Р Е Ш Е Н И Е

№58

Разград

21.VІІ.2017

Разградски окръжен

година Град

2017

съд

19.VІ.

ПУБЛИЧНО

На Година

РАЯ ЙОНЧЕВА

В заседание в състав:

Секретар:Н.Реджебова ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ВАЛЕНТИНА ДИМИТРОВА

ИРИНА ГАНЕВА

ЧЛЕНОВЕ:

Като разгледа докладваното от съдия Йончева

в. гр.

2017

№138

дело по описа за година

за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Образувано е по жалба на Л.П.Т., подадена чрез процесуално представляващият го по пълномощие –адв.Ж.Чобанов против Решение №93/5.ІV.2017г. по гр.д.№655/2015г. по описа на ИРС, с което на осн. чл.362, ал.2 ГПК постановеното по делото Решение №51/2.VІІ.2016г. е обезсилено в частта, с която сключеният между него и Д.Д. предварителен договор е бил обявен за окончателен на осн.чл.362 във вр. с чл.19, ал.3 ЗЗД. В производство по реда на чл.193 ГПК съдът е признал за недоказано оспорването на приета като доказателство служебна бележка от 31.VІІІ.2016г. на пощенска станция Исперих.

Позовавайки се на незаконосъобразност, неправилност и необоснованост на решението, жалбоподателят моли за неговата отмяна и за постановяване на ново такова, с което съдът да остави без уважение искането на насрещната страна за обезсилване на акта, обявяващ сключения между тях предварителен договор за окончателен. Твърди доказаност на извършеното от него плащане за покриване цената на имота.

При редовност в призоваването , въззивникът не се явява в насроченото по същество на жалбата му с.з. Чрез процесуалният си представител развива съображения в подкрепа на релевираните с жалбата отменителни основания. Счита, че за да обезсили , ползващото го решение за обявяването на предварителния договор за окончателен, първоинстанционният съд е приложил незаконосъобразно института на чл.97ЗЗД. намира същия за неотносим към предмета на спора, респ. към установените по делото факти. Счита, че при доказана обективна невъзможност да изпълни задължението си в срок по независещи от волята му причини, обезсилването на решението по обявяването на предварителния договор за окончателен е незаконосъобразно и следва да бъде отменено. Като съображение за наличие на обективни причини, препятстващи дължимото от него изпълнение, освен поставящото го в невъзможност поведение на кредитора, жабоподателят сочи и невъзможността за депозиране на паричната сума в банкови институции, поради отказа им да откриват на сметки на трето лице.

В законоустановения и предоставен им за това срок, насрещните по жалбата страни са се възползвали от правото си на отговор , с подаване на който са оспорили същата като неоснователна. Молят за потвърждаване на обжалваното решение като правилно, обосновано и законосъобразно постановен съдебен акт.

При редовност в призоваването, въззиваемите Д.Д. и И. И., не се явява и не изпраща свой представител за насроченото по същество на жалбата с.з.

Като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, жалбата е допустима.

Разгледана по същество е неоснователна. Решението на първоинстанционния съд е валидно и процесуално допустимо, а като постановено по същество на действително търсената по реда на чл.362(2)ГПК защита, същото е правилно, обосновано и законосъобразно.

Фактическата обстановка по делото е всестранно изяснена и се споделя напълно от състава на въззивната инстанция. Релевантните за делото факти са обосновано установени от първоинстанциония съд. С жалбата не се въвежда спор по фактите, а по законосъобразността на съобразяването им към фактическия състав на чл.97 ЗЗД. Поради което и на основание чл. 272 ГПК, съдът препраща към фактическите изводи на ИРС и те стават неразделна част от настоящите мотиви.

При постановяването на решението, първоинстанционният съд се е произнесъл по предмета на делото след цялостна преценка на фактическия и доказателствен материал. Обсъдени подробно, представените по делото писмени и гласни доказателства, обосновават в своята относимост извод за основателност на искането, предявено от въззивемия , в качеството му на продавач по предварителен договор, за обезсилване на постановеното по реда на чл.19, а.3 ЗЗД решение за обявяване на този договор за окончателен поради, обективирано от страна на въззивника, неизпълнение на възложеното му със същия съдебен акт задължение за заплащане цената на имота. Постановени в този смисъл, правните изводи на ИРС са законосъобразни и на основание чл. 272 ГПК, съдът препраща към тях и те стават неразделна част от настоящите мотиви.

Като в допълнение и с оглед дължимото в отговор на възведените с жалбата възражения, в този си състав съдът съобрази:

На 17.ІІ.2015г. между въззиваемия Д., кат продавач и въззивника Т., като купувач, е сключен предварителен договор за продажба на недвижим имот.

По предявен от купувача по сделката иск по чл.19, ал.3 ЗЗД, обективно съединен с иск по чл.135 ЗЗД, на производство пред ИРС е било образувано гр. д. 655/2015г. С постановеното по делото Решение №251/2.VІІ.2016г. състав на ИРС уважава предявеният на осн.чл.19, ал.3 ЗЗД иск като обявява сключеният между страните предварителен договора за окончателен. При хипотеза на чл.362, ал. 1 ГПК, приемайки, че ищецът-купувач по сделката има насрещно и непогасено до дата на решението задължение за заплащане цената на придобития имот, съдът постановил заместващото окончателния договор решение , при условие същият да изпълни това си задължение. В диспозитив на решението е постановено, че в двуседмичен срок от влизането му в сила, ищецът Т. следва да заплати на продавачите 5 300,00лв., договорени по предварителния договор като цена на имота. Като същият е предупреден изрично, че при неизпълнение на така вмененото му задължение в срок, по искане на ответниците, решението за обявяване на договора за окончателен ще бъде обезсилено от съда.

Като необжалвано, постановеното в този смисъл решение е влязло в сила на 26.VІІ.2016г. Считано от тази дата, срокът за изпълнение на задължението за заплащане цената на имота изтича на 9.VІІІ.2016г.(вторник, присъствен ден).

От доказателствата, както и от процесуално заявеното от въззивника поведение, по делото се следва за установено, че реално същият е предприел действия по изпълнение на задължението си за заплащане цената на имота на 9.VІІІ.2016г.-последният ден от предоставения му за това срок, който по императив на закона е преклузивен. Законодателно е предвидено, че този срок е разумен и достатъчен, щото страната да изпълни задължението си.

Действително, както се твърди и във въззивната жалба, сам по себе си фактът, че изпълнението е предприето едва в последния ден на срока, няма значението на обвързващо го с последиците на чл.362 ГПК обстоятелство. Обсъдена, обаче, в съвкупността на останалите, установени и правно значими за изхода на делото обстоятелства, преценката му да не се възползва от възможността да изпълни задължението си в целия, предоставен му за това от закона срок, а едва на датата на изтичането му, поставя длъжника в ситуация да не може да отреагира на препятстващите изпълнението му обективни причини. Самият той не сочи на обективни причини, наложили изпълнението едва в последната дата от срока. Още повече, че в приложената като доказателство на л.7 от делото нот.покана, същият е заявил готовност да изплати цялата дължима по предварителния договор сума още на 28.VІІ.2015г. Подчертаването на факта, че същият предприема изпълнението в последния възможен за това ден е дотолкова, доколкото след тази дата-9.VІІ.2016г. настъпва предвидената в чл.362 преклузия, позволяваща на кредитора да поиска обезсилване на заместващото окончателния договор решение. По правилото на чл.65 и сл. ЗЗД , кредиторът не може да бъде принуден да приеме изпълнение, предприето последващо на настъпила по см. на чл.362 ГПК преклузия.

За да уважи искането на въззиваемия Д. и да обезсили заместващото окончателния договор решение, от фактическа страна първоинстанционният съд е приел, че на дата на постановения с това решение падеж, въззивникът е предприел действия по изпълнение на задължението си, опитвайки се да предаде сумата лично и на ръка/в брой на въззиваемия Д., както и чрез пощенски запис. По делото не се спори, че сумата не е била приета от последния. От правна страна, това поведение на кредитора по вземането обосновано е квалифицирано от първостепенния съд като елемент от фактическия състав на чл.95ЗЗД -неоправдан отказ за приемане на предложеното му от длъжника изпълнение, което го обвързва с предвидената в тази норма отговорност за забава.

Разпоредбата на чл. 95 ЗЗД урежда случаите, в които кредиторът на едно носимо парично вземане изпада в забава: когато не оказва необходимото съдействие и когато неоправдано не приема престацията. За да е налице първата хипотеза, то следва изпълнението на длъжника да е поставено в зависимост от определено действие на кредитора без осъществяването, на което е невъзможно да бъде изпълнено, а втората хипотеза предполага предлагане на изпълнение от страна на длъжника и неоснователното му неприемане от кредитора.

Когато дължимата престация е парична, както е в случая, кредиторът изпада в забава, когато е отказал получаването й. Но, за да се освободи от задължението си, след като счита, че кредиторът е изпаднал в забава, длъжникът задължително следва да осъществи изпълнение на паричната престация по начина, указан в нормата на чл. 97, ал. 1 ЗЗД. Пари, ценни книги и ценности трябва да бъдат оставени в банка по местоизпълнението - арг. чл. 97, ал. 1 ЗЗД. Като в този случай, за да се освободи от задължението си длъжникът следва и да уведоми за това кредитора. Следователно, паричното задължение като носимо обуславя определено поведение на длъжника, което го освобождава от задължението, а именно - внасянето на парите в банка по местоизпълнението, с оглед възможността за депозиране на пари в полза на лице различно от вносителя и уведомяване на кредитора за това. Само тогава, при липса на изпълнение от насрещната страна е налице възможност за прилагане на чл.96, ал.1 ЗЗД. В този смисъл е последователната и задължителна за съдилищата практика на ВКС по чл.290 ГПК. С която, постановявайки обезсилването на решението по чл.362 ГПК, първоинстанционният съд се е съобразил(вж.Р.№28/14.ІІІ.2009 по т.д. №497/2008,І т.о.ВКС; Р.№134/25.VІ.2014 по гр.д №6886/2013, ІІІ г.о. на ВКС и др.) .

Както в хода на първоинстанционното производство, така и във въззивното, в защита на своята изправност, жалбоподателят твърди, че към днешна дата, предвиденият в чл.97 ЗЗД способ за изпълнение на парична престация е обективно невъзможно поради прилагана от банковите институции забрана, респ. отказ за откриване на банкови см/ки на името на трети лица. В тази връзка, едва пред възивната инстанция депозира две банкови референции, с които на запитването на въззивника, съответните кредитни институции го информират за реда, по който според Общите им условия се следва откриване на см/ка, както и за правото им да откажат откриване на такава . Подчертано в двете референции е, че възможността за отказ е предвидена в Общите им условия за платежни услуги. Не се позовават на законова норма, от която безусловно да следва извод, че за кредитните институции съществува забрана за откриване на см/ки в полза на трети лица. От което пък да следва, че като обща разпоредба, нормата на чл.97 ЗЗД е неприложима поради колизията й с норма в специален закон.

В отговор на така въведения от въззивника предмет на спор, при справка с действащата нормативна уредба, съдът установи, че нормата на чл. 36 и сл. от Закона за платежните услуги и платежните системи изрично предвижда възможност за откриване на еднократна сметка в полза на трето лице. Като в цитирания нормативен акт(вж.чл.73у и сл., чл.127 и сл.) , с препратка към Закона за защита на личните данни(ЗЛД) и Закона за мерките за изпиране на пари(ЗМИП), в право на кредитната институция като доставчик на такива услуги е предвидена възможност да откаже откриване на такава сметка. Предвиден е формален ред за постановяване на такъв отказ, както и възможност за потребителя на услугата да възрази и оспори отказа. Доказателства, от които да следва за установено, че въззивникът е получил отказ за откриване на сметка на името на въззиваемият Д., по делото не са представени.

Невъзможността за откриване на банкова сметка ***-титуляр, без изрично писмено съгласие на лицето-титуляр на сметките, е въведена в основание за отказ на банките да откриват такива сметки с влизане в сила на Закона за защита на личните данни(ЗЛД) и Закона за мерките за изпиране на пари(ЗМИП), с цел защита на подлежащите на обработка лични данни. Като според чл.4, ал.1, т.3 от ЗЗЛД, обработката на лични данни без съгласие на физическото лице се допуска, в случай че обработването е необходимо за изпълнение на задължения по договор, по който физическото лице, за което се отнасят данните, е страна, както и за предприети от него действия по подготовка за сключването на договора. Съдът намира, че при тази хипотеза законодателят е имал предвид именно случаите, в които длъжникът по едно носимо парично задължение е препятстван при изпълнението му поради забава на кредитора.

В обобщение на казаното, съдът намира, че въведеното от въззивника твърдение за невъзможност да се освободи от задължението, с депозиране на процесната сума по см/ка на кредитора поради отказ на банките да сторят това, е неоснователно и не намира опора в доказателствата и в законовата уредба. Неизпълнението на вменената му с решението по чл.362, ал.1ГПК насрещна престация в законовия срок, не се дължи на обективни причини, а на такива от субективен характер. По делото е безспорно установено, че на дата на падежа, същият не е депозирал задължението си в банка. Поради което и при изрично направеното от кредитора искане, на осн.чл.362 ГПК съдът е обезсилил решението, заместващо окончателния договор за придобиване на процесния недвижи имот.

Постановено в този смисъл, решенето на ИРС е правилно, обосновано и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

По изложените мотиви и на осн. чл.272 ГПК, Съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №93/5.ІV.2017г. по гр.д.№655/2015г. по описа на ИРС.

Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.