Р Е Ш Е Н И Е

Разград

7.ІІІ.2018г.

21

Номер Град

Разградски окръжен

В ИМЕТО НА НАРОДА

съд

28. ІІ.

2018

На Година

АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

В ПУБЛИЧНО заседание в следния състав:

РАЯ ЙОНЧЕВА

ДИЛЯНА НИКОЛОВА

Секретар:Н.Р. Председател:

Членове:

№ 43

2018

в. гр.

като разгледа докладваното от съдия ЙОНЧЕВА

дело по описа за година.

За да се произнесе, съобрази следното:

Производството е въззивно - по реда на чл. 17 от Закона за защита от домашното насилие (ЗЗДН), във връзка с § 1 от Заключителни разпоредби на ЗЗДН, във връзка с чл. 258 - 273 от Граждански процесуален кодекс (ГПК).

С Решение №22/23.І.2018г., по образуваното му на производство гр.д.№2654 по описа му за 2017г., РРС е постановил отказ по молбата на Г. И.Г. за установяване на осъществено от Й.И.А. и Н.Д.С. домашно насилие спрямо малолетния му син И.Г. Г. и отхвърлил искането му за вземане на мерки за закрила на детето от домашно насилие.

Недоволен от така постановеното решение, чрез процесуалният си представител по пълномощие –адв.Д. Г.Г. обжалва същото като необосновано и немотивирано.

При редовност в призоваването, въззивникът и неговият процесуален представител по пълномощие, не се явяват в насроченото по същество на жалбата с.з. С депозирани в срок писмени бележки, въззивникът заявява, че поддържа жалбата си. На релевираните основания, моли за отмяна на решението и за постановяване на ново такова, с което съдът да уважи молбата му като издаде срещу Й.И.А. и Н.Д.С. заповед за закрила на детето от домашно насилие и наложи следващите се за закрилата му мерки.

В законоустановения и предоставен им за това срок, въззиваемите Й.И.А. и Н.Д.С. не са се възползвали от правото си на отговор и не са ангажирали становище по нейната допустимост, и основателност.

В с.з., лично и чрез процесуално представляващата ги по пълномощие –адв.Кр. К., пледират за потвърждаване на обжалваното решение като правилен, обоснован и законосъобразно постановен съдебен акт.

В предоставеният за това срок, чрез назначеният му в производството особен представител, малолетният И.Г. Г. депозира отговор, с който заяввява, че намира жалбата за основателна. В с.з., чрез повереника си –адв. Н. развива подробни съображения относно фактите, обосноваващи от правна страна извод за системно осъществяваното спрямо него домашно насилие от страна на неговата майка и настоящият й съпруг.

Дирекция "СП"-Разград, редовно уведомена, не изпраща представител и не заявява становище по въззивната жалба.

Като подадена в срока по чл. 17, ал.1 ЗЗДН, от страна в първоинстанционното производство, имаща правен интерес от обжалването и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт, жалбата е допустима.

Съответно на служебно дължимата се по см. на чл.269 ГПК преценка, съдът констатира, че решението е валидно и допустимо постановено по същество на заявената по реда на чл.17 ЗЗДН защита. В този смисъл, въззивната инстанция намира, че при разглеждане на делото и постановяването на атакуваното решение първоинстанционният съд не е допуснал нарушения на процесуалните правила, в степен да засегнат правото на участие и защита на страните в процеса. Към решението си съдът е изложил подробни мотиви. В този смисъл, възражението на жалбоподателя за допуснато съществено нарушение на процесуалните правила поради липса на мотиви към решението е несъстоятелно и не намира опора в материалите по делото.

С подадената от Г. И.Г. жалба се поставя във висящност производството, образувано по подадена от него молба за закрила на роденото, от фактическото му съжителство с Й. А., малолетно дете И.Г. срещу осъществяваното му от последната, като негова майка и законна представителка и от настоящият й съпруг Н.Д.С. домашно насилие-твърдяно като конкретно осъществено на 27.Х.2017г. с действия на упражнен му психически и емоционален тормоз, визирайки осъществил се в присъствие на детето скандал между въззиваемите и като системно осъществяван му такъв в периода от 2015г. до м.Х.на 2017г. Г.Г. е подал молбата, в качеството си на родител, комуто не е предоставено упражняването на родителските права спрямо детето, чиято закрила от домашно насилие се претендира.

Фактическите и правни съображения, изложени от първоинстанционния съд в мотивите към обжалваното решението сочат на задълбочен и всестранен анализ на доказателствата по делото. От конкретно установения факт, релевиращ производството като такова по чл.4 и сл. ЗЗДН, водим от интереса на нуждаещото се от закрила малолетно дете, съдът е изследвал в дълбочина отношенията между родителите и между всеки един от родителите с детето. Позовавайки се изцяло на доказателствата по делото, РРС е изследвал тези обстоятелства, доколкото същите имат пряко отношение към заявения на 27.Х.2017г. акт на дом. насилие и обясняват етимологията на същия.

По същество на жалбата, съдът съобрази следното:

ЗЗДН има за цел да даде защита срещу една особена категория посегателства, извършвани от и срещу лица, които се намират в най - близки взаимоотношения помежду си - съпружески, родствени или във фактическо съжителство, наподобяващо съпружеското.

В настоящия случай по делото няма спор, че лицето, в интерес на което се иска издаването на заповед за закрила от домашно насилие е родено от фактическото съжителство на въззивника и въззиваемата А. дете , поради което попада в кръга на посочените и ползващите се от закрилата на чл. 3 ЗЗДН лица. С вл. в сила съдебен акт, одобряващ постигната между родителите му спогодба, упражняването на родителските права върху детето е възложено на майката при съответен за бащата режим на лични отношения и контакти. Доказано е по делото, че като родител, комуто е възложено упражняването на родителските права, въззиваемата А. е спазвала определеният между бащата и детето режим на лични отношения, не е препятствала осъществяването му, респ. не е обективирала насочено към родителско отчуждение поведение. Установено е също, че детето е разполагало със свободата да осъществява този контакт и извън определеният по спогодбата график.

За да обоснове Решението си първоинстанционният съд правилно е приел, че в семейството на въззиваемите действително е имало конфликти относно техните лични отношения, които обаче не могат да се определят като акт на домашно насилие, а като епизоди, които те са преодолявали с цената на взаимни компромиси и разбиране. Този извод на първостепенния съд се споделя от настоящата инстанция, като за пълнота и в отговор на релевираното с въззивната жалба въззивният съд намира за необходимо да обоснове следното:

Съгласно чл. 2 ЗЗДН "домашно насилие е всеки акт на физическо, психическо или сексуално насилие, както и опитът за такова насилие, принудителното ограничаване на личната свобода и на личния жИ.т, извършено спрямо лица, които се намират или са били в семейна или родствена връзка, във фактическо съпружеско съжителство или които обитават едно жилище."

Основателността на молбата за защита по реда на ЗЗДН предполага установяване на следните, кумулативно изискуеми се обстоятелства: наличие на морално укоримо поведение от страна на конкретния ответник по отношение на пострадалото лице, което да се квалифицира като акт на домашно насилие по смисъла на чл. 2 от ЗЗДН; актът на домашно насилие да е извършен от посочения в молбата ответник/ци и то на твърдяната дата. По отношение на въведената в спор по делото системност на осъществяваното от въззиваемите домашно насилие спрямо детето, производството е било прекратено с постановено в присъствие на страните, и техните повереници определение. Последното, като необжалвано е вл. в сила на 28.ХІІ.2017г., съгл. предвиденото в чл.61ГПК във вр. с чл.329, ал.1ЗСВ относно сроковете по делата за закрила от домашно насилие.

Твърденията на молителя Г., че детето е жертва на домашно насилие не кореспондират с данните по делото и с дадена в чл. 2 ЗЗДН дефиниция за домашно насилие. Позовани са изцяло на дадени от самото дете интерпретации на случващото се в дома му.

В тази връзка въззивният състав намира, че настоящото производство е провокирано изцяло от оспорваната между въззивника и въззиваемата родителска пригодност за отглеждането и възпитанието на детето, както и от нежеланието на въззивника за присъствието на втория ответник в живота на детето му.

Фактите по делото сочат на това, че конфликтът в отношенията между родителите не е намерил разрешението си с постигнатата между тях спогодба относно родителските права и режима на лични отношения. Напротив, с определянето на майката като титуляр на родителските права по отношение на роденото от брака им дете, този конфликт се подсилва от явното несъгласие на бащата с така постановения по делото изход.

От изготвеният по гр.д.№2654/2017г. по описа на РРС социален доклад с следва за установено, че след раздялата на родителите му, детето не е поставено от въззиваемите в рискова ситуация. В хода на проведеното социално проучване не се установява то да е било обект на осъществявано от майката и съпругът й насилие-физическо или психологическо. В този смисъл се следва съобразяване и на депозираното в показанията на свидетелите без родствена връзка със страните, между които - наетата от майката частна преподавателка по английски език и педагогическият съветник на посещаваното от детето училище. Тези свидетели са били в почти ежедневен контакт с детето и по никакъв начин не са възприели в поведението му, твърдяната от въззивника психо- и емоционална подтиснатост. Сочат на това, че майката проявява строгост и взискателност към детето, но мотивирана единствено от желанието за неговата успеваемост в училище.

Раздялата между родителите е едно от най-силно стресогенните събития в живота на децата, като емоционалната им реакция е строго специфична според възрастта. Доколко раздялата им ще се отрази на детето зависи от отношенията между родителите. Непримиримостта им в спорове за родителски права и режима на лични отношения, може да има жестоки последствия върху психиката на детето, тъй като то е принудено да прави избор между двама души, които обича. Неговият живот прави тотален обрат, свързан с това, че трябва да живее при нови условия и по различен начин.

Що се касае до интересът на детето, той не е безусловно обусловен от уважаване на претенцията в процесната хипотеза, доколкото липсват доказателства за осъществени спрямо него актове на домашно насилие. Несъмнено в негов интерес е да получи съдебна защита, когато спрямо него е осъществено домашно насилие, която хипотеза е различна от процесната.

Иво е на възраст, в която към създаването на навици се включва изграждане на ценностна система, способност да разпознава и зачита авторитети, способност за оценка и самооценка, на критичност и осъзнаване на правото да си самостоятелен в избор на решения. Именно за това личният пример на родителите, незвисимо от това дали те живеят заедно или разделени, е от голямо значение за формиране личността на единадесет годишното дете. Това изисква и от двамата родители да подготвят детето си за новите условия, при които ще му се наложи да живее след раздялата им. Не да го настройват срещу, а да го научат как да приеме и се съобрази с присъствието на техните нови партньори. Необходимо е да му се създаде увереността, че принадлежи и на двамата родители, че контактът му и с двамата ще е пълноценен, независимо от раздялата им. За това, неоспоримата любов на всеки от двамата родители следва да се прояви не в опит да се принизи авторитета на другия, с цел детето да бъде отчуждено от него. Това винаги е нечестно спрямо детето.

При анализ на събраните по делото доказателства безспорно се установява, че между родителите на малолетното дете има междуличностен конфликт. Детето е в такава възраст, която му позволява да осъзнава негативните отношения между тях и да се възползва, и приспособява към реалната действителност, като извлича положителни за себе си последици от отношенията между родителите си. На което сочи проведеното му пред съда изслушване.

Извън спора на делото, съдът намира, че в интерес на детето е, неговите родители като зрели хора да обединят усилията си относно неговото бъдещо развитие и възпитание с оглед крехката възраст, в която то се намира. Общоизвестен факт е, че при раздяла между родителите, децата се приспособяват според конкретната ситуация, като лавират между тях, търсейки, съзнателно или не съответни изгоди за себе си.

Неоснователно е оплакването, сторено с въззивната жалба за това, че първостепенният съд не е приел твърденията на молителя за доказани, при наличие на декларация по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН. Настоящият състав счита, че по отношение на последната не е приложима хипотезата на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН. Действително, допустимо е по силата на законов регламент заповед за защита да се издаде само въз основа на декларацията по чл. 9, ал. 3 ЗЗДН, но единствено тогава, когато няма други доказателства за сочения акт на насилие. В противен случай ответната страна по молбата ще бъде лишена от възможността за защита в това състезателно производство, чрез ангажиране на доказателства, които да оборят съдържанието на посочената в закона декларация. Още повече, че в конкретния случай в хода на съдебното дирене е събрана доказателствена съвкупност, която изключва приложението на чл. 13, ал. 3 ЗЗДН. За пълнота следва да се посочи, че в процесната декларация твърденият акт на домашно насилие дори не е индивидуализиран по време и с изпълнителни действия, по начин, позволяващ на съда квалифицирането им като осъществен акт на психологическо или емоционално насилие. От друга страна са изнесени и твърдения за времеви период и действия, извън тези, сочени с молбата за защита - следователно са неотносими по време и по съдържание, което прави и самата декларация вътрешно противоречива.

Макар производството по ЗЗДН да има за основна цел защитата на пострадалите лица, последиците от установяването на извършено насилие имат и съответни санкционни последици. Поради това следва по правилата на ГПК и ЗЗДН да бъде безспорно и категорично установено наличието на извършено домашно насилие със съответните доказателства. Макар и с известни особености, в процеса по ЗЗДН важат общите принципи на доказване в гражданския процес, като молителят следва да докаже пълно и главно основателността на подадената до съда молба и обуславящите това факти от обективната действителност. Невъзможността да се установят по описания начин безпротиворечиво релевантните по спора факти обосновава и отказ за издаване на исканата заповед за защита, както в случая правилно е сторил първоинстанционният съд. Едновременно с това следва да се отбележи, че е налице противоречие в твърденията на самия въззивник относно начина на осъществяване на актовете за домашно насилие, за които търси защита за малолетния си син.

Следователно, анализът на доказателствената съвкупност по делото не позволява да се обоснове извода за извършени от страна на въззиваемите актове на домашно насилие спрямо детето, по времето и начина, съобщени от неговия баща в молбата му до съда. Същата се явява недоказана, поради което и неоснователна. Предвид това първоинстанционния съд правилно е постановил отказ да издаде исканата заповед за защита на малолетния, като е оставил молбата без уважение.

С оглед изложеното и поради съвпадението на крайните изводи на двете инстанции, атакуваното решение следва да бъде потвърдено като правилно, законосъобразно и обосновано, а подадената въззивна жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна.

Въпреки изхода на въззивното дело, въззивникът Г.Г. не дължи на РОС държавна такса за въззивната си жалба, тъй като в предмет н спора е въведена защита на ненавършило пълнолетие лице, поради което и по аргумент от чл. 11, ал. 3 in fine ЗЗДН държавната такса по жалбата и разноските за дължимото в защита на детето особено представителство, остават в тежест на бюджета на съда,.

По така изложените мотиви и на основание чл. 17, ал. 5, предл. 1 ЗЗДН, Разградски окръжен съд

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА Решение № Решение №22/23.І.2018г. по гр.д.№2654/2017 по описа на РРС , с което е отказано да се издаде Заповед за защита по ЗЗДН.

РЕШЕНИЕТО, на основание чл. 17, ал. 6 ЗЗДН, е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.

НР