Р Е Ш Е Н И Е

№51

Разград

15. VІ.2017г.

Разградски окръжен

година Град

2017

съд

29. V.

На Година

публично

РАЯ ЙОНЧЕВА

В заседание в следния състав:

Секретар:М. Н. ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

ИРИНА ГАНЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА

В. ГРАЖДАНСКО

2017

№55

дело по описа за година

за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №76/31.ІІІ.2017г. постановено по гр.д.№1462 по описа му за 2016г., РРС е предоставил упражняването на родителските права по отношение на родените от фактическото съжителство на страните малолетни деца на майката – Н.Я., определил е местоживеенето им като такова по местоживеене на майката.. По отношение на бащата Х.Х. е постановил съответен режим на лични отношения с децата и го е осъдил със заплащане на месечна издръжка в размера на 120,00лв. месечно за детето Г. и в размер на 115,00л. за по малката Ю., дължима ведно със законна лихва, считано до настъпване на законови предпоставки за нейното изменяване или прекратяване.

Недоволен от така постановеното решение, ищецът Х.Х. обжалва решението на РРС като неправилно, необосновано, незаконосъобразно и като постановеено по същество на непредявен редовно от въззиваемата насрещен иск за възлагане на родителските права. Моли за отмяна на решението и за постановяване на ново такова, с което по същество въззивният съд да уважи исковете му като предостави нему упражняването на родителските права върху децата, определи местоживеенето им като такова при него, определи режим на лични отношения между децата и тяхната майка, като осъди последната и със заплащане на следващата им се месечна издръжка.

При редовност в призоваването, въззивникът не се явява в насроченото по същество на жалбата му с.з. Чрез процесуално представляващият го по пълномощие –адв. Ж.Чобанов, развива съображения за допусната с обжалваното решение неаконосъобразност поради неъобразяването му с предвиденото вчл.59, ал.4СК. Твърди недопустимост на същото поради постановяването му по непредявено в този смисъл от въззиваемата искане. Намира за фомален приетия от РРС поход при преценка на родителските качества на всяка от страните и интересите на децата. Счита исковите си претенции за докаани и моли за уважаването им. На релевираните основания моли за отмяна на обжалвания акт и за постановяване на решение, с което искът ѝ да бъде уважен.

С депозиран в срок отговор, въззиваемата е оспорила основателността на жалбата.

В с.з., лично и чрез процесуално представляващата я по пълномоще адв. Е.Събева, въззиваемата моли за потвърждаване на обжалваното решение като правилно, обоснвано и законосъобразно постановен съдебен акт. Оспорва твърдението за недопустимост на решението, позовавайки се направено в срок за отговор възражение-искане за определянето й като титуляр на дължимите към децата родителски грижи. Претендира присъждане на доказано направени пред тази инстанция разноски.

В съответствие с правомощията си по см. на чл.267 ГПК РОС намира, че като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. жалбата е допустима.

Решението на първоинстанционният съд е валидно и процесуално допустимо. Постановено е от законен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност и по същество на иницииран с иса на въззивника по чл.127 СК и висящ му на производство спор за упражняването на родителските права по отношение на родените от фактическото съжителство на страните малолетни деца.

Разгледана по същество, жалбата е неоснователна. В този си състав съдът не констатира релевираните с нея основания за отмяна на постановеното от РРС решение. Възведените с атакуваното решение правни изводи, кореспондират на установената по делото фактическа обстановка и сочат на съответно прилагане на материалния закон. Направеният от РРС анализ е задълбочен, всестранен и продиктуван изцяло от интересите на децата.

Както при разглеждане на делото, така и при постановяване на решението, първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл. 131 и сл. ГПК и не е нарушил процесуалните правила, гарантиращи правото на участие и защита на страните. Правилно и съответно на търсената с исковете защита е разпределил доказателствената тежест и в рамките на дължимото се по см. на чл.140 и сл. ГПК е възложил на всяка от страните, подлежащите на доказване от нея факти. Спорът е напълно изяснен от фактическа страна, с допустими по см. на ГПК доказателства, които поотделно и в съвкупността си сочат на относимост към подлежащите на доказване и правно релевантни за изхода на делото факти.

Пред тази инстанция, въззивницата не ангажира, допустими по см. на чл.266 ГПК доказателства и не навежда обстоятелства, от които да следва за установена фактическа обстановка, различна от установената такава в хода на първоинстанционното производство. Която се споделя изцяло от настоящия съделбен състав.

Обжалваното решение е допустимо и изцяло постановено в рамките на заявената по реда на чл.127 СК защита. Възражението на въззивника за недопустимост на атакувания съдебен акт не се споделя от настоящата инстанция. Позовано на рапоредбата на чл.59, ал.4 СК направеното в този смисъл възражение е неоснвателно. Анализирайки доказателствата в тяхната съвкупност, преди да достигне до постановения с обжалваното решение резултат, в мотивите си първоинстанционният съд е дал обоснован отговор на всеки един от визираните в чл.59, ал.4 СК въпроси. Които, както и следващите им се от съда отговори, касаят основателността, но не и допустимостта на предявената по реда на чл.127 СК защита.

Неъстоятелно е твърдението на въззивника за недопустимост на решението и като постановено от РРС по същество на непредявено искане. В тази насока, на първо място следва да се отбележи, че с подадения от нея и в срок отговор, въззиваемата е оспорила иска и е заявила пред съда желание за възлагане на родителските права върху нея. Факт е, че с възражението си възивницата е въвела спор по предявените от въззивника искове и че в хода на делото, страните не са постигнали споразумение. По правилото на чл.127, ал.2 СК, идентично и на предвиденото в чл.59, ал.2 СК за родените от брачно съжителство деца, при спор между родители във фактическо съжителство, водим от интересите на децата, законодателят е засилил служебното начало, вменявайки на сезирания съд служебно да реши, кому от родителите, отчитайки тяхната пригодност, да възложи упражняването на родителските права. Т.е., дори и да не е сезиран с насрещно предявен от ответника в това производство иск, съдът е длъжен да реши спора по същество, предоставяйки упражнявнето на родителските права на на един от двамата родители, установен от доказателствата по делото като по пригодния, въпреки че не е активна страна в процеса.

По отношение на характера на производството в решение № 64/20.02.2012 г. на ВКС по гр.д. № 1398/2011 г., IV г.о. е прието, че в производството по чл. 127, ал. 2 СК като предоставя упражняването на родителските права върху детето на единия родител и определя мерките за лични отношения с другия, съдът администрира граждански правоотношения. В производствата по спорна съдебна администрация съдът определя начина за упражняване на материалните субективни права. Принципът е, че за предявяването на искания в тези производства няма изисквания за форма и срок, а за събиране на нови факти няма и процесуални преклузии. В решение № 119/17.04.2015 г. на ВКС по гр.д. № 3368/2014 г., IV г.о. се приема, че независимо, че страните участват в различно процесуално положение по всяко от делата, с исковете се цели идентичен резултат – предоставяне на упражняването на родителските права, определяне на местоживеенето и присъждане на издръжка. В този смисъл са и мотивите към т. 21 от ТР № 6/ 6.11.2013 г. по дело № 6/2012 г. на ОСГТК на ВКС, в производството по молба с правно основание чл. 127, ал. 2 СК е кваифицирано като спорна съдебна администрация на граждански отношения.

Съблюдаването на интересите на децата при разрешаване разногласията между техните родители, освен прокламираните в Семейния кодекс принципи, следва и от редица други норми. В чл. 3 от Конвенцията за правата на детето, е прогласен принципът, че висшите интереси на детето са първостепенно съображение за всички действия, отнасящи се до децата, независимо дали са предприети от обществени или частни институции за социално подпомагане, от съдилищата, административните или законодателните органи. Задължение на държавите- страни по Конвенцията, а съответно и на държавните институции, е да осигурят на детето такава закрила и грижи, каквито са необходими за неговото благосъстояние, като се вземат предвид правата и задълженията на неговите родители.

Отделно от това следва да се посочи, че за разлика от исковото производство, в производство по чл. 127, ал. 2 СК не се решава със сила на пресъдено нещо спор за съществуването или несъществуването на едно материално право, а само се оказва съдействие относно начина на упражняване на родителските права, признати и гарантирани от закона. Съдебната намеса е с цел охрана интересите на децата, поради което съдът не може и не следва да е ограничен от искането на страната, инициирала производството /а още по-малко от наименованието, което му е дала/. Администрацията на тези граждански правоотношения се извършва изцяло по преценка на съда, изхождайки изключително от интереса на детето. В същото производство, след като страните не могат да постигнат съгласие по изброените в ал. 1 на чл. 127 ГПК въпроси, то за да се инициира служебното начало, е достатъчно страните да са заявили насрещно позициите си, както е сторено и в конкретния случай.

С оглед на това, че моралните качества на родителите са важна предпоставка за създаване у децата на нравствени добродетели при възпитанието им, законодателят е предоставил в преценка на съда всички, дължими интерес на децата обстоятелства – тяхната и пол, както и материално-битовите условия за живот, които може да му предложи всеки от родителите.

Извършвайки тази преценка и отчитайки именно тези обстоятелства - касае се за две малолетни деца, от различен пол –момче на девет годишна възраст и момиче, навършило в хода на делото седем годишна възраст, правилно и съответно на доказателствата и закона РРС е преценил, че на този етап от развитието им, по пригодния да ги отглежда и възпита родител е тяхната майка. Която, по данни от приложения и неоспорен по делото социален доклад, както и от заключенията на двете СПЕ, притежава нужните морални и нравствени качества, степен на интелигентност, комуникативност, умение да изслушва и разбира, да не руши авторитета на другия родител с внушения, целящи да отчуждят децата от него. Според дадения й от експертите психологически потрет тя е добра и чувствителна по характер, емоционално топла, общителна, уравновесена и уверена в себе си, инициативно и последователна, самостоятелна в решенията и действията си.

Според дадения му от експертите психологически портрет, въззивникът е некомуникативен, невербален, непостоянен и безкритичен, с нисък соцален интелект, със занижен самоконтрол, примитивен, незрял и неадекватен в поведенческите си реакции. При освидетелстването му е установено, че между него и децата съществува непълноценен, и по скоро формален емоцинален контакт. Установил се е да живее в гр.Русе, оставяйки децата си изцяло на грижите на своите родители.

По делото е безспорно установено, че между двете деца съществува близост. От раждането си те са с установено местоживеене ***, където са посещавали детска градина, записани са за редовни ученици и са създали свой социум и приятелско обкръжение. Факт е, че техните баба и дядо са част от тяхното обкръжение. От раждането си те са израстнали в техния дом, били са обгрижвани от тях. Обстоятелство, което въззивникът изтъква като основание на иска си за възлагане на родителските права.

Безспорно е, че всяка една промяна, включително и изваждането им от обичайната среда, би могло да стресира и да доведе децата до емоционален срив. Когато обаче, по отношение на тази среда се докаже, че тя настройва децата срещу нежелания от нея родител, че руши авторитета му и то в степен, щото децата да се отчуждят от него, когато тази среда изисква от децата да вземат страна в спора на родителите си и на тях им се внушава, че отсъстващият родител е лош, не ги желае и обича, то тази среда поставя децата в риск и е доказано неблагоприятна за тяхното емоционално, и психично развитие.

И двамата експерти, независимо един от друг са категорични, че в случая извеждането на децата от тази среда е наложително. Налице е синдром на родителско отчуждаване в умерена към тежка форма, което е вид емоцинално насилие над децата. В заключение сочат, че децата са на лесно приспособима към друга обстановка и среда възраст. Когато получат любовта и топлината, на която тяхната майка е способна, те ще преодолеят внушаваните им от бащата и неговите родители страхове, ще свикат с новите условия и ще приемат промяната като нещо добро.

Идентично на собразеното от първоинстанционния съд, настоящата въззивна инстанция намира, че при вземане на решение относно предоставяне упражняването на родителските права, съдът следва да се ръководи и да изхожда на първо място от най-добрия интерес на малолетното дете. Съгласно посоченото в ППВС № 1 по гр. д. № 3/74 г., което не е загубило своята актуалност и днес, определянето на родител, който еднолично ще упражнява родителските права в бъдеще става, като се държи сметка за интересите на децата. В понятието "интереси на децата" се включват необходимостта от правилно отглеждане и възпитание на децата, създаване на трудови навици и дисциплинираност, подготовка за общественополезен труд - изобщо всяко дете да стане хармонично развита личност и добър гражданин. В това понятие влизат и материалните интереси на детето - обезпечаване на жилище, битови условия, управление на имуществото и грижи за съхранението му, представителство и др. Решаващо значение за интересите на детето има цялата съвкупност от интереси, но от аспекта на всестранното развитие на личността.

Упражняването на родителските права и задължения по отношение на ненавършилите пълнолетие деца не е просто формален акт, а комплекс от качества, включващи задължително и взаимното уважение между родителите. Възпитанието не е протичащ изолирано във време и пространство процес, а е ежедневно дължимо от страна на родителя отношение към децата. То включва, както дължимото от родителя ежедневно задоволяване на материалните им потребности от храна, облекло и подслон, така също и необходимостта от морална и духовна подкрепа, възпитание в исконните човешки ценности, в това число и уважение към другия родител. Независимо дали живеят заедно или разделено, не само по закон, но и морално двамата родители са задължени с грижите и издръжката на децата.

Водим изцяло от интересите на децата, в този си състав съдът намира, че в съвкупността си, доказателствата по делото налагат извод, че ежедневните грижи по отглеждането и възпитанието на децата следва да се възложат върху майката. Извод, до който обосновано и съответно на доказателствата, и материалния закон, е стигнал и първостепенния съд.

Съобразно изложеното, първоинстанционното решение следва да бъде потвърдено като постановено при спазване на материалния и процесуалния закон .

По првилото на чл.78 ГПК в полза на въззиваемата се следват разноски. Същата не ангажира доказателства за сторени такива пред тази инстанция, поради което искането й за присъждането им следва да бъде оставено без уважение.

Водим от горното и в условията на чл. 272ГПК,Съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №76/31.ІІІ.2017г. по гр.д.№1462/2016 по описа на РРС.

Оставя без уважение искането на Н.М.Я., ЕГНВ**********,*** за присъждане на дължими й се Х.Г.Х.,ЕГН********** разноски за тази инстанция.

Решението на РОС е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.

НР