Р Е Ш Е Н И Е № 9

Гр.Разград, 13. 04. 2017 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

Разградският окръжен съд в публично заседание на двадесети март през две хиляди и седемнадесета година в състав:

Съдия: Анелия Йорданова

при секретаря М. Н., като разгледа докладваното от съдията т. д. № 11 по описа за 2017 г., за да се произнесе взе предвид следното:

Производството е с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 92 от ЗЗД.

Т. д. № 11/ 2017 г. е образувано пред РОС по постъпила искова молба от „***“ ЕООД против Б.Б.Ш. по реда на чл. 118 във вр. с чл. 104, т. 4 от ГПК. Ищецът твърди, че с ответника са сключили на 06. 07. 2012 г. договор за заем, въз основа на който е предоставил на ответника сумата 160 000 лева със задължение последния да я върне на 10- годишни вноски, платими на 05. 07. за съответната година, ведно с дължимата лихва върху неиздължената част от заема. Годишната лихва е в размер на 6 %. Страните са уговорили заплащане на неустойка в размер на 10 % годишно върху неиздължената част от главницата при неизпълнение на клаузите по договора. Ответникът не изпълнил в срок задължението си да върне заетата сума с падежни дати – 05. 07. 13 г. , 05. 07. 14 г. и 05. 07. 15 г. общо в размер на 48 000 лв. Тъй като ответникът е изпаднал в забава след посочените падежни дати, дължи обезщетение за забава в размер на 28 800 лв. и неустойка в размер на 4800 лв. С нот. покана от 30. 09. 15 г. , връчена на длъжника от Нотариус с рег. № 254 на НК на 07. 10. 15 г. , длъжникът бил поканен в едномесечен срок да върне дължимата сума, но не погасил задължението си. Ищецът подал Заявление за издаване на заповед за изпълнение и изпълнителен лист по реда на чл. 417 от ГПК и било образувано ч. гр. д. № 984/ 15 г. по описа на ИРС. По същото дело срещу длъжника била издадена Заповед за изпълнение на парично задължение от 18. 12. 15 г. , по силата, на която било разпоредено да заплати дължимите суми. Ищецът моли съда да постанови решение, с което да приеме за установено, че ответникът дължи сумата 48 000 лв., представляваща изискуема и невъзстановена главница по Договор за заем от 06. 07. 2012 г., заедно със законната лихва от датата на предявяване на заявлението, както и сумата 28 800 лв., представляваща обезщетение за забава за периода 05. 07. 2013 г. до 05. 07. 2015 г. и неустойка в размер на 4800 лв. В съдебно заседание поддържа иска.

Постъпил е писмен отговор в срока по чл. 131 ГПК от ответника чрез пълномощник. Оспорва иска като недопустим, а по същество, като неоснователен. Твърди, че иска е предявен преждевременно, тъй като ищецът не е обявил кредита за предсрочно изискуем, за да пристъпи към неговото събиране, съгл. чл. ІІІ от договора за заем. Излага довод, че иска по същество е неоснователен. Не оспорва наличието на сключен договор за заем, но по делото не били налице доказателства, че сумата предмет на договора е предоставена на ответника. На следващо място счита, че претендираните лихва и неустойка се дължат, според т. ІІІ от договора след изтичане на срока на договора – 05. 07. 2022 г. в случай на забава. Макар и наличието на забава на плащанията, неустойката е дължима след изтичане на срока на договора. Прави възражение за нищожност на договора, поради противоречие със закона и добрите нрави. Договора бил сключен в противоречие на ЗЗП и Директива № 93/13/ЕИО на Съвета, касаещи неравноправни клаузи. Договорът бил нищожен, поради липса на съгласие и основание, симулативен, т. к. страните не са целели настъпване на правните му последици. Договорът противоречи на закона, тъй като заемодателят не бил вписан в регистъра на БНБ, съгл. ЗКИ, за да извършва кредитна дейност. Липсвало основание за сключване на договора, тъй като ищецът го подвел да го подпише за счетоводни цели, без да има ответникът воля реално да се задължава и договора бил свързан с обстоятелства по прехвърлителна сделка за недвижим имот. Прави възражение за унищожаемост, поради въвеждане в заблуждение.

Съдът, като прецени твърденията и становищата на страните и събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Ищецът е представил по делото Договор за заем, сключен на 06. 07. 2012 г. между него, като заемодател и ответника Б.Б.Ш., като заемател. В чл. І и чл. ІІ от договора, страните са уговорили, че заемодателят „***“ ЕООД, представляван от управителя Г. Х. Х. предоставя на заемателя в заем сумата 160 000 лева, преведени по банковата сметка на последния в „***“ АД с IBAN ***, BIC ***, а последният е заявил, че е получил същата сума, преведена по банковата му сметка и се е задължил да я върне в срок до 05. 07. 2022 г. с годишна лихва в размер на 6 %. Уговорен е следния погасителен план за връщане на сумата: 10 годишни вноски, дължими на 5 юли за съответната година в размер на 16 000 лв. всяка, ведно с дължимата лихва върху неиздължената сума от заема. Според чл. ІІІ, ако при изтичане на срока на договора длъжникът не издължи дължимата сума, дължи на кредитора освен договорената лихва и неустойка в размер на 10 % годишно върху неиздължената част от заема. При забава от страна на длъжника при плащане на дължимите вноски за погасяване на заема /главница и/или лихва/ за срок повече от три месеца, кредиторът има право да обяви за предсрочно изискуемо цялото вземане и да пристъпи към неговото събиране по законоустановения ред. Договорът съдържа саморъчни подписи на двете страни с нотариална заверка на нотариус с рег. № 254 на НК. Приложена е Нотариална покана от ищеца „***“ ЕООД до ответника Ш. , връчена му на 07. 10. 15 г. срещу разписка, с която същият е поканен да върне дължимите суми, както следва: дължимите на 05. 07. 13 г. , на 05. 07. 14 г. и на 05. 07. 15 г. по 16 000 лв. за всяка година - общо сумата 48 000 главница, 28 800 лв. лихва и 4800 лв. неустойка или общо сумата 81 600 лв. На ответника е даден едномесечен срок от получаване на поканата да изплати дължимите суми по договора за заем с предупреждение, че ще бъдат потърсени по съдебен ред в случай на неизпълнение.

Назначена е съдебно-счетоводна експертиза, която след проверка на счетоводството на ищеца е дала заключение, че задължението на ответника по процесния договор е осчетоводено на 31. 07. 12 г. по сметка 498 Други дебитори, има открита аналитична партида 69 на името на ответника Б.Б. – заем в размер на 160 000 лв. , съгласно изходящ паричен превод по разплащателна сметка в лева в ДСК към сметка ***. Задължението на ответника към ищеца към 07. 06. 16 г. е в размер на 160 000 лв. , тъй като не е отразено плащане за погасяване на главницата по договора, а размерът на непогасените вноски по главницата към датите 05. 07. 13 г. , 05. 07. 14 г. и 05. 07. 15 г. е в размер на 48 000 лв. Размерът на неплатените договорни лихви е 28 753, 47 лв. , от която сума 9 553, 47 лв. е неплатена договорна лихва към 05. 07. 13 г. , сумата 9 600 лв. към 05. 07. 14 г. и сумата 9 600 лв. към 05. 07. 15 г.

Приложени са: Дневно извлечение от сметка № 000000007744511 в *** ЕАД от 06. 07. 2012 г. с титуляр „***“ ЕООД, от което е видно, че на 06. 07. 2012 г. по договор за заем е преведа на Б.Б.Ш. по б. сметка *** в „***“ АД сумата 160 000 лв., Платежно нареждане за кредитен превод от 06. 07. 12 г. , операционна бележка от 06. 07. 12 г. за плащане на същата сума на по договор за заем на Б. Ш..

По подадено Заявление по чл. 417 ГПК от ищеца е образувано ч. гр. д. № 984/ 15 г. по описа на ИРС. По същото дело срещу длъжника е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение от 18. 12. 15 г. , по силата, на която е разпоредено да заплати дължимите суми, предмет на установителния иск.

Въз основа на тази фактическа обстановка, съдът приема от правна страна следното:

Предявеният от „***“ ЕООД против Б.Б.Ш. иск с правно основание чл. 422 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240 от ЗЗД е процесуално допустим. Възражението на ответника, относно недопустимост на предявения иск, тъй като не е настъпил крайния срок на действие на договора и кредита не е обявен за предсрочно изискуем, е неоснователно. Обявяването на предсрочната изискуемост по смисъла на чл. 60, ал. 2 ЗКИ предполага изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. В случая, ищецът не се позовава на предсрочна изискуемост на дълга, а претендира да му бъдат заплатени вноските с настъпил падеж към момента на образуване на заповедното производство. Страните са уговорили погасяване на кредита на 10 равни годишни вноски в размер на 16 000 лв. всяка от тях, платими на 05. 07. за съответната година, поради което вноските за 05. 07. 13 г. , 05. 07. 14 г. и 05. 07. 15 г. са с настъпил падеж към момента на образуване на заповедното производство и са изискуеми. В този смисъл искът не е преждевременно предявен.

Разгледан по същество, искът е основателен.

Необосновано е възражението на ответника, че договорът за заем е нищожен, поради противоречие със закона – ЗЗП и директива 93/13/ЕИО на Съвета, касаещи неравноправни клаузи. ЗЗП е приет въз основа на Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година, относно неравноправните клаузи в потребителските договори и преповтаря разпоредбите й. Съгласно Закона за потребителския кредит и Закона за защита на потребителите, кредитополучателите са потребители на финансови услуги по см. на §13, т.12 от ДР на ЗЗП, тъй като отпускането на кредит, в това число потребителски или кредит, обезпечен с ипотека съставлява финансова услуга и всяка клауза в договор за финансова услуга, която е неравноправна, следва да се счита за нищожна. Според разпоредбата на чл. 143 от ЗЗП, неравноправна клауза в договор с потребител е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата на страните. В чл. 146 от ЗЗП е поставено условието, че за да се счита клаузата за нищожна, независимо от неравноправния й характер, следва да не е уговорена индивидуално. Според чл. 146, ал.2 от ЗЗП, не са индивидуално договорени условия, които са изготвени предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при общи условия. В случая, клаузите в процесния Договор за заем, сключен на 06. 07. 2012 г. между страните, са индивидуални договорени. Договорът е подписан от ответника и съдържа изрично изразено от него съгласие с действието на тези клаузи. Освен това, по делото липсват доказателства, че ищецът – заемодател при сключване на процесния договор за заем е действал като търговец по смисъла на §13, т.2 от ДР на ЗЗП, който регламентира, че "Търговец" е всяко физическо или юридическо лице, което продава или предлага за продажба стоки, предоставя услуги или сключва договор с потребител като част от своята търговска или професионална дейност в публичния или в частния сектор, както и всяко лице, което действа от негово име и за негова сметка, за да намира приложение ЗЗП. В този смисъл е и неоснователно възражението на ответника, че сделката е нищожна поради противоречие със закона, тъй като заемодателят не бил вписан в регистъра на БНБ, съгл. ЗКИ, за да извършва кредитна дейност срещу лихва. Сделката, сключена между страните намира правно основание в чл. 240 от ЗЗД, а съгласно чл. 240, ал. 2 ЗЗД заемателят дължи лихви само ако това е уговорено писмено в договора, какъвто е настоящия случай.

Според чл. 26, ал. 2 ЗЗД, нищожни са привидните договори. Нищожността на договора не поражда желаните правни последици и всеки може да се позове на нея, без да е необходимо предварително в отделно производство да я установява. Ответникът твърди, че договорът за заем сключен на 14. 03. 2013 г. между него и ищеца, като заемодател е привиден и прикрива друго съглашение, а именно, че в действителност е свързан с обстоятелства по прехвърлителна сделка за недвижими имоти. Налице е многобройна, последователна практика, включително задължителна, постановена по реда на чл. 290 от ГПК, че привидната сделка е тази, волеизявлението по която се нуждае от приемане и със съгласието на другата страна не се желае нейното правно действие. За да е налице относителна симулация, каквато се твърди, че е налице в случая, е необходимо по безспорен начин да се установи, че волята на страните по договора е да бъдат обвързани по начин, различен от посочения по сключеното съглашение. В тежест на страната, която претендира, че сделката е привидна, е да докаже симулацията, а в тежест на страната, която претендира, че съществува прикрито съглашение, е да докаже неговото съдържание. Доказването на привидност на сделката става чрез т. нар. начало на писмено доказателство, както изрично се предвижда в чл. 165, ал. 2 ГПК или чрез "обратен документ", като целта на документа е да разкрие симулацията и да установи вътрешните отношения между страните по сключения договор. В случая е налице само голословно твърдение за наличие на привидност, без да се сочат каквито и да било доказателства за това. Ето защо, възражението на ответника за привидност на договора за заем и че не е породил правни последици, е необосновано и недоказано.

От договора за заем се установява съвпадане на насрещните волеизявления на страните по него, по отношение на съществените условия на договора, точното им обективиране. По изложените съображения, съдът пирема, че не е налице соченото от ответника основание за нищожност, поради липса на съгласие по смисъла на чл. 26, ал. 2 ЗЗД.

Относно другото сочено основание за нищожност на договора - липса на основание: Според чл. 26, ал.2, предл. четвърто ЗЗД, нищожни са договорите, при които липсва основание. Основанието на сделката е онази правна причина, поради която всяка от страните участва в сключването й. В настоящия казус, страните по делото са поели насрещни задължения, като ищецът е предоставил в заем сумата 160 000 лв. , а ответникът е обещал да я върне със годишна лихва в размер на 6 %. Налице са насрещни престации, конкретно посочени и възможни. Затова, съдът намира, че сделката не страда и от този порок.

По отношение сочената от ответника нищожност, поради противоречие с добрите нрави: Добрите нрави са морални норми с нравствено-етично съдържание, които законът въздига в критерий за оценка на сделките. Особеност на добрите нрави е, че те не са писани и конкретизирани, а съществуват като общи принципи или произтичат от тях. Един от тях е принципът на справедливостта, който изисква да се закриля и защитава всеки, признат от нормите на гражданското право, интерес, като се търси максимално съчетаване на интересите на отделните правни субекти /Р № 620/23.10.2007 г. на ВКС на РБ/. Ответникът не сочи конкретен факт, от който произтича нарушението на добрите нрави и доколкото не се установява нееквивалентност на престациите, съдът приема, че уговореното от страните не нарушава общоприети морални норми.

Неоснователно е възражението за унищожаемост на договора, поради въвеждане в заблуждение на заемателя – ответник при сключването му. При измамата невярната представа следва да се отнася до съдържанието и предмета на сключения договор или ако страната ясно съзнава, какво е съдържанието на договора, то тя цели определени други правни последици. Ответникът излага такова твърдение, без да сочи конкретни факти за измамливи действия от страна ищеца при сключване на договора и целените с него последици. Основните елементи от съдържанието на сделката - нейния предмет, основание, клаузи за условия и срок, които се обхващат от съдържанието на волята, която може да бъде опорочена са били известни на ответника и той не се е противопоставил на сключването на този договор.

Безспорно от събраните по делото писмени доказателства се установява, че е налице сключен на 06. 07. 2012 г. между страните по делото писмен договор за заем, според който ищецът е дал в заем на ответника сумата 160 000 лв. , а същият се е задължил да я върне на десет равни годишни вноски от по 16 000 лв. , които се дължат на 05. 07. всяка година с краен срок до 05. 07. 2022 г. Договорът за заем е уреден в чл. 240 ЗЗД като реален договор, с който заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи срещу задължение за връщането им. Предаването на сумата или вещта е елемент от фактическия състав на договора за заем и необходима предпоставка за пораждане на заемното правоотношение с произтичащото от него вземане за връщане на заетата сума или вещ. Такъв извод може да се направи, съгласно формираната задължителна практика на ВКС, само при изрично наличие на изявление на страните, че сумата се предава при подписването на договора или е предадена от заемателя на заемополучателя, или ако по делото е представена разписка удостоверяваща това предаване. Договорът съдържа изявление на ищеца – кредитор, че е предал сумата 160 000 лв., преведени по банкова сметка *** „***“ АД *** по договор за заем, както и изявление на последния, че е получил по същия начин сумата. За да бъде уважен иска, следва ищецът да докаже фактическото предаване на исковата сума, което в настоящото производство е сторено, поради което и искът е основателен и доказан. Освен съдържащото се в договора за заем изявление на ответника, че е получил сумата предмет на договора за заем са налице и писмени доказателства за предаването й от ищеца - Дневно извлечение от сметка № 000000007744511 в *** ЕАД от 06. 07. 2012 г. с титуляр „***“ ЕООД, от което е видно, че на 06. 07. 2012 г. по договор за заем е преведа на Б.Б.Ш. по б. сметка *** в „***“ АД сумата 160 000 лв., Платежно нареждане за кредитен превод от 06. 07. 12 г. , операционна бележка от 06. 07. 12 г. за плащане на същата сума на по договор за заем на ответника Б. Ш.. Заключението на ССЕ, което съдът приема като компетентно, обективно и пълно установява, че предадената в заем сума 160 000 лв. на ответника е осчетоводена в счетоводството на ищеца, има открита аналитична партида на негово име за предадената в заем сума. При съпоставяне с тези писмени доказателства, може да се направи извод, че признатото от ответника в договора за заем обстоятелство, че е получил сумата е вярно. Ответникът се е задължил да върне заетата сума на 10 равни годишни вноски, дължими на 05. 07. всяка година. С настъпване на падежа на трите вноски на 05. 07. 2013 г., на 05. 07. 2014 г. и на 05. 07. 2015 г. вземането на ищеца е станало изискуемо, съгл. чл. 84, ал. 1 ЗЗД. Ответникът не сочи доказателства да ги е заплатил, така, както се е задължил подписвайки договора, поради което дължи заплащането им на ищеца.

Основателен е предявеният иск за заплащане на лихва в размер на 28 753, 47 лв. В договора за заем е уговорена възнаградителна лихва в размер на 6% годишно, съгл. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД. Според заключението на ССЕ, договорната лихва възлиза на 28 753, 47 лв. и в този размер се дължи от ответника. До първоначално предявения размер от 28 800 лв. иска е неоснователен и недоказан.

Неоснователен е иска по чл. 92 от ЗЗД за заплащане на неустойка в размер на 4800 лв. В чл. ІІІ от договора за заем страните са уговорили, че ако при изтичане на срока на договора длъжникът не издължи дължимата сума, дължи на кредитора освен договорената лихва и неустойка в размер на 10 % годишно върху неиздължената част от заема. Според чл. 20 ЗЗД, при тълкуването на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Тълкувайки уговорката на страните в чл. ІІІ от договора, която е неясна, съдът взе предвид, че е уговорен краен срок на изпълнение - 05. 07. 2022 г. и периодичност на престациите. Волеизявленията на страните са обективирани по такъв начин, че са израз на постигнатото между тях съгласие уговорената неустойка да се дължи при неизпълнение на крайния срок на договора върху неиздължената част от заема. При виновно неизпълнение към този момент ще се дължи и договорената неустойка.

С оглед изхода на спора, на осн. чл. 78 от ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати на ищеца разноските по делото пред настоящата инстанция в размер на 1637 лв. за заплатена държавна такса, 120 лв. деловодни разноски за ССЕ. Съразмерно с уважената част от исковете, разноските на ищеца възлизат общо в размер на 1 653 лв. Ищецът дължи на ответника разноски съразмерно с отхвърлената част от исковете и следва да му заплати 42 лв.

Воден от изложеното, съдът на осн. чл. чл. 422 ГПК във вр. чл. 79, ал. 1 във вр. с чл. 240, ал. 1 и ал. 2 и чл. 92 от ЗЗД

Р Е Ш И :

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че Б.Б.Ш., ЕГН ********** *** дължи на „***“ ЕООД, ЕИК *** , представлявано от M.Х. сумата 48 000 лв. / четиридесет и осем хиляди лева/ главница – незаплатени вноски на 05. 07. 2013 г. , 05. 07. 2014 г. и 05. 07. 2015 г. по Договор за заем от 06. 07. 2012 г. , сумата 28 753, 47 лв. / двадесет и осем хиляди седемстотин петдесет и три лева, 47 ст./ договорна лихва за периода от 05. 07. 2013 г. до 05. 07. 2015 г., законна лихва от датата на подаване на заявлението – 16. 12. 15 г. до окончателно изплащане на главницата 48 000 лв. по Договор за заем от 06. 07. 2012 г., за което са издадени заповед за изпълнение и изпълнителен лист от 18. 12. 2015 г. по ч. гр. д . № 984/ 15 г. по описа на Исперихският районен съд.

ОТХВЪРЛЯ иска, предявен от „***“ ЕООД, ЕИК *** против Б.Б.Ш., ЕГН ********** *** да бъде признато за установено, че Б.Б.Ш. дължи сумата 46, 53 лв. лихва за периода от 05. 07. 2013 г. до 05. 07. 2015 г. и сумата 4 800 лв. / четири хиляди и осемстотин/ лева неустойка на осн. чл. 92 от ЗЗД по Договор за заем от 06. 07. 2012 г., като неоснователен и недоказан.

ОСЪЖДА Б.Б.Ш., ЕГН ********** *** ДА ЗАПЛАТИ на „***“ ЕООД, ЕИК *** сумата 1 653 лева на осн. чл. 78, ал. 1 ГПК разноски по делото пред настоящата инстанция, съразмерно с уважената част на исковете и сумата 2 936 лева разноски в заповедното производство.

ОСЪЖДА „***“ ЕООД, *** ДА ЗАПЛАТИ на Б.Б.Ш., ЕГН ********** *** разноски по делото пред настоящата инстанция, съразмерно с отхвърлената част на исковете в размер на 42 лв.

Решението подлежи на обжалване в двуседмичен срок от връчването му на страните пред Варненския апелативен съд.

СЪДИЯ:

MH