Р Е Ш Е Н И Е

№38

Разград

26.V.2017г.

Разградски окръжен

година Град

2017

съд

24. ІV.

На Година

публично

РАЯ ЙОНЧЕВА

В заседание в следния състав:

Секретар:Н.Р. ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

ИРИНА ГАНЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА

В. гражданско

2017

№83

дело по описа за година

за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на М.С.М. и Й.Д.М. против Решение №12/31.І.2017г. по гр.д.№1988/2016г по опис на РРС, с което предявеният срещу тях от С.Б. Г. и Г.М.Г. иск е уважен като на осн.чл.32ЗС е извършено разпределение ползването на дворно място – общинска собственост, прилежащо към собствените им жилищни сгради, изградени върху същото в етажна собственост и въз основа на ОПС.

Недоволни от така постановеното решение, ответниците обжалват същото като неправилно, необосновано и незаконосъобразно. Намират, че с постановяването му съдът е извършил разпределение на ползването без да съобрази действителния обем на притежаваните от тях в собственост права. Считат решението за постановено в нарушение на процесуалните правила поради отказ за конституиране на Община Разград - собственик на индивидуализираното в предмет на спора дворно място, като страна – задължително необходим другар в процеса. Неправилността на извършеното разпределение на ползване на дворното място с несъобразяване на действителните и фактически съществуващи права на собственост върху изградените в същото обекти, както и доказване на промени, налагащи изменение на съществуващото и установено от праводателите им разпределение.

В с.з., чрез процесуално представляващия ги по пълномощие - адв.С., въззивниците заявяват, че поддържат жалбата. На релевираните основания и в условия на алтернативност молят за обезсилване на първоинстанционното решение и връщане на делото за ново разглеждане, респ. за отмяната му и за постановяване на ново такова, с което съдът да отхвърли предявения срещу тях иск като неоснователен и недоказан.

В срока и по реда на чл.263 ГПК, насрещните по жалбата страни са се възползвали от правото си на отговор, с който оспорват основателността й и молят за потвърждаване на обжалваното решение като правилно, обосновано и законосъобразно постановен съдебен акт. Идентично на заявените в обстоятелствена част на иска факти, считат, че с изграждане и придобиване в собственост на сгради, извън обектите на придобитата от тях в ЕС жилищна сграда, въззивниците са засегнали полагащата им се ½ ид.част от правото на ползване върху прилежащото им дворно място. Претендират присъждане на доказано направени пред тази инстанция разноски.

Като подадена в срок, от легитимиращи интерес от обжалването страни и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, жалбата е допустима.

Разгледана по същество е и основателна, по съображения, които в съвкупността си обосновават извод за недопустимост на търсената по реда на чл.32 ЗС защита, а от там и на постановеното по същество на същата решение.

Обсъдени в съвкупност и във връзка с доводите на страните, доказателствата по делото дават основание на съда да приеме за установена следната фактическа обстановка:

По делото не се спори, а и от доказателствата се следва за установено че процесното дворно място с площ от 413,56кв.м. индивидуализирано по влязла в сила през 2008г. КК на гр.Разград като ПИ с идентификатор 61710.505.65, е общинска собственост. В заключение, назначената по делото СТЕ е установила идентичност на така описания имот с отредения по Регулационен план на града от 1971г. УПИ №ХІ-общ. в кв. 160.

Съгласно сключен на 22.ІІ.1973г. Типов договор, ОбНС Разград отстъпва възмездно на двамата братя С. М.С. и Б.М.С. право на строеж върху процесното дворно място. В съдържание на договора(вж.л.12, гр.д. №1988/2016 на РРС) не се установява изрично договорен обем на ОПС, вид и начин на застрояване. Ще рече, а това се следва и по аргумент на чл.63 и сл.ЗС, че правото на строеж е договорено при равни за двамата суперфициари права и в границите на целия имот. Т.е., при площ на имота от 413,56кв.м. всеки от тях е разполагал с правото на строеж върху 206, 78кв.м., реализуемо при спазване на съответните технически правила и норми. Договорът за ОПС е сключен при действие на чл.15 ЗС(отм.), която норма разширява правата на суперфициарните собственици с учредено право на строеж върху държавна земя в сравнение с правата на суперфициарните собственици по чл. 64 ЗС, въз основа на което е признал за установено, че ищците притежават (квази-) право на ползване на незастроената част от терена (като акцесорно на правото на строеж, което за разлика от хипотезата на чл. 56, ал. 1 ЗС няма самостоятелен характер). Районният съд е посочил, че с такова право разполага всеки приобретател на правото на строеж, включително тези, на които правото на строеж е отстъпено преди изменението на чл. 15, ал. 3 ЗС. Такова право е придобито през 1973 г. от Божан и Стефан Минкови като всеки от тях, с последващи действия на разпореждане(продажби и дарение) изрично е прехвърлил своята идеална част от същото към съответната о делото страна.

От доказателствата по делото се следва за безспорно установено, че С. и Б.М. са реализирали отстъпеното им право на строеж в различен обем, застроявайки имота с триетажна двуфамилна жилищна сграда. Същата е със застроена площ от 110,59кв.м. и е заснета с , идентификатор №61710.505.65.1. В сградата са обособени четири самостоятелни по предназначението си обекти-два жилищни, разположени на два етажа: апартамент, първи жилищен етаж с идентификатор №61710.505.65.1.1 и апартамент на втори жилищен етаж с идентификатор №№61710.505.65.1.2. На партерния етаж на сградата са обособени два самостоятелни гаража с идентификатори №61710.505.65.1.3 и №61710.505.65.1.4. Подстъпът към гаражите е осигурен със самостоятелен за всеки от тях вход.

С договор за делба от 11.V.1973г., сключен между тях при отпочване на застрояването, С. и Б. М. разпределят в дял на първия собствеността върху апартамента на първи жилищен етаж, а на втория-собствеността върху апартамента на втори жилищен етаж.

Всеки от етажите е със самостоятелен вход. Съответно, входът към ІІ ж. етаж е разположен в североизточна част на сградата, а този към първи ж.етаж-от северозападна част на сградата.

През 1981г., в обема на отстъпеното им право на строеж и съгласно дадено им Строително разрешение №168/28.ХІІ.1981 С. и Б. М. застрояват в северозападна част на имота гараж върху 22,26кв.м. По отношение на който, свидетелката Н.С. твърди, че е бил собственост и се е ползвал от девера й Б. М.. В този си състав съдът приема това твърдение за доказано с приложения на л.11 Нотариален акт №161/2.Х.2008г. Същият легитимира въззивниците като собственици на гаража по силата на договор за покупко-продажба, сключен с Б. и К. Б., последната дъщеря на Б. М.. Към дата на сключване на сделката, последните са легитимирали правото си на собственост върху индивидуализирания в предмет на сделката гараж с Нот.акт за покупко-продажба №22/31.VІІ.1998г. Гаражът е заснет с идентификатор №61710.505.65.2.

В североизточна част на дворното място, върху 12,36кв.м. е изградена полумасивна стопанска постройка с идентификатор №61710.505.65.3. Св.Н. С. депозира в показанията си, че същата е изградена приживе от съпруга й – С. М. и че понастоящем се ползва за гълъбарник от сина й.

Следвайки логиката на депозираното в заключение на назначената по делото СТЕ и съответно на депозираното в показания на св.Н.С., чисто аритметично, с изградените от тях и притежавани в собственост обекти, от ОПС върху 206,78кв.м.за всеки от тях, Божан М. е реализирал общо 132,85кв.(два обекта в ж.сграда с площ от 110,59 + гараж №61710.505.65.2 с площ от 22,26кв.м.) . Изградените лично от Стефан М. обекти сочат на реализирано ОПС от 122, 95кмм.( два обекта в ж.сграда с площ от 110,59 + 12,36кв.м. за стопанска постройка с идентификатор №61710.505.65.3).

До извършените с тях действия на разпореждане, жилищните обекти и гаражите на партерния етаж са ползвани от братята Минкови съобразно извършената от тях делба. Относимо на констатираното от експертизата фактическо състояние на имота(вж.скица 1 на л.50), в показанията си св.Н. С., съпруга на С. М. и майка на въззивника М.М. сочи, че с изграждане на сградата, по постигнато между тях споразумение, братя М. поставили ограда, разделяща дворното място на северна част, обслужваща собствените на Б. М. втори жилищен етаж гараж №61710.505.65.1.4, вкл. и притежавания от него гараж №61710.505.65.2. Южната част от дв.място, като обслужваща първи жилищен етаж, гараж №61710.505.65.1.3 и стопанска постройка с идентификатор №61710.505.65.3, е отредена за ползване от собственика им С. М..

Правото си на собственост върху първи жилищен етаж и ½ ид.ч. от отстъпеното върху парцела право на строеж, въззивникът М. М. легитимира с приложения като доказателство(вж.л.8) Нот.акт за дарение №29/21.Х.1999г. по отношение на изградения като обект в сградата гараж №61710.505.65.1.3 не се твърди и не се доказва действие на разпореждане. От което следва, че същият е част от останалата след смъртта на Ст. М. наследствена маса. Съгласно обсъдения по горе Нотариален акт №161/2.Х.2008г. към днешна дата въззивниците М. и Й. М. легитимират в СИО право на собственост и върху гараж №61710.505.65.2. Същият е придобит възмездно от прехвърлителите Борислав и Калинка Боневи. Които от своя страна са придобили гаража възмездно от Б. М.(баща на прехвърлителката Калинка Б.), съгласно сключен между тях с Нот.акт №22/31.VІІ.1998г. договор за покупко-продажба. С тези, доказано предприети действия на разпореждане, Божан М. ограничава ползването си върху дворното място до обема на останалите му в собстеност недвижимости.

С договор за продажба, сключен на 13.ХІІ.2010г. с нот.акт №35 по нот.д.369/2010 по опис на нотариус В. Т., Б. М. и съпругата му Т. С. прехвърлят правото на собственост върху втори жилищен етаж, гараж №61710.505.65.1.4 и своята ½ ид.ч. от отстъпеното им върху имота право на строеж върху въззиваемите.
В заключение, назначената по делото СТЕ не констатира настъпили в статута и границите на имота промени при отреждането му като урегулиран парцел с плана на града от 1971г. При действието, на който се явява отстъпеното и реализирано от братя М. право на строеж, както и постигнатото между тях съгласие за ползването на обслужващите сградите дворно място.

От фактическа страна, с оглед изисканите им и дадени от страните обяснения, в този си състав съдът приема за безспорно установено, че към дата на сключената от въззиваемите сделка, легитимираща ги като собственици на ІІ-я жил. етаж и партерен гараж,, състоянието на имота, както правата и начинът на ползване на обслужващите сградата части от са съществували във вида, заснет от вещото лице на приложена по делото(л.50) скица. Относимо към дата на сделката в право на собственост и ползване на прехвърлителте по същата са били отразените в жълт цвят части от дв. място. Защрихованите в розово части от дв. място и обекти са в собственост и ползване на въззивниците.

Въз основа на така изложеното от фактическа страна, от правна съдът приема следното:

В доктрината и съдебната практика неотклонно се приема, че правният интерес от търсенето на съдебна защита произтича от наличието на правен спор. Едновременно с интереса, съдържанието на гражданскоправния спор определя и надлежните страни, които са легитимирани да участват в производството. Когато друго не произтича от разпоредба на Закона или от естеството на засегнатото от спора право, именно спорещите лица са тези на които принадлежи правото на иск: на страната на ищеца - претендиращият да го притежава (в хипотезата на положителен установителен иск, по осъдителните и конститутивните искове) и отричащият съществуването на правото за насрещната страна (в хипотезата на отрицателен установителен иск), а на страната на ответника - субектът, предизвикал и/или поддържащ спора относно претендираните/отричани от ищеца права. В предявения за разрешаване правен спор несъмненият собственик на земята Община Разград не участва, следователно - този субект не е процесуално легитимиран да е страна в производството по иска и неучастието му не лишава ищците от право на иск поради липса на правен интерес. Възведеното в този смисъл основание за обезсилване на първоинстанционното решение е неоснователно и не се споделя от съдебния състав.

Правото на строеж, като ограничено вещно право, е изцяло детерминирано от волята на титуляра, който го е учредил. Т.е., в качеството си на частни правоприемници Страните по делото, не могат да има повече права от прехвърлителите си. Последните не могат да прехвърлят това, което нямат. Независимо от броя на актовете на разпореждане с предмет право на строеж, самото право като правомощие да се строи и придобие собствеността, остава неизменно. Страните по сделките могат да изменят обема на отстъпените права (да включват и да изключват определени обекти на правото на строеж), но самото право на строеж, като абсолютно право, не се променя. В този смисъл и по правилото на чл.20 ЗЗД се следва тълкуване на волята на прехвърлителите по сключените със страните сделки.

В процесния случай, както ОПС, така и реализирането му са извършени при действие на чл.15(отм.)ЗС, чл. 105, ал. 1 от Наредбата за държавните имоти (отм.) и в чл. 130, ал. 4 от ЗТСУ (отм.). По смисъла на цитираните норми, правото на строеж включва и ползването на незастроената част от земята. Когато правото на строеж е учредено върху урегулиран държавен парцел за жилищно застрояване, правото на ползване обхваща площта на целия парцел.

Въпреки липсата на изрична разпоредба това положение следва да се приеме за меродавно и при действието на Закона за устройство на територията по отношение на процесния имот като имот с приложена регулация. В съдебната практика се приема, че правото на ползване в такива случаи поначало се разпростира до рамките на имота, за който е учредено правото на строеж.

В практиката се приема, че върху обема на правото, което суперфициарът има относно ползването на терена, рефлектират промените, настъпили след учредяване на правото на строеж и в резултат, на които имотът да е увеличил или намалил размерите си. До каквито промени реално, предвид и отчуждителното му действие, води изменението на регулацията. Това е така защото правото на ползване е акцесорно / производно/ от правото на строеж и се ограничава в рамките на имота, за който то е учредено. Нормите относно площта на имотите са съобразени с тяхното предназначение, както и вида и характера на застрояването, затова се предполага, че отредената за даден имот площ при урегулирането му е и тази, необходима за ползването на сградата, включително и когато тя е построена въз основа на отстъпено право на строеж. От акцесорния характер на правото на ползване следва и извода, че когато парцелът /съответно УПИ/ променят границите си чрез изменение на регулацията, това води съответно до увеличаване или намаляване на терена, който собственикът на сградата може да ползва с цел нейното обслужване и използване по предназначение.

Въз основа на приетото от страните и съда експертно заключение се следва за безспорно установено, че по отношение на процесния урегулиран парцел, след дата на отстъпеното върху него право на строеж(1973г.) не са предприемани регулационни промени довели до увеличаване и намаляване обема имота, така щото да рефлектира и върху акцесорното право на ползването му. Няма спор, че имотът върху който е учредено реализираното от суперфициарните собственици право на строеж е било държавна, а с вл. в сила на ЗОбС и общинска собственост. А, по отношение на имоти, които са държавна / общинска/ собственост не се извършва придаване или отнемане на части от тях .

От доказателствата по делото се следва за безспорно установено, че страните по делото са придобили собственост върху изградените в имота сгради не по силата на отстъпено им право на строеж, а на основание извършени към тях действия на разпореждане от суперфициарните собственици. Валидността, на легитимиращите правата им в съсобствеността актове на разпореждане, не се оспорва от страните. В тази връзка и в качеството си на частни правоприемници, въззиваемите не могат да имат повече права от прехвърлителя си. Който във време, предхождащо сключената с тях сделка, се е разпоредил с изградения, в ползваната от него част, гараж, преминал впоследствие в патримониума на въззивниците ведно с ползването на обслужващите предназначението му части от процесния имот. В този смисъл, предвид увеличения обем в правата им на собственост върху изградените в имота обекти, предпоставя ново разпределение на ползването, но в интерес на въззивниците, а не на въззиваемите, чието право на ползване се явява ограничено до обема на възмездно прехвърленото им право на собственост. Единствено и само прехвърленото им с договора право на строеж не е ограничено от предмета на сделката, тъй като то остава неизменно. По аргумент от чл. 111 ЗС правото им на ползване в разглежданата хипотеза е защитимо единствено с искове по чл. 108 и 109 ЗС.

В решение № 171/12.Х.2015 г. по гр.д. № 1231/2015 г., ВКС, I ГО, постановено по реда на чл. 290 от ГПК и имащо задължителен характер за съдилищата, е прието, че когато съдът, който е сезиран с иск по чл. 32, ал. 2 от ЗС установи, че съсобствениците на недвижим имот - страни по делото са обвързани от договор за разпределение на ползването, е допустимо да постанови ново разпределение на ползването по реда на чл. 32, ал. 2 от ЗС /извън хипотезата на споразумение за разпределение на ползването, което е вредно за съсобствения имот/ при промяна на обстоятелствата, при които е постигнато съгласие за реалното разпределение на ползването. Не са такива обстоятелства действия на някои от съсобствениците, които нарушават постигнатото между съсобствениците споразумение. Защитата срещу действия нарушаващи постигнатото споразумение без оспорване на вещните права следва да се извърши чрез иск по чл. 109 от ЗС за прекратяване на всяко неоснователно действие, което пречи на съсобственик да упражнява своето право, а при оспорване на вещните права следва да се извърши чрез предявяване на искове за собственост. Те., с предявения по реда на чл. 32, ал. 2 ЗС иск тази защита не може да се постигне. Това е така и в случай че строежите са извършени без разрешение или в нарушение на утвърден архитектурен план. По силата на чл. 109, ал. 1 ЗС както собственикът, така и съсобственикът може да иска прекратяването на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право. В предвидените в закона случай такива нарушения могат да бъдат отстранени и по административен ред. В производството обаче по чл. 32, ал. 2 ЗС може да се иска само постановяване на мерки по управлението на общата вещ, по начина на нейното използуване, но не и прекратяване на действия, които според съсобственика му пречат да упражнява правата си на собственост.

Обобщавайки изложеното, в този си състав съдът приема, че по същество обжалваното решение е недопустимо и като такова следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено. Настоящият състав приема за основателен довода на жалбоподателите, че в исковата молба не се твърди и по делото не се доказва промяна на обстоятелствата, при които между суперфициарните собственици е било постигнато съгласие за реалното разпределение на ползването, съществуващо като такова, както към дата на извършените от тях действия на разпореждане, така и към дата на предявяване на настоящия иск. Защитата срещу действия, нарушаващи постигнатото споразумение без оспорване на вещните права следва да се извърши чрез иск о чл.109 ЗС за прекратяване на всяко неснователно действие, което пречи на съсобственик да упражнява своето право, а при оспорване на вещните права-следва да се извърши чрез искове за собственост.

На първо място, изградения от североизточна част на имота гараж и изградената в северозападна част на същия стопанска постройка не представляват за въззиваемите нови обстоятелства предвид съществуването им в имота още при режима на съсобственост между техния праводател и вззивниците. В този смисъл те не са ново обстоятелство за тях. Относимо към дата на сключената от тях сделка, съществуването им в имота е било факт, с който, придобивайки права на собственост и на строеж, същите са се съгласили със сключването на сделката. Не се касае за действия, които пост фактум на сделката да са предприети от въззивниците в ограничение на придобитите от тях права. придобитите от тях права Доколко изграждането им, респ. съществуването им в имота е сторено в нарушение на строителни норми и правила, то защитата срещу тях следва да се извърши по реда на чл.109 ЗС, а иска по чл.32 ал.2 ЗС, основан на твърдения за такива нови обстоятелства, е недопустим(вж. постановено по реда на чл.290 ГПК Решение №171/12.Х.2015 на ВКС по грд №1231/2015, на І г.о. , ГК; Р.№60/30.І.2006г. по гр.дело №2519/2004ВКС, ІV г.с др.). Постановеното по същество на този иск решение е недопустимо и следва да бъде обезсилено, а производството по делото прекратено. Въззивниците не претендира разноски, поради което не им се следва присъждането на такива.

По изложените мотиви, съдът

Р Е Ш И :

ОБЕЗСИЛВА Решение №12/31.І.2017г. по гр.д.№1988/2016г по опис на РРС и

ПРЕКРАТЯВА производството по вгрд №83/2017 по опис на РОС.

Решението е окончателно и по аргумент на чл.280, ал.2, т.2 ГПК не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.

НР