РЕШЕНИЕ

№ гр. Разград, 01.11.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, в публичното заседание на осми октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА

МЛ. СЪДИЯ: АНГЕЛ ТАШЕВ

при секретаря М. Н., като разгледа докладваното от младши съдия Ангел Ташев в. гр. дело № 181 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 158/18.05.2018 г., постановено по гр.д. № 325/2016 г. по описа на Районен съд Исперих е отхвърлен предявеният от С.М.З., ЕГН ********** и Г.Ш.М., ЕГН **********, и двамата с постоянен адрес:***, със съдебен адрес:***, чрез процесуалния им представител адвокат С.Д., иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, срещу Р.М.И., ЕГН ********** с адрес: ***, Г.С., ЕГН**********, с адрес *** и Н.М. А., ЕГН********** с адрес: ***, тримата като правоприемници на първоначалния ответник М.И. Х., ЕГН ********** с адрес: ***, починал в хода на първоинстанционното съдебното производство, за приемане за установено по отношение на ответниците, че ищците са собственици на основание давностно владение на едноетажна жилищна сграда с площ от 30 кв.м., застроена в поземлен недвижим имот, находящ се в чертите на с. Желязковец, ул. ”Хан Аспарух” № 14, целият имот с площ от 3108 кв.м., с начин на трайно ползване – дворно място, съставляващо имот пл. № 51, за който е отреден парцел ІІІ в кв.№ 6 по плана на селото, при граници и съседи: от двете страни улици, парцел ІV-50 и парцел № ІІ-52 в кв.6 по плана на селото. В тежест на въззивниците - ищци са присъдени и направените от Р.М.И. – ответник, разноски по делото в размер на 300,00 (триста) лева.

Срещу така постановеното решение, в законоустановения срок е подадена въззивна жалба от въззивниците – ищците С.М.З. и Г.Ш.М., чрез процесуалния им представител адвокат С.Д., в която първоинстанционното решение се оспорва като неправилно, необосновано, постановено в противоречие със събраните по делото доказателства и материалния закон, като се иска от съда да го отмени и да реши спора по същество.

Въззивниците считат, че по силата на представения и приложен по делото предварителен договор за покупко-продажба №19/11.10.2004 г., въззивникът С.З. е закупил процесния имот от ответника М.И. Х., починал в хода на първоинстанционното производство, като е платил уговорената сума, получил е владението на имота и са започнали да живеят в него заедно с въззивничката Г.М.. Според тях владението е започнало от 11.10.2004 г., т.е сключването на предварителния договор и от тази дата следва да тече и срокът на придобивната давност, като изтъкват, че въззивницата Г.М. е регистрирана адресно на адреса на имота в с. Желязковец. Въззивниците се позовават на придобивна давност, като основание за придобиване правото на собственост върху процесния имот и намират, че след като претендираният имот е жилище, фактическото му ползване не предполага обитаване или явни признаци на живеене в него. Намират, че първоинстанционният съд неправилно е посочил датата, на която е приел, че е прекъснато тяхното владение. Считат, че обстоятелството, че живеят и работят в чужбина не означава, че са загубили владението на имота, или че са се отказали от собствеността на същия, или че са загубили интерес върху къщата.

Акцентират върху показанията на свидетелите Р., В. и О., от които според тях се установява началният момент на нанасянето в процесната къща, както и ремонтните дейности, които са извършили в процесния имот.

Релевират доводи, че нотариалният акт по обстоятелствена проверка, с който са се снабдили въззиваемият Р. И. и починалият негов баща - М. Х. е неверен, тъй като в него е посочено като основание за признанаване на правото на собственост на първо място владение, а след това по наследство, като считат, че в него е следвало да бъдат посочени и другите наследници на процесния имот.

Излагат се доводи, че първоинстанционният съд неправилно е кредитирал показанията на свидетелите А.С.и Г.С., тъй като същите са противоречиви.

Не се претендират разноски.

В съдебно заседание, въззивниците, чрез процесуалния си представител – адвокат С. Д., поддържат предявената въззивната жалба по изложените в нея съображения и моли съдът да постанови решение, с което жалбата да бъде уважена и обжалваното решение отменено.

Въззиваемият – Г.С., чрез особения й представител – адвокат Н. Е., е подал в законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК отговор на въззивната жалба, в който излага становище, че първоинстанционното решение е правилно и законосъобразно, постановено при изследване и обсъждане на всички събрани по делото доказателства, мотивирано съобразно закона и задължителната съдебна практика, поради което моли съдът да потвърди обжалваното решение.

От другите въззиваеми - Р.М.И. и Н. А. А. и третото лице С.С.Х. не са постъпили отговори на въззивната жалба в законоустановения срок.

В съдебно заседание, въззиваемият Р.И., чрез процесуалния си представител – адвокат С. М., моли съдът да потвърди обжалваното решение. Другите въззиваеми и третото лице С.С.Х. при редовност на призоваването не се явяват и не изпращат представител.

Не се претендират разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна:

Районен съд Исперих е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, във връзка с чл.79, ал.1 ЗС.

За да постанови решението си, Районен съд Исперих е приел, че в процеса на доказване ищците – въззивници в настоящото производство, на които принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест), не са установили чрез пълно и главно доказване правопораждащите правото им на собственост върху процесния имот факти, в рамките на очертаното в исковата молба оригинерно придобивно основание – давностно владение от 11.10.2004 г. до предявяване на исковата молба – 22.04.2016 г.. Счел е, че двамата ищци, като купувачи по предварителен договор от 2004 г., който няма вещно-прехвърлително действие, следва да се считат за недобросъвестни владелци на процесния имот и за тях придобиването по давност на собствеността върху него предполага да е упражнявано непрекъснато владение в десетгодишния срок по чл.79, ал.1 ЗС. Първоинстанционният съд е приел, че от събраните по делото фактически обстоятелства не се доказва категорично, че реално те са имали тази непрекъсната фактическа власт върху процесната къща, като самите владелчески действия, като елемент от придобивната давност, трябва да съдържат всички признаци на фактическата власт – да се упражнява постоянно, непрекъснато, спокойно, явно и несъмнено с намерение да се свои вещта. Счел е, че в началото, т.е. към 2004 г., ищците са имали и демонстрирали намерение да заживеят в процесния имот като в собствен дом, но това състояние продължило твърде кратко време – от порядъка на четири години до 2008 г.. Намира, че от събраните по делото доказателства се установява, че първоначалният ответник М.И. Х., а впоследствие и неговите наследници, не са загубили правото си на собственост върху процесния имот.

Ищците обосновавайки предявения иск са навели в исковата молба твърдения, че въз основа на предварителен договор за покупко-продажба на процесния имот №19/11/10.2004 г, двамата, чрез С.З. са закупили от ответника процесния имот за сумата от 1000 лева. При подписването на предварителния договор, ищците дали сумата от 500 лева на ответника М. Х., починал в хода на първоинстанционното производство, а останалата сума от 500 лева в уговорения срок – до 31.12.2004 г.. Твърдят, че те са собственици на процесния недвижим имот, въз основа на давностно владение и считат, че са добросъвестни владелци по смисъла на чл.70 ЗС и са придобили правото на собственост по отношение на процесния имот в условията на чл.79, ал.2 ЗС. Смятат, че дори да се приеме, че са недобросъвестни владелци, то десетгодишният срок по чл.79, ал.1 е изтекъл също. Според тях, са налице всички елементи от фактическия състав на чл.79 ЗС. В подкрепа на твърдението си посочват, че ищцата Г.М. е адресно регистрирана на адреса на процесния имот от 30.09.2005 г..

Първоначалният ответник М. Х. е депозирал отговор в законоустановения срок, в който предявеният иск се оспорва, като неоснователен и недоказан. Неговите правоприемници – ответниците Р.М.И. и Н.А., чрез особения й представител са депозирали отговори на исковата молба, в които излагат становище за недопустимост на иск, алтернативно за неговата неоснователност и се иска от съда да го отхвърли. Другите правоприемници на първоначалния ответник не са депозирали отговори в законоустановения срок.

От приложения по делото като писмено доказателство предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот № 19/11.10.2004 г. се установява, че починалият в хода на първоинстанционното производство ответник М.И. Х. в качеството си на продавач, продава на въззивника – ищец С.М.З. процесния имот за сумата от 1000 лева. При самото подписване на предварителния договор, въззивникът М. е платил сумата в размер на 500 лева в брой, а останалата сума в размер на 500 лева, купувачът С.М. се задължил да я плати в срок до 31.12.2004 г.. В предварителния договор е уговорено, че при неизпълнение на задължението и отказ от сделката страните се задължават да изплатят неустойка съответно един на друг в размер на 500 лева., като от датата на подписването му, продавачът предоставя процесния имот за ползвуване на купувача. Предвидена е клауза, според която при неизпълнение на някое от поетите задължения, предварителния договор се прекратява в тридневен срок. На гърба с ръкописен текст е отбелязано, че въззивника С.М. е предал сумата в размер на 400 лева на М. Х. в присъствието на кмета на с. Желязковец Н. А. Рамадан и лицето Сезгим Мехмет Х. – секретаря на кметството.

По делото е приложено и прието от Районен съд Исперих, копие на лична карта на въззивницата-ищца Г.М.Ш., с № 149304541, издадена на 30.09.2005 г.. В нея е отразено, че постоянният адрес на въззивничката е с. Желязковец, общ. Самуил, ул. „Хан Аспарух“ 14, т.е. адресът на процесния имот.

Първоинстанционният съд е назначил и приел по делото Съдебно-техническа и оценъчна експертиза по искане на ищците. В своето заключение вещото лице е посочило, че дворното място на процесния имот е общинска собственост, като за една от сградите е признато правото на строеж на Петър Тодоров преди 1993 г., но няма данни през коя година е станало това. Според него по отменения регулационен план на с. Желязковец от 1924 г. за процесния поземлен недвижим имот е отреден УПИ III от кв. 68, а по действащия регулационен план от 1993 г., е отреден УПИ III-51 от кв. 6. Вещото лице е посочило, че не е могло да измери площта на сграда разположена в югозападната част на дворното място и поради тази причина не е могло да определи нейната данъчна оценка, като при извършена справка в отдел „Местни данъци и такси“ на община Самуил, площта на сградата е 30 кв.м и е построена през 1927 г., като това е декларирано от М.И. Х.. Самата сграда е с начин на трайно ползване – жилище, като към момента на огледа е била необитаема. Вещото лице в съдебното заседание поддържа представеното заключение. Въззивният съд изцяло кредитира заключението на приетата експертиза от първоинстанционния съд, която съдът възприема като обективно, компетентно и професионално изготвено.

В хода на първоинстанционното производство е починал първоначалният ответник М.И. Х. и Районен съд Исперих е конституирал, като негови правоприемници на основание чл.227 ГПК Р.М.И., Г.С., и Н.М. А..

Видно от удостоверение за наследници с изх. № 17/08.02.2017 г. първоначалният ответник М.И. Х. е починал на 16.11.2016 г. и е оставил за наследници по закон: Р.М.И. – син и ответник по делото и дъщеря си С. Х. М. – починала на 02.12.1998 г..

От удостоверение за наследници с изх. № 4/16.02.2017 г., С. Х. М. е починала на 02.12.1998 г., като е оставила за наследници по закон: М. А. М. – съпруг, Г.С. – дъщеря и Н.М. А. – дъщеря, като последните двама са конституирани като нейни правоприемници в първоинстанционното производство – ответници.

По делото е приложен като писмено доказателство и нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност № 120, том III, рег. № 2397, дело № 309 от 2016 г.. От нотариалния акт се установява, че на 07.04.2016 г., А. Б. – А., помощник нотариус по заместване при Радомир Александров – нотариус с район на действие Районен съд Исперих, въз основа постановление от 07.04.2016 г., издадено по обстоятелствена проверка, е признал първоначалния ответник М. Исмал Х. и Р.М.И., ответник по делото, за собственици по давност и владение на процесния имот, при квоти както следва: ¾ идеални части за М. Х. и ¼ идеална част за Р.М.И., без правото на собственост върху земята, която е общинска собственост.

С нотариален акт за покупко-продажба на недвижим имот № 147, том I, рег. № 1061, дело № 105 от 2017 г., ответникът Р.М.И. в качеството си на продавач, прехвърля правото на собственост върху процесния имот на С.С.Х. – купувач в хода на първоинстанционното производство, като поради тази причина по искане на ищците Районен съд Исперих с Определение от 15.08.2018 г. е конституирал на основание чл.226, ал.2, във вр. с ал.1 ГПК като страна в процеса С.С.Х..

По делото са приложени два броя удостоверения с № УРИ: 330000-3108/29.01.2018 г. и УРИ: 330000-7535/13.03.2018 г., издадени от ОДМВР гр. Разград, от които се установяват пътуванията на двамата ищци извън територията на Р. България за периода от 01.01.2008 г. до 22.04.2016 г..

Приложени са като доказателства два броя приходни квитанции от община Самуил за заплатени данъци на процесния имот.

От гласните доказателства, събрани пред Районен съд Исперих, се установяват следните факти, относими към спорния предмет:

В хода на първоинстанционното производство е разпитан в качеството на свидетел лицето Н. А. Р. От показанията му се установя, че от 2003 г. е кмет на с. Желязковец, като познава страните. Споделя, че през 2004 г., при него отишъл ищецът С.М. и първоначалният ответник М. Х., който решил да продаде процесния имот. Поради тази причина свидетелят изготвил предварителен договор за продажба на процесния недвижим имот, като уговорената цена била в размер на 1000 лева. В момента на неговото сключване, С.М. дал на М. Х. сумата от 500 лева и след няколко месеца пак пред свидетеля му дал сумата от 400 лева, като това се отразило на гърба на предварителния договор. Свидетелят споделя, че няколко месеца след като е подписан предварителният договор, С. се нанесъл със семейството си да живее в процесната къща, като направил лека реставрация. Живял в къщата минимум четири – пет години, след което заминал заедно с другата ищца за чужбина да работи, но оставил багажи си в къщата и лятно време се връщали да си виждат къщата, като ищцата Г.Ш. се връщала понякога сама. Посочва, че ответникът Р.И. предявил пред него претенция за къщата през 2016 г., за да си върне къщата от баща си и брат му. Свидетелят заявява, че Р. не е живял в процесната къща, тъй като имал друга.

От показанията на свидетеля Й. Л. В., който познава ищците, се установява, че те са закупили процесния имот през 2004 г., без да имат задължения към продавача, посредством сключен договор, подписан от кмета на с. Желязковец. Споделя, че ищците са живеели в него, но след това отишли в чужбина, около 2005-2006 г., за да работят, но независимо от това, всяка година се прибирали в къщата в с. Желязковец. Казва, че багажът на ищците е в процесния недвижим имот. Последно ходел в него през лятото на 2016 г., когато си дошли ищците.

Свидетелят Б. К. О. е заявил в хода на първоинстанционното производство, че познава ищците от 15 години, тъй като С.М. *** в къщата на майка си, след което закупил през 2003-2004 г. процесния имот, където ходил два-три пъти, за да му помага, защото правил ремонта. Споделя, че не знае дали са ходили при нотариус да прехвърлят къщата, но знае, че е имало направен договор при кмета на селото. Заявява, че ищците са в чужбина над 10 години, като се прибират през лятото в България, но не знае дали посещават процесния имот. Последно се видял със С. през 2017 г., когато му казал, че ще прибере багажа от къщата в с. Желязковец и ще го пренесе в къщата в с. Каменар.

От показанията на свидетеля А.С.С. се установява, че от 20 години живее в с. Желязковец и познава първоначалния ответник и ответника Р.И.. Заявява, че Р. се е грижил за имота от 1998-2000 година насам. Споделя, че С. и семейството му заживели за кратко време в процесния имот през 2004 г. – 2005 г.. Видял ги за последно в селото през 2007 г. или 2009 г. и сега, преди да бъде разпитван. Твърди, че Р. е поддържал имота, като го е озеленявал и правил огради след 2008 г., както и, че не по-малко от 10-15 години Р. ***, при когото е заживял и първоначалният ответник М., като това се случило преди въззивниците да заживеят в процесната къща.

От показанията на свидетелката Г. К. С. се установява, че ответникът Р.И. е поглеждал процесната къщата и е правил ремонт на оградата, а ищците живеели в нея около 1-2 години – през 2004 или 2005 г., след което заминали за чужбина и не ги е виждала. Заявява, че Р.И. живее от доста години в с. Ясеновец, където отишъл и баща му – първоначалният ответник. Споделя, че към настоящия момент къщата е необитаема и не е виждала отдавна ищците.

Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, и като съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното от правна страна:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от активно легитимирана страна, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност и по предвидения процесуален ред и писмена форма и допустимо.

Предявен е положителен установителен иск за собственост на недвижим имот с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, във връзка с чл.79 ЗС..

За уважаване на иск с правна квалификация чл.124, ал.1 ГПК, във връзка с чл.79 ЗС, ищците носят доказателствената тежест да установят чрез пълно и главно доказване правопораждащите правото им на собственост върху процесния имот факти, в рамките на очертаното в исковата молба оригинерно придобивно основание – давностно владение от момента, в който твърдят до предявяване на исковата молба. Предмет на властническо установяване в производство е съществуването на абсолютно субективно право на собственост, породено за ищците, което има за материален обект индивидуализирания недвижим имот – едноетажна жилищна сграда с площ от 30 кв.м., застроена в поземлен недвижим имот общинска собственост, находящ се в чертите на с. Желязковец, ул. ”Хан Аспарух” № 14, целият имот с площ от 3108 кв.м., с начин на трайно ползване – дворно място, съставляващо имот пл. № 51, за който е отреден парцел ІІІ в кв.№ 6 по плана на селото, при граници и съседи: от двете страни улици, парцел ІV-50 и парцел № ІІ-52 в кв.6 по плана на селото.

Съгласно чл.77 ЗС правото на собственост се придобива чрез правни сделки, по давност или чрез друг правен способ, предвиден в закона.

Предвид това, предявеният положителен установителен иск за собственост е допустим, при установен от ищеца правен интерес от търсената искова защита - спор между страните за процесното субективно материално право. Въведеното от ищците правно основание като правопораждащ процесното право на собственост юридически факт е придобивна давност въз основа на владение.

Придобивната давност е оригинерно основание за придобиване право на собственост- способ за придобиване на право на собственост или ограничено вещно право чрез фактическото упражняване съдържанието на това право след изтичане на определен в закона период от време. Фактическият състав на придобивната давност включва два елемента: владение и изтичане на определен срок. За придобиването по давност е необходимо на първо място да бъде установено владение върху имота. Съгласно чл.68, ал.1 от ЗС, владението е упражняване на фактическа власт върху вещ, която владелецът държи лично или чрез другиго като своя. От това легално определение на правния термин владение се извличат двата основни признака на владението като юридически факт: обективен - упражняване на фактическа власт върху вещ /corpus/ и субективен - държане на вещта като своя /animus/, които следва да са осъществени едновременно. За да е налице обаче фактът на владение е необходимо в обективната действителност да са се породили и неговите допълнителни елементи, а именно: 1) да е постоянно – т.е. фактическата власт върху вещта и държането й като своя да нямат случаен характер, а да са израз на воля, трайно да се държи вещта по начин препятстващ евентуалното владение на други лица; 2) да е непрекъснато – в смисъл да не е било прекъсвано за период по-дълъг от шест месеца – чл. 81 ЗС; 3) да е несъмнено – да няма съмнение, че владелецът държи вещта, като и за това, че я държи за себе си; 4) да е спокойно – такова е, когато не е установено с насилие; 5) да е явно – владението е явно, когато фактическата власт се упражнява така, че всеки заинтересован да може да научи за това, да не е установено по скрит начин, тайно от предишния владелец. Разпоредбата на чл.120 ЗЗД във връзка с чл.84 ЗС урежда волевото изявление на субективния елемент на владението чрез процесуални средства - предявяване на иск или възражение при наличие на спор за собственост или чрез снабдяване с констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка с цел легитимиране на придобитото вещно право с оглед участие в гражданския оборот, изпълнение на административни процедури по попълване на кадастрална карта и т. н. До момента в който предполагаемото от закона намерение за своене не бъде потвърдено чрез волево изявление, не може да се придобие и правото на собственост. При наличие на позоваване, правните последици - придобиване на вещното право - се зачитат от момента на изтичане на законно определения срок съобразно елементите на фактическия състав на придобивното основание по чл.79, ал.1 ЗС и по чл.79, ал.2 ЗС. Позоваването не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок.(ТР № 4/17.12.2012 г. на ОСГК постановено по т.д. № 4/2012 г.).

Безспорно от приетите по делото писмени и гласни доказателства – показанията на всички разпитани свидетели и от предварителен договор за покупко-продажба на недвижим имот № 19/11.10.2004 г., се доказва по категоричен начин, че въззивниците са започнали да упражняват фактическа власт върху процесния имот в края на 2004 г.. Самата фактическа власт е израз на волята и разбирането, че имотът е тяхна собственост. Намерението на въззивниците да държат имота за себе си е изразено по ясен (несъмнен) начин, начин който не буди съмнение за отричане на чуждата власт по отношение на вещта и не допуска чужди действия. Установеното по делото цялостно поведение на владелците - ищци не изразява каквото и да е съмнение в намерението им да упражняват фактическата власт върху имота, осъществявайки всички правомощия на собственика в рамките на установения срок на придобивна давност. Установено е по делото, че владението на ищците е спокойно, явно е - фактическата власт се упражнява така, че всеки заинтересован е научил за това и не е установено по скрит начин и тайно от предишен владелец. Дори и да се приеме, че ищците са започнали да владеят процесния имот не в края на 2004 г., а през 2005 г. /както посочват свидетелите А.С.С. и Г. К. С., именно около 2004 г. – 2005 г./, то отново би се оказало че към 2015г., 10 годишния срок по чл. 79, ал.1 ЗС е изтекъл.

Спорен е въпросът до кой момент е продължило упражняването на тази фактическа власт от страна на ищците по отношение на процесния имот.

Настоящият съдебен състав не споделя изводите на първостепенния съд, в които приема като крайна дата на владението упражнявано от ищците - около 2008 г.. Съображенията на въззивният съд са следните.

Доказателствата въз основа, на които в конкретния случай може да се даде отговор на спорния въпрос, в голямата си част са депозираните показания от свидетелите, както на ищцовата страна, така и на ответната, поради което следва да бъде извършен задълбочен анализ на твърдяното от тях, за да се достигне до правилното разрешаване и разкриването на обективната истина по делото.

Анализирайки показанията поотделно и в съвкупност с другите доказателства по делото, съдът намира, че при постановяването на обжалвания съдебен акт, Районен съд Исперих не е следвало да изключи от доказателствената съвкупност показанията дадени от свидетели на ищцовата страна, поради което е достигнал и до изводи относно периода, през който ищците са владели процесната къща, които не могат да бъдат сподели от въззивния съд.

По отношение показанията на свидетеля Н. Р., съдът намира същите за достоверни и логични и счита, че следва да ги кредитира в тяхната цялост. Заявеното от него, че ищците са заживели в имота няколко месеца след като са подписали пред него предварителния договор – 11.10.2004 г., и че след като са заминали в чужбина са се прибирали всяка година през летните месеци и са отсядали в процесната къща, както и, че имат оставен багаж в нея се потвърждава от показанията на свидетеля Й. В.. В частта, в която посочва, че ответникът Р.И. е отишъл при него и е предявил претенция по отношение на къщата през 2016 г. се потвърждава и от приложените по делото писмено доказателство за заплатен местни данъци на процесния имот приложено на лист 84 от първоинстанционното производство. Показанията на свидетеля, в частта където заявява, че ответникът Р. не е живял в процесната къща и момента, в който заживели ищците в нея кореспондират и с показанията на свидетеля А.С.Сали, който посочва, че ответникът Р. не по-малко от 10-15 години живее в село Ясеновец, както и с показанията на свидетелката Г.С., която твърди, че Р. от доста време живее в с. Ясеновец. И двамата свидетели посочват, че ищците са заживели в къщата около 2004г. – 2005 г.

Първоинстанционният съд е приел, че не следва да кредитира показанията и на другите двама свидетели на ищцовата страна – Й. В. и Б. О., тъй като не живеят в с. Желязковец и нямат непосредствено впечатление. Този извод не може да бъде споделен от настоящата инстанция, тъй като показанията им са логични и кореспондират с всички събрани по делото доказателства. Наистина свидетелят В. живее в с. Каменар, а не в с. Желязковец, но както се посочи по-горе, неговите показания в частта, в която дава информация за началото на давностното владение и, че ищците са живели известно време в къщата, след което са заминали в чужбина, се потвърждава не само от показанията на свидетеля Н. Р., но и от показанията на А. С. и Г.С.. Що се касае до посоченото, че ищците се връщали всяка година през летните месеци в процесната къща, това се потвърждава от показанията на свидетеля Н. Р. По отношение на втория свидетел, независимо, че е живял в чужбина и няма непосредствено наблюдение, дали ищците живеят в процесната къща, от неговите показания се извежда началния момент на тяхното владение, което кореспондира с всички събрани по делото доказателства.

Що се касае до показанията на двамата свидетели на ответната страна, съдът намира, че и те следва да бъдат кредитирани, като непротиворечиви с останалите доказателства по делото. От тях по безспорен начин се установява началният момент на владението на ищците. Установява се и, че първоначалният ответник е отишъл да живее при ответника Р.И., преди да заживеят в процесната къща ищците. И двамата свидетели завяват, че Р.И. е поправил оградата и е озеленявал. В частта им, в която посочват, че не са забелязали ищците да ходят в процесната къща, след като са заминали за чужбина, съдът намира, че дори и да е така, този факт не води до прекратяване на владението им.

След извършения анализ да свидетелските показания, по категоричен начин се установи, че ищците са владели имота през период по-голям от 10 години. В конкретния случа не се доказа, че някои от елементите от фактическия състав на владението не е налице. От показанията на свидетели на ответната страна по безспорен начин се установи, че ответникът Р.И. е извършвал действия – поправял е оградата и озеленявал, но не по процесната къща, а по отношение на дворното място, което е общинска собственост. Т.е. той не е изразил по явен и несъмнителен начин намерение си да свой процесната къща, като се е грижил за поземления имот – общинска собственост, в който се намира тя. Също заплатени данъците на процесния имот от ответната страна не е достатъчно да обоснове извода за явно демонстрирано владение върху процесната къща.

Константна е практиката на ВКС, че постоянното владение не следва да се възприема като синоним на непрекъснато владение, в смисъл на осъществена във всеки момент фактическа власт, а е достатъчно владелецът да е в състояние във всеки момент когато пожелае да може да реализира владелческата си власт, без друго лице да е започнало да извършва тези действия и да е лишил владелеца от владението му. С Решение по гр.д. № 503/2.05.2012 г. по гр.д. № 873/2011 г., I г.о., касационният съд е приел по въпроса за съдържанието на владелческите действия, като елемент на придобивната давност, че „те трябва да съдържат всички признаци на владението - фактическата власт трябва да се упражнява постоянно, спокойно, явно и несъмнително с намерение да се свои вещта. Тези признаци могат да имат различно проявление при владението на различни имоти според техния вид, предназначение и начин на ползване. Осъществяването на всеки един и от тези елементи се преценява по конкретното дело въз основа на установените факти, при възприета като правилна съдебна практика в смисъл, че „постоянно владение“ не означава осъществяване на непрекъснато фактическо въздействие, фактическата власт може да се упражнява и чрез периодични посещение в имота, ако те сочат на намерение за своене на имота и не са прекъсвани от действия на трети лица“. В пълно съответствие с тази теза е и изразеното по Решение № 6 от 22.10.2010 год. по гр.д. № 2760/2008 год. на ВКС, ГК – I . В конкретния случай обстоятелството, че владелците претендиращи да са придобили собствеността на процесния имот на основание придобивна давност работят в чужбина, не може да доведи до извода, че същите не са осъществявали трайно и непрекъснато владение върху процесната къщата. От всички събрани доказателства се установи, че ответната страна по никакъв начин не е прекъснала упражняването на владелческата власт на ищците по отношение на къщата или друго трето за спора лице. След като е доказано, че фактическата власт е установена към определен начален момент – края на 2004 г., за да се приеме, че владението е постоянно, т.е. израз на воля да се държи и запази вещта, не е необходимо да се повтарят във всеки момент действия, чрез които се проявява намерението на владелците да държат вещта като своя. Достатъчно е във всеки момент когато пожелаят да може да реализират владелческата си власт. Без правно значение е дали същите са се възползвали от тази възможност, щом спрямо имота не са осъществявани действия на трети лица, създаващи съмнение в явността на владението или водещи до прекъсването му. Дори владелчески действия да са осъществявани през продължителен период от време, то по силата на презумпцията на чл.83 ЗС следва, че владението е продължило през целия период, като тази презумпция не бе оборена от ответната страна.

Във връзка с горното настоящият съдебен счита, че по безспорен начин се установи, че ищците са вледели процесната къща, за която има призната право на строеж, повече от десет години, какъвто е законоустановения срок в чл.79, ал.1 ЗС за недобросъвестни владелци, каквито са те, тъй като предварителният договор за продажба на процесната къща няма вещнопрехвърлителен ефект и няма как да се приемат за добросъвестни владелци. Поради това първоинстанционното решение следва да бъде отменено като неправилно и вместо него да бъде постановено решение, с което предявеният иск да бъде уважен.

С оглед основателността на предявеният от ищците установителен иск за собственост, следва издаденият в полза на първоначалния ответник М.И. Х. и ответника Р.М.И. констативен нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност № 120, том III, рег. № 2397, дело № 309 от 2016 г. да бъде отменен, тъй като отмяната му е обусловена от уважаването преди това на обуславящият го установителен иск на ищците за собственост, а в случая последният е основателен.

С оглед изхода на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, в полза на въззивниците следва на основание чл.78, ал.1 ГПК, във вр. с чл. 273 ГПК да се присъдят сторените от тях разноски пред двете инстанции, но тъй като не са заявили претенция за заплащането им, не следва да им бъдат присъдени. Във въззивното производство по реда на чл.47, ал.6 ГПК е назначен особен представител на въззиваемата Г.С. – адвокат Н. Е., АК-гр. Разград. С определението за насрочване на съдебното заседание пред настоящата инстанция е определено възнаграждение на особения представител в размер на 150,00 /сто и петдесет/ лева, коeто следва да бъде заплатенo от ищците - С.М.З., и Г.Ш.М., на особения представител - адвокат Н. Е., АК-гр. Разград, тъй като задължението за заплащане на възнаграждение на назначения по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител, изрично регламентирано като задължение на ищеца. В този смисъл /Определение № 614 от 27.10.2017 г. на ВКС по ч. т. д. № 2298/2017 г., II т. о., ТК; Определение № 579 от 1.12.2017 г. на ВКС по ч. гр. д. № 3029/2017 г., IV г. о., ГК и Определение № 139 от 26.02.2014 г. на ВКС по ч. т. д. № 416/2014 г., II т. о., ТК/

Така мотивиран, Разградският окръжен съд

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 158/18.05.2018 г., постановено по гр.д. № 325/2016 г. по описа на Районен съд Исперих и вместо него постановява.

ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Р.М.И., ЕГН ********** с адрес: ***, Г.С., ЕГН**********, с адрес: *** и Н.М. А., ЕГН********** с адрес: ***, тримата като правоприемници на първоначалния ответник М.И. Х., ЕГН ********** с адрес: ***, починал в хода на първоинстанционното съдебното производство, че С.М.З., ЕГН ********** и Г.Ш.М., ЕГН **********, и двамата с постоянен адрес:*** са собственици на основание давностно владение на едноетажна жилищна сграда с площ от 30 кв.м., застроена в поземлен недвижим имот – общинска собственост, находящ се в чертите на с. Желязковец, ул. ”Хан Аспарух” № 14, целият имот с площ от 3108 кв.м., с начин на трайно ползване – дворно място, съставляващо имот пл. № 51, за който е отреден парцел ІІІ в кв.№ 6 по плана на селото, при граници и съседи: от двете страни улици, парцел ІV-50 и парцел № ІІ-52 в кв.6 по плана на селото.

ОТМЕНЯ нотариален акт за собственост върху недвижим имот придобит по давност № 120, том III, рег. № 2397, дело № 309 от 2016 г..

ОСЪЖДА С.М.З., ЕГН ********** и Г.Ш.М., ЕГН **********, и двамата с постоянен адрес:***, да заплатят в полза на адвокат Нермин Енвер, АК-гр. Разград, със служебен адрес: гр. Исперих, ул. „Васил Левски“ № 67, ет.2, офис 12,– сумата в размер на 150,00 /сто и петдесет/ лева, представляваща възнаграждение за процесуално представителство на въззиваемата Г.С. по реда на чл.47, ал.6 ГПК.

РЕШЕНИЕТО е постановено при участието на привлеченото по реда на чл.226, ал.2, във връзка с ал.1 ГПК трето лице – приобретател на процесния имот – С.С.Х., ЕГН **********, с адрес: ***.

РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от получаването по реда на чл.280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

НР