Р Е Ш Е Н И Е № …….

Гр.Варна, ………… 2017 год.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

ВАРНЕНСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, търговско отделение, в публично съдебно заседание на седемнадесети януари, през две хиляди и седемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИНА МАРКОВА

ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛИНА ДАМЯНОВА

ЖЕНЯ ДИМИТРОВА

При участието на секретаря Е.ТОДОРОВА, като разгледа докладваното от съдия Ж.ДИМИТРОВА в.т.д. № 589 по описа за 2016 год., за да се произнесе, взе предвид:

Производството е по реда на чл.258 и сл.ГПК.

Образувано е по постъпила въззивна жалба от Г.Т.А. и ”ЕР – МАКС” ЕООД срещу решение № 34/02.08.2016 г. по т.д.№ 53/2016 г. по описа на Окръжен съд – Разград, в ЧАСТТА, с която е признато за установено, че дължат на „Банка ДСК” ЕАД сумата за разликата над 105 811.38 евро до 147672.38 евро главница, ведно с лихвa в размер на 2178 евро за периода от 15.01.2016 година до 28.03.2016 година, както и в частта за разноските /съобразно направеното уточнение в о.с.з. на 17.01.2017 година/.

Твърдят във въззивната жалба, че решението, в обжалваната му част е неправилно, тъй като неправилно е възприето, че кредитът не е потребителски, поради което погрешната преценка на съда за характера на кредитния договор прави погрешни преценките на съда и по въпросите за капитализация на лихвите и за дължимостта на договорните лихви. Включените клаузи в договора за банков кредит и анексите към него относно изчисляването на лихви върху лихви и капитализирането им, както и определянето на договорни лихви, в нарушение на определения от БНБ Юрибор са нищожни. Недействителността на договора влече и недействителност на анексите, последицата съгласно чл.14, ал.2 ЗПК е че е дължима само чистата стойност на кредита в размера от 103 000 евро. Моли да се отмени решението на първоинстанционния съд и вместо него се постанови друго, с което се отхвърлят исковете.

Въззиваемата страна „БАНКА ДСК” АД е представила писмен отговор, с който моли да се потвърди решението на първоинстанционния съд, в обжалваната му част и се присъдят направените по делото разноски.

В останалата необжалвана част, с която са уважени исковете решението е влязло в сила.

Съдът по предмета на спора съобрази следното:

Предявени са в отношение на субективно съединяване искове с правно основание чл.422 ГПК от „БАНКА ДСК” ЕАД срещу Г.Т.А. и ”ЕР – МАКС” ЕООД за признаване за установено, че дължат солидарно на „БАНКА ДСК“ ЕАД сумите от 147 672.38 евро, дължима главница по договор за банков кредит, ведно със законната лихва от 29.03.2016 година до окончателното изплащане на задължението; сумата от 2218.76 евро, договорна лихва за периода от 15.01.2016 година до 28.03.2016 година; 0.27 евро, представляваща лихвена надбавка за периода от 16.12.2015 година до 24.03.2016 година; 164.08 евро, представляваща лихвена надбавка за периода от 25.03.2016 година до 28.03.2016, сумата от 10 806.11 лева, разноски за заповедното производство.

В исковата си молба ищецът „Банка ДСК” ЕАД излага, че на 01.02.2008 година между него и ответниците е сключен договор за банков кредит, по силата, на който банката отпуска на кредитополучателя сума в размер на 150 000 евро, при условия, подробно уговорени в договора за банков кредит. Кредитополучателя е поел задължение да заплаща на банката договорен лихвен процент. Кредитът е усвоен на 11.02.2008 година, като на 05.06.2013 година е допусната забава в плащанията и по искане на длъжника Г.А. е сключено допълнително споразумение към договора. На 15.05.2014 година отново по искане на ответника Г.А. е сключено допълнително споразумение към същия договор за кредит, като ново допълнително споразумение е сключено на 03.12.2014 година. Поради допусната забава в плащанията, считано от 25.03.2016 година кредитът е обявен за предсрочно изискуем и е отнесен в просрочие. Ответниците са уведомени за настъпването на предсрочната изискуемост, след което банката е предприела действия за принудителното събиране. На 29.03.2016 година е подадено заявление за издаване на заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д.614/2016 година по описа на РС Разград, като е издадена заповед. Налице е постъпило възражение, което обуславя допустимостта на иска.

В срока по чл.367, ал.1 ГПК ответниците не са депозирали отговор.

Безспорни между страните са следните факти- наличието на договор за ипотечен кредит от 01.02.2008 година, по силата, на който кредитополучателят Г.А. е получил сумата от 150 000 евро. Безспорно е усвояването на сумата по кредита. Не се спори, че с допълнителни споразумения от 05.06.2013 година, от 05.05.2014 година и 03.12.2014 година страните са се споразумявали да изменят условията за погасяване на дълга, чрез капитализация на дължимата лихва и договаряне на гратисен период.

От заключението по назначената ССЕ, в настоящето производство, което съдът кредитира като обективно и компетентно дадено се установява, че към датата на подписване на договора БЛП е в размер на 4.19%, а фиксираната надбавка е в размер на 2.61%. Считано от 21.10.2008 година БЛП е увеличен от 4.19% на 4.69%. Съгласно методологията на банката за определяне на БЛП, са налице редица компоненти. За някои от компонентите е налице увеличение, а за други намаление, като въз основа на изменението на компонентите не може да се направи категоричен извод дали банката е имала основание за увеличение или намаление на БЛП, тъй като не е предоставена формула за изчисляване на увеличението или намалението на БЛП. В сравнение с погасителния план е начислена лихва в по-голям размер за 6906.77 евро, което се равнява на 13508.47 лева, а е начислена главница в по-малък размер 7075.18 евро.

Гореустановената фактическа обстановка обуславя следните правни изводи:

Предявени са искове с правно основание чл.422 ГПК. На осн. чл.146 ГПК, в тежест на ищцовата страна е да установи наличието на издадена заповед за незабавно изпълнение и постъпило възражение от страна на длъжника, както и наличие на валидно облигационно правоотношение по договор за банков кредит, а в тежест на ответника е да установи погасяването на задължението си по договора.

Установява се наличието на издадена заповед за изпълнение и постъпило възражение в срок от страна на длъжника. Искът е предявен в предвидения едномесечен преклузивен срок. В тежест на кредитора е да установи при условията на пълно и главно доказване наличието на вземането си, съобразно твърдяното от него основание. В процесния случай вземането се основава на договор за банков кредит и анекс, който е подписан от страните.

С оглед необжалването на първоинстанционното решение по отношение на част от главницата между страните се е формирала сила на пресъдено нещо относно настъпилата предсрочна изискуемост на главницата по договора за кредит, както и относно датата на настъпването на предсрочната изискуемост 25.03.2016 година. Ограниченото въззивно обжалване обхваща пределите на проверка на въззивния съд относно фактическата обстановка, като съдът е ограничен при липса на оплакване да приеме факти, различни от тези, установени от първоинстанционния съд, поради което при липса на оплакване, съдът следва да приеме за дата на настъпила предсрочна изискуемост датата 25.03.2016 година.

Основното оплакване касае недължимост на главница в размер на 41861.66 евро, която според въззивника е недължимо платена на две основания-първото, с оглед капитализацията на лихва по подписаните споразумения и второто поради завишения БЛП, в нарушение на правилата за равнопоставеност.

Оплакването относно липсата на възможност за капитализация на лихвите, която е направена с анекса от 19.01.2010 година, съдът намира за несъстоятелно, тъй като страната твърди нищожност поради противоречие със закона и конкретно с Наредба № 9 от 19.12.2002 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за загуби от обезценка. Коментираният подзаконов нормативен акт е отменен - ДВ бр. 38 от 11.04.2008 г. и същия не е бил действащо право към момента на подписване на анекса. След отмяната на коментирания подзаконов акт е приета Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите експозиции на банките и за установяване на специфичните провизии за кредитен риск, обн., ДВ, бр. 38 от 11.04.2008 г., в която обаче липсва забрана между страните да бъде уговорена възможност за капитализиране на лихви.

Страните са уговорили, че редовният дълг включва редовна главница, просрочена главница, уговорили са промени в условията по договора, поради което при липса на изрична забрана следва да се приеме, че уговорката им е действителна, а лихвата е начислена върху тази преструктурирана главница. В конкретният случай не може да се приеме, че е налице анатоцизъм, тъй като с подписване на Анекса по договора за кредит е преструктуриран дълга или експозицията, съгласно чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и класификация на рисковите операции на банките и за установяване на специфични провизии за кредитен риск, обн., ДВ бр. 38 от 11.04.2008 г. Не е спорно, че кредитополучателя е изпълнявал първоначално поетото задължение, а впоследствие е забавил изпълнението, поради което се е наложило неговото преструктуриране. С казаното преструктуриране всъщност се формира едно ново по размер задължение, което е допълнително за кредитополучателя и по необходимост е свързано с неизпълнение на договореното. В този смисъл и няма начисляване на лихва върху лихвата, тъй като е налице постигнато съгласие между страните за нов размер на дълга, който след като е преструктуриран се дължи от кредитополучателя, а всяко неизпълнение на парично задължение под формата на забавено изпълнение обуславя дължимостта и обезщетение по чл. 86, ал. 1 ЗЗД.

Другото оплакване, което е въведено от длъжниците касае валидността на клаузите по договора и анексите и разглеждането от въззивния съд на оплакванията относно наличието на неравноправни клаузи в договора за кредит.

Оплакването е направено за първи път с въззивната жалба, като ответниците не са подали писмен отговор. Въпреки това процесуално поведение направеното оплакване с въззивната жалба не е преклудирано и съдът дължи произнасяне по него по следните съображения:

С решение № 23/07.07.2016г. постановено по т.д. № 3686/2014г. по реда на чл. 290 ВКС е допуснал касационно обжалване за произнасяне по въпроса дали съдът следи служебно за нищожност, поради неравноправност на клаузи в договор, чието изпълнение се претендира, или следва да се произнесе по този въпрос само по възражение на ответника, направено в срока за отговор на исковата молба, приемайки че безспорно, че първоинстанционният и въззивният съд следят служебно за наличие по делото на фактически и/или правни обстоятелства, обуславящи неравноправност на клауза/и в потребителски договор. В мотивите си, ВКС е приел, че нормите на ЗЗП, уреждащи материята за неправноправния характер на клаузи в потребителски договор, са повелителни, поради което по отношение на тях намират приложение дадените разрешения в т.1 и т.3 от ТР № 1/ 09.12.2013 г. по тълк.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, според които при проверка на правилността на първоинстанцинното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване, както и да събере необходимите за прилагането й доказателствата, които се събират служебно от съда. В пар.13а, т.9 ДР на ЗЗП изрично е посочено, че със ЗЗП са въведени в националното ни законодателство разпоредбите на Директива 98/6/EО на Европейския парламент и на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Цитирана е и част от формираната по въпроса многобройна практика на Съда на Европейския съюз, съгласно която националният съд (дори и без наличие на възражение) е длъжен да разгледа служебно неравноправния характер на договорна клауза, когато са налице необходимите за това правни или фактически обстоятелства. Националният съд, който констатира неравноправния характер на договорна клауза, е длъжен, от една страна, без да чака потребителя да направи искане в този смисъл, да изведе всички последици, произтичащи според националното право от това заключение, за да се увери, че потребителят не е обвързан от тази клауза. Изискването е да се спази принципа за състезателност в процеса и да се даде възможност на страните за становище, което е изпълнено с размяната на книжата по делото.

Съдът намира, че процесният договор попада в приложното поле на потребителската защита, тъй като кредитополучателят е физическо лице, по кредит, който не е предназначен за търговска или професионална дейност и е потребител на финансова услуга по см. на § 13, т. 12 от ДР на ЗЗП и във връзка с т. нар."тълкувателна приложимост" на Директива 93/13/Е /в случая чл. 2, т. „б”/, според която националният съдия трябва да тълкува вътрешното право в съответствие с директивите дори те да нямат директен ефект / в този смисъл CJCE, 10 avril 1984, Von Colson, aff. 14/83, Rec. p. 1891/. Договорите за кредит, в това число потребителски или кредити, обезпечени с ипотека, съставляват финансови услуга и клаузите в договорите подлежат на проверка за валидност при твърдения за наличие на специален фактически състав по чл. 143 ЗЗП. Проява на това, че спецификата на кредитирането като потребителски продукт е отчетена от законодателя, са специалните разпоредби на чл. 144, ал. 2, т. 1 и ал. 3, т. 3 ЗЗП, поради което при тълкуване нищожността на процесната клауза съдът следва да приложи обхватното поле на ЗЗП.

Съгласно даденото разрешение с решение No-95/13.09.2016 година, постановено по т.д.240 по описа за 2015 година на ВКС, II т.о. договорът за жилищен ипотечен кредит не е сделка, имаща за предмет финансови инструменти.

С разпоредбата на чл.143 от ЗЗП, законодателят е обявил за неравноправна всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. За да се прецени дали конкретните клаузи по договор отговарят на критериите на закона те трябва да бъдат формулирани по ясен и недвусмислен начин, както и потребителят предварително да е получил достатъчно конкретна информация как търговецът на финансови услуги може едностранно да промени цената.

Следователно изрично задължение на банката е в условията, при които предоставя на потребителя конкретния банков продукт да се съдържат кумулативно два елемента –методиката /метод/ за изчисляване на съответната лихва и предпоставките за нейната промяна през времетраенето на договора.

Методът на изчисляване на съответния лихвен процент, трябва да съдържа ясна и конкретно разписана изчислителна процедура, посочваща вида, количествените изражения и относителната тежест на всеки от отделните компоненти – пазарни индекси и/ или индикатори. Поради това и предвид правната характеристика на договора за кредит, безспорна е и необходимостта от постигнато между съконтрахентите съгласие за начина на формиране възнаграждението на кредитодателя, т.е относно конкретната формула за определяне възнаградителната лихва - съществен елемент от съдържанието на този вид банкова сделка. От тук съдът извежда, че методиката за изчисление на лихвата, респ. БЛП, също се явява елемент от договора за кредит, което само по себе си изключва възможността същият да бъде едностранно променян от кредитодателя след сключване на кредитния договор, независимо дали се касае до фиксиран лихвен процент или до променлив такъв. Когато потребителят не е получил предварително достатъчно конкретна информация относно това как кредитодателят едностранно може да промени цената на доставената му финансова услуга, за да може на свой ред да реагира по адекватен съобразно интересите си начин, както и когато методологията, създадена от банката-кредитор, като нейни вътрешни правила, не са част от кредитния договор, последният не може да се счита за добросъвестен по см. на общата дефиниция за неравноправната клауза по чл.143 ЗЗП, за да е приложимо правилото на чл.144, ал.3, т.1 ЗЗП, т.е. дали изменението на цената се дължи на външни причини, които не зависят от търговеца или доставчика на финансови услуги, а са породени от въздействието на свободния пазар и/или от държавен регулатор.

Спорните клаузи на процесния договор за кредит, дават правото на банката да променя БЛП, но ОУ не съдържат конкретни основания, при които банката-кредитор придобива право едностранно да промени БЛП, нито механизъм, чрез който да се определи новия размер на БЛП, информация, която не е стигнала до потребителите по договора за кредит. Липсата на ясно определена формула и критерии по които се увеличава лихвения процент е установена и от вещото лице Станчев в заключението, в което той посочва, че не му е предоставена формула, от която да е видно как увеличението или намалението на компонентите влияе върху лихвения процент.

Ето защо, неяснотата и неинформираността досежно част от договора, от която зависи размерът на договорната лихва, респ. размерът на анюитетните вноски, поставя кредитополучателите в неравностойно спрямо банката положение. В този смисъл е и практиката на ВКС постановена по реда на чл. 290 ГПК – решение № 95/13.09.2016г. по т.д. № 240/2015г. на 2-ро т.о.; решение № 424/02.12.2015г. по гр.д. № 1899/2015г. на 4-то г.о. и решение № 77/22.04.2015г. по гр.д. № 4452/2014г. на 3-то г.о.

С решение No-205/07.11.2016 година, постановено по т.д.154 по описа за 2016 година на ВКС, I т.о. е прието, по допуснатия материалноправен въпрос за възможността банката едностранно да увеличава първоначално съгласувания размер на базовия лихвен процент, че уговорената неиндивидуално в договора за кредит възможност за едностранно увеличаване на базовия лихвен процент, при необявени предварително и невключени като част от съдържанието на договора ясни правила за условията и методиката, при които този размер може да се променя до пълното погасяване на кредита не отговаря на изискването за добросъвестност. Посочването като част от съдържанието на договора на ясни и разбираеми критерии, при които цената на заетите парични средства може да бъде променена е законово задължение на банката, като то е и гаранция за възможността кредитополучателят да предвиди както точните промени, които търговецът би могъл да внесе в първоначално уговорения размер на лихвата, така и да има предварителна осведоменост каква би била дължимата от него месечна вноска. Правото на информация за цената на услугите е основно право на потребителя и респективно задължение на търговеца.

Гореизложеното касае неиндивидуално уговорени клаузи. С оглед подписаните анекси, които преструктурират дълга, в които се касае за индивидуално уговорени между страните клаузи, съдът намира, че страната не може да се позовава на неравноправност на клаузите. С подписването на анексите страната е договорила индивидуално дълга и е загубила правото да се ползва от потребителската защита.

Дори и да се приеме, че по отношение на размера на главницата за периода от датата на подписване на кредита 01.02.2008 година до датата на подписване на първото споразумение 05.06.2013 година клаузите не са индивидуално уговорени, като тежестта за опровергаване на това обстоятелство лежи върху ищеца и не е проведено, при което едностранното увеличение на лихвения процент като неравноправно следва да се приеме за нищожно то едностранното увеличение на лихвения процент е довело не само до увеличение на анюитетната вноска, но и до промяна на първоначално договореният размер на главница и лихва, които ще се погасяват с месечните вноски, като видно от заключението на в.л. Станчев е, че банката е погасявала по-малък размер от първоначално уговорения размер на главницата. При извършени изчисления се установява, че към датата на подписване на първото споразумение ответниците са надвнесли сума от 2240.34 евро, която може да служи за погасяване на дълга, като съобразно уговорките в споразумението т.II.1. е, че при обявена предсрочна изискуемост на дълга отпада капитализацията, считано от датата на предсрочна изискуемост и капитализираните суми се считат отново за дължима лихва тези суми ще погасят дължима лихва, но не и главница.

Тази клауза съществува и в последващите споразумения, но доколкото банката с подписването на последващите споразумения не е упражнявала правото си да обявява кредита за предсрочно изискуем следва да отпадне само капитализацията по последното споразумение от 03.12.2014 година, която съгласно заключението на вещото лице К., изслушано в първоинстанционното производство е в размер на 5479.68 евро и която банката претендира като редовна главница.

Тази сума, съгласно клаузата на т.4 в споразумението от 03.12.2014 година следва да се счита от датата на предсрочната изискуемост като дължима лихва, а не като размер на главницата, поради което и за този размер искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.

По лихвата: Претенцията е за договорна лихва за периода от 15.01.2016 година до 28.03.2016 година, като заявлението за незабавно изпълнение е подадено на 29.03.2016 година, а размерът е формиран чрез начисляване на договорна лихва върху целия размер на главницата, формирана от предсрочната изискуемост. За периода от 15.01.2016 година до 25.03.2016 година кредитът не е обявен за предсрочно изискуем, съобразно изложеното по-горе като прието за установено от първоинстанционния съд, че предсрочната изискуемост е настъпила на 25.03.2016 година и с оглед липсата на оплакване относно този факт. За периода след 25.03.2016 година, договорна лихва не се дължи върху целия размер на главницата по следните съображения: Kредиторът е упражнил потестативното си право с едностранно волеизявление да промени правната сфера на длъжника, като към тази дата изискуемо е цялото вземане по договора за кредит, поради което след тази дата облигационното правоотношение по договора се прекратява и страната не може да претендира договорна лихва.

Договорната лихва е възнаграждение, което банката получава за услугата по договора за банков кредит, което след като е обявен за предсрочно изискуем кредита не се дължи. Договорната лихва е възнаградителна и се дължи до датата, на която длъжникът реално изпълнява задълженията си по договора за банков кредит и е възнаграждение за банката за това, че е предоставила паричен ресурс на длъжника. Датата, на която кредита се обявява за предсрочно изискуем е момента, от който е настъпило пълно неизпълнение, поради което се претендира връщане на цялата сума и за банката не съществува вземане за договорна лихва, тъй като от този момент тя може да претендира връщане на цялата сума, ведно с обезщетение за забава, като това обезщетение не е договорената лихва.

Поради частично съвпадане на правните изводи на двете инстанции решението на Разградски окръжен съд, в частта, с която е признато за установено, в отношенията между страните, че Г.Т.А. и ”ЕР – МАКС” ЕООД дължат на „Банка ДСК” ЕАД сумата за разликата над 105 811.38 евро до 142192.70 евро главница, следва да бъде потвърдено, а за разликата над 142 192.70 евро до размера от 147 672.38 евро решението следва да бъде отменено, като вместо него постановено друго, с което искът бъде отхвърлен. Решението следва да бъде отменено и за претендираната лихвa в размер на 2178 евро за периода от 15.01.2016 година до 28.03.2016 година, като искът бъде отхвърлен.

Решението, в частта, с която е признато за установено, че дължат и сумата от 10806.01 лева разноски за заповедното производство следва да бъде обезсилено, а вместо него постановено друго с осъдителен диспозитив, съобразно разрешението, дадено с ТР 4/2013 година на ОСГТК на ВКС.

С оглед изхода на спора, съразмерно на уважената част на иска, дължимите разноски за заповедното производство са в размер на 10254.77 лева, поради което искането за присъждане на разноски в полза на „БАНКА ДСК“ ЕАД за разликата над 10254.77 лева до претендирания размер от 10806.01 лева следва да бъде отхвърлено.

С оглед изхода на спора разноските за първата инстанция са дължими, съобразно уважената част на иска в размер от 10193.09 лева, поради което решението, в тази му част следва да бъде потвърдено, а в частта за разликата над 10193.09 лева до претендирания размер от 10741.01 лева отменено.

Не е направено искане за присъждане на разноски от въззиваемата страна за въззивната инстанция, поради което такива не се присъждат.

Направено е искане от въззивника за присъждане на разноски, като представените доказателства са за заплатена държавна такса и депозит за вещо лице в общ размер на 2455.93 лева, като с оглед изхода на спора, съразмерно на отхвърлената част на иска, дължимите разноски са в размер на 427.04 лева.

По изложените съображения Варненският апелативен съд

Р Е Ш И:

ОБЕЗСИЛВА решение № 34/02.08.2016 г. по т.д.№ 53/2016 г. по описа на Окръжен съд – Разград, в ЧАСТТА, с която е признато за установено, че Г.Т.А. и ”ЕР – МАКС” ЕООД дължат на „Банка ДСК” ЕАД сумата от 10806.01 лева разноски за заповедното производство, като вместо него ПОСТАНОВЯВА

ОСЪЖДА Г.Т.А. и ”ЕР – МАКС” ЕООД да заплатят на „Банка ДСК” ЕАД сумата от 10254.77 лева, разноски за заповедното производство по ч.гр.д.614/2016 година по описа на РС-Разград, като ОТХВЪРЛЯ искането на „БАНКА ДСК“ ЕАД за разноски за разликата над 10254.77 лева до размера от 10806.01 лева.

ОТМЕНЯ решение № 34/02.08.2016 г. по т.д.№ 53/2016 г. по описа на Окръжен съд – Разград, в ЧАСТТА, с която е признато за установено, че Г.Т.А. и ”ЕР – МАКС” ЕООД дължат на „Банка ДСК” ЕАД сумата за разликата над 142 192.70 евро до размера от 147 672.38 главница по договор за кредит от 01.02.2008 година, ведно с лихва в размер на 2178 евро за периода от 15.01.2016 година до 28.03.2016 година, както и в ЧАСТТА, с която са осъдени да заплатят разноски за разликата над 10193.09 лева до размера от 10 741.01 лева, като вместо него ПОСТАНОВЯВА

ОТХВЪРЛЯ предявените от „Банка ДСК” ЕАД искове срещу Г.Т.А. и ”ЕР – МАКС” ЕООД за признаване за установено, че дължат на „Банка ДСК” ЕАД сумата за разликата над 142192.70 евро до размера от 147 672.38 главница по договор за кредит от 01.02.2008 година, както и лихва в размер на 2178 евро, за периода 15.01.2016 година до 28.03.2016 година, на осн. чл.422 ГПК.

ПОТВЪРЖДАВА решение № 34/02.08.2016 г. по т.д.№ 53/2016 г. по описа на Окръжен съд – Разград, в ЧАСТТА, с която е признато за установено, че Г.Т.А. и ”ЕР – МАКС” ЕООД дължат на „Банка ДСК” ЕАД сумата за разликата над 105 811.38 евро до 142192.70 евро главница, както и в частта, с която са осъдени да заплатят разноски в размер на 10580.70 лева.

ОСЪЖДА „БАНКА ДСК“ ЕАД да заплати на Г.Т.А. и ”ЕР – МАКС” ЕООД сумата от 427.04 лева разноски, на осн. чл.78, ал.3 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд в 1-месечен срок от получаване на съобщението до страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: