Р Е Ш Е Н И Е 

Гр. Разград, 06. 02. 2018  г.

 

В ИМЕТО НА НАРОДА

 

РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично заседание на двадесет и втори януари през две хиляди и осемнадесета година в състав:

 

                                                            ПРЕДСЕДАТЕЛ: Анелия Йорданова

                                                            ЧЛЕНОВЕ:  1. Ирина Ганева

                                                                               2. Диляна Николова

при секретаря М. Найденов разгледа докладваното от съдията Анелия Йорданова в.т.дело № 149 по описа за 2017 г. и за да се произнесе взе предвид следното:

            Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от Община Разград против  Решение № 334/ 03. 11. 2017 г. по гр. д. № 1573/ 17 г. по описа на РС Разград, с което жалбоподателят е осъден да заплати на „***“ ЕООД гр. София и „***“ЕООД гр. София , двете дружества като съдружници в Дружество по ЗЗД „***“ сумата 4500 лева, внесена като гаранция по Договор № 362/ 13. 10. 2015 г. , ведно със законната лихва  от 13. 07. 2017 г. и сумата 180 лв. за направени по делото разноски.  В жалбата се излагат доводи, че решението е необосновано и незаконосъобразно, тъй като е постановено в противоречие на материалния закон. Моли въззивната инстанция да отмени обжалваното решение и да постанови друго, с което да се произнесе по същество на спора.

Въззиваемата страна чрез повереника си е депозирала писмен отговор, в който оспорва въззивната жалба, като неоснователна.

            Разградският окръжен съд, като обсъди изложените доводи и становища на страните и след проверка на обжалвания съдебен акт, констатира следното:

            Обжалваното решение е валидно и допустимо, а жалбата депозирана срещу него, разгледана по същество се явява неоснователна.

            Делото е напълно изяснено от фактическа страна и фактическите положения, приети за установени от районния съд се подкрепят от събрания доказателствен материал и са основани на закона. Въззивната инстанция изцяло споделя изложените мотиви към решението на първоинстанционния съд и счита, че не следва да ги преповтаря и препраща към тях на осн. чл. 272 от ГПК, като се има предвид и следното:

Безспорно е установено от събраните по делото писмени доказателства, че между въззивника и въззиваемото Дружество по ЗЗД“***“, съдружници в което са ищците, на 13.10.2015 г. е сключен договор за обществена поръчка № 362, с който Община Разград като възложител е възложила на Дружество по ЗЗД“***“ да изпълни услуга с предмет „Извършване на технически услуги по Национална програма за енергийна ефективност на многоетажни жилищни сгради“ по обособена позиция № 2 „Изпълнение на детайлно обследване за енергийна ефективност и издаване на енергиен сертификат, съгласно чл.12 от Наредба №16-1594.“ Срокът на договора е уговорен до 31.12.2016 г., като срокът за изпълнение на дейностите е 30 календарни  дни за всяка многофамилна жилищна сграда поотделно, който започва да тече от датата на възлагането й, чрез възлагателно писмо. В чл.19 страните са уговорили, че при закъснение в сроковете за изпълнение на договорените работи изпълнителят дължи на възложителя неустойка в размер на 700 лв. за всеки календарен ден забава, като при виновна забава на изпълнението с 10 и повече дни /ал.2/ се счита за пълно неизпълнение на договора и дължи неустойка в размер  на 10 000 лв., като възложителят има право да приспада начислените неустойки от гаранцията за изпълнение на договора, според чл. 20. В чл. 16, ал. 1 гаранцията е уговорена в размер на 1,5 % от стойността на поръчката за обособената позиция. Същата се освобождава в срок от не по-малко от 20 дни /тридесет/ дни след изтичане на срока на поръчката. В ал.3 е предвидено, че възложителят задържа и се удовлетворява от гаранцията, когато изпълнителят системно не изпълнява някое от задълженията си по договора, както и когато прекъсне или забави изпълнението на задълженията си по договора с повече от 10 календарни дни. В ал. 4 е уговорено, че гаранцията за изпълнение не се освобождава от възложителя, ако в процеса на изпълнение на договора е възникнал спор между страните относно неизпълнение на задълженията на изпълнителя и въпросът е отнесен за решаване пред съд.

Страните не спорят също, че на 23.10.2015 г. въззивникът е отправил писмо до въззиваемото дружество, с което възложил извършването на дейностите по чл.2 от договора  за две многофамилни жилищни сгради в гр.Разград. Писмото е връчено с известие за доставяне на 26.10.2015 г., а срокът е 30 календарни дни от датата на възлагането. С писмо от 22.01.2016 г. са приети част от документите по изпълнението на поръчката за обекта в ж.к.“Орел“, а с приемо-предавателен протокол от 26.01.2016 г. са приети и останалите документи.

С писмо изх. № АО-05-03-472-1/24.01.2017 г. въззивникът уведомил въззиваемия, че счита, че е налице хипотезата на чл.16, ал. 4 от договора, предвид възникнал правен спор между страните по горепосочения договор.

Няма спор, че задълженията на дружеството на въззиваемите са изпълнени, съответно възнаграждението, дължимо от въззивника е платено с изключение на сумата 10 000 лв., която последният е задържал като неустойка за забавено изпълнение по чл.19, ал.2 от договора. За заплащане на тази сума се води гражданско дело между същите страни.

Спорът, какъвто довод е въведен с въззивната жалба,  е обосновано ли е задържана сумата 4500 лв. от въззивника и подлежи ли на връщане, предвид наличието на гражданскоправен спор между страните във връзка с изпълнението на договора и хипотезата на чл. 16, ал. 4 от договора.

Въззивната инстанция приема, че доводът, изложен във въззивната жалба, относно недължимост на исковата сума, предвид уговореното в чл. 16 , ал. 4 от договора във връзка с висящото гражданско дело между страните е неоснователен. Трайна и последователна е съдебната практика, че при тълкуването на договорите по чл. 20 ЗЗД трябва да се търси действителната обща воля на страните - върху какво страните са се споразумели и какъв правен резултат трябва да бъде постигнат. Отделните уговорки трябва да се тълкуват във връзка едни с други и всяка една да се схваща в смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите в практиката и добросъвестността.

Налице е уговорка между страните за задържане на гаранцията, докато трае съдебния процес във връзка с изпълнение на договора, вкл. и срочното му изпълнение, каквато е и обезпечителната функция на гаранцията за този период. Между страните е налице съдебен спор, относно срочното изпълнение на договора. При виновна забава на изпълнението с 10 и повече дни, което се счита за пълно неизпълнение на договора е уговорена неустойка в размер  на 10 000 лв. Сумата 10 000 лв. въззивникът е задържал като неустойка за забавено изпълнение по чл.19, ал.2 от договора. Тълкуването на клаузите на чл. 16, чл. 19 и чл. 20 една с друга, налага извода, че при възникнал спор, относно виновно забавено изпълнение на задължението на изпълнителя, възложителя задържа гаранцията, докато трае съдебния процес и може да я задържи, като се удовлетвори от нея при установено забавено изпълнение повече от 10 дни. При забавено изпълнение е предвидена неустойка в размер на 10 000 лв., която може да се приспадне от гаранцията. Следователно при забавено изпълнение повече от 10 дни се дължи неустойка, която може да се приспадне от гаранцията. В този случай не се дължи едновременно уговорената неустойка и внесената сума като гаранция. Възложителят е задържал сумата 10 000 лв., която е следвало да изплати  на изпълнителя за възнаграждение, правейки прихващане с дължимата, според него от изпълнителя неустойка за забава, приспадайки гаранцията за изпълнение на договора, съгл. чл. 20, което изключва възможността да задържи гаранционната сума на същото основание. Възражението на въззивника, че не дължи връщане на сумата, внесена като гаранция, докато трае съдебния процес между страните, би било основателно, ако не беше задържал сумата 10 000 лв. Въззивникът е упражнил правото си на избор за начина, по който да потърси реализиране на правата си и ако задържи и гаранционната сума, би се стигнало до неговото неоснователно обогатяване.

Предвид изложеното, въззивната инстанция намира, че оплакването за неправилна преценка на доказателствата, което според въззивника е довело районния съд до неправилен извод, че предявения иск е основателен, е необосновано, поради което в това отношение не е налице порок на обжалваното решение. Районният съд е извършил подробно обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, въз основа, на което е стигнал до законосъобразни правни изводи. С оглед на това, решението на районния съд,  като обосновано и законосъобразно, следва да бъде потвърдено.

Воден от изложеното, Разградският окръжен съд на осн. чл. 272 от ГПК

 

 

 

 

Р Е Ш И :

 

 

ПОТВЪРЖДАВА Решение 334/ 03. 11. 2017 г. по гр. д. № 1573/ 17 г. по описа на РС Разград.

     Решението е окончателно и не подлежи на обжалване.

 

           

 

                                                                                ПРЕДСЕДАТЕЛ: 

 

 

 

                                                                                  ЧЛЕНОВЕ:1.      

 

 

 

                                                                                                      2.

 

 

 

 

 

MH