№ 21
град Разград, 09.10.2018 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично съдебно заседание
на 18.09.2018 г. в състав:
Председател: Рая Йончева
Членове: Атанас Христов
Ангел Ташев
при секретаря Д.Г.
и с участието на прокурор ............ разгледа докладваното от съдия Атанас Христов въз. търговско дело № 68 по
описа за 2018 година и за да се
произнесе след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение №157/23.05.2018 г. по гр.д.№ 2056 от 2017г.
по описа на Районен съд - Разград, съдът е ОБЯВЯВИЛ за НЕДЕЙСТВИТЕЛНА по
отношение на държавата на основание чл.216 ал.3 от ДОПК във връзка с чл.135 от
ЗЗД, сключения на 21.04.2016г. между „Манпауър Персонал“ЕООД с ЕИК-*** със
седалище и адрес на управление: с.Тополчане, община Сливен, ул.“Камчия“ №11
представлявано от И.К.А.и „Консепт Персонал“ЕООД с ЕИК-*** със седалище и адрес
на управление: гр.Разград, ул.“Иван Вазов“ №21, ет.2, ап.17 представлявано от
Хакан Йозтанър със съдебен адрес: гр.Варна, ул.“Острава №16, ет.2, ап.2,
договор за покупко- продажба на моторни превозни средства /МПС/-12 броя, а
именно:
1.лек автомобил „Фолксваген Туран” с рег.№***;
2.лек автомобил „Опел Зефира” с рег.№***;
3.лек автомобил „Мерцедес С320 ЦДИ” с рег.№***;
4.лек автомобил „Мерцедес Е200” рег.№***;
5.лек автомобил „Фолксваген комби” с рег.№***;
6.лек автомобил „Насан Примера” с рег.№ ***;
7.лек автомобил „Ситроен Евазион” с рег.№***;
8.лек автомобил „Рено Еспейс” с рег.№ ***;
9.лек автомобил „Форд Галакси” с рег.№***;
10.лек автомобил „Рено Меган” с рег.№***;
11.лек автомобил „Форд Галакси” с рег.№*** и
12.лек автомобил „Опел Вектра” с рег.№***, за сумата
от 6 600 лева, който договор е с рег №2947/21.04.2016г. на нотариус Невена
Стоянова с район на действие РС-Разград с рег.№291 на НК.
В срока по чл. 259 от ГПК решението е обжалвано от „Консепт Персонал“ ЕООД, чрез
пълномощника адвокат Михаил Манев от АК – Разград, с твърдения за неправилност
и незаконосъобразност, изложени подробно във въззивната жалба. Излага подробен
съображения. Моли съда да отмени обжалваното решение и да се отхвърли исковата
претенция. В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, не
изпраща представител.
Въззиваемата страна, чрез Й.В.В.– публичен изпълнител
при ТД на НАП - Бургас депозира отговор на жалбата. Намира жалбата за неоснователна и моли обжалваното
решение да бъде потвърдено като правилно и законосъобразно. Излага подробни
съображения. В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването, не
изпраща представител.
Ответникът „Манпауър Персонал“ ЕООД не взема становище
по жалбата. В открито съдебно заседание, при редовност в призоваването по см.
на чл. 50, ал.2 ГПК /л.25, л.27,29-33/, не изпраща представител.
Пред въззивната инстанция нови доказателства не са
събирани.
Настоящият съдебен състав, в
качеството си на въззивна инстанция, като взе предвид наведените в жалбата
оплаквания, отговора на ответника по жалба и като прецени събраните по делото
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, приема за установено следното:
След извършена служебна проверка по
реда на чл. 269 ГПК въззивният съд счита, че обжалваното решение е
валидно изцяло и е допустимо.
По същество обжалваното решение е
правилно и законосъобразно.
Фактическата обстановка по делото е
правилно и всестранно изяснена от първоинстанционния съд, като същият е
съобразил всички събрани по делото доказателства и е достигнал до правилни
изводи относно това какви факти се установяват с тях. По тези причини
настоящата инстанция възприема изцяло така изяснената фактическа обстановка по
делото, поради което не я възпроизвежда отново.
Правните изводи на
първоинстанционния съд, формирани въз основа на установената от този съд
фактическа обстановка, са правилни. Въззивната инстанция с оглед разпоредбата
на чл. 272 ГПК възприема изцяло мотивите на първоинстанционния съд,
които са изцяло в съответствие със закона. На основание горепосочения текст
въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд относно
основателността и доказаността на предявените искови претенции в постановения
размер.
По направените оплаквания от страна
на жалбоподателя, съдът намира същите за неоснователни.
Първоинстанционният съд е бил
сезиран с иск с правно основание чл. 216, ал.3 ДОПК вр. чл. 135 от ЗЗД за прогласяване на относителна недействителност на
договор за покупко- продажба на МПС, с което да обяви за недействителна спрямо
Държавата сключената на 21.04.2016г.
между ответниците, първия като продавач и втория, като купувач,
покупко-продажба на 12 броя МПС обективирана в договор с рег.№2947/21.04.2016г.
на нотариус Невена Стоянова. Твърди в ИМ, че е кредитор на продавача по
установени и изискуеми публични вземания констатирани в ревизионен акт и четири
броя декларации и разпореждайки се с фирмените
МПС е увредил интересът му на кредитор, намалявайки имуществото си.
Твърди още, че втория ответник-купувач е знаел за увреждащата сделка, тъй към
датата на сключването й управител на двете ЮЛ е едно и също физическо лице.
Първият ответник - „МАНПАУЪР
ПЕРСОНАЛ“ ЕООД-с.Тополчане, община Сливен, редовно призован при условията на
чл.50 ал.2 ГПК, не депозира писмен отговор, не изпраща представител в съдебно
заседание и не заявява становище по иска.
Вторият ответник - „КОНСЕПТ
ПЕРСОНАЛ“ЕООД-гр.Разград депозира писмен отговор, с които оспорва иска и
настоява за отхвърлянето му с присъждане на разноски по делото. Твърди, че
заповедта за възлагане на ревизия е връчена 4 дни след сключване на процесната
покупко-продажба, а ревизионния акт е връчен едва на 19.12.2016г. т.е. сделката
не е била извършена след установяването на публичното задължение, така като
изисква чл.216 ал.1 ДОПК и продавача по същата не е бил задължен по
установените с РА публични задължения. Твърди още, че намерението за увреждане
визирано в чл.216 ал.1 т.4 от ДОПК подлежи на доказване и е в тежест на ищеца.
Първоинстанционият съд е намерил исковите претенции за
основателни и доказани, поради което ги е уважил изцяло.
Въззивният съд намира тези изводи на
първоинстанционния съд за правилни по следните съображения.
Основното възражение на жалбоподателя, както пред
първоинстанционния съд, така и пред настоящата инстанция, е че процесната
сделка е била извършена 4 дни преди на „МАНПАУЪР ПЕРСОНАЛ“ ЕООД да е била
връчена Заповед за възлагане на ревизия. Ревизионния акт бил издаден едва на
14.11.2016г. и връчен едва на 19.12.2016г – повече от 8-9 месеца след
извършване на процесната сделка от 21.04.2016г. Жалбоподателят счита, че поради
тази причина не са изпълнени условията
визирани в разпоредбата на чл. 26, ал.1, т. 4 и т. 6 ДОПК. Към момента на
сделката „МАНПАУЪР ПЕРСОНАЛ“ ЕООД не бил задължен по установените с Ревизионния
акт публични задължения.
Настоящия съдебен състав намира следното:
За да бъде направена преценка относно основателността
на предявения в случая иск, съдът намира, че на първо място следва да бъде
изяснен въпроса относно елементите от фактическия състав на чл. 216, ал.3 ДОПК вр, чл. 135 от ЗЗД, както въпросът относно необходимостта от
установяване на публичното задължение с ревизионен акт в посочената хипотеза.
В чл. 216, ал.1, т.1-6 от ДОПК са изброени действията и сделките, извършени от
длъжника, които могат да бъдат прогласени за недействителни по отношение на
държавата, съответно на общините. Разпоредбата сочи, че тези сделки следва да
са сключени след датата на установяване на публичното задължение, съответно
след връчването на заповедта за възлагане на ревизия, ако в резултат на
ревизията са установени публични задължения.
Съгласно чл. 216, ал.3 от ДОПК, извън случаите по ал. 1 правата на
кредитора по могат да бъдат упражнени от съответния публичен взискател или от
публичния изпълнител. В тези случаи знанието на лицето, с което длъжникът е
договарял, за увреждането по се предполага до доказване на противното, ако
третото лице и длъжникът са свързани лица. Според § 1, т. 3, б."д" от ДР на ДОПК, "Свързани лица" са
лицата, в чийто управителен или контролен орган участва едно и също юридическо
или физическо лице, включително когато физическото лице представлява друго
лице.
От изложеното следва извода, че законодателят е предвидил,
че когато не са налице предпоставките и елементите от фактическия състав на
ал.1, то защитата на държавата е тази по реда на чл. 135 от ЗЗД.
Настоящият състав намира, че при предявен от ищеца иск
с правно основание чл. 216, ал.1 от ДОПК, ищецът носи доказателствената
тежест да установи по делото, съществуването на публични задължения на първия
ответник, установени с акт за установяване на вземането преди сключването на
процесната сделка или след връчване на заповедта за възлагане на ревизия, ако в
резултат на ревизията са установени публични задължения; извършване на сделка,
посочена в т.1-6 в периода след издаването на акта или след възлагане на
ревизия, завършила с акт установяващ вземането. По иск с правно основание
чл. 216, ал.3 ДОПК вр. чл. 135 от ЗЗД ищецът носи тежестта да докаже качеството си на
кредитор на първия ответник; факта, че процесната сделка го уврежда;
свързаността на лицата по сделката; евентуално - знание и намерение на страните
по сделката за увреждането. Върху ответниците ляга тежестта да докажат
собствените си възражения и евентуално да оборят презумпцията за знание за
увреждането по чл. 216, ал. 3 ДОПК вр. чл. 135 ЗЗД.
Следва да се посочи, че е допустимо както
предявяването на отменителен иск по ЗЗД – чл. 216, ал.3 вр. чл. 135 ЗЗД / който е предоставен на всеки кредитор бил той
публичен взискател или по гражданско или търговско правоотношение/, така и на
специалния отменителен иск по чл. 216, ал.1 ДОПК в неговите шест хипотези. Общото при всеки един от
изброените способи за защита е, че той е насочен към попълване имуществото на
длъжника, за да се осигури целеният ефект на принудително изпълнение –
удовлетворяване вземането на кредитора.
Съпоставката между разпоредбите на чл. 216, ал.1 и чл. 216, ал.3 от ДОПК вр. чл. 135 от ЗЗД, за които настоящият състав намира, че са в
съотношение на специална (чл. 216, ал.1 ДОПК) към обща ( чл. 216, ал.3 от ДОПК), сочи, че в първата пораждането на
потестативното право на Държавата да обяви за недействителни по отношение на
себе си действията, с които длъжникът я уврежда е обусловено от наличието на
акт, установяващ вземането. В разпоредбата на чл. 135 от ЗЗД обаче се говори за възникване на вземането, т.е. в
случая водещото е пораждането на вземането в патримониума на ищеца. Следва да
бъде уточнен въпросът кой е моментът на възникването на фискалните задължения.
В по-старата доктрина се предлагаха две противоположни становища, според които
данъчните задължения възникват или ex lege, или след тяхното изрично
установяване с административен акт. Съвременната доктрина е категорична, че данъчните облагателни актове не пораждат
данъчно задължение, тъй като то вече е породено по силата на закона.
Тяхната функция е да го конкретизират по размер. Същото разрешение се подкрепя
и от съдебната практика. В мотивите към т.1 на ТР № 1/2009 г. на ОС на НК на
ВКС, постановено по въпросите, свързани с елементите от състава на
престъплението по чл. 255 от НК, съдът определя, че "данъчните задължения са
определени по основание, субект и размер в съответните данъчни закони, т.е. те
винаги са определяеми (ликвидни) и с настъпване датата на падежа им, стават и
изискуеми. А когато едно ликвидно и изискуемо данъчно задължение не бъде
изпълнено доброволно, то може да бъде събрано по принудителен ред.
Следователно, основната функция на ревизионния акт като правен инструмент, е да
послужи като изпълнителен титул". Предназначението на ревизионния акт е да
направи задължението на конкретния длъжник ликвидно и изискуемо, в случаите на
констатирани несъответствия, липса на декларация, на документация и др. Така и Решение № 190 от 1.01.2018 г. на САС
по т. д. № 3599/2017 г.
В процесния случай държавата като кредитор по публични
вземания е избрала защитата по чл. 135 от ЗЗД. Основателността на иска по чл. 135 от ЗЗД е обусловена от наличието на предвидените в тази
разпоредба на ЗЗД предпоставки.
Съгласно теорията и съдебната практика, искът по чл.
135 ЗЗД има за предмет потестативното право на кредитора да обяви за
недействителни по отношение на себе си действията, с които длъжникът го
уврежда. Това право възниква за кредитора по силата на закона при установен
фактически състав - наличието на действително вземане, което не е прекратено
или погасено по давност, без да е необходимо вземането да е ликвидно и
изискуемо /вж. и Решение № 4 от 26.01.2011г. по гр.д. № 551/2010г. III г.о./; титулярът на парично или
непарично вземане по отношение на длъжника има качеството на кредитор и може да
си служи с Павлов иск; възникването на правото по не се обуславя от
установяване на вземането с влязло в сила съдебно решение; правоотношенията, от
които произтича вземането на кредитора не са предмет на делото по Павлов иск;
съдът по Павлов иск не може да проверява съществува ли вземането, което
легитимира ищеца като кредитор; в производството по Павлов иск съдът изхожда от
положението, че вземането съществува, ако то произтича от твърдените факти
освен, ако вземането е отречено със сила на присъдено нещо; в производството по
Павлов иск длъжникът не може да се брани с възражения, които се основават на
отношенията, които легитимират ищеца като кредитор; съдът не може да спре
производството по чл. 135 ГПК,
за да изчака решението по предявения иск за вземането, нито може да задължи
ищеца да предяви вземането си с иск.
С оглед изложеното, страната, която е поискала
отмяната по чл. 135 ГПК установява качеството си на кредитор като материална
предпоставка, без да провежда пълно и главно доказване на правата си, от които
черпи правния си интерес. Увреденият има интерес от Павлов иск, когато в
резултат на предявяването му ще бъде променено действителното правно положение
- с прогласяване на недействителност на увреждащата сделка ще се промени
правната сфера на ответника по иска. С отменяване на атакуванато действие,
кредиторът ще може да насочи изискането си срещу процесните вещи.
В тази връзка следва да се посочи, че само ако Павлов
иск е съединен обективно с иска за вземането, предмет на делото наред с
потестативното право ще бъдат и правоотношенията, които легитимират ищеца като
кредитор. В този случай съдът ще съобрази в решението по Павлов иск дали
вземането съществува, както и в решението по иска за вземането - правната
промяна. Кредиторът обаче може да предяви само Павлов иск, без да предяви
вземането си или да предяви вземането си в друго производство. В този случай
правоотношенията, от които произтича вземането не стават предмет на делото по Павлов
иск и съдът не може да преценява дали съществуват правоотношенията, които
легитимират ищеца като кредитор.
На следващо място, в хипотезата на чл. 135 от ЗЗД, към който препраща разпоредбата на чл. 216, ал.3 от ДОПК, следва действието, чиято
относителна недействителност се иска да уврежда кредитора т.е. да създава
пречка за удовлетворяване на вземането или да затруднява същото. Това изискване
от своя страна предполага, че извършеното от длъжника действие е действително
т.е. ако увреждащата сделка е нищожна и не може да породи действие, то не става
реч за увреда и пораждане на правото по чл. 135 от ЗЗД.
Самото увреждане трябва да е съзнавано от длъжника, а
в случаите на възмездни действия знанието се изисква и по отношение на третото
лице страна по правоотношението, за което се твърди, че уврежда кредитора. Това
знание според нормата на се предполага в случаите, когато третото лице е
съпруг, низходящ, възходящ, брат или сестра на длъжника, а когато се твърди
увреждане на кредитор с публични вземания знанието се предполага ако третото
лице и длъжникът са свързани лица (чл. 216, ал.3 от ДОПК).
При гореизложеното, настоящият състав намира, че
атакуваната от публичния изпълнител сделка с имущество на първия ответник
следва да бъде обявена за недействителна по отношение на държавата, доколкото
са налице всички предпоставки по чл. 216, ал.3 от ДОПК вр. чл. 135 от ЗЗД.
В процесния случай се устанвява, че към момент на
процесната сделка, непогасените задължения на първия ответник - „МАНПАУЪР
ПЕРСОНАЛ“ ЕООД към Държавата са в размер на 177 313.76 лв. – главница и представляват
задължение за довнасяне на корпоративен данък установен с Ревизионен акт № Р-
03001716002631-091-001/14.11.2016г. от ТД на НАП Бургас, дължим за периода от
24.04.2015г. до 31.12.2015г. /л. 31-34 РРС/. Твърденията на ищеца-кредитор за
наличие на вземания към първия ответник не са оспорени от ответниците нито като
несъществуващи и невъзникнали, нито като погасени. Поради това и с оглед
гореизложеното, съдът намира, че към датата на процесния договор - 21.04.2016
г., в патримониума на ищеца е възникнало и съществува вземане към ответника „МАНПАУЪР
ПЕРСОНАЛ“ ЕООД.
В настоящия случай продажната цена по атакувания
договор на всички МПС е в размер на 6 600
лв., при застрахователна стойност 49 700
лв. /л.38-44 РРС/.
За доказана съдът намира и предпоставка за увреждане
на кредитора, доколкото с всяко действие на разпореждане, с което длъжникът
намалява своето имущество, се затруднява кредиторовото удовлетворяване. Според
решение № 639/06.10.2010 г. по гр. д. № 754/09 г. на ВКС, IV гр. о.,
постановено по реда на чл. 290 ГПК, увреждащо кредитора действие е всеки правен
и фактически акт, с който се засягат права, които биха осуетили или затруднили
осъществяването на правата на кредитора спрямо длъжника. Увреждане е налице,
когато длъжникът се лишава от свое имущество, намалява го или по какъвто и да е
начин затруднява удовлетворението на кредитора. В решение № 45/01.06.2011 г. по
гр. д. № 450/10 г. на ВКС, III гр. о. е прието, че прехвърлителната сделка е
увреждащ кредитора акт на длъжника, тъй като намалява длъжниковото имущество,
служещо за общо обезпечение на кредитора.
По отношение на субективния елемент от фактическия
състав на чл. 216, ал.3 вр. чл. 135 от ЗЗД, съдът намира, че същият е установен. Както бе
посочено по-горе, в хипотезата на ал.3 на чл. 216 от ДОПК е предвидена оборима презумпция за
знанието на лицето, с което длъжникът е договарял, за увреждането по чл. 135, ал.1 от ЗЗД, ако третото лице и длъжникът са
свързани лица. Предвид понятието за свързани лица, дадено в §1, т.3, б."д" от ДР на ДОПК, а именно че "свързани
лица" по смисъла на кодекса са лицата, в чийто управителен или контролен
орган участва едно и също юридическо или физическо лице, и с оглед
обстоятелството, че към датата на атакувания договор - 21.04.2016 г. управител
на двамата ответници е било едно и също
физическо лице – Ахмет Сойтюрк, следва безспорно да се приеме за
установено, че двете ответни дружества са свързани лица, поради което и
знанието за увреждането на кредитора в лицето на Държавата е доказано и у двете
ответни дружества. Посоченото обстоятелство не е оспорено и от ответниците по
делото. Напротив, в представения по делото атакуван Договор за покупко продажба
от 21.04.2016г. /л. 38 РРС/ изрично е посочено че Ахмет Сойтюрк, действа в
качеството си на представители на двете дружества. Ето защо, не може да се
приеме, че ищецът не е знаел за увреждането, което ще настъпи за кредитора на „МАНПАУЪР
ПЕРСОНАЛ“ ЕООД - Държавата. По делото не бяха представени доказателства за
оборване на презупцията по чл. 216, ал.3, изр.2 ДОПК.
Предвид изложеното, първоинстанционото решение следва
да бъде потвърдено.
Воден от горните мотиви, съдът,
Р Е Ш И
ПОТВЪРЖДАВА Решение №157/23.05.2018 г. по гр.д.№ 2056
от 2017г. по описа на Районен съд – Разград.
Решението не подлежи на обжалване, на осн. чл. 280,
ал.3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
ДГ