Р Е
Ш Е
Н И Е
№94 Разград
21.ХІ.2018 Разградски
окръжен
година Град
2018
съд
29. Х. публично
На Година
РАЯ
ЙОНЧЕВА
В заседание
в следния състав:
Секретар:Д.Г. ПРЕДСЕДАТЕЛ:
|
В.гр.дело №254
по описа на окръжен съд Разград за 2018 година
за да се произнесе, съобрази следното:
Производство
по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С
Решение №160/10.V.2018 по грд №2921 по описа му
за 2017г., състав на РРС е уважил частично иска, предявен от Й.М.Х.
против „дм България“ЕООД,ЕИК200150888, гр.София като на осн.чл.200 КТ е осъдил
дружеството-работодател със заплащане на 1 500,00лв. в обезщетение за неимуществени вреди - болки и
страдания, претърпени в резултат на
трудова злополука. С постановено по реда на чл.248 ГПК Определение №3372/6.VІІІ.2018г.
е оставил без уважение искането на „дм България“ЕООД за изменение на решението
в частта му за разноските, с присъждане на сторени такива за транспортни
разходи и хотел.
Недоволни
от така постановеното решение са останали и двете страни.
Ищцата
обжалва решението в отхвърлителната му част като неправилно, необосновано и
незаконосъобразно.С депозиран в срок отговор, оспорва подадената от „дм България“ЕООД,ЕИК200150888, гр.София
като неоснователна и моли за оставянето й без уважение.
В с.з., чрез процесуално представляващият я по
пълномощие –адв.М.Маринов, въззивницата Х. заявява, че поддържа жалбата си.
Намира присъденото й в размер на 1 500,00лв. обезщетение за несправедливо
и несъответно на реално търпените от нея вреди. Моли за отмяна на решението в отхвърлителната му част и за постановяване на решение, с което искът й бъде уважен на предявеното му
основание в пълен размер. Претендира разноски пред тази инстанци..
Ответното „дм България“ЕООД,ЕИК200150888,
гр.София обжалва решението в осъдителната му част, както и в частта за
разноските. Позовано на неправилност, необоснованост, незаконосъобразност и на
допуснати от първостепенния съд нарушения
на съдопроизводствените правила, моли за отмяна на решението в осъдителната му
част и за отхвърляне на предявения срещу него иск в
цялост. В условия на алтернативност моли за намаляване размера на присъденото в полза на
ищцата обезщетение, адекватно на реално претърпените от нея неимуществени вреди
и при отчитане на съпричиняване от нейна страна. Претендира присъждане на
сторените пред двете инстанции разноски,
съгласно приложен списък по чл.80ГПК. С депозиран в срок отговор, оспорва
подадената от ищцата въззивна жалба като неоснователна.
Като подадени в срок, от
легитимиращи интерес от обжалването страни и срещу подлежащ на въззивно
обжалване съдебен акт, жабите са
допустими.
Съответно на
дължимото по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че атакуваното решение е
валидно, а в обжалваните си части и допустимо постановено по същество на
предявената по реда на чл.200 КТ защита.
Значимите за изхода на делото факти са установени от първоинстанционния съд с
допустими по см. на ГПК доказателствени средства, при правилно разпределена
тежест на доказване и проявена в тази насока активност на страните.
Разгледани по
същество на релевираните с тях основания , съдът намира жалбите за
неоснователни.
Сезиран с иска по чл. 200КТ, съдът дължи
установяване на кумулативно изискуемите се предпоставки, при наличие на които
се следва ангажиране на
гаранционно-обезпечителната отговорност на ответника-работодател. В хода
на първоинстанционното производство са
ангажирани доказателства, установяващи своевременното деклариране на претърпяната от въззивницата Х. злополука
като трудова такава по реда на чл. 57 от КСО. Към момента на злополуката
същата е била в трудови правоотношения с жалбоподателя. От доказателствата се
следва за безспорно установено, че претендираните до обезщетяването им вреди са в
причинна връзка с трудовата злополука, претърпяна като такава по време и по
повод изпълнение, на възложените й по трудов договор задължения.
Правилно първоинстанционният съд е приел, че
се касае за трудов спор и че установяването на трудовата злополука, като
елемент от фактическия състав, на който ищцата е позовала
правото си на обезвреда, е
допустимо установено.
По делото не се спори, че
съгласно установени между тях трудови правоотношения, относимо към процесния
период, ответното „дм България“ЕООД,ЕИК200150888, гр.София е било работодател
на ищцата. Съгласно сключения трудов
договор, същата е била назначена на длъжност „служител филиал-касиер“(л.6 грд
№2921/2017 РРС). Видно е от приложената като
доказателство(л.26) длъжностна характеристика, че в задължение за
заеманата от ищцата длъжност е
предвидено подреждането на стоки в складовото и магазинно помещение на обекта.
На л.64-66 са приложени –служебна бележка и извлечение от водена при ответника книга
за инструктаж, с които последният доказва, че на 1.ІІ.2017г. на ищцата е бил
проведен начален инструктаж по безопасност на труда. Стореното от последната оспорване
на тези доказателство е прието от първоинстанционния съд за недоказано при
съобразяване на СГЕ която в прието от страните заключение е установила , че подписът срещу името й е
изпълнен от Й.Х..
На 2.ІІ.2017г., по повод предстоящото
откриване на магазина, на служителите, в това число и на ищцата, било възложено
подреждането на доставените в обекта стоки. Принципно, разнасянето на стоката
се е извършвало с ръчно управляема палетна количка. По това време, на територията на
обекта се намирала и електрическа транспалентна количка.
На л.108 и сл. от
делото са приложени представените от работодателя инструкции за безопасна
работа с ел. транспалентна количка и електрокар. В инструкциите не е предвидено
изрично изискване за придобита правоспособност за управление на такава техника.
Като доказателство на л.108 е приложен
списък на лицата , запознати с инструкцията за работа с транспалентна количка.
В този списък ищцата не фигурира.
Факт е, че на 2.ІІ.2017г. ищцата е предприела
пренасяне на стока с въпросната ел. транспалентна количка. Спорен между
страните е въпроса, дали ищцата е ползвала
количката въпреки изричната
забрана на работодателя си или по разпореждане на последния. Отговорът на този
въпрос, предвид въведеното в срок за
отговор възражение на работодателя за съпричиняване на вредоносния резултат от
самата пострадала, би имал значение, ако с оглед вменената му доказателствена
тежест, ответникът бе установил, че е
налице груба небрежност от страна на служителката. А, такава би била налице, ако същата бе предприела
управлението на количката в нарушение на
императивна разпоредба, изискваща
правоспособност. В съдържание на цитираните по горе инструкции, за които няма
обективни данни ищцата да е била запозната, се установяват единствено указания
за работа с количката, но не и изискване за правоспособност.
Въпросът за наличието на предпоставките, определящи по
см. на чл.55 КСО претърпяната от Х. злополука като трудова, се явява решен с
влязъл в сила административен акт . Което релевира предпоставките, ангажиращи
обективно отговорността на работодателя й по реда на чл.200 КТ.
Като неоснователно съдът преценява
и възражението на работодателя за наличие на съпричиняване от страна на
пострадалото лице. За да бъде
съобразено като такова, поведението на пострадалия следва да е било умишлено
насочено към настъпване на злополуката или последната да е в резултат на
проявена от него груба небрежност.
Отговорността на работодателя
може да се намали само в изключителни случаи, ако е установено, че
пострадалият, след като е предвиждал възможността да настъпи вредоносен
резултат, проявявайки самонадеяност към съществуващата опасност, се е надявал
да я предотврати. В хипотезата на чл. 201, ал. II от КТ вината на пострадалия
не може да се предполага, тя трябва да се установи по един категоричен начин,
като доказването й е в тежест на работодателя. За да се отговори на този въпрос, следва да
се изходи преди всичко от представените писмени доказателства, свързани с
изследване и анализ на причините, довели до настъпването на трудовата
злополука.
Констатациите, отразени в протокола за
оценка на довелите до инцидента фактори,
не сочат на такова поведение от страна на пострадалата.
В подкрепа на твърдението на
ответника са ангажираните от него гласни доказателства. Показанията на
разпитаните по негово искане свидетелки следва да се ценят като депозирани от
лица, намиращи са на негово подчинение и зависимост. В съвкупността на
останалите доказателства в това число
и преписката по установяване на
претърпяната от ищцата злополука като
трудова, показанията на ответниковите
свидетели звучат изолирано.
Правилно първоинстанционният
съд е съобразил, че не са налице предпоставки, вменяващи в отговорност на
работничката поведение,
съпричиняващо претърпения от нея
вредоносен резултат. Тези изводи се следват въз основа на безпротиворечиво установената по делото фактическа обстановка, която като
такава се споделя и от настоящата инстанция.
В този си състав, съдът намира
за обоснован и законосъобразен
изводът на първоинстанционния съд относно
размера на дължимото се в полза на въззивницата Х. обезщетение. Определено като такова в размер на 1 500,00лв.
същото е съответно на степента и характера на полученото от нея
увреждане, установено от назначената СМЕ като леко изразено по степен. Приетият
от първоинстанционния съд размер на обезщетението отчита реално
претърпените от нея болки и страдания, сравнително краткия период на периода
на отзвучаването им, както и младата възраст на пострадалата. Обосновано от изготвената по делото и приета от страните СМЕ, първоинстанционният
съд е приел, че част от заявените до обезщетяването им вреди, не се намират в причинна връзка с претърпяната
на 2.ІІ.2017г. трудова злополука. „Увреждането
на десен седалищен нерв“ е диагностицирано на ищцата на 7.ХІІ.2017г., в отдалечено от дата на злополуката време и по
медицицински показания не се явява последица, респ. усложнение от претърпяната на 2.ІІ.2017 трудова злополука.
В обобщение, в този си състав
съдът приема, че за претърпяната от нея, лека по степен телесна повреда с
произтичащите от това реални болки и страдания, въззиваемата следва да
бъде обезщетена със сума в размер на 1 500,00лв. До посоченият размер, воден от
чувството си за справедливост, съдът приема
искът й за основателен и доказан.
Няма установена от
съдебната практика мярка за обезвреда, съобразно която единно да се определя
размера на следващото се обезщетение съобразно причиненото по вид и степен
увреждане, вследствие на претърпяна трудова злополука. Важими за определяне размера на обезщетението
са обективно установените в
производството обстоятелства и дължимата от съда преценка за справедливост.
Въпросът за съдържанието на
понятието справедливост съобразно което се определя дължимото обезщетение за
неимуществени вреди е разрешен с ППВС № 4 от 23.ХІІ.1968 г. и с множество постановени
по реда на чл. 290 от ГПК решения /например № 785 от 2.ІІІ.2011 г. по гр. д. №
556/10 г. на III г. о., № 57 от 14.ІІ.2011 г. по гр. д. № 527/10 г. на IV г.
о., № 20 от 26.І.10 г. по гр. д. № 1609/08 г. на IV г. о./. В тях единно се
приема, че понятието „справедливост“ не е абстрактно понятие, то винаги е
свързано с преценката на конкретните обстоятелства по делото, имащи отношение
към твърдяните от ищеца неимуществени вреди /каквито могат да бъдат - характер
на увреждането, начин на извършването му, обстоятелствата, при които е
извършено, допълнително влошаване състоянието на здравето, причинени морални
страдания, осакатявания, загрозявания и др.
Уважавайки иска до посочения размер,
първоинстанционният съд е обосновал чувството си за справедливост в съответствие
с обективно установеното по делото относно реално търпените от въззивницата Х. болки и
страдания.
Частната жалба на „дм
България“ЕООД,ЕИК200150888, гр.София срещу Определение №3372/6.VІІІ.2018г., с
което в производство по чл.248 ГПК първоинстанционният съд е отказал да измени решението си в частта му за
разноските с присъждане на сторени от ответника такива за път и нощувки, е
неоснователна. Правилно и в съответствие с проведената по реда на чл.290 ГПК
практика на ВКС , първоинстанционният съд е приел, че сумите за пътни и дневни не са
съдебноделоводни разноски, нито адвокатски хонорар, поради което не могат да се
претендират на осн. чл. 78 ГПК.
В
настоящото производство въззивницата Х. претендира присъждане на разноски но не
представя доказателства за сторени такива.
С оглед изхода по делото на въззивника „дм България“ЕООД,ЕИК200150888, гр.София не
се следва присъждане на разноски за тази инстанция.
Водим от така изложените мотиви и при хипотеза на чл.272 ГПК, съдът
ПОТВЪРЖДАВА изцяло
Решение №160/10.V.2018 по грд №2921/2017
по описа на Р, както и постановеното по реда на чл.248 ГПК Определение
№3372/6.VІІІ.2018г. с което е оставено без уважение искането на „дм България“ЕООД за
изменение на решението в частта му за разноските, с присъждане на сторени
такива за транспортни разходи и хотел.
Решението е окончателно и по арг. ч.280, ал.3, т.3 ГПК
не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕВНОВЕ:1. 2.
ДГ