Р Е Ш Е Н И Е

N46

гр. Разград, 18.04.2018 г.

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

РАЗГРАДСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, в публичното заседание на двадесет и шести март през две хиляди и осемнадесета година в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: РАЯ ЙОНЧЕВА

ДИЛЯНА НИКОЛОВА

при секретаря Дияна Георгиева, като разгледа докладваното от съдия Николова в. гр. дело N 46 по описа за 2018 година, за да се произнесе, съобрази следното:

Производството е по реда на чл.258 и следващите от ГПК.

Образувано по въззивна жалба от А.П.Б., чрез адв. Катина Христова, съдебен адрес *** срещу решение №328 от 12.10.2017г. на РС-Исперих по гр.д.№116/2017г. в частта, в която въззивникът е осъден да за заплати на Д.Е.Ю. ***, сумата от 2500 лева-обезщетение за неимуществени вреди вследствие на нанесен побой на 19.12.2014г., ведно със законната лихва от датата на деликта-19.12.2014г. до окончателното плащане. В жалбата се сочи на неправилност, необоснованост и незаконосъобразност на решението на РРС, като се развиват доводи, че по делото е останало недоказано авторството на деянието и механизма на твърдяните телесни увреждания, както и претърпените болки и страдания от въззиваемия. Прави се искане за отмяна на обжалваното решение и постановяване на друго по същество на спора, с което искът да бъде отхвърлен.

Жалбата е процесуално допустима, като е подадена в законоустановения срок.

Насрещната страна е депозирала отговор в срока по чл. 263, ал.1 от ГПК, като счита жалбата за неоснователна.

Постъпила е и частна жалба от А.П.Б., чрез адв. Катина Христова срещу определение от 30.11.2018г. на ИРС, с което е изменено решението в частта за разноските.

Пред РОС нови доказателства не са ангажирани от страните.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата. При служебна проверка на обжалваното решение РОС не констатира, пороци водещи до неговата нищожност и недопустимост.

С влязла в сила присъда №16 по НОХД№144/2015г. на РС-Исперих, потвърдена с решение по ВНОХД№201/2016г. на ОС-Разград, въззивникът А.Б. е признат за виновен като съизвършител за извършено престъпление грабеж в съучастие с неизвестно лице, за това, че на 19.12.2014г. отнел един брой сребърна гривна на стойност 63 лева от владението на въззиваемия Д.Ю., като за това употребил физическа сила-престъпление по чл. 198, ал.1вр.чл.20, ал.2 от НК. Въпросът за извършването на общественоопасно и противоправно деяние „грабеж“, за авторството му, както и за неговия престъпен характер и наказуемост е решен с влязлата в сила присъда. Съгласно чл.413, ал.2 НПК влезлите в сила присъди и решения са задължителни за гражданския съд по въпросите: извършено ли е деянието, виновен ли е деецът и наказуемо ли е деянието. Действително по наличието на твърдяните в исковата молба от ищеца телесни увреждания вследстие на деянието –разкъсно-контузна рана в областта на лявата вежда, хематом на лявата орбита с кръвоизлив под конюнктивита на окото и кръвонасядания в лявата половина на брадата, болезненост и ограничение движението на лявата ръка в раменна става, присъдата на наказателния съд не е формирала сила на присъдено нещо, тъй като посочените вредоносни последици от престъплението извън използваната от дееца физическа сила спрямо пострадалия, са останали неизследвани от наказателния съд като съставомерни признаци от престъплението.

Пред първоинстационния съд е представено съдебно-медицинско удостоверение от 23.12.2014г. от специалист съдебна медицина при ДКЦ-1 ЕООД, съгласно което въззиваемият е бил прегледан на 23.12.2014г. от съдебен лекар, като е съобщил за нанесения му побой на 19.12.2014г. с юмруци и ритници по главата и тялото. Констатирано е, че Д.Ю. е претърпял описаните от него телесни увреждания в исковата молба: разкъсно-контузна рана в областта на лявата вежда, хематом на лявата орбита с кръвоизлив под конюнктивита на окото и кръвонасядания в лявата половина на брадата, както и болезненост и ограничение движението на лявата ръка в раменна става, които е възможно да бъдат получени по съобщения от него начин и дата. В тази връзка са ангажирани и амбулаторен лист с поставена основна диагноза на ищеца конюнктивна хеморагия от 23.12.2014г., както и епикриза от ОАИЛ, съгласно която е бил изписан на 22.12.2014г. след проведен болничен престой за лечение на същите телесни увреждания.

Доколкото ответникът в срока за отговор не е поискал откриване на производство по оспорване по реда на чл. 154, ал. 1 ГПК на коментираните по-горе официални удостоверителни документи, ангажирани още с исковата молба, по отношение на верността на тяхното съдържание и не е възразил, че удостоверените в тях факти и обстоятелства не отговарят на осъщественото в обективната действителност, то същите имат обвързваща съда материална доказателствена сила – арг. чл.179, ал. 1 от ГПК. Поради това правилно при анализа на доказателствата тяхното официално удостоверително значение е зачетено от първоинстанционния съд, при съобразяване, че материализират изявление на длъжностно лице (извършващият прегледа лекар) в това му качество, в рамките на неговата компетентност и по установения ред и форма. В тази връзка неоснователни са оплакванията в жалбата, че е следвало съдът за назначи съдебно-медицинска експертиза за изследване на въпроса относно вида, характера и произхода на телесните увреждания. Съдът е обвързан от официално удостоверените факти в приложената медицинска експертиза, като в тежест на въззивника е да проведе надлежно обратно доказване и да ги опровергае, включително като поиска назначаването на експертиза. Такова надлежно опровергаване не е проведено от въззивната страна, на която е възложена доказателствената тежест.

Районният съд е изследвал в пълнота и задълбочено и събраните по делото гласни доказателства, които не разколебават удостоверените факти в приетата по делото медицинска документация. Правилно е изяснил фактическата обстановка по делото с оглед каузалния принос на въззивника в качеството му на съизвършител в грабежа по наказателното производство.

При така възприетата фактическа обстановка, установена от събрания по делото доказателствен материал, правилен е изводът на ИРС, че са налице условията за ангажиране отговорността на ответника по предявения срещу него иск с правно основание чл.45, ал.1, с която норма е установено от законодателя задължението за деликвента да възстанови причинените от него на трети лица вреди, вследствие на виновните му и противоправни действия или бездействия.

При определяне на размера на обезщетението окръжният съд взе предвид т.II от Постановление № 4 от 23.XII.1968 г., Пленум на ВС, съгласно което понятието "справедливост" по смисъла на чл. 52 от ЗЗД не е абстрактно понятие, а е свързано с преценката на редица конкретни обективно съществуващи обстоятелства от съда; при телесните увреждания такива обстоятелства могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания и други. В тази връзка РОС не споделя оплакванията в жалбата на въззивниците, че определеното обезщетение за неимуществени вреди от първоинстанционния съд е завишено по размер. С оглед броя и вида на телесните увреждания, както и начина на извършването му, ИРС е присъдил справедлив размер на обезщетение в размер на обичайните вреди за претърпените неимуществени вреди.

По изложените съображения решението в обжалваната част, с което ИРС е уважил иска до размера от 2500 лева, е правилно и законосъобразно и следва да бъде потвърдено.

С оглед изхода от спора искането на въззивника за присъждане на направените разноски пред РОС разноски е неоснователно и следва да се остави без уважение. Въззиваемият не е претендирал разноски пред въззивната инстанция.

По частната жалба срещу определението от 30.11.2018г. на ИРС, с което е изменено основното решение в частта за разноските.

С обжалваното решение, изменено с определението от 30.11.2018г по реда на чл.248 от ГПК, ИРС е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 125 лева адвокатско възнаграждение, съразмерно на осъдената част от иска. Основателни са оплакванията в частната жалба, че според представения договор за правна помощ уговорената сума от 500 лева адвокатско възнаграждение е следвало да се изплати разсрочено на процесуалния представител, като не е отбелязано плащането. Ето защо доколкото не са доказани реално понесени разноски от ищеца до приключване на съдебното дирене пред районния съд, същите не подлежат на заплащане от ответника. Следователно обжалваното решение следва да бъде отменено, в частта, в която е осъдил ответника да заплати на ищеца сумата от 125 лева разноски за адвокатско възнаграждение пред първоинстанционния съд. На следващо място с атакуваното определението от 30.11.2018г. ИРС е възложил в полза на ищеца разноски в размер на 633,75лв., които да заплати на ответника, от които 15лв. държавна такса за три броя съдебни удостоверения и остатъкът за 618,75 лв. за адвокатско възнаграждение. Видно е от договора за правна помощ, че адвокатското възнаграждение е договорено в хипотезата на чл.36, ал.1, т.2 от ЗА за безплатна адвокатска помощ, като съразмерно на отхвърлената част от иска, на адвокат Катина Христова се следва възнаграждение в размер на 705 лева. Следователно в частта, в която е осъдил ищеца да заплати на ответника разноски за горницата над 15лв. до 633,75лв. , ИРС е постановил неправилно определение, което следва да бъде отменено, като ищецът следва да заплати на адв. Христова сумата от 705 лева разноски пред ИРС, както и сумата от 15лв. държавна такса на частния жалбоподател разноски пред РОС за заплатена държавна такса по частната жалба.

Така мотивиран, Разградският окръжен съд

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА решение №328 от 12.10.2017г. на РС-Исперих по гр.д.№116/2017г. на РС-Исперих в частта, в която А.П.Б., съдебен адрес ***, е осъден да за заплати на Д.Е.Ю. ***, сумата от 2500 лева-обезщетение за неимуществени вреди вследствие на нанесен побой на 19.12.2014г., ведно със законната лихва от датата на деликта-19.12.2014г. до окончателното плащане.

ОТМЕНЯ решение №328 от 12.10.2017г. на РС-Исперих по гр.д.№116/2017г.на ИРС имащо характер на определение в частта му за разноските, в която А.П.Б., съдебен адрес ***, е осъден да за заплати на Д.Е.Ю. ***, сумата от 125 лева съдебно-деловодни разноски за адвокатско възнаграждение пред ИРС.

ОТМЕНЯ определение от 30.11.2018г. по гр.д.№116/2017г. на ИРС по реда на чл.248 от ГПК на РС-Исперих , в частта в която Д.Е.Ю. е осъден да заплати разноски на А.П.Б. за горницата над 15лева до 633,75лева и вместо това постановява

ОСЪЖДА Д.Е.Ю. *** да заплати на адвокат Катина Христова сумата от 705 лева, представляваща адвокатско възнаграждение за оказана безплатна помощ на А.П.Б. пред ИРС.

ОСЪЖДА Д.Е.Ю. да заплати на А.П.Б. сумата от 15 лева разноски пред РОС по частната жалба.

Решението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1.

2.