.2014г.  възнаградителна лихва, изчибена по правилото на    чл.2, ал.2 на заемния договор в размера на 1 714, 70лв.

                С издадената по реда на чл.410 ГПК заповед, съдът в заповедното производство е постановил изпълнение на вземане по лихва за забава на главницата за периода 1.ХІ.2011-21.І.2015г.  в размер на 1 714,70лв.  С  това си произнасяне, излизайки извън предмета на редовно заявената  по реда на чл.410ГПК защита и нарушавайки диспозитивното начало, заповедният съд е постановил изпълнение на вземане за лихва за забава, а не за възнаградителна лихва  и то  за период, различен и излизащ извън предела на искането, с което е бил сезиран  от ищеца  в заповедното производство.  Съдебната практика на ВКС по чл.290 ГПК(вж.Р.№176/10.ІІ.2016 по т.д.№2621`/2014 ІІт.о.; Р.№59/10.V.2016 по т.д.№623/2015, ІІ т.о.), приема, че в този случай е недопустимо и съдебното решение, с което съдът се е произнасъл и по същество  на предявения  на осн.чл.422 ГПК иск за установяване на вземането за лихва за забава.

С предявяване на иска по чл.422 ГПК,    заповедта за изпълнение е поставена  във висящност и  съответно на правомощията си, сезираният  с исковото производство съд е следвало да обезсили същата в тази й част като постановена свръх петитум  (вж.т.13 на ТР№4/2013 ОСГТК).  Вместо това, с поредица от действия, изършени в грубо нарушение  на съдопроизводствените правила, РРС е валидирал същата, постановявайки в диспозитив на решението си по чл.422ГПК за установено в отношенията между страните, че жалбоподателката дължи на въззиваемиа „и сумата 260,64лв. лихви   за периода 1.ХІ.2011-21.І.2015г.”. С отделен диспозитив е постановено отхвърляне на иска за установяване на лихви до първоначално предявеният им размер.

  На първо място,  противно на изискванията на чл.127 и сл. ГПК РРС е допуснал до разглеждането й по същество искова молба, която в тази си част е била с неясен петитум. Едва  в първото, редовно провело се по делото с.з., чрез прцесуално представляващата го по пълномощие адв. Събева, ищецът е „уточнил” исковата си претенция като за първи път, отклонявайки се от заявеното почл.410ГПК,  разграничава претенцията си за лихви по периоди, заявявайки че „намалява” претендираната за периода 1.ХІ.2011 до 1.VІІІ.2014г. лихва в размер на 10,07лв., а претендираната  за периода от 1.2.VІІ.2014 до 21.І.2015 „законна лихва” намалява  на 250,57 лв.    Като за така направеното разпореждане с иска отново липсва уточнение: каква е в действителност по характера и основанието си установимата с предявяването му    лихва –договорна/възнаградителна за срока на действие на договора или мораторна/законова за забава на дължимата на договорен падеж главница?; колко иска всъщност се явяват предявени с подадената по реда на чл.422 ГПК искова молба?;   в какъв размер по периоди се явява предявен първоначално всеки един от исковете, щото да се стигне до намаляването им  в посочения размер. 

            На следващо място, както основателно в с.з. е възразил и повереникът на жалбоподателката, за част от   заявената в с.з. претенция е налице изменение освен в размера, така и в основанието й. От което и по аргумент на противното на чл.214 ГПК се следва извод за недопустимост на така предприетото и   допуснато от съда разпореждане с иска, тъй като с извършването му ищецът въвежда едновременно изменение и в  основание, и в  размер на същия. Освен това, с предявяването му, противно на изискванията на чл.422 ГПК ищецът излиза  извън пределите на заявения   в заповедното производство предметна защита. Тъй като в подаденото по реда на л.410 ГПК заявление, същият не е волеизявявал  претенция за законна лихва, респ. мораторна такава в размер до дата на заявлението -21.І.2015г.

В пртокола, обективирал предприетите от ищеца действия на разпореждане с иска в тази му част, противно на изискванията на чл.101 ГПК  липсва изрично произнасяне на първоинстанционния съд по неговата редовност  и допустимост. И то произнасяне, което относимо на направеното в хода на това с.з. възражение от страна на повереника на ответницата, да очертава предмета на спорното право по начин, позволяващ дължимата се на последната адекватна защита.

Разликата между възнаградителна лихва и мораторна такава за забава е съществена и предполага предявянето им на различни по фактически състав основания. В първия случай говорим за лихва, договорена   в изискуемата се за валидността  й писмена  форма и като цена на   заемообразно отпуснатите парични средства за срока на договора. В този случай, лихвата е възнаграждението, което длъжни­кът на пари или заместими вещи, трябва да престира на кредитора, защото е ползвал същите. Тя е граждански плод и се дължи по силата на едно правоотношение, като нейният размер се определя от размера на капитала и времето на ползването му. Това е лихвата, която се уговоря при договора за заем и това не е лихвата за забава, а насрещната, основната престация на заемополучателя.

 Във втория случай, при доказано настъпил падеж на главно вземане и незпълнение на същото, говорим за лихва, дължима в обезщетение по правилото на чл.86 ЗЗД.

Нито от мотивите, нито от диспозитива на решението в тази му част, може да се изведе действителната воля на съда. От акта му, в неговото единство на мотиви и диспозитив,  не става ясно по иск за коя от тези лихви се е произнесъл, както в осъдителна, така и отхвърителна част на решението си. Защото, ако  произнасянето му касае възнаградителната лихва, то същата е била дължима   в период до 1.VІІІ.2014, а не в смисъла на постановеното до 21.І.2015. Ако произнасянето касае обезщетителната лихва за забава, то началният  й момент е 2.VІІІ.2014г. - датата, следваща датата  на договорения на 1.VІІІ.2014г.падеж, а не в смисъла на постановената начална дата 11.ХІ.2011г. Да не говорим, че произнасянето   в диспозитив на решението е несъответно дори и на недопустимо направеното в хода на делото изменение на иска/исковете. В този си състав съдът намира, че допуснатото между мотиви и диспозитив на решението в тази му част несъответствие е в степен да не може да се изведе действителната воля на решаващия съд, поради асолютната неразбираемост. Обсъдена  в хипотеза на чл.270, ал.1 ГПК,  тази неразбираемост опорочава съдебния акт в степен на нищожност.  На посоченото основание, решението в тази си част следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено, тъй като се явява лишено от предмет поради това, че  заповедта за изпълнение се явява недопустимо постановена, свръх петитум на заявеното по чл.410 ГПК и на служебно въведени, в нарушение на  диспозитивното начало - основание и период на вземане за лихви. По правилото на т.13 ТР№4/2013 ОСГТК, обезсилването на заповедта за изпълнение   е дължимо от настоящата инстанция. С постановяването й съдът не се е заповедният съд не се е произнесъл по същество на предявеното му вемане, а на непредявено му такова. Което на практика лишава настоящото поризводство от предмет и интерес от търсената с предявяването на този    иск  защита.

 Като недопустимо следа да бъде обезсилено решението и в частта, с която първоинстанционният съд   се е произнесъл по същество  на  недопустимо предявена по исков път   претенция за  установяване на вземане за напрвени  в заповедното производство разноски. Процесуалните предпоставки за съществуването и надлежното упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, не са налице в случаите, когато искът е предявен за установяване на съществуването на вземане за разноските, направени в заповедното производство-10.в.ТР№4/2013г ОСГТК. Разноските в заповедното производство представляват последица от уважаване на заявлението и са изрично разграничени от задължението на длъжника в съдържанието на заповедта за изпълнение - чл. 412, т. 6 ГПК. В исковия процес разпределението на отговорността за разноски няма характер на самостоятелно съдебно предявено притезание и не се включва във формиране размера на цената на иска.

  По изложените мотиви, Съдът

 

                                       Р    Е     Ш    И:

           ПОТВЪРЖДАВА Решение № 391/4.ХІІ.2015г. по гр.д.№655/2015 по опис  на РРС В ЧАСТТА, с която  РРС по реда на чл.422 ГПК е приел за установено в отношенията между   от   Е. В. Г.  и   А.  В.П., че А.  В.П. дължи на Е. В. Г., в изпълнение на сключен между тях на 1.ХІ.2011г. договор за заем, връщане на сума в размер на 5 200,00лв., ведно съсзаконна лихва, считано от 23.І.2015 до окончателното й изплащане2 за което вземане в производство по чл.410 ГПК в полза на Г. и срещу П.  е била издадена заповед за изпълнение №178/26.І.2015г по ч.гр.д.№90 /2015г. по описа на РРС.

            ОБЕЗСИЛВА по реда на чл.270, ал.1ГПК като нищожно,  Решение № 391/4.ХІІ.2015г. по гр.д.№655/2015 по опис  на РРС В ЧАСТТА, с която  РРС е приел   за установено в отношенията между   от   Е. В. Г.  и   А.  В.П., че върху главница от 5 200,00лв. по заемен договор  от 1.ХІ.2011г., А.  В.П. дължи на Е. В. Г. лихва за периода от 1.ХІ.2011 до 21.І.2015г. в размер на 260,64лв., както И В ЧАСТТА, с която е  отхвърлил предявения на същото основане иск за установяване на вземане за  лихви до първоначално предявеният му размер  КАТО НИЩОЖНО,  поради несъответствие между мотиви и диспозитив на решението в тези  му части, в степен да не може да се изведе действителната воля на решаващия съд  и  абсолютната му неразбираемост  .

             ОБЕЗСИЛВА като Заповед за изпълнение №178/26.І.2015г. по чгрд №90/2015г. по опис на РРС В ЧАСТТА с която на А.В.П. е разпоредено да заплати на Е.С.Г.  сумата от 1 714,00лв като лихва за забава върху  главница по договор за заем от 1.ХІ.2011г.   за времето от 1.ХІ.2011 до 21.І.2015г. КАТО НЕДОПУСТИМО постановена свръх петитум и    на непредявено   по реда на чл.410 ГПК вземане . 

                ОБЕЗСИЛВА  като недопустимо Решение № 391/4.ХІІ.2015г. по гр.д.№655/2015 по опис  на РРС В ЧАСТТА, с която  РРС е приел   за установено в отношенията между   от   Е. В. Г.  и   А.  В.П., че П. дължи на Г.  490,00лв. разноски в образуваното по чл.410 ГПК заповедно производство.  

ПРЕКРАТЯВА  като   недопустимо   производството по вгрд №89/2016г по описа на РОС в частта за претендирани до установяване по реда на чл.422 ГПК  вземания за лихви и за разноски в заповедно произвоство.  

Осъжда Е. В. Г.  да заплати на А.  В.П. 521,40лв. разноски, изчислени съразмерно на недпоустимо предявените срещу нея искове.

Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от съобщаването му на сраните при наличие на обжалваем интереспо см. на чл.280 ГПК.

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:                                      ЧЛЕНОВЕ:1.                     2.

 

 

СЛ