РЕШЕНИЕ

№ 90 / 12.10.2016г., гр.Разград

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд Разград

На двадесет и шести септември, две хиляди и шестнадесета година

В публичното съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

ИРИНА ГАНЕВА

Секретар: М Н.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от съдия Ирина Ганева

В.гр.д. № 169 по описа на съда за 2016г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на ч.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от А.И.И. против решение № 131 / 19.04.2016г. по гр.д. № 2291 / 2015г. по описа на РС Разград, с което в производство по чл.422 ГПК е прието за установено, че има задължение към П.С.Д. в размер 7 500лв., представляващо главница по договор за заем и неустойка в размер 1 000лв. Жалбоподателят излага твърдения за незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт. Моли въззивния съд да го отмени. В съдебно заседание подържа въззивната жалба.

В срока по чл.263 ал.1 ГПК въззиваемият П.С.Д. не е депозирал писмен отговор. В съдебно заседание изразява становище относно неоснователност на депозираната жалба и моли въззивния съд да потвърди решението на РРС.

Съдът, след преценка на събраните доказателства и становищата на страните, констатира следната фактическа обстановка: П.Д. и А.И. сключили договор за заем с нотариална заверка на подписите от 24.06.2010г. при нотариус с район на действие РС Разград, по силата на който П.Д. в качеството си на заемодател предал на А.И. в качеството му на заемател сумата 7 500лв. Предаването било извършено в момента на подписване на договора, съгласно неговия чл.2. Заемателят поел задължение да върне сумата в срок до 30.04.2014г., на 45 равни месечни вноски от по 165лв., платими на 30 число на всеки месец, с начало на плащане 30.07.2010г. и последна изравняваща вноска в размер 75лв. В чл.8 от договора страните уговорили, че заемателят дължи неустойка в размер 0,1 % от дължимата месечна вноска по заетата сума за всеки просрочен ден, ако заемателят не върне заетата сума на падежа. Уговорено е още, че неустойката не може да надвиши размер за целия период, определен в цифри като 1000лв., а словом изписан като сто лева.

В подаденото заявление по реда на чл.411 ГПК, П.Д. е претендирал издаване на заповед за незабавно изпълнение в размер на 7 500лв. като задължение по нотариално заверен договор за заем и 1 000лв. договорна неустойка по чл.8 от същия договор. С разпореждане от 15.10.2015г. по ч.гр.д. № 1802 / 2015г. РРС е допуснал незабавно изпълнение в полза на заявителя по начина, по който е направевно искането в заявлението. Издадени са заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист.

Оплакването във въззивната жалба по фактите се отнася до обстоятелството, че заемателят е погасил част от задължението си. В тежест на длъжника по договора за заем е да установи, че е извършил частично или пълно плащане по възникналото за него парично задължение. В първоинстанционното производство А.И. не е сторил това. С въззивната жалба прави искане за събиране на писмени и гласни доказателства в този смисъл, като твърди, че е бил служител в полицията, при напускането си е имал право на обезщетение, но преди да го получи, П.Д. е представил в ОДМВР запис на заповед, издадена във връзка с договора за заем и е получил дължимото на А.И. обезщетение в размер на 4 287,50лв. Във връзка с това жалбоподателят е поискал допускането на писмени доказателства – запис на заповед и разходен касов ордар, както и гласни такива – разпит на касиера на ОДМВР гр.Разград. Писмените доказателства не са допуснати поради преклузия за представянето им. В първоинстанционното производство по чл.422 ГПК А.И. е подал писмен отговор, в който е оспорил фактите и твърденията в исковата молба, като е твърдял общо и неконкретизирано, че е заплащал дължимите вноски на ищеца. Твърдението, че част от задължението по заемния договор е погасено чрез получаване на сумата за обезщетение, дължима на А.И. от ОДМВР, е направено за първи път във въззивната жалба, поради което не следва да се обсъжда, по аргумент от чл.266 ал.1 ГПК. Искането за допускане до разпит на свидетел е недопустимо освен на горното основание, още и съгл. чл.164 ал.1 т.4 ГПК, при изразено изрично несъгласие от насрещната страна в проведеното въззивно съдебно заседание. Дори да бъдат преценени по същество, записът на заповед и РКО не променят извода за недоказаност на твърдението на жалбоподателя относно извършено плащане. Разходният касов ордер съдържа информация, че П.С. е получил сума в размер 4 287,50лв. Не става ясно кое лице е издало ордера, кой е предал тези пари на ищеца, на коя дата са получени парите и на какво основание му е предадена сумата. От реквизитите на записа на заповед също не може да се направи извод за извършено плащане, дори и двата документа да бъдат ценени в тяхната съвкупност. Предвид горното, въззивният съд приема, че А.И. не е изплатил задължението, поето с договора за заем към П.Д..

При така установената фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: въззивната жалба е неоснователна. При сключване на договора за заем заемодателят е изпълнил своето задължение, като е дал в заем на заемателя сума в размер 7 500лв. Падежът за погасяване на всички вноски е настъпил на 30.04.2014г. и към този момент вземането на П.Д. от А.И. е станало изискуемо. В съдебното производство не се установява заемателят да е изпълнил своето задължение, поради което искът за признаване за установено, че същият дължи на П.Д. сумата 7 500лв., е основателен и доказан. В тази част решението на РРС е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Жалбоподателят е направил оплакване във въззивната жалба, че в чл.8 от договора за заем сумата, отнасяща се до определяне на неустойката, е записана по два начина: цифром 1 000 лева, а словом – сто лева. Във връзка с възражението въззивният съд констатира, че в чл.8 неустойката е уговорена в размер 0,1 % от дължимата месечна вноска за всеки ден забава, като волята на страните е била да се определи максимален размер, до който тя може да достигне. Тоест, неустойката е била определяема като процент за всеки ден забава, а не като установена предварително сума, както е била поискана със заявлението по чл.411 ГПК. Ищецът не е установил размера по начина, по който страните са се договорили. Едва след установяването му следва преценка дали размерът ще надхвърли максималния размер по чл.8 от договора. В случая обаче, не става ясно дали този максимален размер е уговорен на 1 000 или на 100лв., предвид разминаването в изписването с цифри и думи. От горното се налага извод, че липсва основание за присъждане на неустойката по начина, по който е поискана със заявлението за издаване на заповед за незабавно изпълнение. Отделно от това, ако бъде приета като определяема в процент за всеки просрочен ден, същата се явява недоказана. Решението на районния съд в частта, с която е прието за установено съществуването на задължение за неустойка в размер 1 000лв., е неправилно и следва да бъде отменено като такова, а вместо него следва да се постанови ново решение, с което искът бъде отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Присъждането на разноските, направени в заповедното производство и в съдебния процес, следва изхода от спора. Съгласно т.12 от ТР № 4 / 2013г. на ОСГТК на ВКС, разноските в заповедното производство не се обхващат от предмета на иска по чл.422 ГПК. В този смисъл решението на РРС в частта, в която е приел за установено, че А.И. дължи на П.Д. сумата 170лв. за направени деловодни разноски в заповедното производство, е недопустимо, следва да се обезсили и производството да се прекрати. Още повече, че ищецът не е направил такова искане в предявената искова молба. Вместо това и като последица от разрешаването на спора, съгласно указанията на посоченото тълкувателно решение, А.И. следва да бъде осъден да заплати на П.Д. сумата 150лв. за направени деловодни разноски в заповедното производство, съобразно уважената част от исковете. Ищецът е направил разноски в производството пред РРС в размер на 580лв. – внесъл е ДТ в размер 180лв. и е заплатил възнаграждение на адвокат в размер на 400лв. Съобразно правилата на чл.78 ал.1 ГПК и крайния резултат от делото, А.И. дължи на П.Д. 511,76лв. за направените от последния деловодни разноски в първоинстанционното производство. Ето защо обжалваното решение в тази част следва да бъде отменено над размера 511,76лв.

Жалбоподателят претендира сторените във въззивното производство разноски. Същият е внесъл ДТ за обжалване в размер 170лв. Съобразно отхвърлената част от исковете П.Д. следва да бъде осъден да му заплати сумата 20лв. за направените деловодни разноски пред въззивната инстанция.

Предвид изложеното, съдът

Р Е Ш И :

Отменя решение № 131 / 19.04.2016г. по гр.д. № 2291 / 2015г. по описа на РС Разград, в частта, с която в производство по чл.422 ГПК е прието за установено, че А.И.И. има задължение към П.С.Д. в размер 1 000лв., представляващо неустойка по договор за заем, като вместо това постановява:

Отхвърля иска с правно основание чл.422 ГПК, предявен от П.С.Д. за признаване за установено, че А.И.И. му дължи сумата 1 000лв., претендирана като неустойка по договор за заем.

Обезсилва решение № 131 / 19.04.2016г. по гр.д. № 2291 / 2015г. по описа на РС Разград, в частта, с която е признато за установено, че А.И.И. дължи на П.С.Д. сумата 170лв., представляваща деловодни разноски по ч.гр.д. № 1802 / 2015г. по описа на РРС и прекратява производството в тази част.

Осъжда А.И. Арсов да заплати на П.С.Д. сумата 150лв. за направени деловодни разноски в заповедното производство по ч.гр.д. № 1802 / 2015г. по описа на РРС.

Отменя решение № 131 / 19.04.2016г. по гр.д. № 2291 / 2015г. по описа на РС Разград, в частта, с която А.И.И. е осъден да заплати на П.С.Д. деловодни разноски, направени пред РРС, над размера 511,76лв.

Потвърждава решение № 131 / 19.04.2016г. по гр.д. № 2291 / 2015г. по описа на РС Разград в останалата част.

Осъжда П.С.Д. да заплати на А.И. Арсов сумата 20лв. за направени деловодни разноски във въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

MH