РЕШЕНИЕ

№ гр. Разград, 23.10.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, в публичното заседание на първи октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА

МЛ. СЪДИЯ: АНГЕЛ ТАШЕВ

при секретаря Д. Г., като разгледа докладваното от младши съдия Ангел Ташев в. гр. дело № 169 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 154/15.05.2018 г., постановено по гр.д. № 731/2016 г. по описа на Районен съд Исперих са отхвърлени предявените от „РЗЗ Диамант“ ЕООД, ЕИК 202449049, със седалище и адрес на управление: с. Ножарово, обл. Разградска, ул. “Христо Смирненски“ № 26, представлявано от управителя Р.Р.Р., ЕГН **********, чрез процесуалния си представител адвокат Марин Радоев Маринов, иск с правно основание чл.108 ЗС, против А.Х.А., ЕГН ********** и В.М.Н., ЕГН **********,***, за осъждането им да отстъпят на дружеството собствеността и предадат владението върху предверие с площ от 15.99 кв.м., съставляващо част от търговски обект – ресторант, собственост на ищеца, разположено между самостоятелен вход на търговския обект от юг и зала на ресторанта, оградено от четири страни с плътни стени, представляващо част на масивна едноетажна сграда, застроена върху общинско дворно място в чертите на с.Ножарово, общ.Самуил, обл.Разградска, ул.“Христо Смирненски“ № 12, за който по плана на селото е отреден УПИ ХІV-106 в кв.13, с площ на имота от 797.00 кв.м., при граници и съседи на имота: улици от двете страни, УПИ І-105 и УПИ ХІІІ-107 от кв.13 по плана на селото, както и предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл.109 от ЗС, за осъждането на А.Х.А., ЕГН ********** и В.М.Н.,***, да преустановят неоснователните си действия спрямо притежавания от въззивника – ищец, самостоятелен търговски обект – ресторант, като отстранят за своя сметка от процесното предверие разположените в него маси и столове за обслужване на клиенти, преустановят това обслужване на клиенти и предадат ключа от входната врата на самостоятелния вход от юг на търговския обект – Ресторант. Присъдени са и разноски в тежест на въззивника – ищец, дружеството „РЗЗ Диамант“ ЕООД в размер на 925.00 (деветстотин двадесет и пет) лева – направени от страната деловодни разноски, съразмерно на отхвърлената част от иска.

Срещу така постановеното решение, в срока по чл.259 ГПК, е предявена въззивна жалба от ищеца - дружеството „РЗЗ Диамант“ ЕООД, ЕИК 202449049, със седалище и адрес на управление: с. Ножарово, обл. Разградска, ул. “Христо Смирненски“ № 26, представлявано от управителя Р.Р.Р., чрез процесуалния му представител – адвокат Марин Радоев Маринов, в която първоинстанционното решение се оспорва като неправилно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила, при явна необоснованост и нарушение на материалния закон, поради което иска неговата отмяна и излага следните съображения за това.

По оплакването за съществено нарушение на съдопроизводствените правила при постановяване на обжалвания акт, въззивника счита, че първоинстанционният съд в нарушение на правилата уредени в ГПК, е приел за недоказан предявения от него главен иск с правно основание чл.108 ЗС, като изтъква, че основният мотив на съда е липсата на владение от страна на въззиваемите-ответници. Твърди, че този извод е в пълно противоречие със събраните по делото доказателства, както и със заявената позиция на въззиваемите - че владеят процесното предверие, което считат за тяхна собственост, тъй като това се установява въз основа на признанието на неизгоден за въззиваемите факт, съдържащо се в отговора на исковата молба по чл.131 ГПК и писмено становище по чл.149, ал.3 ГПК депозирани по делото и независимо от приетото от съда в определението по чл.140 ГПК и в доклада по чл.146 ГПК, че въззиваемите признават факта на владението, в решението си първоинстанционният съд е приел, че те не са установили фактическа власт върху процесното предверие.

Въззивникът акцентира и върху обстоятелството, че след като е налице признание на факт от страна на въззиваемите – че владеят предверието, това задължава съда да приеме, че той не се нуждае от доказване, тъй като не е спорен между страните. На това основание въззивникът счита, че обжалваното решение е и необосновано, което е и второто наведено във въззивната жалба оплакване.

В жалбата си въззивникът поддържа, че първоинстанционният акт е постановен от съда в нарушение на правилата за доказване в гражданския процес, тъй като се позовал на сведения дадени от вещите лица по назначените и приети по делото две съдебно-технически експертизи, които при посещенията на процесния обект, не установили въззиваемите да го владеят.

Излагат се съображения, че първоинстанционният съд, при постановяването на крайния си съдебен акт, не е обсъдил целия доказателствен материал, което представлявало съществено процесуално нарушение и същият следва да бъде отменен.

По отношение на третото оплакване във въззивната жалба - за неправилно приложение на материалния закон при постановяването на обжалвания съдебен акт, въззивникът твърди, че са налице всички предпоставки за уважаване на предявения главен иск с правно основание чл.108 ЗС, както и за предявения при условията на евентуалност иск с правно основание чл.109 от ЗС.

В съдебно заседание въззивната страна се явява лично и чрез процесуалния си представител – адвокат Маринов, който моли съдът да постанови съдебен акт, с който да бъде отменено обжалваното решение, като неправилно, необосновано, незаконосъобразно, постановено при съществени нарушения на съдопроизводствените правила. Поддържа изложените аргументи във въззивната жалба. Няма доказателствени искания. Претендират се разноски и пред двете инстанции.

Въззиваемата страна е подала в законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба, чрез процесуалния си представител – адвокат В.К., в който се прави искане за потвърждаване на първоинстанционния съдебен акт, с който са съгласни като краен изход на производство, като не споделят мотивите, които Районен съд Исперих е изложил, относно площта на двата обособени обекта и приетото от него, че процесното предверие, тъй като не е самостоятелен обект и функционално обслужва ресторанта, следва да е неразделна част от него. Във връзка с горното, според въззиваемите следва извода, че въззивника е собственик на 156, 32 кв.м, въпреки че е закупил обект с площ от 135 кв.м..

Излагат съображения, според които, за да реши правилно спора, първоинстанционният съд е следвало да извърши тълкуване по реда на чл.20 ЗЗД на договора, по силата на който, въззиваемите - ответници са закупили своята част от обекта.

Акцентират върху обстоятелството, че при изповядването на сделката за закупуване на техния имот, са провеждани многократни огледи, и че процесното предверие е именно тяхна собственост. Според тях това дори и някога да е било част от ресторанта, старият собственик го е изключил от площта му и го е присъединил към площта на техния обект. Това се извежда според тях от показанията на двамата свидетели разпитани в хода на процеса, както и от т.5 от заключението на приетата по делото съдебно-техническа експертиза изготвена от арх. Елга Бонева.

Въззиваемите считат, че ресторантът може да функционира и без въпросното предверие, като трябва да се извършат минимални строителни работи по зазидването на вратата намираща се в него и изграждане на нова такава, която да бъде изградена на стълбището и от там да може да се влиза в ресторанта. Излагат доводи, че въззивникът ползва помещение със застроена площ, която е по-голяма от тази описана в постановлението за възлагане на недвижим имот и смятат, че следва помещения №5, №6, №7, №8 и №9 да се приемат за един търговски обект – магазин, а помещения №1, №2, №3, №4 и №10 да се приемат за един обект – ресторант. Твърдят, че сградата, в която се помещават обектите е търпяла във времето развитие и това, което са придобили страните към момента, не са тези обект, които са приети с Акт образец 16. В аргумент на горното посочва споделеното от вещото лице В. Кулева в съдебното заседание. Претендират се разноски пред двете съдебни инстанции.

В съдебно заседание въззиваемата страна чрез процесуалния си представител – адвокат К., са доволни от обжалвания съдебен акт, доколкото е отхвърлена ищцовата претенция, но не споделят мотивите на районния съд. Посочва, че е изложил подробни мотиви в отговора на въззивната жалба. Няма доказателствени искания. Претендира разноски пред настоящата инстанция.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

Районен съд Исперих е бил сезиран с искове с правно основание чл.108 ЗС и евентуален иск с правно основание чл.109 ЗС.

За да постанови решението си, Районен съд Исперих е приел, че в процеса на доказване ищецът, комуто принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест), не е доказал по несъмнен и безспорен начин правнорелевантното обстоятелство, че ответниците А.Х.А. и В.М.Н. осъществяват фактическо владение върху процесното предверие, което да обоснове основанието за връщането му. По отношение на другата предпоставка по чл.108 ЗС, че ищецът е собственик на процесното предверие, съдът е приел, че то е неразделна част от ресторант, което се потвърждавало от заключенията на двете съдебно-технически експертизи, свидетелските показания, протокол образец 16 за въвеждане на търговската сграда и от разпита на вещото лице по втората съдебно-техническа експертиза. По евентуално предявения иск с правно основание чл.109 ЗС, Районен съд Исперих е приел, че в хода на делото не се доказа ответниците да извършват действия (еднократни или трайно състояние), с които до нарушават правото на собственост на ищеца върху притежавания от него търговски обект и по–конкретно върху предверието към ресторанта и да му пречат за упражняване на правата му в пълнота.

Ищецът, обосновавайки предявения иск е навел в исковата молба твърдения, че

след участието си в публична продан и въз основа на постановление за възлагане на недвижим имот с изх. № 6435/29.06.2016 г.е придобил правото на собственост върху недвижим имот – самостоятелен обект с начин на трайно ползване – търговски обект със самостоятелен вход от южната страна на сграда, състоящ се от ресторант с кухня и складови помещения с обща застроена площ от 135 /сто тридесет и пет/ кв.м., находящо се в югозападната част на масивна едноетажна сграда, застроена върху общинско дворно място в чертите на с. Ножарово, общ. Самуил, обл. Разградска, ул. „Христо Смирненски“ № 12. След възлагането на имота, въззивникът – ищец се опитал да го ползва, като искал да започне ремонти работи, но установил, че въззиваемите – ответници, в качеството си на собственици на съседния самостоятелен обект в търговско предназначение – магазин, находящ се в южната част на едноетажната масивна сграда, са поставили четири броя маси и обслужват клиенти в предверието на ресторанта, без да имат разрешение от ищеца. Твърди, че площта на предверието е около 15 кв.м. и се намирало непосредствено до самостоятелния вход на ресторанта и нямало връзка с магазина. Споделя, че след проведен разговор с ответниците, те му заявили, че нямат намерение да освободят процесното предверие.

В хода на първоинстанционното производство е уточнен и точния размер на процесното предверие – 15.99 кв.м..

В отговора на исковата молба ответната страна, сега въззиваема, оспорва предявените искове, като неоснователни и недоказани. Потвърждават, че владеят процесното предверие, тъй като го смятат за своя собственост. Посочват, че с договор за покупко-продажба от 30.04.2013 г., обективиран в нотариален акт № 176, том ІV, рег. № 3611, дело № 488/2013г. по описа на Нотариус Радомир Александров, рег. № 254 и с район на действие РС - гр. Исперих, закупили от „Корект 2000“ООД, представлявано от М. Трифонов Маринов, следния недвижим имот: „Самостоятелен обект с начин на трайно ползване – търговски обект със самостоятелен вход от южната страна на сградата, със застроена площ от 135.00 кв.м., състоящ се от магазин за хранителни стоки със застроена площ от 75.00 кв.м. и складови помещения с обща застроена площ от 60.00 кв.м., находящ се в южната част на масивна едноетажна сграда, застроена върху общинско дворно място в чертите на с.Ножарово, общ.Самуил, обл.Разградска, ул.“Христо Смирненски“ № 12, като в този имот попада и процесното предверие. Продавачът на този имот бил собственик на цялата сграда, в която се помещавали хранителният магазин и ресторантът и тя имало обща площ от 270 кв.м., като ищецът и те придобили равни части от по 135 кв.м. Твърдят, че предверието имало изграден водопровод, канализация и електрическа мрежа, които не били самостоятелни, а част от инсталациите на магазина. В него се намирало и централното ел.табло на магазина, от което тръгват всички линии за захранване и са монтирани средствата за измерване. При покупката продавачът изрично им представил това помещение като част от имота – предмет на продажбата.

От приложеният като писмено доказателство по делото постановление за възлагане на недвижим имот с изх. № 6435, влязло в законна сила на 29.06.2016 г. по изпълнително дело № 20157610400144 по описа на ЧСИ Гюнеш Солаков се установява, че въззивното дружество е придобило правото на собственост върху недвижим имот – самостоятелен обект с начин на трайно ползване – търговски обект със самостоятелен вход от южната страна на сграда, състоящ се от ресторант с кухня и складови помещения с обща застроена площ от 135 /сто тридесет и пет/ кв.м., находящо се в югозападната част на масивна едноетажна сграда, застроена върху общинско дворно място в чертите на с. Ножарово, общ. Самуил, обл. Разградска, ул. „Христо Смирненски“ № 12, за който по плана на селото е отреден УПИ ХІV-106 в кв.13, с площ на имота от 797.00 кв.м., при граници и съседи на имота: улици от двете страни, УПИ І-105 и УПИ ХІІІ-107 от кв.13 по плана на селото, и граници и съседи на търговския обект: от юг – магазин, от запад – улица и от изток – УПИ ХІІІ-107 в кв.13 по плана на селото, без правото на собственост върху земята.

По делото е приложен като писмено доказателство нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 30.04.2013 г. № 176, том IV, рег. № 3611, дело №488 от 2013 г. по описа на Нотариус Радомир Александров, рег.№ 254 и с район на действие Районен съд Исперих. От него се установява, че „Корект-2000“ ЕООД, представлявано от М. Трифонов Маринов, продава на въззиваемата А. Хюсейн А. в качеството си на купувач следния недвижим имот: „Самостоятелен обект с начин на трайно ползване – търговски обект със самостоятелен вход от южната страна на сградата, със застроена площ от 135.00 кв.м., състоящ се от магазин за хранителни стоки със застроена площ от 75.00 кв.м. и складови помещения с обща застроена площ от 60.00 кв.м., находящ се в южната част на масивна едноетажна сграда, застроена върху общинско дворно място в чертите на с. Ножарово, общ. Самуил, обл. Разградска, ул. „Христо Смирненски“ № 12, за което по плана на селото е отреден УПИ ХІV-106 в кв.13, с площ на имота от 797.00 кв.м., при граници и съседи на дворното място: улици от двете страни, УПИ І-105 и УПИ ХІІІ-107 от кв.13 по плана на селото, и граници и съседи на търговския обект: от юг – улица, от запад – улица, от север – търговски обект /ресторант/ и от изток – УПИ ХІІІ-107 в кв.13 по плана на селото, без правото на собственост върху земята“.

От приложения към делото нотариален акт за собственост на недвижим имот от 25.02.2008 г., №125, том III, рег. № 1536, дело № 121 от 2008 г. по описа на Нотариус Радомир Александров се установява, че собственик на целия самостоятелен недвижим, който представлявал едноетажна сграда със застроена площ от 270 кв.м, която се състояла от следните обекти с общ вход – магазин за хранителни стоки с площ 75 кв.м., две складови помещения с обща застроена площ от 60 кв.м. и ресторант с кухня и складови помещения с обща застроена площ от 135 кв.м. е „Корект – 2000“ ЕООД, с управител М. Маринов. Този самостоятелен обект в последствие е разделен на два отделни самостоятелни обекта, придобити съответно по един от двете страни по спора.

Първоинстанционният съд е допуснал назначаването на два броя съдебно-технически експертизи, чийто заключения е кредитирал, като този извод се споделя и от настоящия съдебен състав, с изключение на частта им, където вещите лица посочват, че в момента на огледите процесното предверие не се използва от ответниците, тъй като това е правен въпрос, относим към факта на владението и съдът не е следвало да ги кредитира в тази част.

От заключението на първата експертиза се установява, че процесното предверие не е самостоятелен обект и е функционално свързано към ресторанта, но по документи площта на предверието би трябвало да е част от площта на магазина за хранителни стоки, тъй като според документите за собственост на двете страни, площите на търговските обекти са равни – по 135 кв.м. и не може да се определят с точност прилежащите помещения, включени в площта им. По отношение на достъпа за двата обекта – посочва, че за ресторанта от юг е бил възможен само през процесното предверие, като магазинът имал самостоятелен вход.

От заключението на втората съдебно-техническа експертиза се установява, че за строежа на процесната сграда имало съставени строителни документи, но същите не се съхраняват, с изключение на копие от протокол образец 16 за въвеждането й в експлоатация през 1974 г., в който е отразено, че сградата е едноетажна и се състой от две помещения – смесен магазин с два склада и пивница с кухня, склад, миячно и избено помещение. Самата сграда към 2010 г. представлява търпим строеж. Вещото лице посочва, че процесното помещение не представлява самостоятелен обект, а е функционално свързан с ресторанта, като към магазина няма изградена врата. По отношение на входовете на двата самостоятелни обекта – ресторант и магазин споделя, че имат такива от юг, като ресторантът има вход и на северната стена. Излага подробно в експертизата си, каква е площта на всеки търговски обекти – ресторант и магазин и кои прилежащи помещения обхващат площта им. В съдебното заседание пред първоинстанционния съд, вещото лице е защитило експертизата и е дал допълнителни разяснения по отговорите, както и различни варианти за евентуално разделяне на отделните помещения, така че да може всеки от собствениците да ползва реална площ от сградата, която да отговаря на посоченото в актовете им за собственост.

За изясняване на спора от фактическа страна по делото са допуснати и разпитани свидетели. От показанията на свидетеля Х. С. Х. се установява, че в сградата има смесен магазин и ресторант от доста години, като магазинът работил, а ресторанта не. Споделя, че на процесното предверие е отворена вратата и в него влизат и излизат младежи, като не може да каже дали се държат стоки в него. Посочва, че в магазина се продава кафе и има маси и столове. Твърди, че от дълги години „откакто се помни“, процесното предверие е било към ресторанта, като там е било неговия вход. Споделя, че предишният собственик М. е държал ресторанта заедно с предверието, като ответникът не е имал достъп към това помещение.

В хода на първоинстанционното заседание в качеството на свидетел е разпитан и Х. С.ев К.. В показанията посочва, че входа за ресторанта, когато е работил е бил главния, от процесното предверие, като се ползвал от ответника – В. и там имало поставени маси и столове, където младите консумирали на тях. Споделя, че винаги главният вход за ресторанта е бил този през процесното предверие, като никога за магазина не се е минавало оттам, като той си има друг вход от страната на улицата.

Настоящият въззивен състав намира, че показанията на свидетелите следва да бъдат кредитирани, като логични, последователно и вътрешнонепротиворечиви с останалите доказателства по делото.

Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, и като съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното от правна страна:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от активно легитимирана страна, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност и по предвидения процесуален ред и писмена форма и допустимо.

Предявени са субективно съединени искове с правно основание чл. 108 ЗС и чл. 109 ЗС с предмет – спорното предверие.

Чрез петиторния осъдителен иск ищецът иска от съда със сила на пресъдено нещо да установи спрямо владелеца или държателя на спорната вещ, че правото на владение като правомощие от сложното право на собственост върху нея принадлежи на ищеца и въз основа на това установяване да се допусне по отношение на ответника, който я владее или държи, без да притежава правно основание за това, да предаде фактическата власт върху спорната вещ на собственика. Следователно фактическият състав за уважаване на иска предвижда кумулативно наличие на следните материалноправни предпоставки: 1) ищците, сега въззивници да са собственици на вещта предмет на иска; 2) ответникът да владее тази вещ и 3) това владение да е без правно основание /в този смисъл Решение № 551 от 13.09.2010 г. по гр.д. № 669/2009 г. на Първо гр.о., ВКС/. По силата на чл.154, ал.1 ГПК на ищеца принадлежи правното задължение да установи, наличието на посочените предпоставки, като това доказване следва да бъде пълно и главно.

Първата предпоставка за уважаване на ревандикационен иск е установяване в полза на ищцовата страна на право на собственост на заявено от нея основание върху спорното предверие.

Безспорно е по делото, че с нотариален акт за собственост на недвижим имот от 25.02.2008 г., №125, том III, рег. № 1536, дело № 121 от 2008 г. по описа на Нотариус Радомир Александров, „Корект – 2000“ ЕООД е станал собственик на едноетажната сграда, в която се помещават и двата самостоятелни обекта собственост на страните в производството. Едноетажната сграда била със застроена площ от 270 кв.м, която се състояла от следните обекти с общ вход – магазин за хранителни стоки с площ 75 кв.м., две складови помещения с обща застроена площ от 60 кв.м. и ресторант с кухня и складови помещения с обща застроена площ от 135 кв.м.. В последствие собствеността върху нея е прехвърлена на двете страни по делото, както следва: въззивното дружество е придобило правото на собственост върху недвижим имот – самостоятелен обект с начин на трайно ползване – търговски обект със самостоятелен вход от южната страна на сграда, състоящ се от ресторант с кухня и складови помещения с обща застроена площ от 135 /сто тридесет и пет/ кв.м. въз основа на постановление за възлагане на недвижим имот с изх. № 6435, влязло в законна сила на 29.06.2016 г. по изпълнително дело № 20157610400144 по описа на ЧСИ Гюнеш Солаков, като въззиваемата страна по силата на нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот от 30.04.2013 г. № 176, том IV, рег. № 3611, дело №488 от 2013 г. по описа на Нотариус Радомир Александров, рег.№ 254 и с район на действие Районен съд Исперих, е станала собственик на самостоятелен обект с начин на трайно ползване – търговски обект със самостоятелен вход от южната страна на сградата, със застроена площ от 135.00 кв.м., състоящ се от магазин за хранителни стоки със застроена площ от 75.00 кв.м. и складови помещения с обща застроена площ от 60.00 кв.м., т.е. ½ от първоначално придобият от него недвижим имот. Това не се спори и от двете страни и се потвърждава косвено от свидетелските показания на разпитаните свидетели, които заявяват, че ресторантът е закупен от въззивника, а магазинът от въззиваемите.

Спорният въпрос по настоящото дело е дали процесното предверие е собственост на въззивника или е собственост на въззиваемата страна. Поради тази причина, настоящия съдебен състав следва да посочи следното.

За да се прецени, към кой от двата самостоятелни обекта е включено процесното предверие, следва да бъде посочено, че договорите, с които се прехвърлят вещни права върху недвижими имоти, съдържат подробно описание на тези имоти с всичките им индивидуализиращи белези – вид на имота, местонахождение, означение по кадастралната карта /или друг план/, площ, съседи и др. В определени случаи обаче може да възникне съмнение за действителния предмет на договора. Съгласно чл.20 ЗЗД при тълкуване на договорите трябва да се търси действителната обща воля на страните, отделните уговорки да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността. Разпоредбата на чл.20 ЗЗД е обща и се отнася за всички видове договори, независимо от формата на сключването им. Тълкуването може да се осъществи не само въз основа на самия договор, но и с оглед обстоятелствата, изявленията и поведението на страните при сключването на договора /Решение № 349/11 от 21.05.2012г. на ВКС, по чл.290 ГПК/, както и според обкръжаващите сключването на договора факти, други сделки между страните или с трети лица, когато от самия текст не може да се открие точната воля.

За да бъде извършено правилно тълкуване е необходимо и следва да се вземе предвид и обстоятелството, че предмет на придобиване на вещни права са само самостоятелно съществуващи движими и недвижими вещи. Съгласно чл.98 от ЗС, освен ако не е постановено или уговорено друго, принадлежността към вещ не е самостоятелна вещ и съответно не може да се придобива самостоятелно, а следва собствеността на главната вещ. Когато недвижимата вещ е сграда, самостоятелно може да се придобива само такава част от нея, която по силата на архитектурен /инвестиционен/ проект, одобрен съгласно действащите строителни правила и норми, е обособена като самостоятелен имот /жилище, ателие или др. подобни/.

В конкретния случай, в приложените по делото нотариални актове и постановление за възлагане, никъде не е индивидуализирано, че някоя от страните е станала изключителен собственик на процесното предверие. Посочено е, че всеки един от самостоятелните обекти има принадлежности към него както следва – самостоятелният обект на въззивната страна - търговски обект със самостоятелен вход от южната страна на сграда, състоящ се от ресторант с кухня и складови помещения с обща застроена площ от 135 /сто тридесет и пет/ кв.м., а този на въззиваемата страна - търговски обект със самостоятелен вход от южната страна на сградата, със застроена площ от 135.00 кв.м., състоящ се от магазин за хранителни стоки със застроена площ от 75.00 кв.м. и складови помещения с обща застроена площ от 60.00 кв.м. Поради тази причина, за правилно разрешаване на спорния въпрос, съдът следва да изхожда не само от съдържанието на нотариалните актове и постановлението за възлагане на недвижим имот, с които е учредено правото на собственост, но и от другите събрани по делото доказателства.

Във връзка с горното безспорно от заключенията на двете съдебно-технически експертизи се доказа, че предверието не е самостоятелен обект и е функционално свързано с помещенията (търговската зала) на ресторанта (от предверието няма врата за хранителния магазин собственост на въззиваемите, а има двукрила летяща врата, през която се влиза в залата на ресторанта), т.е. обслужва ресторанта, поради което той не може да бъде самостоятелен предмет на вещнопрехвърлителна сделка. Този извод кореспондира и с другите събрани по делото доказателства – показания на разпитаните свидетели, които категорично заявяват, че откакто се помнят знаят процесната сграда с магазин и ресторант, и спорното предверие винаги е било към кръчмата, служило е като вход към кръчмата (ресторанта). Това се потвърждава и от протокол образец 16 за въвеждане в експлоатация на търговската сграда, което също кореспондира с извода за отнасяне на процесното предверие към общата застроена площ на ресторанта, обсъден в заключението и при разпита на вещото лице по втората съдебно-техническа експертиза. В хода на производството и от събраните доказателства, не се установи между страните или техния праводател да е уговорено друго по отношение на процесното предверие и, че то не е функционално свързано с ресторанта, както и да е обособено по силата на архитектурен /инвестиционен/ проект, одобрен съгласно действащите строителни правила и норми като самостоятелен имот /жилище, ателие или др. подобни/.

Предмет на постановлението за възлагане с изх. № 6435, влязло в законна сила на 29.06.2016 г.е самостоятелен обект с начин на трайно ползване – търговски обект със самостоятелен вход от южната страна на сграда, състоящ се от ресторант с кухня и складови помещения с обща застроена площ от 135 /сто тридесет и пет/ кв.м. с подробно описание на местоположението и границите му. Безспорно от заключението на втората съдебно-техническа експертиза се установява, че площта на този самостоятелен обект е 140,33 кв.м., т.е. е по-голяма от тази посочена в постановлението за възлагане – 135 кв.м.. Процесното предверие от 15.99 кв.м. няма самостоятелен характер и е функционално свързано с ресторанта, който е придобит от въззивника. Продажбата на недвижим имот чрез публична продан е деривативен способ за придобиване на право на собственост, като правото на собственост на купувача е обусловено и зависи от правото на собственост върху имота на праводателя му - длъжник по изпълнителното дело. Според чл. 496, ал.2 ГПК, от деня на влизане в сила на постановлението за възлагане купувачът придобива всички права, които длъжникът е имал върху имота. Това означава, че правата, които длъжникът - собственик на имота е имал върху него, са преминали върху купувача на публичната продан и последният е станал собственик на имота от влизане в сила на постановлението за възлагане. Правното значение на разлика в квадратурата на възложения имот и неговата реална квадратура, е свързан с индивидуализацията на вещта, като предмет на осъществено деривативно придобивно основание. Застроен недвижим имот се описва чрез граници, местонахождение, вид на помещенията, отграничаващи го от другите подобни самостоятелни обекти на вещи права. В този смисъл Определение № 105 от 16.02.2012 г. на ВКС по гр. д. № 1259/2011 г., II г. о., ГК и др. Няма спор, че постановлението за възлагане е породило вещно-прехвърлително действие върху обекта. Въззивното дружество е придобил правото на собственост върху целия самостоятелен обект, който включва в себе си и процесното помещение. При тези установени различия в площта на придобития от ответниците самостоятелен обект, е следвало те да уредят с предишния собственик това разминаване в площта на закупения от тях самостоятелен имот в съответствие с разпоредбата на чл.210 от ЗЗД, като се посочи, че тази разпоредба не се прилага при публичните продажби.

Поради изложеното въззивният съд, намира за правилен извода на първоинстанционния съд, че титуляр на правото на собственост на процесното предверие от 15.99 кв.м.. е ищецът-въззивник, с оглед на което е доказана и първата предпоставка за уважаване на предявения иск по чл.108 ЗС.

По отношение на другите предпоставки - ответникът да владее тази вещ и това владение да е без правно основание, настоящият съдебен състав намира, че неправилно първоинстанционния съд е приел, че същите не са доказани в хода на производството от страна на ищеца.

Безспорно от събраните по делото доказателства – показанията на свидетелите Х. С. Х. и Х. С.ев К. се установява, че понастоящем в процесното предверие имало поставени маси и столове, където стояли младежи и ги използвали за консумация, когато си закупят кафе и стоки от магазина и от тях се доказва, че въззиваемата страна го владее. За владението на процесното предверие потвърждават и самите въззиваеми, които в отговора на искова молба изрично посочват, че „истина е само, че ние владеем въпросното помещение, но го владеем на правно основание, защото е наша собственост“. Константна е практиката на ВКС, че твърдението на ответника за осъществяването на неизгоден за него факт, съдържащо се в неговото становище по иска, следва да се приеме за признание по смисъла на чл. 175 от ГПК и ако по делото липсват данни в противен смисъл, осъществяването на този факт може да се приеме за доказано. Съгласно разпоредбата на чл.175 ГПК, направеното от страната или от неин представител признание на факт се преценява от съда с оглед на всички обстоятелства по делото. При съпоставката на признанието с другите събрани доказателства по делото – показанията на горепосочените свидетели, това признание, не се опровергава, а се потвърждава по безспорен начин.

В самото признание, въззиваемите посочват, че владеят процесното предверие, тъй като е тяхна собственост. В хода на производството и пред двете инстанции, не бе установено, че именно то е тяхна собственост, а бе установено противното, че е собственост на въззивната страна. Поради това, фактическата власт, която упражняват върху процесното предверие е без правно основание.

Неправилно първоинстанционният съд е приел, че ответниците не упражняват фактическа власт върху процесното предверие позовавайки се в решението си, че и двете експертизи, въз основа на извършен оглед на место от вещите лица, установяват категорично, че собствениците на магазина (ответниците) не използват това предверие. Същото е реално неизползваемо, тъй като се нуждае от основен ремонт, респ. не е възпрепятстван и достъпът до залата на ресторанта по отношение на ищеца по делото като собственик на този ресторант. В този случай, е недопустимо съдът при постановяването на акта си да се позовава на субективното възприятие на вещите лица относно упражняването на фактическа власт върху процесното предверие от страна на ответниците, тъй като това е правен въпрос.

С оглед на посоченото, неправилно първоинстанционния съд е отхвърлил предявения иск с правно основание чл.108 ЗС, поради което решението следва да бъде отменено и предявеният иск уважен.

По отношение на предявеният иск с правно основание чл.109 ЗС, при условията на евентуалност, съдът не дължи произнасяне по него, след като е уважил главния иск по чл.108 ЗС. Искът му, предявен на основание чл.108 ЗС се явява доказан по основание и размер и първоинстанционното решение в частта, в която е отхвърлен следва да бъде отменено като неправилно, необосновано и незаконосъобразно.

Като предявен в условията на евентуалното му обективно съединяване, допустимостта и основателността на иск по чл.109 ЗС се явяват обусловен от изхода на предявения по чл. 108 ЗС иск.

Съобразявайки се с това съдът намира, че решението в частта, в която първоинстанционният съд е отхвърлил предявеният при условията на евентуалност иск с правно основание чл.109 ЗС, следва да бъде обезсилено с оглед позитивното произнасяне по същество на предявения на основание 108 ЗС иск.

На основание чл. 78, ал.1 ГПК въззиваемата страна следва да бъде осъдена да заплати на жалбоподателя, предвид изхода на спора, разноските по делото, направени пред двете инстанции. Разноските направени пред районния съд са в общ размер на 1 035,00 лева, от които 50,00 лева – заплатена ДТ при образуване на делото, 125,00 лева– припадаща се част от възнаграждението на вещото лице по първата съдебно-техническа експертиза, 560,00 лева – заплатено възнаграждение на вещото лице по втората съдебно-техническа експертиза и 300,00 лева – заплатено адвокатско възнаграждение по договор за правна защита и съдействие от 28.09.2016г.. Във въззивната инстанция направените разноски са в общ размер на 25,00 – ДТ, което прави общо размер на разноските пред двете инстанции – 1 060,00 /хиляди и шестдесет/ лева. С оглед уважаване на предявения иск, на въззиваемата страна не следва да бъдат присъдени разноски.

Воден от горното, Разградският окръжен съд

РЕШИ

ОТМЕНЯ Решение № 154/15.05.2018 г., постановено по гр.д. № 731/2016 г. по описа на Районен съд Исперих, в частта, с която е отхвърлен предявеният от „РЗЗ Диамант“ ЕООД, ЕИК 202449049, със седалище и адрес на управление: с. Ножарово, обл. Разградска, ул. “Христо Смирненски“ № 26, представлявано от управителя Р.Р.Р., ЕГН **********, иск с правно основание чл.108 ЗС и в частта, с която на основание чл.78, ал.3 ГПК, ищецът „РЗЗ Диамант“ ЕООД, ЕИК 202449049, със седалище и адрес на управление: с. Ножарово, обл. Разградска, ул. „Христо Смирненски“ № 26, представлявано от управителя Р.Р.Р., ЕГН **********, е осъден да заплати на ответниците А.Х.А., ЕГН.-********** и В.М.Н.,***, сумата от 925.00 (деветстотин двадесет и пет) лева – направени от страната деловодни разноски и вместо него постановява;

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на А.Х.А., ЕГН ********** и В.М.Н., ЕГН **********,***, че „РЗЗ Диамант“ ЕООД, ЕИК 202449049, със седалище и адрес на управление: с. Ножарово, обл. Разградска, ул. “Христо Смирненски“ № 26, представлявано от управителя Р.Р.Р., ЕГН **********, е СОБСТВЕНИК на следния недвижим имот: предверие с площ от 15.99 кв.м., съставляващо част от търговски обект със самостоятелен вход от южната страна на сграда, състоящ се от ресторант с кухня и складови помещения с обща застроена площ от 135 /сто тридесет и пет/ кв.м., находящо се в югозападната част на масивна едноетажна сграда, застроена върху общинско дворно място в чертите на с. Ножарово, общ. Самуил, обл. Разградска, ул. „Христо Смирненски“ № 12, за който по плана на селото е отреден УПИ ХІV-106 в кв.13, с площ на имота от 797.00 кв.м., при граници и съседи на имота: улици от двете страни, УПИ І-105 и УПИ ХІІІ-107 от кв.13 по плана на селото, и граници и съседи на търговския обект: от юг – магазин, от запад – улица и от изток – УПИ ХІІІ-107 в кв.13 по плана на селото, без правото на собственост върху земята и ОСЪЖДА А.Х.А., ЕГН ********** и В.М.Н., ЕГН **********,***, на основание чл. 108 от ЗС, да предадат владението върху гореописания недвижим имот на „РЗЗ Диамант“ ЕООД, ЕИК 202449049, със седалище и адрес на управление: с. Ножарово, обл. Разградска, ул. “Христо Смирненски“ № 26, представлявано от управителя Р.Р.Р., ЕГН **********.

ОБЕЗСИЛВА Решение № 154/15.05.2018 г., постановено по гр.д. № 731/2016 г. по описа на Районен съд Исперих, в частта, с която е отхвърлен предявеният при условията на евентуалност от „РЗЗ Диамант“ ЕООД, ЕИК 202449049, със седалище и адрес на управление: с. Ножарово, обл. Разградска, ул. “Христо Смирненски“ № 26, представлявано от управителя Р.Р.Р., ЕГН **********, иск с правно основание чл.109 ЗС и ПРЕКРАТЯВА в.гр.дело № 169 по описа за 2018 г. на Окръжен съд Разград в тази му част.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК А.Х.А., ЕГН ********** и В.М.Н., ЕГН **********,***, да заплатят на „РЗЗ Диамант“ ЕООД, ЕИК 202449049, със седалище и адрес на управление: с. Ножарово, обл. Разградска, ул. “Христо Смирненски“ № 26, представлявано от управителя Р.Р.Р., ЕГН **********, разноските по делото, направени пред двете инстанции в общ размер на 1060,00 /хиляди и шестдесет/ лева.

Решението може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението до страните на основание чл.280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

ДГ