Р
Е Ш Е
Н И Е
N 1
гр. Разград, 06.02.2018г.
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЗГРАДСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публичното
заседание на петнадесети януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАЯ ЙОНЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
ИРИНА
ГАНЕВА
ДИЛЯНА
НИКОЛОВА
при секретаря Н. Р., като разгледа докладваното от
съдия Николова в. гр. дело N 306 по описа за 2017
година, за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е по реда на чл.258 и
следващите от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба от Е.С.М., ЕГН**********
и А.М.М., ЕГН********** ***, подадена чрез адв. В.К. и по въззивна жалба от Б.К.,
роден на ***г., гражданин на Р. Турция, гр.Измир и К. К. /К.М.Р./, роден на ***г.,
гражданин на Р. Турция, чрез адв. М.К., против Решение № 341/ 24.10.2017г.,
постановено по гр.дело №66/2017г. по описа на Исперихски РС, с което ответниците Е.С.М. и А.М.М. са осъдени да предадат на
ищците Б.К., К.М.Р. /Хатидже К./ и К.М.Р.
/К. К./, последните двама като
правоприемници на починалата в хода на производството Ю. И. М., владението върху следните недвижими имоти:
„поземлен недвижим имот с начин на трайно предназначение – урбанизиран и начин
на трайно ползване – ниско застрояване до 10 м, находящ
се в чертите на с.Хума, обл.Разградска, ул.”Гео
Милев” № 15, съставляващ имот пл.№ 13, отреден за парцел VІІ-12,13 и парцел
VІІІ-13 в кв.3 по дворищно-регулационния план на селото, утвърден със заповед №
671/1945г., с площ на имота от 1851 кв.м., при съседи: улица, имоти пл.№ 15,
пл.№ 14 и общинско място в кв.3 по плана на селото, ведно със застроените в
имота: 1.жилищна сграда със застроена площ от 100 кв.м.; 2.жилищна сграда със
застроена площ от 21 кв.м.; 3.второстепенна постройка със застроена площ от 58
кв.м.; 4.жилищна сграда със застроена площ от 48 кв.м., ведно с прилежащо мазе
с площ от 48 кв.м.”, както и да им заплатят сумата от 70.00
/седемдесет/ лева - обезщетение за
лишаване от право на ползването в размер на 35.00 лева, месечно, за периода от
27.10.2015г. до 15.12.2015г., ведно със законната лихва върху тази сума,
считано от датата на завеждане на исковата молба – 16.12.2015г. до
окончателното заплащане на обезщетението, като е отхвърлил иска по чл.59 от ЗЗД
за разликата над уважения до предявения размер от 1440 лева за периода
15.12.2012г.-15.12.2015г.
В жалбата си въззивниците
Е.С.М. и А.М.М. сочат на необоснованост и
незаконосъобразност на решението на ИРС. Прави се искане за неговата отмяна в
осъдителните му части и постановяване на друго по същество на спора, с което
предявените искове да бъдат отхвърлени.
Жалбата е процесуално допустима,
като е подадена в срок от легитимирани страни в процеса – ответници
в първоинстанционното производство.
Отговор на същата в законоустановения срок е постъпила от насрещните по жалбата страни Б.К. и К. К.,
които считат жалбата за неоснователна. Молят на осн.
чл. 266, ал.3 от ГПК да бъде приет замерен препис от паспорт на Р. К..
Въззивниците
Б.К., К. К. и К.Р. са обжалвали решението на РС-Исперих
в частта, в която е отхвърлен частично предявения иск по чл.59 от ЗЗД като
неправилно и незаконосъобразно.
Жалбата е процесуално допустима,
като подадена в срок от легитимирани страни в процеса – ищци в първоинстанционното производство.
В законоустановения
срок е постъпил отговор на жалбата от насрещните страни Е.С.М. и А.М.М., които считат същата за неоснователна.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд
се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в
жалбата. При служебна проверка на обжалваното решение
РОС не констатира, пороци водещи до неговата нищожност и недопустимост.
Производството пред РРС е образувано по
предявени искове с правно основание чл.108 от ЗС и чл.59 от ЗЗД, като ищците са
основали активната си материална легитимация като собственици на процесните имоти на наследствено правоприемство
от техния наследодател И. М. Х., ЕГН-**********,
който ги е придобил с договор за покупко-продажба, съгласно нотариален акт №
95, том ІІІ, дело 984/1961г. по описа на Разградски народен съд. В исковата молба и в производството пред РС-Исперих са
поддържали, че ответникът Е.М. по време на брака си с ответницата А. М. е
направил опит да се снабди с констативен нотариален акт за спорните имоти на
основание давностно владение, като между страните е
била постигната устна уговорка той само да стопанисва имотите и да ги пази, както и да се грижи за общия наследодател на ищците срещу
получаването на рента от техни земеделски земи. Ищците посочват, че впоследствие
са се снабдили с констативен нотариален акт № 150, том VІІІ, рег.№ 9540,
дело № 1272 от 2015г. по описа на нотариус с рег.№ 254 на Нотариалната камара и
с район на действие РС-Исперих. Молят ответниците да
бъдат осъдени да им предадат владението върху процесните
имоти, както и да бъдат осъдени да им заплатят обезщетение за лишаване от право
на ползване в размер на 1440лв. за периода 15.12.2012г.-15.12.2015г.
Ангажират доказателства. Претендират разноски.
Ответниците са оспорила исковете
в законоустановения срок за отговор на исковата молба,
като са възразили, че бащата на ищците е заявил, че иска да дари спорните имоти
на ответника Е.М., въпреки че не е сключен договор за дарение в нотариална
форма. Правят възражение за придобивна давност, текла
в периода 1990г.-2015г. Посочват, че са направили множество подобрения на значителна стойност
– изцяло нова ограда на имота,
бетонни пътеки около сградите, основен ремонт на покрива на
старата жилищна сграда и други, подробно изброени в писмения отговор, както и, че са заплащали
данъците за имотите, с което са демонстрирали намерението си за своене. Ангажират доказателства. Претендират разноски.
При
така очертания предмет на спора, Разградският окръжен съд, след преценка на
изложените от страните твърдения, доводи и възражения, както и на
доказателствата по делото и съобразно разпоредбата на чл. 235 от ГПК,
приема от фактическа и правна страна следното:
По
делото липсва спор между страните, че ищците са наследници на И. М. Х. /И. Х./, като ищецът Б.К. е негов син,
респективно ищците К.М.Р. /Х. К./ и К.М.Р. /К. К./ са негови внуци, последните конституирани в
хода производството като правоприемници на починалата ищца Ю. И. М.-дъщеря на И. М. Х. Не е спорно по
делото, че общият наследодател на ищците И. М. Х. е придобил процесните имоти с договор за покупко-продажба, обективиран
в нотариален акт № 95, том ІІІ, дело 984/1961г. по описа на Разградски народен
съд.
Безспорно
между страните е и обстоятелството, че ответникът Е.М. е племенник на И. М. Х.,
както и, че приживе със съгласието му се е установил да живее в спорните имоти
през 1990година.
От събраните пред
РС-Исперих гласни доказателства не се установява при пълно и главно
доказване възражението на ответниците за наличието на устна уговорка с наследодателя
на ищците за предаване на владението с намерението да ги надари. Напротив
категорично се доказва от събраните гласни доказателства-показанията на свид. Р. К., че ответникът е бил скаран с брат си и нямал
къде да живее, поради което покойният И. М. Х.-свекър на свидетелката, преди да
се изсели за Турция, през 1990г. му оставил ключовете за имота. Имотът бил
предоставен на ответниците от наследодателя на
ищците, за да живеят в него, без да заплащат наем, наглеждат, стопанисват и поддържат
с рентата от земите на наследодателя на ищците. Установява се от свидетелските
показания на тази свидетелка, че през 1979г., 1983г. и 1984г., както и през
2003г. ищците са се връщали в България и посещавали имота, като по време на
престоя си са ползвали къщата като собственици в присъствието на ответниците, които не са оспорвали правото им на собственост.
Показанията на свид. Р.К. са детайлни и
последователни, като се подкрепят от показанията на свид.
Е. А. и на свид. А.Ш., депозирани при първоначалното
разглеждане на делото от РС-Исперих, поради което правилно са били кредитирани
от РС-Исперих . Свидетелят Е. А. в показанията си пред първостепенния съд безпротиворечиво поддържа, че наследодателят на ищците се е
изселил за Турция през 1990г.-1991г., като е оставил къщата на ответника, за да
я наглежда и стопанисва, като ползва имота, без да заплаща наем. Посочва, че дядо И. е имал 30 декара земя и е
оставил рентата от тях на ответника Е.М., за да поддържа къщата. При повторното
разглеждане на делото свид. Е. А. допълва, че
ответникът е искал за закупи къщата от
ищците. Свид. А.Ш., в депозираните от него показания пред
РС-Исперих при първоначалното разглеждане на делото, обяснява, че Е.М. веднага
се е нанесъл в имота след заминаването на чичо си, за да го стопанисва.От
показанията на посочените свидетели, които са взаимно свързани и допълващи се, РОС
приема за безспорно установено по делото, че имотът е бил предоставен на ответниците в заем за послужване, без да заплащат наем, от покойния И. Х.. Доколкото по делото не се
твърди, нито е ангажиран от ответниците договор за
дарение, сключен в изискуемата от закона нотариална форма, не се разколебава
горният извод от показанията на свид. М. Х. и свид. Н. А., които изнасят данни, че дядо И. приживе е
възнамерявал да дари къщата на ответника, нито от обстоятелството, че ответниците след 1990 година са извършвали различни ремонтни
дейности в имота.
РОС препраща към
мотивите на първоинстанционното решение на основание
чл. 272 от ГПК относно възприетата по делото фактическа обстановка, като
намира, че ответниците са били държатели в имота на
основание сключен договор за заем за послужване със собственика И. Х.. Доколкото е налице
правно основание за упражняване на фактическа власт
върху недвижим имот към момента
на нейното установяването и допускане от собственика, презумпцията на чл.69 ЗС следва да се
счита оборена. За да се приеме,
че упражняваната фактическа власт представлява владение, упражняващото фактическата власт лице следва
да демонстрира промяна в намерението спрямо собственика на имота. Когато фактическата
власт върху имота е установена като държане, колкото и време да продължи и
каквото и да е субективното отношение на държателя, тази фактическа власт не
може да доведе до придобиване на собственост по давност и само ако държателят
промени намерението си и превърне държането във владение, в негова полза
започва да тече придобивна давност, но за да се
приеме, че е налице завладяване, е необходимо промяната
в намерението да намери външна проява
чрез действия, които недвусмислено да отричат правата на досегашния
собственик или владелец. В тази хипотеза
в тежест на този, който се
позовава на придобивната давност е да установи, че
такава е започнала да тече чрез
явна промяна на държането във
владение. В този смисъл решение
№145/14.06.2011г., постановено по гр.д.№627/2010г. на
І ГО на ВКС, в което е прието, че общият принцип на справедливостта изключва
скритостта на придобивната давност, защото не могат
да се черпят права от поведение по време, когато засегнатият собственик няма възможност поради неведение да се брани;
решение №12/19.02.2014г., постановено по гр.д.№1840/2013г. на
I ГО на ВКС, в което е прието, че в хипотеза,
при която фактическата власт върху недвижим имот е придобита на правно основание
-
сключен договор
за заем за
послужване и липсва уведомяване на собственика за промяна на намерението
на държателя и трансформирането му в недобросъвестно владение, презумпцията по чл.69 ЗС не намира приложение. По изложените
съображения неоснователни са доводите във въззивната
жалба на въззивниците Е.М. и А.М., че районният съд е
следвало да приложи презумпцията по чл.69 от ЗС. Посочената презумпция намира приложение
само когато по естеството си
фактическата власт върху имота представлява
владение още от момента на
установяването си.
Правилно районният
съд е оценил събрания по делото доказателствен материал, че ответниците през
годините не са отричали правото на собственост на ищците, когато са си идвали в
България и отсядали в дома на праводателя си, поради
което не може да се приеме за доказано по делото обръщането на държането във
владение и поставянето на начален срок от въззивниците Е.М. и А.М. на давностно
владение. От друга страна, така както е посочил първоинстационният
съд в мотивите на обжалваното решение, документите,
установяващи плащане на местни данъци
и такси, извършването
на ремонтни дейности в имота, както и воденето на партидите за ток и вода на
името на ответниците, не доказват реално упражнявана фактическа власт с намерение за своене. С оглед на това правилен е изводът на РС-Исперих, че ищците се легитимират
като собственици на процесните имоти, като възражението
на ответниците придобивна
давност е неоснователно, тъй като не се е осъществил фактическият състав на разпоредбата на чл. 79, ал.
1 ЗС.
Между общия наследодател на ищците И. Х. и ответниците са възникнали облигационни
отношения въз основа на сключен договор за заем за послужване по
чл. 243 ЗЗД, който
дава право на заемателите да ползват безвъзмездно вещта
за срока на договора или
без срок, ако такъв не
е уговорен. След смъртта на И.
Х. договорът е продължил своето действие между ищците и ответниците.
Съгласно разпоредбата на чл. 249, ал.
2 ЗЗД, ако времето
или целта на ползването не
са определени с договора, заемодателят може по всяко време
да поиска връщане на вещта.
Доколкото не се установява да е уговорен
срок за ползването на имотите, договорът следва
да счита прекратен с получаване на нотариалната покана на 27.10.2015 г. от Е.М., от когато за ответниците възниква задължение да предадат владението,
респективно да заплащат обезщетение
за лишаването от право на ползване на ищците.
Неоснователни са оплакванията в жалбата на въззивниците
Б.К., К.М.Р. /Х. К./ и К.М.Р. /К. К., че договорът за заем е бил прекратен на
08.09.2011г. Едва в писмени бележки при повторното разглеждане на делото от РС–Исперих,
след приключване на събирането на доказателствата, са изложили твърдения от
ищеца Б.К., че в един по-ранен момент, преди връчване на нотариалната покана, е
предупредил ответника Е.М. за отстраняване от имота, в случай, че не възстанови
причинените от него вреди. Такива възражения не са въведени от ищците в
предмета на делото в срок първото по делото съдебно заседание пред първата
инстанция, поради което по аргумент от разпоредбата на чл.147 от ГПК са преклудирани и не следва да бъдат разглеждани.
С оглед
изложеното и при констатираното пълно съвпадение на правните изводи на
двете инстанции, въззивният съд счита, че не
са налице отменителни основания и въззивните
жалби са неоснователни,
като атакуваното решение бъде изцяло потвърдено като
правилно и законосъобразно.
По разноските
При този изход на
спора искането на въззивниците Е.М. и А.М. за
присъждане на направените пред РОС разноски е неоснователно и следва да се
остави без уважение. Същите следва да бъдат осъдени да заплатят направените
съдебно-деловодни разноски пред РОС в размер от 360 лв. за адвокатско
възнаграждение на въззиваемите Б.К. и К.М.Р. /К. К./.
Искането за присъждане на разноски за държавна такса за въззивно
обжалване на въззивниците Б.К. и К.М.Р. /К. К./ е
неоснователно предвид неоснователността на подадената от тях въззивна жалба и следва да се остави без уважение.
Така мотивиран,
Разградският окръжен съд
ПОТВЪРЖДАВА изцяло решение
№ 341/ 24.10.2017г., постановено по гр.дело №66/2017г. по описа на РС-Исперих.
ОСЪЖДА Е.С.М.,
ЕГН********** и А.М.М., ЕГН********** ***, да заплатят на Б.К., роден на ***г., , роден на ***г., гражданин на
Р. Турция и К. К. /К.М.Р./, роден на ***г., гражданин на Р. Турция, направените съдебно-деловодни
разноски за въззивното производство пред РОС в размер
на 360 /триста и шестдесет/ лева.
Решението подлежи на обжалване с касационна жалба при
условията на чл. 280, ал. 1 от
ГПК пред Върховния касационен съд на Република България в
едномесечен срок от връчването му.
2.
НР