Р Е Ш Е Н И Е

№53

Разград

3.VІІ.2017г.

Разградски окръжен

година Град

2017

съд

5.VІ.

На Година

публично

РАЯ ЙОНЧЕВА

В заседание в следния състав:

Секретар:Дияна Георгиева ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

ИРИНА ГАНЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА

В. гражданско

2017

№125

дело по описа за година

за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №228/29.ХІІ.2016г. по гр.д.№417/2016г. на КРС, допълнено с Решение №50/4.ІV.2017г исковете, предявени като частични от Т. Х. П. против ОУ“Св.Паисий Хилендарски“, с.Равно, Община Кубрат са уважени, както следва :

1/На осн.чл.344 КТ като незаконосъобразна е отменена Заповед №ЛС-203/31.VІІІ.2016г за прекратяване на трудовото ѝ правоотношение;

2/ Възстановена е на заеманата до уволняването ѝ длъжност;

3/ На осн.чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.255 КТ работодателят е осъден със заплащане на 2 078,80лв., дължими в обезщетение на ищцата за времето, през което е останала без работа поради незаконното й уволняване. До първоначалният му размер от 3 837,78лв. искът за претендираното по чл.225 КТ обезщетение е отхвърлен като неоснователен и недоказан.

Като недоказани по основание и размер са отхвърлени предявените в условия на обективно кумулативно съединяване искове за:

- дължимо на осн. чл.216 КТ обезщетение за преместване в общ размер на 391,35лв. ;

-дължимо на осн.чл.215КТ обезщетение за командироване на 18.VІ. 2016г. в размер на 10,00лв.;

- дължимо на осн.чл.8 и чл.9 Н-ба №1/23.V.2014г. възстановяване на транспортни разходи в размер на 532, 41лв. и за дължими на осн.чл.86 ЗЗД, в обезщетение за забавеното им изплащане, 69,98лв.;

Като неоснователни и недоказани са отхвърлени предявените от Т. Х. П. против ОУ“Св.Паисий Хилендарски“, с.Равно, Община Кубрат искове по чл.71 ЗЗДсикр -за установяване на проявено към нея дискриминационно нарушение, и по чл.74 ЗЗДискр. -за обезщетяване на вреди, търпени в резултат на дискриминационното нарушение, съответно в размер на 400,00лв. за имуществени и на 2 800,00лв. за неимуществени вреди.

Недоволно, ответното ОУ“Св.Паисий Хилендарски“, с.Равно обжалва Решение №228/29.ХІІ.2016г. по гр.д.№417/2016г. на КРС В ЧАСТТА, с която съдът е признал уволнението за незаконно и е постановил отмяната му, възстановил ищцата на работа и присъдил дължимото ѝ се на осн. чл.225 КТ обезщетение за времето, в което е останала без работа поради признатото за незаконно уволнение. Позовавайки се на допуснати съществени процесуални нарушения, неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, работодателят моли за отмяна на решението в тези му части и за отхвърляне на предявените срещу него искове в цялост. Инкорпорираното в жалбата искане за изменение на решението в частта му за разноските с присъждане на такива по предявените и оттеглени в хода на делото искове, с допълнително постановеното по реда на чл.248 ГПК Решение №50/4.ІV.2017г. е оставено от първоинстанционния съд без разглеждане като недопустимо поради липса на приложен от страната списък с разноски по чл.80ГПК. Срещу постановеното в този смисъл доп. решение, няма постъпила от ОУ“Св.Паисий Хилендарски“ жалба.

Въззивникът ОУ“Св.Паисий Хилендарски“ моли за отмяна на Решение №228/29.ХІІ.2016г. по гр.д.№417/2016г. в обжалваните от него части и за постановяване на решение, с което в рамките на правомощията си въззивната инстанция да отхвърли така предявените срещу него искове като неоснователни и недоказани. С депозиран в срок на чл.263 ГПК отговор, оспорва основтелност на насрещно подадената от ищцата жалба и моли за потвърждаване на първоначалното, както и на допълнително постановеното по спора решение в частта,с която предявените срещу него искове са били отхвърлени като неоснователни и недоказани.

В с.з., представляван от директора си –г-жа Няголова и проц. представител по пълномощие –адв.М.Маринов, жалбоподателят ОУ“Св.Паисий Хилендарски“ заявява, че поддържа въведените с жалбата отменителни основания. Развива съображения в подкрепа на твърдението си за законосъобразност на предприетото по отношение на П. уволнение, позовавайки се на срочния характер на установените с нея трудови правоотношения. Претендира присъждане на доказано направени пред тази инстанция разноски за държавна такса.

В предоставен ѝ за това срок, ищцата се е възползвала от правото си на отговор, с който оспорва основателност на подадената от работодателя ѝ въззивна жалба. В срока по чл.263 ГПК е депозирала и насрещна жалба, с която иска отмяна на решението в частта, с която съдът е отхвърлил исковите й претенции за възстановяване на транспортни разходи в размер на 532, 41лв. и за претендирано на осн.чл.86 ЗЗД обезщетение за забавеното им изплащане, в размер на 69,98лв. Както и в частта, с която, приемайки за недоказано твърдението й за проявено срещу нея дискриминационно отношение, съдът е отхвърлил исковете за дължими ѝ се на осн.чл.74 ЗЗДискр. обезщетения, съответно в размер на 400,00лв. за имуществени и в размер на 2 800,00лв. за неимуществени вреди. С допълнително постановеното по реда на чл.248 ГПК Решение №50/4.ІV.2017г., съдът е отхвърлил иска й за установяване на осъществен към нея акт на дискриминация и е оставил без разглеждане искането й за изменение на решението в частта му за разноските като недопустимо, поради липса на приложен от страната списък с разноски по чл.80ГПК. С депозирана в срок жалба, въззивницата П. моли за отмяна на допълнително постановеното решение в частта, с която съдът е отхвърлил иска й по чл.71 ЗЗДискр.

В с.з., представлявана по пълномощие от своята майка-г-жа Р.П., въззивницата заявява, че поддържа жалбата си. Позовавайки се на неправилност и необоснованост, моли за отмяна на решенията в тези им части и за постановяване на решение, с което тези ѝ искови претенции, бъдат уважени на предявеното им основание и в пълен размер.

Като подадени в срок, при редовност от формална страна и от легитимиращи интерес от обжалването страни, жалбите са допустими.

Атакуваното решение е валидно, а в обжалваните си части и допустимо постановено.

Както при разглеждане на делото, така и при постановяване на решението, първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл. 131 и сл. ГПК и не е нарушил процесуалните правила, гарантиращи правото на участие и защита на страните. Правилно и съответно на търсената с исковете защита е разпределил доказателствената тежест, като в рамките на дължимото се по см. на чл.140 и сл. ГПК е възложил на всяка от страните, подлежащите на доказване от нея факти. Спорът е напълно изяснен от фактическа страна, с допустими по см. на ГПК доказателства, които поотделно и в съвкупността си сочат на относимост към подлежащите на доказване и правно релевантни за изхода на делото факти. Пред тази инстанция не се навеждат обстоятелства, внасящи различие в установената от РРС фактическа обстановка, която с препратка по чл.272 ГПК се споделя изцяло от настоящия съдебен състав.

Разгледана по същество, жалбата на ОУ“Св.Паисий Хилендарски“ е неоснователна. Съдът не установи релевираните с нея отменителни основания. Възведените правни изводи, досежно незаконосъобразността на предприетото по отношение на г-жа Т.П. уволнение, кореспондират с установените по делото факти и сочат на съответно прилагане на материалния закон. По делото е безспорно установено, че на 1.ІХ.2015г. между страните по делото са били установени трудови правоотношения, съгласно сключен между тях Трудов договор №ЛС-200, анексиран с Допълнителни споразумения №ЛС-34/7.Х.2015г., №ЛС-27.Х.2015 и №ЛС-91/30.ХІ.2015. Съгласно трудовия договор, до уволняването й на осн. чл.325, ал.1, т.13КТ, г-жа П. е заемала длъжността „учител прогимназиален тип“ – преподавател по „български език и литература”, с допълнително възложени й часове за преподаване на английски език. Във връзка с допълнително възложените й часове, както и за работа с деца със СОП, с подписване на допълнителните споразумения, към основното й възнаграждение е договорено и допълнително такова. В реквизит на подписания от страните трудов договор е отразено, че същият се сключва за срок до 31.VІІІ.2016г. Факт, на който работодателят позовава твърдението си за срочността на договора, а от там и за законосъобразност на предприетото по реда на чл.325, ал.1, т.3 КТ уволнение.

Установените с договора правоотношения се твърдят като прекратени с атакуваната в производството по чл.357 КТ Заповед №ЛС-203/31.VІІІ.2016г. на директора на ОУ“Св.Паисий Хилендарски“. В реквизит на заповедта, като основание за прекратяване на установените с П. трудови правоотношения е посочена разпоредбата на чл.325, ал.1, т.3 КТ. Като, срещу „причини за прекратяване на договора” е възпроизведена дадената в нормата словесна формулировка –„изтичане на уговорения срок”.

Въз основа на така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е обосновал правни изводи за основателност на предявените от ищцата искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ, които съдът изцяло споделя и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях. За да уважи предявените искове, КРС е приел, че по същество на спора, доказателствата по делото не покриват фактическия състав на визираното в заповедта основание за уволняването на въззивницата П..

В основание за уважаване на предявените по реда на чл.344 КТ искове, обосновано и съответно на приложимия закон КРС е приел, че заеманата от П. длъжност и характерът на осъществяваните от нея трудови функции, изключват твърдяната от работодателя й срочност на трудовия договор. В мотиви, позовавайки се на факта, че в тази си част, касаеща един основен за валидността му реквизит, тр. договор е сключен в противоречие с изискванията на чл.68, ал.3 и ал.4 КТ. От което, по силата на закона и съгл. предвиденото в чл.68, ал.5КТ, относимо към дата на предприетото по отношение на П. уволнение, процесният трудов договор е имал действие за неопределено време.

Условията, при които може да се сключи трудов договор за определен срок са изрично регламентирани в императивните разпоредби на чл. 68 КТ и страните са длъжни да се съобразяват с тях, като те не могат да се дерогират дори по изрична тяхна обща воля. С изменението на чл. 68 КТ с ДВ, бр. 25 от 2001 г., която редакция на разпоредбата е в сила към момента на възникване на процесното правоотношение, са създадени ограничения за сключване на трудов договор за определено време, като е прието, че то е допустимо единствено в две групи случаи, уредени в чл. 68, ал. 3 и ал. 4 КТ.

Съгласно чл. 68, ал. 3 КТ срочен трудов договор по ал. 1, т. 1 се сключва за изпълнение на временни, сезонни или краткотрайни работи и дейности, както и с новопостъпващи работници и служители в обявени в несъстоятелност или в ликвидация предприятия. В случая, както правилно е приел и първоинстанционният съд, не е налице посочената хипотеза, тъй като работодателят не е дружество, обявено в несъстоятелност или в производство по ликвидация, а и работата, която ищцата е следвало да извършва на длъжността "учител", а именно да осъществява училищното обучение на учениците, няма временен характер. Последният извод не се променя от обстоятелството, че училищното обучение е такова, за което в приложимия за периода подзаконов нормативен акт - Правилник за прилагане на закона за народната просвета /ППЗНП/, е предвидено да се организира в определени времеви интервали, а именно в учебни години и в учебни срокове. Организацията на работата на учителите в учебни години е с цел единствено да се обозначи наличието на цикличност в педагогическия процес - на учениците за определен период от време, в който за една учебна година се преподават определени знания, след което те преминават на следващо ниво на своето обучение - в по-горен клас, където се преподават различни знания. Работата на учителя обаче, не завършва с приключването на учебната година. Напротив, тя преминава в следващата учебна година и това й придава постоянен характер.

В рамките на учебната година се включва освен времето, през което учениците се обучават, така и това през което те ползват ваканции , което време за лицата, назначени на длъжност "учител", е работно и през което те са длъжни да изпълняват своите задължения включително такива по планиране и подготовка на учебния процес, които не са свързани с провеждането на занятия с учениците. Това също придава постоянен характер на учителската дейност и прави възражението на ответника за временния характер на заеманата от ищцата длъжност „учител" , напълно неоснователно. В този смисъл е и практиката на ВКС, постановена по реда на чл. 290 ГПК - Решение № 176 от 15.ІІІ.2010 г., постановено по гр. д. № 3022/2008 г. по описа на ВКС, III гр.о.

В процесния случай не се установява наличие и на визираните в чл. 68, ал. 4 КТ предпоставки. Който, в „изключение“ от правилото, предвижда възможност за сключване на срочен договор за работи и дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер. В § 1, т. 8 от ДР на КТ е дадена легална дефиниция на понятието "изключение" по смисъла на чл. 68, ал. 4 КТ, като е предвидено, че то е налице при конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер, съществуващи към момента на сключване на трудовия договор, посочени в него и обуславящи срочността му. В процесния случай работодателят нито твърди, нито доказва съществуването на обективни причини, които да могат да се квалифицират като изключение по смисъла на посочените разпоредби. Такива няма посочени, нито в сключения между страните на 1.ІХ.2015 трудов договор, нито в последващите го допълнителни споразумения. В него е налице единствено клауза, с която се определя срока, за който той ще обвързва страните, но не са изложени никакви причини, които са наложили сключването на договора като срочен.

Ето защо се налага крайния извод, че постигнатата между страните уговорка за срока на действие на процесния трудов договор е в нарушение на императивните разпоредбите на чл. 68, ал. 3 и 4 КТ, поради което следва да се приеме, че по силата на чл. 68, ал. 5 КТ срочният трудов договор, се е трансформирал в такъв за неопределено време.

По правило законността на уволнението се оценява с оглед наличие на основанието за уволнение към момента на извършването му. В обобщение, изложеното по горе обосновава от правна страна извод, че на посоченото в процесната заповед основание, уволнението е незаконосъобразно, защото към дата на постановяването й, отношенията между страните по регл. на чл.68, ал.5 КТ са били с безсрочен характер.

На посоченото в процесната заповед основание, уволнението е незаконно. Предявеният в този смисъл иск по чл.344КТ е основателен и доказан. От което се следва извод за основателността и на акцесорно предявените искове по ал.1, т.2 и т.3 във р. с чл.225 КТ. Размерът на дължимото обезщетение е установен с приетото от страните и съда експертно заключение.

Постановено в този смисъл, тази му част Решението на КРС следва да бъде потвърдено като правилно, обосновано и законосъобразно.

По жалбата на г-жа Т.П.: При извършената в предметния й обхват проверка, в този си състав съдът не установи релевираните с нея основания за незаконосъобразност и неправилност на решението, с което са отхвърлени претенциите на ищцата.По делото е безспорно установено, че като работещ на трудов договор учител, същата е член на училищния педагогически състав.

Трудовото правоотношение между страните е установено като такова при действие на НАРЕДБА № 1/ 23.V.2014 г. за условията и реда за възстановяване на част от транспортните разходи на педагогическия персонал в детските градини, училищата и обслужващите звена(отменен 01.І.2017 г.) . Според която и съгласно предвиденото в чл. 40в на приложимия за периода Закон за народната просвета, в право на членовете на педагогическия персонал, работещи по трудов договор в държавни или общински учебни заведения, в случай, че живеят в населено място различно от местоработата им, е предвидена възможност да възстановят част от разходите си за транспорт от местоживеенето им до местоработата и обратно, при условия и по ред, определени в наредба на министъра на образованието и науката, съгласувано с министъра на финансите. Като удостоверяването на тези разходи е предвидено в зависимост от това как се придвижвали - с обществен транспорт или с личното си превозно средство.

Както в ЗНП(отм.), така и в цитираната Наредба, заплащането на транспортните разходи не е предвидено изрично и императивно в задължение на работодателя. Съгласно предвиденото в чл..127, ал.1 КТ, то би било дължимо от работодателя, респ. от него би се следвала отговорност за неизпълнението му, само ако в условия на равнопоставеност е било предвидено от страните като условие при сключването на трудовия договор. Или, ако при действие на трудовото правоотношение то е било изрично и писмено заявено, респ. удостоверено от учителя по предвидения за това в наредбата ред.

От реквизитите на процесния договор не следва извод за така постигната от страните договорка. По смисъла на § 2. (1) от НАРЕДБА № 1/ 23.V.2014 г., лицата от педагогическия персонал, отговарящи на изискванията на наредбата, трябва да подадат заявления за възстановяване на част от транспортните си разходи , щото да ангажират отговорността на работодателя си с тяхното плащане. Като в духа и смисъл на наредбата, предвиждаща заплащането на тези разходи за периоди , не по дълги от два месеца, се следва извод, че тяхното удостоверяване е било дължимо от учителя периодично. Ищцата не доказава да е заявила и удостоверила това си право пред работодателя си при действие на трудовото й правоотношение.

Изхождайки от безспорно установения по делото факт, че при сключване на тр. договор, както и при действието му, страните не са ангажирали отговорността на работодателя с такава престация, КРС обосновано е приел, че предявеният на това основание иск е недоказан. В тази си част, като правилно, фактически и правно обосновано от установените по делото факти, решението следва да бъде потвърдено.

В хода на делото и преди развилото се по реда на чл.140 ГПК производство, ищцата е сезирала КРС и с предявени в условията на обективното им съединяване искове по чл.71 и чл.74 ЗЗискр., визирайки настъпил на 11.Х.2016г.- след дата на първоначално подадената от нея искова молба, акт на пряко проявено към нея дискриминационно отношение. За каквото, съгласно заявените в обстоятелствена част на молбата факти, същата приема поставянето й в по неблагоприятно/неравностойно положение от останалите служители в училището с дадената й от работодателя оценка при начисляване следващото се към заплатата й за м. ІХ.2016г. допълнително възнаграждение. Счита, че при упражняване на субективното си право за преценка на работата й, давайки и 30 точки при максимален брой 100, работодателят е нарушил правото й на равно третиране с останалите служители, основано на етнически принцип, образование и квалификация, семейно и социално положение. Като обективен критерий на проявената към нея дискриминация изтъква неотчитането на двете й висши образования, обстоятелството, че са й били възложени и е приела да изпълнява функции с преподаване на английски език, за какъвто няма специалност, че при точкуването не е отчетена реалната й натовареност и реализираните при работа с децата постижения.

Относимо на заявените в обстоятелствена част на исковата молба факти, в петитум на същата жалбоподателката е волеизявила изрично, че предявява в условията на обективно съединяване иска по чл.71, ал.1, т.1ЗЗДскр.- за установим по съдебен ред акт на „пряка дискриминация“ и по ч.74 във вр. с чл.71, т.3-за обезвреда на имуществени и неимуществени, търпени в резултат на дискриминационния акт-неравно третиране при определяне размера на дължимото й се доп. тр. възнаграждение. Като по фактически си състав , вторият от исковете намира основание и в института на непозволеното увреждане, регл.в разпоредбите на чл.49 във вр. с чл.45 ЗЗД(безвиновна отговорност на работодател за причинени от негов служител/работник вреди при изпълнение на възложени му задачи и функции). Предявяването на втория от исковете не дерогира интереса от търсената по реда на чл.71, ал.1, т.1 ЗЗДскр защита като абсолютна процесуална предпоставка за неговата допустимост. В този смисъл е и постановеното по реда на чл.290 ГПК Решение № 39/10.ІV.2017 г. на ВКС по гр. д. № 3165/2016 г., III г. о., ГК.

При всички положения,след като е бил сезиран и с двата иска, съдът дължи произнасяне в диспозитив на решението си, независимо дали крайният му извод касае тяхната допустимост или основателност.

При така заявената защита и с оглед изричната разпоредба на чл. 9ЗЗДискр, в тежест на ищцата е да докаже фактите, въз основа на които може основателно да се предположи, че тя е жертва на дискриминация. Само в този случай законът възлага доказателствената тежест на ответника да установи обратното, а именно, че правото на равно третиране на ищеца в конкретния случай не е нарушено. Факта, че в конкретния процес ищцата не е изпълнила възложената и от закона доказателствена тежест, е достатъчно основание за постановяване на отхвърлителен резултат по предявения иск. В този смисъл е и задължителната за съдилищата практика, намерила израз в решение №511/27.VІІ.2010 г. по гр. д. № 587/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о, Решение № 153/14.VІ.2010 г. по гр. д. № 6/2009 г. на ВКС, ГК, III г. о., Решение № 1002/7.І.2010 г. по гр. д. № 3800/2008 г., Решение № 115/2.VІІІ.2012 г по гр. д. № 626/2012 г., Решение № 62/19.VІ.2014 г., постановено по гр. д. № 3920/2013 г. и Решение № 183/8.VІ.2013 г по гр. д. № 7381/2014 г., последните четири по описа на ВКС, ГК, IV г. о.,

Както правилно е приел първоинстанционният съд, от събраните по делото доказателства не следва извод за необективно предприет от работодателя подход при оценяване на жалбоподателката, поради различната й етническа принадлежност, социален статус и образователен ценз от тези на останалите членове на педагогческия състав. Което би обусловило вероятна основателност на твърденията й, че е жертва на дискриминация. На второ място, не е доказано по-неблагоприятно третиране на същата в сравнение с другите учители. Обстоятелството, че и е дадена по ниска оценка, само по себе си не може да се приеме като неравностойно третиране, доколкото всички учители са били подложени на такава при едни и същи и предварително обявени критерии. Т.е., от доказателствата по делото се следва за установено, че при поведеното оценяване на учителите, работодателят се е съобразил с императивното правило на чл.14ЗЗДискр.п Съгласно което, работодателят осигурява равно възнаграждение за еднакъв или равностоен труд, при еднакви критериите за оценка на труда при определяне на трудовите възнаграждения и оценката на трудовото изпълнение, според нормативно установените за това правила и без оглед на признаците по чл. 4, ал. 1 от ЗЗДискр.

За да е налице дискриминация е необходимо да е налице обективно съществуващ недопустим правен резултат, вследствие на действие по чл. 4 от ЗЗДискр, без да е необходимо то да е съзнателно или умишлено. Както се посочи по-горе, сам по себе си фактът на дадената й по ниска оценка, отразила се и върху размера на допълнителното й трудово възнаграждение, не е достатъчен, за да се приеме че е налице вероятност за дискриминация. Наличието на този признак не означава, че даденото й от работодателя оценка се дължи и има причинна връзка с признак, определящ действието като дискриминационно, а не само да други обстоятелства, които не са във връзка с него. Предвид на това не са установени факти, които да обосноват вероятност за наличието на дискриминация.

Настоящата инстанция намира, че първоинстанционният съд е формирал вътрешното си убеждение като е обсъдил поотделно и в тяхната съвкупност всички релевантни за спора доказателства. В тази своя дейност той е свободен да преценява убедителността на свидетелските показания. В случая КРС се е мотивирал защо счита, че показанията на св. Иванов не установяват твърдяните от жалбоподателката признаци на дискриминирането й на посочените от нея признаци. Показанията му възпроизвеждат споделени му от ищцата факти, които тя е приела за проява на тенденциозно отношение на работодателя й за период, значително преди факта, който същата е въвела в предмет на иска по чл.71 ЗЗДискр.

С оглед на така изложените съображения и съобразно разпоредбата на чл. 272 ГПК РОС намира, че обжалваното решение е правилно и следва да се остави в сила. Първоинстанционният съд, като не е установил нарушение по ЗЗДискр, правилно е приел, че на жалбоподателката не се дължи и обезщетение за причинени вреди от неравно третиране. В конкретния случай именно точното тълкуване на понятията "дискриминация" и "неравно третиране" е дало основание на съда да отхвърли предявения иск.

По изложените съображения РОС

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №228/29.ХІІ.2016г. И допълващото го Решение №50/4.ІV.2017г по гр.д.№417/2016г. на КРС.

Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.

Към дата на обявяването му, решението не е подписано от член съдия Ганева поради счупване на дясна ръка.

Председател:

ДГ