РЕШЕНИЕ

№ 86 / 3.11.2017г., гр.Разград

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд Разград

На девети октомври, две хиляди и седемнадесета година

В публичното съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА

ДИЛЯНА НИКОЛОВА

Секретар: М.Н.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от съдия Ирина Ганева

ВГрД № 218 по описа на съда за 2017г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е с правно основание чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Д.Ф.Р., подадена чрез пълномощник, против решение № 196 / 21.07.2017г. по гр.д. № 805 / 2017г. по описа на РС Разград, в частта, с която са оставени без разглеждане исковете за поправка на заеманата от него длъжност и за поправка на основанието за уволнение, признато е за установено в отношенията между страните, че датата на прекратяване на трудовото правоотношение е 21.03.2017г., отхвърлен е искът за заплащане на командировъчни разходи в размер 5 711,01лв. за месеците декември, 2016г., януари, 2017г. и февруари, 2017г., ведно със законната лихва и е оставен без разглеждане искът за заплащане на командировъчни разходи за периода 16.10.2016г. – 30.11.2016г., отхвърлен е искът за заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие в претендиран размер от 600лв., постановено е предварително изпълнение на решението в частта за присъдените трудово възнаграждение и лихви върху същото и е отхвърлено възражението на ответника за прихващане на сумата 1 597лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди при условията на пълна имуществена отговорност. Жалбоподателят се позовава на нарушения на процесуалния и материалния закон и моли въззивния съд да отмени решението в обжалваните части, като вместо това постанови ново, с което уважи в цялост предявените от него искове. В съдебно заседание поддържа въззивната жалба.

Постъпил е отговор на въззивната жалба от „Арон логистик“ООД, представляван от управителя Д.Велинов, подаден чрез пълномощник, в който се изразява становище за неоснователност на въззивната жалба.

Депозирана е и въззивна жалба от „Арон логистик“ООД, представляван от управителя Д.В., подадена чрез пълномощник, против горното решение в частта, с която уволнението на Д.Р. е признато за незаконно и е отменено. Жалбоподателят навежда доводи за незаконосъобразност на съдебния акт в обжалваната от него част и моли въззивния съд да го отмени, като вместо него постанови ново решение, с което да отхвърли предявения иск. В съдебно заседание жалбата и писмения отговор на жалбата на насрещната страна се поддържат от явилия се процесуален представител на „Арон логистик“ООД.

Д.Ф.Р. не е подал писмен отговор на въззивната жалба на „Арон логистик“ООД.

Съдът, след преценка на събраните доказателства и становищата на страните, констатира следната фактическа обстановка: Страните сключили трудов договор № 17 / 12.09.2016г., по силата на който ищецът бил назначен на длъжност шофьор, товарен автомобил (международни превози), при пълно работно време от 8 часа, с основно месечно трудово възнаграждение в размер на 463.00 лв. 

Със заповед № 3 / 1.03.2017 г., издадена от управителя на „Арон логистик“ООД, на Д.Р. е наложено наказание дисциплинарно уволнение, на основание чл.187 т.1 и 9, чл.190 ал.1 т.2 и 4 КТ. Като нарушения на трудовата дисциплина са посочени следните обстоятелства: Не се е явил на работа на 16 и 17.02.2017г.; При отчитане на извършени от него курсове отчита завишен разход на дизелово гориво. Върху заповедта е извършено отбелязване, че е връчена на работника на 21.03.2017г. Липсва подпис на последния. Видно от известие за доставяне, същата е връчена ищеца на 3.04.2017г. по пощата. С втора заповед № 21 / 1.03.2017г. трудовото правоотношение между страните е прекратено, на основание чл.330 ал.1 т. 6 КТ. В заповедта е посочено, че прекратяването на трудовото правоотношение е считано от 1.03.2017г. Заповедта е връчена на ищеца на 21.03.2017г. срещу подпис. Работодателят е страната в процеса, носеща доказателствената тежест за установяване законосъобразността на проведената дисциплинарна процедура. Същият обаче не ангажира доказателства, че е изпълнил задължението си преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Разпитаната св.К. С. – ръководител транспорт при работодателя, обяснява, че на 9.03.2017г. е извикала ищеца заедно с други работници, за да ги уведоми, че трудовите правоотношения с тях ще бъдат прекратени по взаимно съгласие. Ищецът изразил несъгласие. Представил болничен лист. Свидетелката им казала за констатиран преразход на гориво, но не във връзка с налагане на дисциплинарно наказание, а като повод за забавяне на част от плащанията, докато не се изяснят причините за преразхода. След отказа на ищеца да прекрати трудовия договор по взаимно съгласие, св.Събева подготвила чрез счетоводителя заповед за дисциплинарно уволнение поради неявяването му на работа и изпратила по поща обяснения защо уволняват дисциплинарно ищеца и друг работник. Горните гласни доказателства не установяват изпълнение на задължението на работодателя по чл.193 ал.1 КТ. Други доказателства в този смисъл липсват.

След извършена справка в трудовата книжка на работника, извършена в съдебно заседание от въззивния съд на 9.10.2017г., се установява, че е посочена дата на прекратяване на трудовото правоотношение 21.03.2017г. и основание за прекратяване чл.330 ал.1 т.6 КТ (допусната е техническа грешка, доколкото т.6 се намира в ал.2, а не в ал.1 на чл.330 КТ).

Във връзка с предявения иск за осъждане на работодателя за заплащане на командировъчни пари, въззивният съд констатира, че първоначално претенцията е била за месеците декември, 2016г., януари, 2017г. и февруари, 2017г. в общ размер 2 000лв. Впоследствие, в проведеното съдебно заседание районният съд е допуснал изменение на иска, изразяващо се в увеличаване на размера от 2 000лв. на 5 711,01лв. При това положение, съдът е обвързан с разглеждане на претенцията единствено в периода от 1.12.2016г. до 28.02.2017г. Извън преценката по същество на предявения иск остава периодът от 16.10.2016г. (в обжалваното решение е допусната очевидна фактическа грешка, като е посочена дата 16.01.2016г.) до 30.11.2016г., на който се позовава ищецът в писмената защита. Тази претенция не е предявена по надлежния ред, не отговаря на предпоставките на чл.214 ал.1 ГПК, поради което районният съд е отказал законосъобразно нейното разглеждане. В тази част решението следва да бъде потвърдено.

По същество на предявената претенция, от събрания доказателствен материал се установява, че работодателят е приел със заповед № 13 / 1.10.2016г. да изплаща командировъчни пари на шофьорите за времето на изпълнение на международни курсове за товарни превози, съобразно изминаните километри, а именно 0,20лв. на километър. С последваща заповед № 1 / 3.01.2017г. същият е определил командировъчни пари на шофьорите за времето на изпълнение на международни курсове за товарни превози 60лв. на ден за курсовете между България, Турция и Румъния и само за дните с пробег.

За м.декември, 2016г. Д.Р. е бил командирован в чужбина три пъти. Със заповед за командировка в чужбина № 101 / 4.12.2016г., ответникът е командировал ищеца до Турция и Беларус за периода от 16.10.2016г. до 03.12.2016г., с дневни пари 0.20 лв. на километър, като за изминалия пробег от  7 892 км. е определена сумата 1 578,40лв.

Със заповед за командировка в чужбина № 102 / 12.12.2016г., ответникът е командировал ищеца до Турция за периода от 5.12.2016г. до 11.12.2016г., с дневни пари 0.20 лв. на километър, като за изминалия пробег от  1 631 км., е определена сумата  326 лв.

Със заповед за командировка в чужбина № 104 / 29.12.2016г., ответникът е командировал ищеца до Турция за периода от 20.12.2016 г. до 28.12.2016 г., с дневни пари 0.20 лв. на километър, като за изминалия пробег от 2 080 км., е определена сумата 416 лв.

По трите заповеди дните в командировка за м.декември, 2016г., са 19.

От заключението на вещото лице по назначената ССЕ се установява, че за периода от 1.12.2016г. до 31.12.2016г. ищецът е изминал пробег от 4 511км., за който му се дължат 902,20лв., съобразно издадената от работодателя заповед № 13 / 1.10.2016г. Работодателят е изплатил на работника сумата 1 432лв.

За м.януари, 2017г. Д.Р. е бил командирован в чужбина три пъти. Със заповед за командировка в чужбина № 106 / 15.01.2017г., ответникът е командировал ищеца до Турция за периода от 4.01.2017г. до 14.01.2017г., с дневни пари 60 лв., като е посочил, че същите се изплащат за 8 дни – общо 480лв., съгласно заповед № 1/ 3.01.2017г., с която е определил, че  дневните командировъчни пари от 60 лв. на ден се дължат само за дни с пробег.

Със заповед за командировка в чужбина № 108 / 26.01.2017г., ответникът е командировал ищеца до Турция и Румъния  за периода от 16.01.2017г. до 25.01.2017г., с дневни пари 60 лв., за 4 дни – общо 240 лв., съгласно заповед № 1 / 3.01.2017г., само за дните с осъществен пробег.

Със заповед за командировка в чужбина № 109 / 1.02.2017г., ответникът е командировал ищеца до Турция и Румъния  за периода от 26.01.2017г. до 31.01.2017г., с дневни пари 60 лв., за 4 дни – общо 240 лв., съгласно заповед № 1 / 3.01.2017г., само за дните с осъществен пробег.

По трите заповеди дните в командировка за м.януари, 2017г., са 27.

От заключението на вещото лице по назначената ССЕ се установява, че за периода от 1.01.2017г. до 31.01.2017г. ищецът е изминал пробег от 4 241км., за който му се дължат 848,20лв., при изчислени 0,20лв. на километър. Работодателят е изплатил на работника сумата 1 250лв.

За м.февруари, 2017г. ищецът е бил командирован със заповед за командировка в чужбина № 111 / 16.02.2017г., до Турция и Румъния  за периода от 5.02.2017г. до 15.02.2017г., с дневни пари 60 лв., за 8 дни – общо 480 лв., съгласно заповед № 1 / 3.01.2017г., само за дните с осъществен пробег.

Дните в командировка за м.февруари, 2017г., са 11.

От заключението на вещото лице по назначената ССЕ се установява, че за периода от 1.02.2017г. до 28.02.2017г. ищецът е изминал пробег от 2 582км., за който му се дължат 516,40лв., при изчислени 0,20лв. на километър. Работодателят е изплатил на работника сумата 1 138,89лв.

При така установената обстановка, относима към наведените от страните оплаквания в депозираните въззивни жалби, съдът направи следните правни изводи в рамките на установените в чл.269 ГПК правомощия:

Предявеният от Д.Р. иск за поправка на заеманата длъжност от шофьор товарен автомобил (международни превози) на шофьор тежкотоварен автомобил 12 и повече тона следва да бъде преценен като установителен иск по чл.357 КТ относно съществуването на трудовото правоотношение. Предвид тази специална правна норма и доколкото наименованието на заеманата длъжност е елемент от съдържанието на трудовия договор, съгл. чл.66 ал.1 т.2 КТ, предявеният от ищеца иск следва да се квалифицира като такъв по чл.357 КТ за признаване за установено, че един от съществените компоненти на съществуващото трудово правоотношение (наименованието на заеманата длъжност) не е този, уговорен в трудовия договор. Предявеният иск правилно е приет за недопустим от районния съд. Трудовият договор по правната си същност е диспозитивен документ. Съгласно чл.62 ал.1 КТ, той се сключва в писмена форма. Изискването за писмена форма е въведено като условие за валидност на трудовия договор, като в практиката се приема, че съществуването на трудовото правоотношение не може да бъде установявано със свидетелски показания, както и с други доказателства, установяващи по косвен начин възникването и съществуването му (решение № 943 от 22.02.10 г. по гр. д. № 4902/08г. на IV г. на ВКС). След като това е така, идентично следва да е разрешението и за задължителните елементи на съдържанието на трудовото правоотношение, изброени в чл.66 ал.1 КТ. Доколкото наименованието на длъжността е съществен елемент от задължителното съдържание на трудовия договор, съгласно чл. 66, ал. 1, т.2 КТ, следва извод, че при наличие на валидно сключен трудов договор между страните, е недопустимо оборването на така постигнатата договорка със свидетелски показания, както и с други доказателства, установяващи по косвен начин различна от договорената между страните длъжност (вж. със съответните изменения решение № 294 от 29.11.2013 г. на ВКС по гр. д. № 292/2012 г., III г. о.). В съдебната практика за допустими се приемат искове за съществуване на трудовото правоотношение, когато се твърди неспазване на писмената форма за съставяне на договора, изгубването му или унищожаването му, но не и в случай на съществуващ и представен по делото писмен трудов договор. Предявеният иск се явява недопустим, като в случая е без правно значение признанието на този иск от ответника, което би имало значение при разглеждането на въпроса по същество. Решението на РРС в тази част е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Искът за признаване на уволнението на Д.Р. за незаконно и неговата отмяна, е основателен и доказан. Съгласно чл.193 ал.1 КТ, работодателят е длъжен преди налагане на дисциплинарното наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. В процеса не са представени доказателства за изпълнението на това задължение. Съгласно ал.2 от същия член, когато работодателят предварително не е изслушал работника или служителя или не е приел писмените му обяснения, съдът отменя дисциплинарното наказание, без да разглежда спора по същество. Въззивната жалба на „Арон логистик“ООД е неоснователна досежно съдържащите се в нея твърдения за препятстване на работодателя от страна на работника при търсене на обяснения. След като последният не се е явявал на работа, следвало е да се намери друг подходящ начин, по който работодателят да изиска обясненията му. В случая липсва дори твърдение, че работодателят е търсил работника да му връчи писмо с изискване на обяснения – твърдението е, че с отсъствието си работникът сам се е поставил в невъзможност работодателят да изиска обяснения за твърдените дисциплинарни нарушения. Решението на РС Разград в частта, с която уволнението на работника, извършено със заповед № 3 / 1.03.2017г. за налагане на наказание дисциплинарно уволнение и заповед № 21 / 1.03.2017г. за прекратяване на трудовото правоотношение, е признато за незаконно и е отменено, е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Искът за допускане на поправка на основанието за уволнение на Д.Р., отразено в трудовата книжка, е недопустим. С иск по чл.344 ал.1 т.4 КТ се оспорва само вписано в трудовата книжка основание за прекратяване на трудовия договор, при законно прекратяване на трудовото правоотношение, което не се оспорва от страните, при твърдение на ищеца, че фактическите обстоятелства сочат на друга правна квалификация, различна от отразената в документа. Съдът с решението си предписва вписването на точното, правилно основание за уволнение.

При предявен иск по чл. 344 ал.1 т.1 КТ, какъвто е и разглежданият случай, се твърди незаконност на уволнението, като се иска да се признае, че трудовото правоотношение е незаконно прекратено, както и отмяна на уволнението. В настоящото производство ищецът не твърди неточно отразено основание на законосъобразно уволнение. При това положение, липсва правен интерес да се иска поправка в трудовата книжка, след уважаване на иска по чл.344 ал.1 т.1 КТ. Тази последица се следва по право и работодателят е длъжен да впише в трудовата книжка, че уволнението на работника или служителя е признато за незаконно. С оглед изхода от правния спор по иска по чл.344 ал.1 т.1 КТ, работодателят ще следва да заличи вписаното основание по чл.330 ал.2 т.6 КТ. При отказ на работодателя вписването в трудовата книжка се извършва от териториалната инспекция по труда, след представяне от работника или служителя на влязлото в сила съдебно решение (чл.5 от Наредбата за трудовата книжка и трудовия стаж). В този смисъл е съдебната практика, съдържаща се в решение № 193 от 16.07.2014 г. на ВКС по гр. д. № 5948/2013 г., IV г. о. Решението в частта, с която искът по чл.344 ал.1 т.4 е оставен без разглеждане поради недопустимостта му и производството в тази част е прекратено, е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Решението на районния съд в частта, с която е прието за установено по предявения иск с правно основание чл.357 ал.1 КТ, че трудовият договор е прекратен на 21.03.2017г., се обжалва от ищеца само в частта, с която съдът е приел горния факт за установен между страните по делото. В тази част решението е правилно – субективните предели на силата на пресъдено нещо обхващат само страните по делото – чл.298 ал.1 ГПК. Значението на разпоредбата се състои в невъзможността вече участвалите в процеса лица да оспорват съществуването на съдебно потвърденото право. Зачитането на силата на пресъдено нещо, от друга страна, се състои в задължението на всеки държавен орган да възприеме признатото по съдебен ред право спрямо лицата, обвързани от силата на пресъдено нещо – чл.297 ГПК. Оплакването на работника във въззивната жалба е, че решението в частта, с която съществуването на трудовото правоотношение до 21.03.2017г. е признато за установено само между страните по делото, е неправилно, защото фактът на трудовия му стаж трябва да се знае от всички трети лица. От изложените по-горе теоретични понятия за смисъла на субективните предели на СПН и зачитането на СПН следва извод, че оплакването във въззивната жалба е неоснователно.

Относно претенцията за изплащане на командировъчни пари, въззивният съд приема следното: съгласно чл.31 ал.1 НСКСЧ, персоналът на сухоземните транспортни средства получава командировъчни пари на ден за времето на изпълнение на международни рейсове съгласно индивидуалните ставки, определени в приложение № 3, в случая 27 евро. Съгласно ал.6 на същия член, ръководителите на предприятия могат да определят размери на командировъчните пари, различни от определените в приложение № 3, в зависимост от експлоатационни и технологични условия на работа и организация на международните рейсове. Така, за м.декември, 2016г., при 19 дни в командировка, на Д.Р. се следват командировъчни пари в размер 513 евро с левова равностойност 1 003,34лв. Изплатени са 1 432лв. За м.януари, 2017г. ищецът има 27 дни в командировка. Заплащането им следва да се преценява при действието на заповед № 1 / 3.01.2017г. на работодателя, с която същият е определил командировъчни пари на шофьорите за времето на изпълнение на международни курсове за товарни превози 60лв. на ден за курсовете между България, Турция и Румъния, само за дните с пробег. Такива са 16 от дните и за тях се дължат командировъчни пари в размер 960лв. За останалите 11 дни на работника се следват нормативно установените в чл.31 ал.1 НСКСЧ средства в размер 27 евро на ден, или общо 297 евро с левова равностойност 580,88лв. За целия м.януари Р. е следвало да получи 1 540,88лв. Работодателят му е изплатил 1 250лв. През м.февруари, 2017г. работникът е бил в командировка 11 дни, 8 от които са с осъществен пробег. За тях следва да получи командировъчни пари в размер 480лв., съобразно заповед № 1 / 3.01.2017г. на работодателя, а за останалите 3 дни му се следва сума в общ размер 81 евро (по 27 евро на ден, съгл. чл.31 ал.1 НСКСЧ) с левова равностойност 158,42лв. Общият размер на командировъчните пари за м.февруари, 2017г., е 638,42лв. Работодателят е изплатил на работника 1 138,89лв. За целия претендиран период от 1.12.2016г. до 28.02.2017г. на Д.Р. се дължат командировъчни пари в размер 3 182,64лв. Работодателят му е изплатил 3 820,89лв. Във връзка с изплатените командировъчни пари и представените доказателства за тяхното изплащане, съдът намира следното: ищецът е оспорил съдържанието на представените заповеди за командировка в частта относно дните и изминатите километри, както и представените разходни касови ордери в частта, с която е отразено основание за плащане в полза на ищеца – извършени командировки. За един от РКО се установява, че не носи подпис и дата. Във връзка с оспорването на съдържанието на тези документи, частни по своя характер, за ответника е възникнало задължението да докаже твърдения от него факт на извършени в полза на ищеца плащания по основание и размер. Съдът приема, че плащанията са доказани от останалите събрани по делото доказателства. Така от назначената от районния съд съдебно-счетоводна експертиза става ясно, че вещото лице е извършило проверка в счетоводството на ответното дружество и е установило, че сумите, посочени по-горе, действително са платени от работодателя. При това положение, оплакването в жалбата за необоснованост на съдебния акт е неоснователно. Решението в частта, с която искът за заплащане на командировъчни пари в размер 5 711,01лв. е отхвърлен като неоснователен и недоказан, е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Присъденото трудово възнаграждение за периода 1.03.2017г. – 21.03.2017г. в размер 231,50лв. се обжалва само в частта на допуснатото предварително изпълнение. Във въззивната жалба на Д.Р. е изложено твърдение, че такова предварително изпълнение не е искано от никоя от страните и допускането му създава правен хаос. Оплакването е неоснователно. Съгласно чл.242 ал.1 ГПК, съдът постановява предварително изпълнение на решението, когато присъжда възнаграждение за работа. Видно е от разпоредбата, че при присъждане на трудово възнаграждение не е необходимо да е направено искане, за да има произнасяне по този въпрос от съда (за разлика от хипотезите на ал.2, в които случаи ищецът трябва да направи искане). Допуснатото от районния съд предварително изпълнение на решението в частта за присъденото трудово възнаграждение и лихва е допустимо и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

Последният иск, по който са изложени оплаквания във въззивната жалба на Д.Р., е с правно основание чл.220 КТ и с него работникът претендира изплащане на обезщетение в размер 600лв. за неспазено 30-дневно предизвестие от работодателя при прекратяване на трудовия договор. Съгласно чл.220 ал.1 КТ, страната, която има право да прекрати трудовото правоотношение с предизвестие, може да го прекрати и преди да изтече срокът на предизвестието, при което дължи на другата страна обезщетение в размер на брутното трудово възнаграждение на работника или служителя за неспазения срок на предизвестието. От текста на закона следва извод, че задължение за плащане на такова предизвестие за работодателя възниква в случаите на чл.328 КТ, в които е предвидено прекратяването на трудовия договор да се извършва от работодателя с предизвестие. В разглеждания случай, трудовото правоотношение е прекратено поради налагане на дисциплинарно наказание уволнение и основанието се съдържа в чл.330 ал.2 т.6 КТ, при което законът предвижда прекратяване на договора без предизвестие. Не е налице хипотезата на чл.220 ал.1 КТ, тъй като въобще не се дължи предизвестие при прекратяване на трудовия договор. Предявеният иск е неоснователен и като е достигнал до същия краен резултат, районният съд е постановил законосъобразен акт, който следва да бъде потвърден.

Решението в частта, с която е отхвърлено възражението за прихващане, направено от ответното дружество, се обжалва от Д.Р. с доводи за недопустимост на произнасянето на съда. Ищецът твърди, че не е спазено изискването за посочване на основание и размер на претендираната от ответника сума за прихващане с претенциите по предявените искове. Въззивният съд не споделя изложените съображения. С писмения отговор ответното дружество е изложило обстоятелства за установени липси на гориво при извършване на курсовете с товарни автомобили от ищеца: 346 литра на стойност 588лв. за курса в периода 16.10.2016г. – 3.12.2016г.; 242 литра на стойност 411лв. за курса в периода 4.01.2017г. – 14.01.2017г.; 92 литра на стойност 156лв. за курса в периода 16.01.2017г. – 202017г.172 литра на стойност 293лв. за курса в периода 26.01.2017г. – 31.01.2017г.; 88 литра на стойност 149,60лв. за курса в периода 8.02.2017г. – 10.02.2017г. Работодателят е счел, че горните суми представляват вреда за него и че работникът дължи обезщетение или евентуално да се направи прихващане срещу доказаните задължения. В съдебно заседание процесуалният представител на ответника е уточнил, че прави възражение за прихващане на сумата 1 597,60лв., представляваща стойността на 940 литра дизелово гориво, в условията на евентуалност при уважаване на исковите претенции. Така формулирано, възражението е ясно и правилно е прието за разглеждане от районния съд, който в тази част е постановил допустим съдебен акт. Никоя от страните не излага оплаквания по същество на отхвърленото възражение. Решението и в тази част следва да бъде потвърдено.

Всяка от страните претендира присъждане на направените във въззивното производство деловодни разноски. Д.Р. не представя доказателства за реализирани разходи. „Арон логистик“ООД е заплатил ДТ за въззивно обжалване в размер 40лв. Предвид изхода от правния спор по неговата жалба, разноски не му се следват.

Във въззивната жалба на Д.Р. се съдържат оплаквания против присъдените разноски в производството пред районния съд. По същество жалбата в тази част представлява молба за изменение на решението в частта за разноските, която следва да се разгледа по реда на чл.248 ГПК от РРС при връщането на делото.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

Потвърждава решение № 196 / 21.07.2017г. по гр.д. № 805 / 2017г. по описа на РС Разград, в частта, с която са оставени без разглеждане исковете на Д.Ф.Р. за допускане на поправка в трудовия договор на заеманата от него длъжност и за поправка на основанието за уволнение, вписано в трудовата книжка и в други документи, датата на прекратяване на трудовото правоотношение 21.03.2017г. е призната за установена в отношенията между страните, отхвърлен е искът за заплащане на командировъчни разходи в размер 5 711,01лв. за месеците декември, 2016г., януари, 2017г. и февруари, 2017г., ведно със законната лихва и е оставен без разглеждане искът за заплащане на командировъчни разходи за периода 16.10.2016г. – 30.11.2016г., отхвърлен е искът за заплащане на обезщетение за неспазено предизвестие в претендиран размер от 600лв., постановено е предварително изпълнение на решението в частта на присъдените трудово възнаграждение и лихви върху същото, отхвърлено е възражението на ответника за прихващане на сумата 1 597лв., представляваща обезщетение за имуществени вреди при условията на пълна имуществена отговорност и уволнението на Д.Ф.Р. е признато за незаконно и е отменено.

В останалата част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

НР