Р Е Ш Е Н И Е

№ 86

град Разград, 08.11.2018 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично съдебно заседание на 08.10.2018 г. в състав:

Председател: Рая Йончева

Членове: Ирина Ганева

Атанас Христов

при секретаря М. Н. разгледа докладваното от съдия Атанас Христов въззивно гражданско дело № 89 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

Образувано по въззивната жалба на Д.Ю.А., ЕГН-********** и Н.И.А., ЕГН-**********,***, чрез пълномощника им адв. М.Р.М. ***, против Решение № 59 от 12.02.2018г., постановено по гр.дело №179/2017г. по описа на Исперихски РС, с което е признато за недоказано на основание чл.194, ал.3 от ГПК, оспорването на истинността на ползващия ответната Община-Самуил официален свидетелстващ документ - АЧОбС № 2558/11.11.2016г. относно верността на съдържанието му и отхвърлен иска, предявен на основание чл.124, ал.1 от ГПК във вр. с чл.64, ал.2 от Закона за общинската собственост, от възизвниците против Община-Самуил, БУЛСТАТ: 000505928, със седалище и адрес на управление: с.Самуил 7454, обл.Разградска, ул.”Хаджи Димитър” № 2, представлявана от Кмета д-р Б.С.М., за приемане за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на 80 кв.м. от поземлен недвижим имот, находящ се в чертите на с.Желязковец, ул.”Лом” № 1, целият имот с площ от 943 кв.м., с начин на трайно ползване – дворно място, за който имот е отреден парцел ІV-292 от кв.№ 16 по плана на селото, при граници и съседи: улица, УПИ №№ ІІІ-293, VІІ-298 и V-291 от кв.16 по плана на селото, като претендираните 80 кв.м. са разположени в западната част на описания имот, граничеща с УПИ №№ ІІІ-293, ІІ-294, улица и № ІV-292. В жалбата се сочи на незаконосъобразност и необоснованост на решението на ИРС. Прави се искане за неговата отмяна и постановяване на друго по същество на спора, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендират се разноски. Излагат се подробни съображения. В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, жалбоподателите се явяват лично и с пълномощника адвокат М.Р.М. ***, който поддържа жалбата и излага допълнителни съображения.

Отговор на жалбата в законоустановения срок е постъпил от въззиваемата Община, чрез пълномощника адвокат Нергин Хюсеинов Хамдиев от АК - Разград, която счита жалбата за неоснователна. В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, за въззиваемата не се явява представител. Пълномощникът адвокат Нергин Хюсеинов Хамдиев от АК – Разград, депозира писмен молба /л. 89-93 РОС/, с която моли делото да се разгледа в негово отсъствие, поддържа отговора на жалбата и прилага подробна писмена защита. Претендира и разноски за заплатено адвокатско възнаграждение пред въззивната инстанция.

Не е постъпил отговор от третото лице помагач на страната на ответника П.А.С., ЕГН **********, с адрес ***. В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, същият не се явява и не изпраща представител.

Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Разгледана по същество въззивната жалба е неоснователна.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и допустимо, като при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми. Решението е и правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от първата инстанция, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищците срещу ответника иск с правно основание на чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 64, ал.2 ЗОС за признаване за установено по отношение на ответника, че ищците са собственици на 80 кв.м. от Поземлен недвижим имот, находящ се в чертите на с.Желязковец, ул.”Лом” № 1, целият имот с площ от 943 кв.м., без общинско място от 27 кв.м. от улична регулация, с начин на трайно ползване – дворно място, за който имот е отреден парцел ІV-292 от кв.№ 16 по плана на селото, при граници и съседи: улица, УПИ №№ ІІІ-293, VІІ-298 и V-291 от кв.16 по плана на селото, като претендираните 80 кв.м. са разположени в западната част на описания имот, граничеща с УПИ №№ ІІІ-293, ІІ-294, улица и № ІV-292.

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 от ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявените искове с правно основание чл. 124, ал.1 от ГПК, като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Основният довод във въззивната жалба, отнасящ се за неправилна преценка на събраните по делото доказателства съдът намира за неоснователен.

По възражението в жалбата, че ищците са придобили правото на собственост върху процесните 80 кв.м. въз основа на регулационния план от 1993г., който според жалбоподателите е приложен.

По делото пред РС са били приети заключения съдебно-технически експертизи – първоначално и допълнително /л.73-78, 95-гръб,95, 124-137, л. 146 РС/, които и настоящия състав приема за обосновани, че спорните 80 кв.м. не са част от закупения от ищците имот по НА № 120/1978г. Имотът, индивидуализиран тогава с площ от 715 кв.м., представляващ УПИ ІІ-148 в кв.37 по КРП на с.Желязковец от 1924г., е закупен от тях като урегулиран парцел с утвърдени граници между него и съседния УПИ ХІІІ-148, съгласно Заповед № 11 от 05.01.1971г. на Председателя на Окръжен народен съвет-гр.Разград, издадена на основание § 76 от Правилника за приложение на Закона за планово изграждане на населените места (ЗПИНМ) и доброволното съгласие на заинтересованите страни по нотариално заверено заявление № 3053/11.12.1970г. Последвалото изменение в границите на процесния имот, пораждащо и претенциите за спорните 80 кв.м. е в резултат на грешното изчертаването на вътрешната регулационна линия между УПИ ІV-292 от кв.16 и УПИ ІІІ-293 от кв.16 при приемането на регулационния план на с.Желязковец през 1993г., която регулационна линия по предходния план е вече кадастрална граница. По този начин вещото лице по експертизата дава категорично заключение, че регулационния план от 1993г. не е приложен и следователно няма значението на безусловно придобивно основание.

Във въззивното производство също бе назначена съдебно техническа експертиза, с друго вещо лице, което заключение съдът прима като пълно, ясно, обосновано и не възниква съмнение за неговата правилност /л.66-79 РОС/. При изслушването му в о.с.з. /л. 97/ и това вещо лице също сочи, че регулационния план от 1993г. не е приложен.

Ето защо, жалбоподателите не са придобили правото на собственост върху процесните 80 кв.м. въз основа на регулационния план от 1993г.

По възражението в жалбата, че РС че е допуснал нарушение на чл. 302 ГПК, като не е зачел задължителната сила на Решение № 48/29.09.2015г. по адм.д.№ 92/2015г. на Административен съд-гр.Разград, влязло в сила на 28.10.2015г.

С горецитираното Решение № 48/29.09.2015г. по адм.д.№ 92/2015г. на Административен съд-гр.Разград, влязло в сила на 28.10.2015г. /л. 9-11 РС/, е отменена Заповед № 205/06.04.2015г. на Кмета на Община-Самуил, с която на основание чл.129, ал.2 във вр. чл.134, ал.2, т.2 и т.4 от ЗУТ е одобрено изменението на Подробния устройствен план с План за регулация, засягащо част от кв.16 по плана на с.Желязковец, общ.Самуил, изразяващо се в промяна на вътрешната регулационна граница между парцели ІІІ-293 и ІV-292, съгласно графичната част на плана.

Съгласно чл. 302 ГПК решение на административен съд е задължително за гражданския съд само относно това дали административния акт /горепосочената заповед/ е валиден и законосъобразен. Административните съдилища не са компетентни да разглеждат и решават граждански спорове за собственост, поради което и изложеното в мотивите на техните решения относно собствеността на даден имот няма правно значение и не е задължително за гражданския съд, разглеждащ спор за собственост на този имот. Така и Решение № 52 от 27.02.2014 г. на ВКС по гр. д. № 7600/2013 г., I г. о., ГК.

Ето защо, възражението е неоснователно.

По възражението в жалбата, че ищците са придобили правото на собственост върху процесните 80 кв.м. въз основа на придобивна давност по чл. 79 ЗС, като владението е било в периода 01.09.1993г. до 31.05.2006г.

Ищците не биха могли да придобият процесните 80 кв.м. въз основа на давностно владение, на осн. чл. 79 ЗС, тъй като реално обособена част от урегулиран поземлен имот може да бъде придобита по давност в хипотезата на чл.200 ЗУТ, само ако са налице изискванията на чл.19 ЗУТ. Предвиденото в чл.200, ал.2 ЗУТ изключение намира приложение само в хипотеза на присъединяване към съседен имот по реда на чл.17 ЗУТ при първоначално урегулиране на територията. Съображенията за това са следните: И ЗТСУ и ЗУТ установяват правилото, че в урегулираните територии всеки собственик на имот притежава правото на собственост в рамките, очертани от регулационния план. При действието на ЗТСУ урегулирането на поземлените имоти е основано на принципа на заплащане на придадените по регулация части към съседни имоти, като отчуждителното действие на регулацията отпада, ако към момента на изработването на следващия регулационен план сумите, дължими за придадените по регулация части от съседни имоти не са заплатени и не е доказано да е упражнявана фактическа власт върху придадените части повече от 10 години. Ако фактическата власт върху придадените части е била упражнявана повече от 10 години, счита се, че регулацията е приложена и правото на собственост върху придадените части е придобито по силата на регулацията, т.е. правото на собственост върху реалната част от парцела се придобива по силата на регулацията, а не по причина придобиването му по давност. Ако не е доказано да е била упражнявана фактическа власт върху придадените части, счита се че регулацията не е приложена и очуждителното й действие отпада. Ако парцелите са образувани от самостоятелни имоти без да е извършвано придаване на части от съседни имоти и бъде завладяна реална част от съседен парцел, правото на собственост може да бъде придобито по давност само ако тази реална част отговаря на изискванията за самостоятелен парцел, т.е. на изискванията за лице и площ. Присъединяване на реални части от съседен парцел чрез завладяване и упражняване на фактическа власт повече от 10 години при други условия е недопустимо. Ако тези реални части отговарят на изискванията за самостоятелен парцел, те се обособяват като такъв в следващия регулационен план на населеното място, ако в исков процес е установено, че правото на собственост е придобито по давност и имотът е нанесен като самостоятелен в кадастралния план, доколкото това е допустимо според редакция на ЗТСУ с оглед установената в чл.59 от този закон забрана в редакцията до изменението, обн.ДВ.бр.34/2000г. При действието на ЗУТ промяната на площта или лицето на веднъж урегулирани имоти се извършва само по предвидения в закона ред. Една от възможните хипотези е настъпване на промяната по общата воля на собствениците на съседни имоти по реда на чл.15 ЗУТ, тъй като след урегулирането на определена територия ПУП и ЗРП предвиждат начина на застрояване /включително с оглед площта и лицето на имотите/ и предназначението на имотите на съответната територия. Изрично е предвидено в чл.15, ал.3 ЗУТ, че собствениците на съседните имоти могат, сключвайки предварителен договор, да инициират промяна в площта /евентуално и лицето/ на притежаваните от тях имоти, а оттам и промяна в ПУП и ЗРП, включително за такива реални части от притежаваните от тях урегулирани имоти, които не отговарят на изискванията на чл.19 ЗУТ. Вещноправният ефект, т.е. целяната промяна в принадлежността на правото на собственост върху съответната реална част от урегулиран имот, може да настъпи само ако по реда на чл.15, ал.6 ЗУТ бъде издаден акт за одобряване на плана за регулация, с който се променят границите между урегулираните поземлени имоти след извършването на преценка дали с проекта за изменение не се предвижда създаване на недопустимо по закон разположение на съществуващи сгради или на разрешени строежи /чл.15, ал.9 ЗУТ/ и дали не се предвижда създаване на урегулирани поземлени имоти с лице и повърхност под минимално установените по закон /чл.15, ал.10 ЗУТ/, след което бъде сключен и окончателен договор. Следователно законът допуска промяна в границите на веднъж урегулирана територия само при определени предпоставки, като вещноправният ефект настъпва след одобряване на промяната по административен ред. А след като не се допуска придобиване на реална част от УПИ чрез сделка, освен в изрично посочените от закона случаи, то такава част не може да бъде придобита и чрез друг придобивен способ, включително и по давност, освен ако не са спазени изискванията на чл.200, ал.1 и ал.3 ЗУТ. Следователно по давност реални части от урегулиран поземлен имот могат да бъдат придобивани само ако отговарят на изискванията за самостоятелен УПИ и то ако и оставащата част отговаря на изискванията за самостоятелен урегулиран поземлен имот. Целта на тези ограничения е да се спазват правилата за урегулиране и застрояване на територията, включително за размерите /лице и площ/ на урегулираните имоти, определеното им с ПУП разположение и цялостна конфигурация според този план. Именно поради тази причина законът предвижда първоначално да бъде сключен само предварителен договор и едва след като целяната от собствениците на съседни имоти промяна бъде одобрена от общинската администрация, т.е. се прецени, че тя съответства на общата идея и предвиждане на ПУП и изменението бъде одобрено, може да бъде сключен окончателен договор за прехвърляне правото на собственост. Недопустимо е следователно първо да бъде придобито правото на собственост върху реална част от УПИ и след това да се извършва промяна на ПУП, която да отрази вече настъпилата промяна в принадлежността на правото на собственост. В този смисъл в чл.200, ал.3 ЗУТ изрично е предвидено, че когато имотите са урегулирани, кметът на общината одобрява изменението на ПУП преди издаването на нотариалния акт, включително и при придобиване правото на собственост по давност. За да бъде придобито по давност правото на собственост върху реална част от урегулиран поземлен имот следователно е необходимо след изтичането на предвидения в закона срок по искане на упражняващото фактическата власт лице по административен ред да бъде одобрена промяната на подробния устройствен план с цел обособяване на отговарящата на изискванията на чл.19 ЗУТ реална част в самостоятелен УПИ, след което въз основа на надлежно позоваване на изтеклата придобивна давност да бъде издаден нотариален акт по реда на чл.587, ал.3 ГПК. Реална част от имот, която не отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ може да бъде присъединена към съседен чрез придобиване на правото на собственост чрез правна сделка или по давност по реда на чл.17 ЗУТ само ако и двата имота не са урегулирани. Присъединяване на реални части от урегулирани поземлени имоти към съседен имот, ако тези части не отговарят на изискванията на чл.19 ЗУТ, може да се извърши само по реда на чл.15 от същия закон.

Процесните 80 кв.м. не отговарят на изискванията на чл.19 ЗУТ, тъй като са под минимално установените в чл.19 ЗУТ размери за повърхност. Ето защо, дори ищците да са упражнявали фактическа власт върху тези 80 кв. м., то това не би имало за последица придобиване по давност на правото на собственост. В случая не намира приложение разпоредбата на чл.200, ал.2 ЗУТ. По делото е установено, че имотите на страните са имали статут на урегулирани към момента на твърдяното давностно владение. Не е установено регулацията да е била отменена, поради което с оглед установената в чл.59 ЗТСУ /отм./ забрана, както и с оглед разпоредбата на чл.200 ЗУТ следва да се приеме, че правото на собственост върху претендираната площ може да бъде придобито по давност, само ако отговаря на изискванията на чл.19 ЗУТ за съответната територия. И доколкото подобно съответствие не е налице и, както вече беше отбелязано, разпоредбата на чл.200, ал.2 ЗУТ не може да намери приложение по причина, че имотът е урегулиран, то ищците не се могли да придобият по давност процесните 80 кв.м. Така и
постановеното в производството по чл.290 ГПК Решение № 102 от 30.05.2016г. по гражданско дело № 5728 от 2015 г. на ВКС, I г.о., ГК.

За пълнота на изложението, следва да се изтъкне, че е налице и друга пречка за придобиването по давност на процесните 80 кв.м.

По делото е безспорно установено, че процесните 80 кв.м. представляват частна общинска собственост – вж. и Акт за частна общинска собственост № 2558/11.11.2016г. /л.99 РС/.

До 01.06.1996 г. разпоредбата на чл. 86 ЗС, в редакцията му от ДВ бр. 31 от 17.04.1990 г., изключва придобиването по давност на вещ, която е държавна или общинска собственост. С изменението на чл.86 от ДВ бр. 33 от 1996 г., в сила от 01.06.1996 г., давността е изключена като придобивен способ само за вещите, които са публична държавна или общинска собственост. Следователно за вещите частна държавна или общинска собственост, които са завладени преди влизане в сила на изменението на чл. 86 ЗС от ДВ бр.33 от 1996 г., давностният срок започва да тече от 01.06.1996 г. На 31.05.2006 г. обаче течението на давностния срок е спряно с § 1 ДР ЗС за срок от седем месеца, като с последващите изменения на правната норма спирането течението на давностния срок е продължено до 31.12.2022 г. Оттук следва,че вещно право върху имот частна държавна или общинска собственост не може да се придобие чрез десетгодишно давностно владение от трето лице, тъй като течението на давностния срок е започнало на 01.06.1996 г., но е спряно на 31.05.2006 г. /т.е. преди изтичането на десетгодишния срок/ с § 1 ДР ЗС за определен период от време, удължен до 31.12.2022 г.

Десетгодишният срок, започнал да тече от 01.06.1996 г., изтича на 01.06.2006 г., а не на 31.05.2006г., откогато е в сила мораториумът, установен с § 1 ЗР на ЗД на ЗС /ДВ, бр.46/2006г./, с който е постановено спиране на давността за определен период от време, удължен впоследствие до 31.12.2022 г. Така и мотивите на Тълкувателно решение № 3 от 14.02.2018 г. на ВКС по т. д. № 3/2017 г., ОСГК.

Поради гореизложеното, съдът намира за безпредметно да обсъжда ангажираните доказателства от страна на ищците за осъществено от тях давностно владение по чл. 79 ЗС.

По възражението в жалбата, че в нарушение на съдопроизводствените правила съдът е приел за недоказано оспорването на Акт за частна общинска собственост № 2558/11.11.2016г. на Община Самуил /л.99 РС/.

Настоящия съдебен състав, с оглед събрания доказателствен материал, споделя становището на първоинстанционния съд, че оспорването на истинността по чл. 193 ГПК на Акт за частна общинска собственост № 2558/11.11.2016г. на Общиа Самуил не е доказано.

По възражението в жалбата, че в нарушение на чл. 78, ал.10 ГПК съдът е осъдил ищците, сега жалбоподатели, да заплатят на третото лице помагач П.А.С. разноски в размер на 350 лв.

В тази част, въззивната жалба е с характер на молба по чл. 248 ГПК. Ето защо, по същата следва да се произнесе РС Исперих в производство по чл. 248 ГПК.

Във въззивната жалба няма наведени други конкретни доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените при условията на субективно съединяване искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, поради което въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които са правилни и законосъобразни.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл. 271 ГПК.

По разноските.

На основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страна сумата от 300.00 лв., представлява реално сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Воден от горното, съдът,

Р Е Ш И

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 59 от 12.02.2018г. по гр.д. № 179/2017 г. по описа на Районен съд – Исперих.

ОСЪЖДА, на основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК, Д.Ю.А., ЕГН-********** и Н.И.А., ЕГН-**********,***, ДА ЗАПЛАТЯТ на Община-Самуил, БУЛСТАТ: 000505928, със седалище и адрес на управление: с.Самуил 7454, общ. Исперих, обл.Разград, ул.”Хаджи Димитър” № 2, представлявана от Кмета д-р Б.С.М., сумата от 300.00 (триста) лева представлява разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция

ИЗПРАЩА делото по компетентност на Районен съд – Исперих за произнасяне по въззивна жалба с вх. № 777 от 26.02.2018г. по описа на РС Исперих, подадена от Д.Ю.А., ЕГН-********** и Н.И.А., ЕГН-**********,***, В ЧАСТТА й имаща характер на молба по чл.248 от ГПК за изменение на Решение № 59 от 12.02.2018г. по гр.д. № 179/2017 г. по описа на Районен съд – Исперих, в частта му за разноските, с която съдът е осъдил жалбоподателите ДА ЗАПЛАТЯТ на П.А.С., ЕГН **********, с адрес *** от - встъпило по делото третото лице-помагач на ответната страна, сумата от 350.00 (триста и петдесет) лева, за направени съдебни и деловодни разноски, на основание чл.78, ал.3 от ГПК.

Препис от решението да се връчи на страните, на осн. чл. 7, ал.2 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

НР