Р Е Ш Е Н И Е

№25

Разград

10.ІV.2017г.

Разградски окръжен

година Град

2017

съд

20. ІІІ.

На Година

публично

РАЯ ЙОНЧЕВА

В заседание в следния състав:

Секретар: Д.Г. ПРЕДСЕДАТЕЛ

ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

ИРИНА ГАНЕВА

Прокурор:АНТОНИЯ ДОНЕВА ЧЛЕНОВЕ:

Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА

В. ГРАЖДАНСКО

2017

№55

дело по описа за година

за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №495/17.І.2017г. по гр.д.№2070/2016 по опис на РРС, предявеният от С.М.А. иск за лишаването на ответника А.И.Б. на осн.чл.132, ал.1, т.2 СК от родителски права по отношение на роденото от брака им непълнолетно дете-А.А.И., е отхвърлен като неоснователен.

Недоволна, ищцата обжалва така постановеното решение като незаконосъобразно, неправилно и необоснован.

При редовност в призоваването, не се явява в насроченото по същество на жалбата й с.з. Чрез процесуално представляващият я по пълномощие –адв. Р. Маринов, възивницата развива съображения за обективирана от ответника дезинтересираност към дължимите на детето издръжка и грижи. Счита, че искът й е предявен на осн.чл.132, ал.2 СК и че първоинстаннционият незаконосъобразно е подвел същия под квалификацията на чл.131, ал.1 На релевираните основания моли за отмяна на обжалвания акт и за постановяване на решение, с което искът ѝ да бъде уважен.

В с.з. въззиваемият А.Б. оспорва основателността на жалбата и моли за оставянето й без уважение. Позовава се на поведение, с което жалбоподателката препятства опитите му за контакт с детето.

В заключение, представителят на контролираща страна ОП-Разград намира жалбата за неоснователна. Поддържа, че лишаването от родителски права е крайна мярка за защита на детето, като предпоставка за това е поведение на родителя, което или създава риск за детето, или показва незаинтересованост за развитието му, стига това поведение да е съзнателно, а не породено от обективни причини, каквито приема, че са налице по делото.

В с.з., представителят на контролираща страна Д“СП“Разград не взима отношение по същество на спора.

Като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, жалбата е допустима .

Съответно на служебно дължимата се по реда на чл.269 ГПК проверка, съдът констатира, че атакуваното решение е валидно и допустимо постановено, по същество на редовно предявен по реда на чл.132, ал.1, т.2 СК иск.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В този си състав съдът не констатира релевираните с нея основания за отмяна на постановеното от РРС решение.

При служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК съдът установи, че решението е валидно и допустимо в обжалваната му част. Възведените с атакуваното решение правни изводи, кореспондират на установената по делото фактическа обстановка и сочат на съответно прилагане на материалния закон. Както при разглеждане на делото, така и при постановяване на решението, първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл. 131 и сл. ГПК и не е нарушил процесуалните правила, гарантиращи правото на участие и защита на страните. Правилно и съответно на търсената с иска защита е разпределил доказателствената тежест и в рамките на дължимото се по см. на чл.140 и сл. ГПК е възложил на всяка, подлежащите на доказване от нея факти. Спорът е напълно изяснен от фактическа страна, с допустими по см. на ГПК доказателства, които поотделно и в съвкупността си сочат на относимост към подлежащите на доказване и правно релевантни за изхода на делото факти.

Пред тази инстанция, въззивницата не ангажира, допустими по см. на чл.266 ГПК доказателства и не навежда обстоятелства, от които да следва за установена фактическа обстановка, различна от установената такава в хода на първоинстанционното производство.

По отношение правилността на обжалваното решение, съгласно задължителните указания, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 1/9.ХІІ.2013 г. на ВКС по ТД № 1/2013 г., ОСГТК, въззивната инстанция не е ограничена от посоченото в жалбата, когато следи служебно за интереса на ненавършилите пълнолетие деца, тъй като въззивните функции се упражняват в защита на висш публичен интерес, каквито са правата и интересите на детето в производството по лишаване от родителски права. Поради това, настоящият състав ще изследва изцяло доказателствата по делото и фактите без ограничение в преценката за правилността на оспорения акт.

Съдът е сезиран с иск за лишаването на А.И.Б. от родителски права по отношение на роденото от брака му с жалбоподателката малолетно дете - А.А.И.. В основание на иска се излагат твърдения, отнасящи се до липсата на грижи, заинтересованост, каквато и да е връзка от страната на ответника с детето, както и неплащането на дължимата му се от 2013г. до днес издръжка. Твърди се, че между ответника и дъщеря му няма изградена връзка, в степен, последната да не разпознава в него свой родител и баща.

При така въведените в обстоятелствена част на иска твърдения, относимо на волезиявеното в петитум, дадената от първоинстанционния съд правна квалификация е съответна на заявената в исковото производство защита. Предявеният иск е с правно основание чл. 132, ал.1, т.2 от Семейния кодекс (СК). В този смисъл е и направеният в производството по чл.146 ГПК от първоинстанционния съд доклад, приет от страните, в това число и от възивницата, без възражения. Твърдението на повереника на жалбоподателката, че предявеният от нея иск се основата на предвиденото в чл.132, ал.2 СК е правно неиздържано и несъответно на предпоставките, на които е позовала защитата си. Нормата на чл.132, ал.2 СК не предпоставя основанието за лишаването на бащата от родителски права, а регламентира последиците, които при уважен иск съдът е длъжен служебно да предприеме, с оглед дължимата в интересите на детето охрана.

Основателността на исковата претенция е обусловена от следните материалноправни и кумулативно изискуеми се предпоставки: ответникът да не полага грижи и да не дава издръжка на детето. Като това поведение трябва да е трайно и за него да не е налице основателна причина. Първите три предпоставки са в тежест на ищцата да установи, а за наличието на основателна причина за неизпълнение на задълженията за грижи и издръжка, доказателствената тежест се носи от ответника. Отсъствието, на която и да е от тези кумулативно изискуеми се предпоставки, е основание за отхвърляне на иска.

По отношение на полагането на грижи от страна на ответника съдът приема следното: Детето А.А.И. е родено на 8.Х.2012г. от брачното съжителство на страните. Сключеният между тях на 4.ІХ.2011г. граждански брак е прекратен като дълбоко и непоправимо разстроен- без произнасяне по въпроса за вината, с влязло в сила на 14.VІІІ.2013г. Решение №75/22.VІІ.2013г. по грд №41 по описа на РРС за 2013г. С така постановеното решение, упражняването на родителските права върху детето е възложено на майката като по отношение на бащата е определен режим на лични отношения и същият е осъден с дължимата за детето издръжка в размер на 120,00лв. месечно. Съгласно постановения режим на лични отношения в право на бащата е предвиден контакт с детето за времето от 10:00 до 12:00 часа на всяка първа и трета неделя от месеца, в присъствие на майката.

В ползващите се с доказателствена сила мотиви към бракоразводното решение е прието, че непосредствено след дата на сключване на брака, въззиваемият заминал на работа в Белгия. Поради тази причина не присъствал на раждането на детето. Което от раждането си било обгрижвано изцяло и преимуществено от майката. Прието е, че по време на престоя си в Белгия бащата изпращал средства за издръжката на детето. В края на 2012г. въззивницата напуснала обитаваното с въззиваемия жилище в с.Беленци и установила местоживеенето си в дома на своите родители в с.Брестовене, отказвайки грижи към малолетния син на въззиваемия от предходен брак. От м. април на 2013г., заедно с дъщеря си, въззиницата заживяла фактически на съпружески начала с лицето Сейхан Касимов Етемов, в дома на последния в с.Градина.

През м.ІV.2013г. въззиваемият се завърнал в България. На 24.ІV.2013г., придружаван от свои роднини и след проведен телефонен разговор с майката на въззивницата, същият посетил обитавания от последната имот в с.Градина с намерение да установи контакт с детето. От приложена по делото преписка №624/2013 на РРП се установява, че поради явното нежелание на майката да предостави доброволно детето на бащата, с когото към този момент е била все още в брак, „срещата“ е преминала конфликтно, стигнало се до физическа саморазправа и намеса на органите на реда. След подписване на предупредителен протокол и със съдействие на Д“СП“ въззиваемият върнал детето в дома на майката. При положение, че към този момент бракът му с въззивницата не е бил прек ратен и че не е имало решение относно родителски права и местоживеене на детето, ограничаващо контактите му с последното само в режим на лични отношения, в този си състав съдът намира, че при този инцидент на ответника е било възпрепятствано упражняването на едно, произтичащо от закона негово право.

От събраните по делото гласни доказателства се установява, че по идентичен начин се е случвал всеки последващ опит на въззиваемия за контакт с детето.. При опитите си да проведе определения му режим на лични отношения с детето, бил посрещан враждебно от въззивницата и близките от новото й обкръжение. Като винаги след това тя подавала срещу него сигнали пред съответното РПУ.

За изясняване на това обстоятелство са разпитани две групи свидетели, чиито показания са депозирани с оглед защитната позиция на ангажиралата ги страна. Докато ищцовите свидетели навеждат факти, уличаващи бащата в пълна дезинтересираност към детето, то свидетелите на последния сочат на поведение, с което въззивнцата и нейните близки препятстват опитите му за контакт с детето. Обективираната в показанията на свидетелите съответна заинтересованост от изхода на делото е отчетена от първоинстанционния съд. В тази връзка и за да кредитира депозираните такива от страна на ответниковите свидетели, първонстанционният съд е отчел тяхната относнимост към останалия док.материал. Извод, до който достига и въззивния съд и при самостоятелно проведения от него анализ. С иначе позволени й от закона средства, майката на детето се опитва всячески да го отчужди от неговия баща по произход. Тя е тази, която решава да го изведе от средата на въззиваемия и да наложи фактическия си съжител като негов „баща“. Детето е на достатъчно ниска възраст, щото да му бъде внушено това и щото да не може само да решава кога и с кого да общува.

Тези действия на ищцата от една страна са индиция, че същата е създавала и създава затруднения при общуването между детето и баща му, както и че не желае да съдейства на последния да поддържа връзка с дъщеря си. От друга, това й поведение е определено застрашаващо детето от синдрома на родителска отчужденост. Което в смисъла на чл.132, ал.1, т.2 СК обуславя обективния характер на причините, поради които въззиваемият не може да общува с детето.

Обобщавайки изложеното, съдът намира за недоказано твърдението на жалбоподателката за трайно проявена от въззиваемия дезинтересираност към дължимите на детето грижи и внимание, и то в степен да застраши интересите му.

От всичко изложено съдът намира от правна страна, че не е налице тази материална предпоставка, предвидена в основание на иска по чл. 132, ал.1, т.2 от Семейния кодекс. Действително поведението на бащата е морално укоримо. Редките срещи с дъщеря му, поведението и състоянието му по време на някои от тези срещи, липсата на инициатива и полагане на усилия за изграждане на емоционална връзка с детето водят до извода, че той няма качествата на перфектния родител. В същото време обаче поведението му не е израз на пълно дезинтересиране от детето и изоставяне на родителския дълг. Напротив, като баща в началото е правил опити да присъства в живота на детето си, да реализира контакти с него - по начин и дотолкова, доколкото му позволяват неговата социална култура, житейски опит и познания. Майката обаче е възпрепятствала тези контакти . Вследствие на това, предвид и създаваните му с органите на реда неприятности, бащата се е отдръпнал от детето и е придобил чувство за това, че трябва да му се разрешава, да бъде поканен да вижда детето си, а не да инициира тези срещи.

Поради изложеното, макар да няма белезите на изискуемото родителско държание, поведението на бащата не представлява и такава пълна липса на загриженост за детето, която да обуслови лишаване от родителски права. Не е налице хипотеза, при която да е оправдана тази крайна мярка. Ответникът не е напълно лишен от самосъзнанието на баща, иска контакти с детето и проявява желание да запази родителските си права по отношение на дъщеря си. Не е налице изцяло и безпричинно пренебрегване на родителските задължения (в този смисъл Определение № 1359 от 27.12.2012 г. на ВКС по гр. д. № 767/2012 г.). Поради това не е достатъчно само формално да се установи, че бащата не е полагал дължимите грижи, а че това поведение е съзнателен израз на дезинтересирането му от детето, т.е. да не са налице и други основания, причини за родителската отчужденост. В настоящия случай такива се установиха, а поведението на бащата не може да се определи като израз на неговото пълно отчуждение и незаинтересованост от детето. Следователно не е налице и втората предпоставка за уважаване на иска по чл. 132, ал.1, т.2 от СК.

По отношение на правно значимия факт - дали ответникът е плащал дължимата издръжка, са представени писмени доказателства, от които се установява, че след развода и в хода на образуваното срещу него изп. производство, ответникът е погасил една незначителна част от дължимата се за детето издръжка и то в рамките на три месеца. Във връзка с това му поведение, изразяващо се в бездействие по отношение дължимата се за детето издръжка, с каквато е бил задължен с вл. в сила съдебен акт, срещу въззваемия е било образувано и водено наказателно производство. С протоколно определение №209/20.V.2015 по НОХД№172/2015 по опис на РРС ответникът е признат за виновен по чл.183, ал.1 НК и му е наложено наказание от вида „пробация“. В снетите му от двете инстанции обяснения, въззиваемият признава неудобния за него факт, че не плаща издръжката, тъй като е безработен и няма доходи. Спорадично си осигурява такива, подпомагайки свой съселянин в отглеждането на животни. Има задължения за издръжка и към други свои низходящи.

Фактът, че ответникът е безработен, се признава и във въззивната жалба. Съвкупността от горните доказателствени средства, води до извода за това, че ответникът действително е безработен. Последното не може да бъде основателна причина за неплащане на издръжка, доколкото няма данни той да е неработоспособен. Установява се освен това, че той работи сезонно и търси работа. Следователно, поведението му не е продиктувано от нежелание да се грижи за детето си, а от други обективни причини, които макар да не го извиняват напълно, показват, че неизпълнението на задълженията му за издръжка не съставлява такова драстично пренебрегване на родителския дълг, което да обуслови лишаването му от родителски права. Следователно не е налице отчуждаване на бащата от детето му и нежелание за проява на грижа, а една проявена в съзнанието му невъзможност да изпълнява изцяло и нормално задълженията си на баща поради липсата на средства.

Въззивният съд приема, че не е осъществен фактическият състав и не е налице основанието по чл. чл. 132, ал.1, т.2 от СК. Обективните критерии, посочени от законодателя - неполагане на грижи и неплащане на издръжка, не са формални, а следва да са проява на дезинтересирането на родителя от детето и пълната му липса на отговорност. (В този смисъл Решение № 37 от 19.03.2015 г. на ВКС по гр. д. № 4218/2014 г., Определение № 238 от 12.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7072/2013 г.). Именно затова е въведен и критерият да няма основателни причини за неизпълнението на тези задължения.

Предвид разпределението на доказателствената тежест по този иск, ответникът в първоинстанционното производство и въззиваема страна в настоящото, е провел успешно главно и пълно доказване, че е правил усилия да се вижда с детето и не е бил трайно дезинтересиран от дъщеря си.

В процеса, включително и при разглеждане на делото от настоящия съдебен състав, са ангажирани доказателства за наличие на достатъчно основателни причини, поради които бащата не е могъл да осъществи контакти със сина си и да му заплаща дължимата издръжка. Установи се, че детето не разпознава във въззиваемия своя биологичен с баща, отчуждено е от него и възприема за свой баща съжителстващият с майката мъж. За това фактическо положение обаче е отговорен и другият родител, на когото са предоставени родителските права и който следва да ги упражнява по начин, при който освен непосредствено да обгрижва детето, да съхрани у него образа на баща му, особено в случай като този, когато детето е било в бебешка възраст при раздялата на родителите му. Доказателство за родителски капацитет е това, майката да изгради в детето максимално положителен образ за баща му, като поощрява контактите им, а не да ги препятства и ограничава.

Въззивният съд счита, че притежаването на родителските права и от двамата родители е в интерес на малолетното дете Д , за което сочи цялата доказателствена съвкупност и в двете съдебни инстанции. Такова е категоричното становище и на представителя на ОП - Разград. В този смисъл е становището на Д“СП“ Детето следва да създаде и изгради емоционална връзка с биологичния си баща, с оглед на неговото нормално психическо развитие. И за това са отговорни и двамата му родители.

Съобразно изложеното, и доказателствената съвкупност в двете съдебни инстанции, и становищата на страните, въззивният съд приема, че въззивната жалба е неоснователна и същата следва да бъде оставена без уважение, а първоинстанционното решение да бъде потвърдено като правилно.

Водим от тези си мотиви, съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №495/17.І.2017г. по гр.д.№2070/2016 по опис на РРС

Решението подлежи на обжалване в едномесечен срок от връчването му на страните пред Върховния касационен съд.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.

ДГ