РЕШЕНИЕ

№ 108, гр. Разград, 18.12.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, в публичното заседание на трети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА

МЛ. СЪДИЯ: АНГЕЛ ТАШЕВ

при секретаря Н. Р., като разгледа докладваното от младши съдия Ангел Ташев в. гр. дело № 244 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 247/16.07.2018 г., постановено по гр.д. № 2119/2017 г. по описа на Районен съд Разград са отхвърлени предявените от Н.И.К., ЕГН**********, съдебен адрес: ***, срещу З.Б. З., ЕГН **********, с адрес: ***, искове с правно основание чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД, за заплащане на сумата от 25000 /двадесет и пет хиляди/ лева, представляваща непогасена главница по договор за заем, ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба, както и сумата в размер на 3868,06 /три хиляди осемстотин шестдесет и осем лева и шест стотинки/ лева, представляваща обезщетение за забава за периода от 27.02.2016г. до 05.09.2017г., като неоснователни и недоказани.

Срещу така постановеното решение, в срока по чл.259 ГПК, е подадена въззивна жалба от Н. И.К., чрез процесуалния си представител адвокат О.Б., в която първоинстанционното решение се обжалва, като неправилно, незаконосъобразно, необосновано и несъобразено с трайната съдебна практика. Моли съда след изясняване на фактическата обстановка и обсъждане на всички събрани доказателства, да постанови решение, с което същото да бъде отменено.

Въззивницата излага доводи, че първоинстанционният съд, при постановяване на обжалваното решение не е анализирал задълбочено и в съвкупност събраните доказателства по делото и е направил правни изводи, които не отговарят на установената фактическа обстановка. Поради тази причина счита, че обжалваното решение е неправилно. Твърди, че по безспорен начин се установява, че предявеният иск е доказан. В подкрепа на това посочва, че ответникът, собственоръчно е попълнил и подписал декларация по собствена воля, без да е принуждаван, със задължението да върне сумата, която е получил от въззивницата, като подчертава, че този факт не е приет от първоинстанционния съд. Споделя, че самата декларация не е оспорена в хода на производството пред Районен съд Разград от въззиваемия, както и факта, че лично е получил сумата и е поел задължението да я върне, като сам е определил срок за това. Намира, че в първоинстанционното производство, чрез пълно и главно доказване се установило наличието на договор за заем между двете страни, наличието на съгласие и предаване на процесната сума, като ответникът не е направил никакви възражения. Счита, че разписката по чл.77 ЗЗД, която се предоставя от кредитора на длъжника, доказва изпълнението на задължението съгласно цитираната правна норма, като същата служи и като доказателство за сключването на договора за заем и за изпълнението на задължението на заемодателя да представи на заемателя определената парична сума.

В съдебно заседание въззивницата, чрез процесуалния си представител – адвокат Бързаков, поддържа въззивната жалба и моли съда да отмени обжалваното решение, като неправилно, незаконосъобразно и необосновано. Не се въвеждат нови доказателствени искания. Претендират се разноски.

Постъпил е отговор на въззивната жалба от ответника З.Б.З., чрез назначения му по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител – адвокат Н.В., в който моли съда да приеме жалбата за неоснователна и да потвърди обжалваното решение като валидно, допустимо и правилно постановено. Излага подробни аргументи.

В съдебното заседание въззиваемата страна, чрез особения си представител поддържа отговора на въззивната жалба и моли съда да потвърди обжалваното решение. Не се въвеждат нови доказателствени искания. Претендират се разноски.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна.

Районен съд Разград е бил сезиран с обективно кумулативно съединение осъдителни искове с правно основание чл.240 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.

За да постанови решението си, Районен съд Разград е приел, че в процеса на доказване ищецът, комуто принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест), не е установил по несъмнен и безспорен начин правнорелевантните обстоятелства, че е предал сумата на ответната страна и то на основание заем. Счел е, че от приложената декларация от ищеца се установявало единствено, че ответникът „дължи“ и се задължава „да изплати дължимите суми“ и основанието на задължението в случая не може да се презюмира, като е възможно дължимостта да е на различно основание – например неоснователно обогатяване, изнудване и пр.

Ищцата, обосновавайки предявената искова претенция е навела в исковата молба твърдения, че е възникнало валидно облигационно правоотношение между нея и ответника, по силата на което му е предоставила заемна сума в размер на 25 000 /двадесет и пет хиляди/ лева, като ответникът се задължил да я върне в срок от три месеца. Твърди, че предаването на посочената заемна сума се удостоверявало от приложената по делото Декларация от 26.11.2015 г., саморъчно изписана и подписана от ответника в присъствието на свидетели.

В постъпилия отговор от ответната страна, чрез особения й представител адвокат Н.В., предявените искове се оспорват като недоказани по основание и размер.

По реда на чл.176 ГПК в първоинстанционното производство ищцата е дала обяснения, от които се установява, че първоначално с ответника били приятели, като в последствие станали по-близки и той й предложил брак през 2010 г.- 2011 г.. Тогава й поискал пари в заем, които му били необходими да си построи цех в село Веселина, тъй като бил в дърводелския занаят. Поради тази причина ищцата, няколко пъти изтеглила пари от дарителската си сметка и ги предала на ответника, като най-голямата сума била в размер на 4000 лева.

В хода на първоинстанционното производство е разпитан свидетелят Д. И. К. – брат на ищцата. Споделя, че е присъствал на попълването на декларацията от 26.11.2015 г., когато ответникът се свързал със сестра му, за да се уточнят за парите, които трябвало да й даде. Сочи, че ответникът сам е попълнил и подписал декларацията, като е казвал, че дължи тези пари. Твърди, че въпросната сума била давана на няколко транша и възлизала на около 25 000 лева, като в деня на подписването на декларацията, пари не са давани.

От приложеното като доказателство по делото копие на декларация от 26.11.2015 г., се установява, че ответникът З. Б.З. дължи на В. С. В. 10 000 лева и на ищцата Н.И.К. 25 000 лева, като в присъствието на свидетели, един от който свидетелят Д. И. К., се задължил в тримесечен срок да изплати дължимата сума.

По делото са приложени извлечения от банковата сметката на ищцата, от които се установява движението по нея.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от активно легитимирана страна, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е неоснователна.

Основателността на предявения главен иск се обуславя от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки: валидно възникнало между страните правоотношение по договор за заем, елемент от съдържанието, на което е задължението на заемателя да върне предадената му в собственост сума, предмет на договора, настъпила изискуемост на задължението и релевирано неизпълнение на същото.

Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявеното му право на вземане, като липсата на кумулативно изискуем се елемент от фактическия състав, обуславя извод за неоснователност на иска. Следва да бъде посочено, че в доказателствена тежест на ищеца е доказването както на обстоятелството, че сумата е предадена така и на обстоятелството, че е предадена въз основа на договор за заем. По отношение на неизпълнението, което по своята същност е отрицателен факт, тъй като представлява липса на дължимо поведение, достатъчно е твърдение на ищеца, като ответната страна следва да докаже опровергаващия го положителен факт – точно изпълнение.

За установяване на валидно правоотношение между страните с типичното за заема за потребление съдържание, следва да бъде доказан правопораждащия го факт – сключен договор. За да се приеме, че е сключен договор за заем, следва да се докаже, както обективирането на волеизявление на заемодателя, така и волеизявление на заемателя. Договорът, съгласно разпоредбата на чл.240 ЗЗД е реален и се счита сключен с предаването на предмета му – заместими движими вещи на заемателя, включително парична сума. Последният обаче следва да изрази воля, съгласие – независимо от неговата форма, за получаването им при условията на договора, т.е. при поето правно задължение да върне полученото.

По изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, Разградският окръжен съд намира следното:

В настоящия случай се твърди, че предмет на сключения договор за заем е парична сума в размер на 25000 лева, поради което и с оглед разпоредбата на чл.164, ал.1, т.3 ГПК договорът следва да е сключен в писмена форма, която не е за действителност, а за доказване - устно постигнатото съгласие поражда правно действие за страните, но при възникнал правен спор фактът на сключване на договора следва да се докаже с документ/и, които обективират взаимните волеизявления на страните по него. Липсата на писмени доказателства за сключен договор за заем, обуславя извод за недоказаност на иска и има за последица отхвърлянето му. Ето защо, същественият за настоящото производство въпрос е, представената декларация от ищцата, установява ли сключен договор за заем, каквото е и основното й оплакване във въззивната жалба, срещу обжалваното решение.

Съществуването на договор за заем не би могло да се презюмира единствено на основание извършеното плащане, както се твърди от ищцата, т.е. че е предала на ответника сумата от 25 000 лева в заем. Наличието на твърдение не е достатъчно, за да бъде изведено заключението, че е налице реално предоставяне на паричен заем, т.е. паричната сума е реално предадена. В настоящия случай, единственото доказателство за наличието на облигационно правоотношение между страните, което е ангажирано от ищцата е „Декларация от 26.11.2015 г.“, която не е оспорена от ответната страна. От нейното съдържание се установява, че ответникът Зекрие Б.З. е записал, че „дължи“ на Валентин Стефанов Василев 10 000 лева и на ищцата Н.И.К. 25 000 лева, като се задължил в тримесечен срок „да изплати дължимите суми“. Предвид реалния характер на договора за заем за потребление по чл.240, ал.1 ЗЗД издадената от заемателя декларация, в която е удостоверил „че дължи“ и се задължил в тримесечен срок „да изплати дължимите суми“, не може да се приеме, че служи като доказателство за сключването на договора за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определената парична сума. Обективираното в декларацията изявление, че при изготвянето и подписването й, лицето, което я е издало /ответникът/, е посочило, че „дължи“ и е поело задължението да „изплати дължимите суми“ в даден срок, не може да се приеме като достатъчно доказателство, че ищцата е провела пълно и главно доказване на факта на реалното им предаване по договор за заем. Освен представената декларация, която единствено сочи на дължимост на посочената в нея сума, ищецът не е ангажирал други доказателства, установяващи реалното предаване и приемане от ответника на тази сума, както и наличието на заемен договор. Визираната декларация установява наличието на някакво правоотношение между двете страни по спора, но не обективира какъв е източникът на поетото по него задължение, какво е основанието за възникването му, както и не доказва по безспорен начин, че претендираната от въззивната страна сума в размер от 25 000 лева, е предадена реално на въззиваемия, което е един от елементите на договора за заем. Тъй като въззивницата не успя да докаже, че е налице реално предаване на процесната сума, не следва да бъдат обсъждани и показанията на свидетеля Добромир Иванов Кадикянов и въз основа на тях да се установява наличието на заемно правоотношение между страните, с оглед забраната на чл.164, ал.1, т.3 ГПК.

От изложеното следва, че ищцата не доказа при условията на пълно и главно доказване, че процесната сума е реално предадена на ответника, както и, че облигационният източник на задължението за плащане на сумата от 25000 лв. е договор за заем.

Други доказателства за установяване на основния спорен по делото правно релевантен факт, не са ангажирани. Останалите представени писмени доказателства установяват движението по банковата сметка на ищцата, извършването на транзакции по нея и в този смисъл, съставляват косвени доказателства, които не установяват пряко централния правно релевантен факт по делото.

По отношение на другото оплакване във въззивната жалба - че разписката по чл.77 ЗЗД служи като доказателство за сключването на договор за заем и за изпълнение на задължението на заемодателя да предостави на заемателя определена парична сума, настоящият съдебен състав намира следното. Съгласно цитираната разпоредба „При изпълнението длъжникът може да поиска от кредитора разписка….“. Видно от съдържанието й, става въпрос за разписка, която е издадена от кредитора, при пълно или частично изпълнение на поето задължение, в т.ч. и по договор за заем. В настоящия случай, приложената декларация е съставена от ответника. В нея не е посочено, че той е платил частично задължение, което има към двете лица, едното от който е ищцата, а е посочил, че „дължи“ и „се задължил в тримесечен срок да изплати дължимата сума“. От изложеното следва, че тази декларация не удостоверява предаването, респективно получаването на посочената в нея сума, поради което не може да се приеме, като разписка по смисъла на чл.77 ЗЗД, поради което възражението е неоснователно.

По отношение на оплакването за необоснованост първоинстанционният съд, настоящият съдебен състав намира същото за неоснователно, тъй като Районен съд Разград е анализирал задълбочено всички относими и допустими доказателства събрани по делото, въз основа на които е стигнал до правилни правни изводи, които се споделят и от въззивната инстанция.

Във връзка с направеното оплакване от въззивника, че ответникът не е установил отрицателния факт на неполучаването на претендираната сума, настоящият състав намира същото за неоснователно, поради следното. Предаването на паричната сума е една от материалноправните предпоставки за уважаване на исковата претенция. Тази предпоставка представлява положителен факт, който с оглед на разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК, ищецът е този, който следва да проведе пълно и главно доказване на положителните факти, в т.ч. и на предаването на паричната сума.

Изложеното обуславя извод за неоснователност на предявения главен иск.

Относно иска с правна квалификация чл.86, ал.1 ЗЗД.

Акцесорният характер на иска с правно основание чл.86, ал.1, изр.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за забавено изпълнение на главното парично задължение, обуславя неговата неоснователност, тъй като при несъществуването на главно парично задължение не се поражда и отговорност за обезщетяване на вредите от забавеното му изпълнение.

Въз основа на тези правни съображения и съобразно доводите във въззивната жалба съдът приема, че следва да потвърди обжалваното решение на Районен съд Разград като законосъобразно и правилно постановено.

С оглед изхода на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК, във вр. с чл.273 ГПК разноски се дължат на въззиваемия, но тъй като не са представени доказателства в тази насока, не следва да му бъдат присъдени.

Тъй като ищцата е освободена от заплащане на държавна такса, при този изход на делото, т.е. при отхвърляне на исковата й претенция, не дължи заплащане на същата в полза на Окръжен съд Разград.

Така мотивиран, Разградският окръжен съд.

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 247/16.07.2018 г., постановено по гр.д. № 2119/2017 г. по описа на Районен съд Разград.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението до страните на основание чл.280 ГПК.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

НР