Р Е Ш Е Н И Е

№ 20

град Разград, 05.10.2018 година

В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А

РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично съдебно заседание на 17.09.2018 г. в състав:

Председател: Рая Йончева

Членове: Атанас Христов

Ангел Ташев

при секретаря С. Л. и с участието на прокурор ............ разгледа докладваното от съдия Атанас Христов въззивно търговско дело № 69 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК

/Глава ХХ-та ГПК/.

С Решение № 155 от 18.05.2018г., постановено по гр.д. № 2749/2017г. по описа на Районен съд – Разград, в производство по чл. 422 ГПК, съдът е ПРИЗНАЛ за установено по отношение на К.М.К. с ЕГН-********** ***, че той дължи на „Радостин Стефанов“ ЕООД, с ЕИК-116591869, със седалище и адрес на управление: гр.Разград, ул. “Странджа“ № 45 с управител Р.Й.С.по издадена заповед за незабавно изпълнение и изпълнителен лист по ч.гр.д. № 947/2017г. по описа на РРС само сумата от 1000 лева /хиляда лева/. ОТХВЪРЛЕН е иска по чл. 422 от ГПК като неоснователен и недоказан до първоначално претендирания размер от 6 000 лева /шест хиляди лева/, и като недопустим и по отношение претендираната законна лихва, считано от датата на падежа по записа на заповед - 31.01.2017г. Присъдени са разноски и на двете страни.

Жалбоподателят „Радостин Стефанов“ ЕООД, обжалва решението в отхвърлителната му част, като счита че незаконосъобразно първоистнационния съд е отхвърлил частично иска му. Моли в отхвърлителната част решението да бъде отменено и исковите му претенции да бъдат уважени изцяло и му се присъдят направени в производството разноски. В открито съдебно заседание при редовност в призоваването, за жалбоподателят се явява пълномощникът му адвокат Емилия Събева от АК – Разград. Същия поддържа жалбата, като уточнява че със същата се обжалва решението само в отхвърлителната му част, но не и в частта с която иска на ищеца е уважен за сумата от 1 000 лв. Излага подробни съображения.

В сроковете и по реда на чл.263 ГПК, ответната по жалбата страна, чрез пълномощника си адвокат Росен Маринов от АК – Сливен, депозира писмен отговор, с който оспорва основателността й. По отношение на твърдяната по същество на спора незаконосъобразност на обжалвания съдебен акт, намира, че като постановен в съответствие с материалния закон и установените по делото факти, същият следва да бъде потвърден. Претендира разноски. В открито съдебно заседание при редовност в призоваването, за жалбоподателят се явява пълномощникът му адвокат Росен Маринов от АК – Сливен. Същия поддържа отговора на жалбата. Излага подробни съображения.

Съдът след като обсъди събраните по делото доказателства в първоинстанционното и въззивно производство по реда на чл. 235 от ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:

Производството е по реда на чл. 422 във вр. чл. 415, ал. 1 ГПК.

Образувано е по предявен от „Радостин Стефанов“ ЕООД с ЕИК-116591869 срещу К.М.К. по реда на чл. 422 вр. чл. 415, ал. 1 ГПК иск за приемане за установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от 6 000 лева по издадената заповед за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист по ч.гр.д.№ 947/2017г. по описа на РРС, ведно със законна лихва, считано от датата на депозиране на исковата претенция, на основание запис на заповед с дата на издаване 20.01.2017г. и падеж - 31.01.2017г. подписана от ответника като обезпечение на постигнато помежду им извънсъдебно споразумение да поеме и възмезди дружеството за нанесени в качеството му на служител - шофьор на ищеца имуществени вреди по специализиран автомобил-хладилен камион „Волво ФЛ 6” рег.№**** виновно причинени на 20.12.2016г. при преминаване с управлявания от ответника автомобила под мост на бул.”Марица” №21 в гр. Пловдив, за които суми е издадена Заповед № 1580/17.05.2017 г. за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК по ч. гр. дело № 947/2017 г. по описа на РС - Разград.

В исковата молба се твърди, че ответникът е бивш служител на дружеството на длъжност „Шофьор“ по Трудов договор №25/29.08.2016г., считано от 30.08.2016г. На 20.12.2016г., управлявайки специализиран автомобил марка „Волво ФЛ6“, с рег. № ****, собственост на ищеца, е причинил ПТП в гр.Пловдив. Ищецът извършил разходи за ремонт на автомобила. Страните се споразумели, че за обезщетяване на причинените имуществени вреди ответникът ще заплати на ищеца сумата от 6 000 лв., за която цел ответникът подписал Запис на заповед в полза на ищеца тази сума.

За удовлетворяване на вземанията си в размерите, посочени по - горе в полза на ищцовото дружество е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 от ГПК от Районен съд Разград по ч. гр. дело № 947/2017 г. В срока по чл. 414, ал. 1 ГПК, длъжникът и ответник в настоящото производство е възразил писмено срещу издадената заповед за изпълнение, което обуславя и правния интерес на ищеца от предявяване на исковете за установяване на вземанията му.

В писмен отговор, подаден в срока по чл. 131 ГПК, ответникът заявява, че искът е допустим, но неоснователен и настоява за отхвърлянето му. Претендира разноски по делото. Твърди, че след ПТП по указание по телефона на собственика на ищцовото дружество не се е обаждал на КАТ, прибрал се е с автомобила в Разград и след като застрахователят е отказал плащане на щетата управителят е заявил, че трябва да поеме разходите по ремонта, а след отказ на ответника, управителят му казал да заплати поне 1000 лева, тъй като виновно е причинил увреждането. Ответникът подписал бланка на запис на заповед без посочена сума в него. Твърди още, че той като работник по трудов договор носи ограничена имуществена отговорност, а не пълна такава. В съдебно заседание, заявява, че действителната уговорка с ищеца е за 1000 лева, че сумата в записа на заповед е попълнена след подписването й.

По реда на заповедното производство на основание чл.417 т.9 от ГПК по ч.гр.д.№947/2017г. по описа на РРС, ищецът се е снабдил със заповед за незабавно изпълнение на парично задължение и изпълнителен лист за 6 000 лева и сумата 120 лева разноски по производството.

С възражение вх.№9877 от 29.09.2017г. длъжникът-настоящият ответник е заявил, че не дължи сумата по записа на заповед. С разпореждане от 25.10.2017г. съдът е указал на заявителя, че има право да предяви иск за установяване на вземането си.

Не се спори, че ответникът е бивш работник във фирмата на ищеца на длъжност „шофьор специален тежкотоварен автомобил“ и че той на 20.12.2016г. управлявайки в това си качество специализиран автомобил, собственост на фирмата - хладилен камион „Волво ФЛ 6“ с рег.№ **** е причинил ПТП при преминаване с автомобила под мост на бул. “Марица“ №21 в гр.Пловдив. В резултат ПТП автомобила бил повреден, но застрахователят на ищеца е отказал заплащане на обезщетение и възмездяване на претърпените имуществени вреди.

Ищецът твърди, че с ответника устно се споразумели той да поеме част от нанесените вреди като му заплати сума от 6000 лева.

На 20.01.2017г. ответникът е подписал запис на заповед с падеж 31.01.2017г. за сумата от 6000 лева. Твърди, че е подписал празна бланка, дадена му от ищеца и че са се разбрали за заплащане на сума от 1000 лева.

Не се спори по делото, че по процесната запис на заповед ответникът е изпълнил само имена, лични данни и подпис, като останалите графи са попълнени от трето лице, счетоводител на фирмата на ищеца.

При така установената фактическа обстановка от правна страна съдът приема, че предмет на въззивно разглеждане е иск с правно основание чл. 422 във вр. с чл. 415 от ГПК във вр. с чл. 86, ал.1 от ЗЗД. Това е специален положителен установителен иск, с който разполага кредиторът, за да установи със сила на пресъдено нещо съществуването на свое вземане, оспорено от длъжника. Чрез него се постига стабилизиране на издадената заповед за изпълнение, която да послужи като титул на принудително изпълнение. Наличието на правен интерес е абсолютна процесуална предпоставка за съществуването на правото на иск. Той се обосновава с подаване на възражение от длъжника в срока по чл. 414, ал.2 от ГПК. Видно от заповедното производство, че длъжникът е подал възражение в срока по чл. 414, ал.2 от ГПК, поради което за ищеца съществува интерес от предявяване на специалните искове по чл. 422 от ГПК.

Въззивният съд се произнася служебно по валидността на пръвоинстанционното решение, по допустимостта му в обжалваната част, а по правилността му е обвързан от посоченото в жалбата с изключение на допуснато нарушение на императивна материалноправна норма – чл. 269 от ГПК.

Първоинстанционното решение е валидно и допустимо.

С оглед така установеното от фактическа страна се налагат следните правни изводи:

Въззивната жалба е подадена в срок, от страна с правен интерес от обжалване на първоинстанционното решение, като неизгодно за нея и е процесуално допустима. Разгледана по същество е неоснователна по следните съображения:

По възражението на жалбоподателя, че тъй като записа на заповед е редовен от външна страна, то искът следва да се уважи „дори и да не се докаже основанието за издаването“.

Съгласно разрешението, дадено в т.17 от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014г. по тълк.д. № 4/ 2013г. на ОСГТК на ВКС, предмет на делото по предявен установителен иск по реда на чл.422, ал.1 ГПК в хипотеза на издадена заповед за изпълнение по чл.417, т.9 ГПК е съществуване на вземането, основано на записа на заповед. При направени релативно възражение/твърдение, основани на каузално правоотношение, по повод или във връзка с което е издаден записът на заповед, това правоотношение подлежи на изследване от съда, доколкото относителното възражение би имало за последица погасяване на вземането по записа на заповед. Така и постановеното в производството по чл. 290 ГПК Решение № 97 от 02.08.2016 год. по т. дело N 855 по описа за 2015г., I т.о., ТК.

Безспорно между страните по делото е, че вземането по процесния запис на заповед, обезпечава вреда на ищеца, в качеството му на работодател, причинена по небрежност от страна на ответника, в качеството му на работник, при изпълнението на трудовите му задължения – управлението на повереното му МПС.

Няма твърдение от страна на ищеца че вреда е причинена умишлено или в резултат на престъпление или е причинена не при или по повод изпълнението на трудовите задължения.

По въпроса дали дейността на ответника е била отчетническа по см. на чл. 207 КТ / с оглед размера на дължимото обезщетение/.

Единно е становището, че отчетническият елемент в трудовата функция на отговорният работник или служител се преценя във всеки конкретен случай. Така и Определение № 542 от 2.05.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1825/2010 г., III г. о., ГК. Ответникът не е заемал отчетническа длъжност и няма данни да е бил материално-отговорно лице. Видно от трудов договор от № 25 от 29.08.2016г. и допълнително споразумение № 01 от 01.12.2016г. към трудовия договор /л. 28-30/, е че ответникът е бил назначен на длъжността "шофьор на специализиран тежкотоварен автомобил“, като не е представена длъжностната характеристика от която да се установява, че за заеманата длъжност са му били възложени трудови функции по събиране, съхраняване, разходване или отчитане на материални ценности. Така и постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 426 от 6.08.2010 г. на ВКС по гр. д. № 563/2009 г., III г. о., ГК.

Т.е., касае се отговорност на ответника по чл. 206, ал.1 КТ, а не по чл. 207 КТ.

Съгласно чл. 206, ал.1 КТ: „За вреда, причинена на работодателя по небрежност при или по повод изпълнението на трудовите задължения, работникът или служителят отговаря в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение.“

Видно от чл. 1 от Допълнителното споразумение № 01/01.12.2016г. към Трудов договор № 25/29.08.2016г. /л. 30 дело РРС/, е че трудовото възнаграждение на ответника е в размер на 600 лв.

Процесната запис на заповед обезпечава вреди причинени на работодателя в размер на 6 000 лв., т.е. многократно над максималния размер посочен в чл. 206, ал.1 КТ.

По нищожността на устната спогодба между страните, за заплащане от ответника в полза на ищеца на обезщетение за причинените повреди на процесното МПС, за обезпечаването на която спогодба е издаден процесната Запис на заповед.

Съгласно чл. 365, ал. 1 ЗЗД с договора за спогодба страните прекратяват един съществуващ спор или избягват един възможен спор, като си правят взаимни отстъпки. Според ал. 2 с взаимните отстъпки могат да се създадат, да се изменят или да се погасят и правоотношения, които не са били предмет на спора. В чл. 206, ал. 1 КТ е уредена ограничена имуществена отговорност на работника спрямо работодателя при непрестъпно увреждане - отговорността е в размер на вредата, но не повече от уговореното месечно трудово възнаграждение.

Според постановеното по реда на чл. 290 ГПК Решение № 134 от 10.09.2012 г. по т.д. № 134/2011 г., т.к., ІІ т.о. на ВКС:

„За да направи извод, че предявените искове са неоснователни, решаващият съдебен състав е приел, че договорът за спогодба е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, т. 1 ЗЗД, тъй като в нарушение на императивните разпоредби на чл. 205, 206, 207, 201 и 211 КТ страните са уредили, както предпоставките /основанието/ и размера, така и начина на осъществяването на отговорността на ответницата спрямо дружеството – работодател. ... Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав намира за напълно законосъобразен извода на въззивния съд, че в нарушение на чл. 203, ал. 1, чл. 206, ал. 2 и чл. 210 КТ с договора за спогодба страните са уредили размера и начина на осъществяването на имуществената отговорност на ответницата спрямо дружеството - работодател, поради което договорът е нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Следователно обжалваното въззивно решение е правилно и следва да бъде оставено в сила.“

Допълнително следва да се посочи, че както българския правопорядък (КТ), така и европейският (т. 18 от преабюла на Регламент (ЕС) № 1215/2012 на Европейския парламент и на Съвета от 12 декември 2012 година относно компетентността, признаването и изпълнението на съдебни решения по граждански и търговски дела), приемат, че работникът е по-слабата икономически и дисциплинарно страна. По тази причина възможността да се сключват договори в рамките на времетраенето на трудовото правоотношение не може да бъде начин да се заобиколят императивните норма на КТ, които защитават именно тази по-слаба страна.

В случая сделката урежда себестойността на реална щета, която не е следствие от умишлено поведение, престъпление или не при или по повод изпълнението на трудовите задължения не при или по повод изпълнението на трудовите задължения. Нищожността – противоречие на закона, е очевидно, поради което не е необходимо да бъде релевирана като довод („касаторът прави оплакване за недопустимост на решението поради замяна на спорния предмет с незаявен от страните /обявил договора за спогодба за нищожен на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД“ – част от мотивите на цитиранато Решение № 134 от 10.09.2012 г. по т.д. № 134/2011 г., т.к., ІІ т.о. на ВКС).

Налице е постоянна практика на ВКС /решение № 229/21.01.2013 г. по т. дело №1050/2011 г. на ВКС, ТК, II т. о., решение № 384/02.11.2011 г. по гр. дело № 1450/2010 г. на ВКС, ГК, I г. о., Тълкувателно решение №1/09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ВКС, ОСГТК/, съгласно която при проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да приложи императивна материалноправна норма, дори ако нейното нарушение не е въведено като основание за обжалване. Нормите, които уреждат нищожността на сделките, имат императивен характер, поради което съдът следи служебно за приложението им. Когато страна се позовава на договор, съдът е длъжен да провери неговата действителност от гледна точна на формалните основания за нищожност - форма, предмет и без да има позоваване на нищожност. Така и Определение №241/15.03.2016 по дело №1503/2015 на ВКС, ТК, I т.о.

Режимът на ограничена имуществена отговорност на работника или служителя в редица установени в закона случаи /чл. 205, 206, 207, 201 и 211 КТ/ е уреден с императивни норми и страните не могат да го преодоляват посредством извънсъдебно споразумение, респ. с договор за спогодба.

По тези съображения съдът намира, че устното извънсъдебно споразумение въз основа на което ответникът следва да заплати на ищеца обезщетение за вреди над сумата по чл. 206, ал.1 КТ /600 лв./, което по същността си е договор за спогодба по чл. 365 ЗЗД, е нищожно на осн. чл. 26, ал.1, пр.1 ЗЗД, поради противоречие със закона, тъй като с него в нарушение на императивните разпоредби на чл. 203, ал. 1, чл. 206, ал. 2 и чл. 210 КТ страните са уредили, както предпоставките /основанието/ и размера, така и начина на осъществяването на отговорността на ответника спрямо дружеството – работодател.

Нищожността на каузалното правоотношение, по повод на което е издаден записът на заповед, има за последица погасяване на вземането по записа на заповед.

Неоснователна е и акцесорната претенция по чл. 86, ал.1 от ЗЗД.

Поради изложените правни изводи първоинстанционното решение в обжалваната част трябва да се потвърди.

В частта му с която съдът е уважил иска и е присъдил разноски в полза на ищеца, решението като необжалвано е влязло в сила.

По разноските.

На основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК въззивника следва да бъде осъден да заплати на въззиваемата страно сумата от 100.00 лв., представлява реално сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 155 от 18.05.2018г., постановено по гр.д. № 2749/2017г. по описа на Районен съд – Разград, в ЧАСТТА му с която е ОТХВЪРЛЕН иска по чл.422 от ГПК като неоснователен и недоказан до първоначално претендирания размер от 6 000 лева /шест хиляди лева/, и по отношение претендираната законна лихва, считано от датата на падежа по записа на заповед-31.01.2017г. и в ЧАСТТА, с която е ОСЪДЕН „Радостин Стефанов“ЕООД с ЕИК-116591869 със седалище и адрес на управление: гр.Разград, ул.“Странджа“ №45 с управител Р.Й.С.ДА ЗАПЛАТИ на К.М.К. с ЕГН-********** *** сумата от 66,67 лева разноски по първоинстанционното исково производство и заповедно производство, изчислени съразмерно отхвърлената част от иска.

ОСЪЖДА „Радостин Стефанов“ ЕООД, с ЕИК-116591869 със седалище и адрес на управление: гр.Разград, ул. “Странджа“ № 45, с управител Р.Й.С.ДА ЗАПЛАТИ на К.М.К., с ЕГН-********** *** на правно основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал.3 ГПК сумата от 100.00 лв. /сто лева/, представляваща направени по делото разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

В останалата част решението е влязло в сила, като необжалвано.

Решението не подлежи на обжалване.

Председател:

Членове: 1.

2.

ДГ