РЕШЕНИЕ

№ 26, гр. Разград, 14.11.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, в публичното заседание на двадесет и втори октомври две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ИРИНА ГАНЕВА

ЧЛЕНОВЕ: АТАНАС ХРИСТОВ

МЛ. СЪДИЯ: АНГЕЛ ТАШЕВ

при секретаря Н. Р., като разгледа докладваното от младши съдия Ангел Ташев в. т. дело № 87 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 241/27.06.2018 г., постановено по гр.д. № 701/2018 г. по описа на Районен съд Разград са уважени предявените от „ЕОС Матрикс“ ЕООД, ЕИК ********* със седалище гр.София, район Витоша, ж.к. „Малинова долина“, ул. „Р. П. К.“, № 4-6, кумулативно обективно и субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.430, ал.1 и ал.2 ТЗ, във връзка с чл.99 ЗЗД, /при дадена квалификация от първоинстанционния съд чл.422 ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 и чл.84, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД/, срещу С.А.Й., ЕГН ********** и И.Д.Й., ЕГН ********** ***, с което е прието за установено по отношение на въззивниците, че имат солидарно задължение към въззиваемото дружество, за заплащане на сумите 1 377,81 лв. /хиляда триста седемдесет и седем лева и осемдесет и една стотинки/ главница по договор за кредит, ведно със законната лихва от 01.03.2018 г. до окончателното изплащане на сумата, 768,61 лв. /седемстотин шестдесет и осем лева и шестдесет и една стотинки/ договорна лихва за периода 03.01.2011 г. – 03.01.2018 г. и сумата 97,50 лв. /деветдесет и седем лева и петдесет стотинки/ дължима такса по договора за кредит, за които суми е издадена заповед за изпълнение № 899/02.03.2018 г. по ч.гр.д. №401/2018 г. по описа на Районен съд Разград. На основание чл.78, ал.1 ГПК, въззивниците са осъдени да заплатят на въззиваемото дружество сумата в размер на 110,23 лв. /сто и десет лева и двадесет и три стотинки / за направените разноски по гр.д. №701/2018 г. по описа на Районен съд Разград, както и сумата 44,88 лв. /четиридесет и четири лева и осемдесет и осем стотинки /за направените по ч.гр.д. № 401/2018 г. по описа на Районен съд Разград разноски.

За да постанови решението си, Районен съд Разград е приел, че в процеса на доказване ищецът, комуто принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест), е установил по несъмнен и безспорен начин правнорелевантните обстоятелството, че между страните е налице валиден договор за кредит и паричната сума по него е преведена на ответниците. Счел е, че задължението за връщане на този кредит е неделимо плащане със срок на изпълнение до 03.01.2018 г., на която дата вземането е станало изискуемо и от тогава е започнала да тече и погасителната давност. Приел е, че след като ответниците не са заплатили дължимата по договора за кредит сума и задължението за заплащане на същата не е погасено на друго законово основание, предявените установителни искове се явяват основателни и доказани и следва да бъдат уважени.

Срещу така постановеното решение в срока по чл.259 ГПК са подадени въззивни жалби от С.А.Й. и И.Д.Й. – ответници в първоинстанционното производство, чрез процесуалния им представител – адвокат Деница Йорданова – АК Разград, в които обжалваното решение се оспорва като неправилно и незаконосъобразно, поради което се иска неговата отмяна, както и да бъде постановено ново решение, с което да бъде отхвърлен предявеният иск, като неоснователен, поради погасена давност на вземането.

В двете въззивни жалба се поддържа, че в мотивите на обжалваното решение липсват доказателства за обстоятелството, че въззивниците не са потвърдили в хода на първоинстанционното производство плащане на потребителския кредит преди дата 20.01.2018 г., но твърдят и, че не са го и отрекли. Посочват, че уведомленията, с които е обявено прехвърлянето на задължението им, към дата 18.01.2016 г. с Договор за продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ между „Юробанк България“ АД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД, датира от 20.01.2018 г.. Във връзка с горното приемат, че по силата на чл.119 ЗЗД, с погасяване на главното задължение се погасяват и допълнителните, независимо че давностният срок за тях не е изтекъл. Споделят, че ако в този давностен срок кредиторът не предприеме действия да реализира вземането си, то той загубва тази възможност. Поради това намират, че и с оглед изрично въведеното възражение за погасителна давност, кредиторът следва да понесе негативни последици под формата на отхвърляне на иска, тъй като е загубил правото на държавна защита.

Не се въвеждат нови доказателствени искания. Претендират се разноски пред двете инстанции.

В съдебно заседание въззивниците не се явяват лично, а чрез процесуалния си представител молят съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск като неоснователен. Поддържат, че правото на иск на ищеца е погасено по право и общата петгодишна давност е изтекла към дата 04.01.2016 г.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемото дружество - „ЕОС Матрикс“ ЕООД , чрез процесуалния му представител мл. адвокат М. О. Н. – ВтАК, в който се прави искане въззивните жалби да бъдат оставени без уважение и първоинстанционното решение да бъде потвърдено, като валидно, допустимо и правилно. Излага становище, че е несъгласен с наведените твърдения в подадените от въззивниците жалби, досежно неправилността на обжалваното решение, като излага следните твърдения:

Счита, че Районен съд Разград правилно е констатирал наличието на сключен между страните договор за потребителски кредит, по силата на който на кредитополучателя е отпуснат паричен кредит, който е усвоен по банкова сметка *** С.Й., както и констатациите на съда относно уведомяването на въззивниците за извършената на 18.01.2016 г. цесия на парични вземания, които са получени лично от тях на 20.01.2018 г., като същите са изпратени на 12.01.2018 г.. Твърди, че съгласно разпоредбите на ЗЗД и по конкретно нормите регламентиращи договора за прехвърляне на вземания, уведомяването на длъжника относно извършената цесия не е обвързано с определен срок, в който следва да се извърши, като счита, че е достатъчно това уведомяване да достигне до задълженото лице, както е в конкретния случай.

На следващо място намира възражението за погасителна давност на въззивниците за несъстоятелно без законова опора, тъй като в случай се касаело за неделимо задължение, което кредиторът се е съгласил да му бъде плащано разсрочено, чрез ежемесечни погасителни вноски, като приема, че окончателния падеж съвпада с датата на последната вноска – 03.01.2018 г.. Счита, че независимо от това, че е уговорено задължението да бъде изплащано разсрочено на месечни вноски, то това не го прави задължително периодично по смисъла на чл.111, б. „в“, предложение второ ЗЗД, което се отнася както за главното задължение, така и за заплащане на възнаградителната лихва, като в този ред на мисли твърди, че вземането е станало изискуемо на 03.01.2018 г. и от тази дата е започнала да тече погасителна давност, като същата е прекъсната на 01.03.2018 г., с подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на основание чл.422, ал.1 ГПК.

Не се въвеждат нови доказателствени искания. Претендират се разноски.

В съдебното заседание при редовност на призоваването въззиваемата страна не се явява и не изпраща представител. Преди съдебното заседание е постъпила молба от процесуалния й представител - адвокат М. О. Н., в която изразява становище за даване на ход на делото в тяхно отсъствие, както и, че предявените въззивни жалба са неоснователни и следва да бъдат оставени без уважение и моли да бъде потвърдено първоинстанционното решение като правилно и законосъобразно.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Въззивните жалби са подадени в законоустановения срок по чл.259, ал. 1 ГПК от активно легитимирани страни, поради което са процесуално допустими, а разгледани по същество са неоснователни.

Районен съд Разград е бил сезиран с кумулативно обективно и субективно съединени положителни установителни искове с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл. 430, ал.1 и ал.2 ТЗ, във връзка с чл.99 ЗЗД.

Районният съд неправилно е квалифицирал предявените положителни установителни искове, като не ги е подвел под приложимите материалноправни норми (дал е погрешна правна квалификация - по чл.422 ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 и чл.84, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД), но неговото решение не е недопустимо, тъй като не е накърнил уредения в чл.6, ал.2 ГПК основен принцип в българското гражданскопроцесуално право - диспозитивното начало. Районен съд Разград е разгледал и се е произнесъл по всички юридически факти, които са включени във фактическия състав, при чието проявление възникват предявените спорни материални права.

Делото е напълно изяснено от фактическа и правна страна, приетите за установени фактически положения от районния съд се подкрепят от събраните доказателствени материали и са основани на закона. Въззивната инстанция изцяло споделя изложените мотиви към решението на първоинстанционния съд и препраща към тях на основание чл.272 ГПК, като се има предвид и следното.

Ищецът, обосновавайки предявения иск е навел в исковата молба твърдения, че ответниците му дължат сумите 1 377,81 лева главница по договор за кредит, ведно със законната лихва от 01.03.2018 г., сумата 768,81 лева договорна лихва за периода 03.01.2011 г. – 03.01.2018 г. и сумата 97,50 лева. договорни такси. Претендира и за заплащане на направените по делото разноски, както и на тези по ч.гр.д.№401/2018 г. по описа на Районен съд Разград. Твърди, че между „Юробанк България“ АД и ответниците по делото е подписан договор за потребителски кредит на 03.01.2011 г. за сумата 1630 лева., като същият е ползван за пълно и предсрочно погасяване на задълженията по договор за кредитна карта. Уговорената лихва за потребителския кредит е в размер на 12%, съответно годишен процент разходи в размер на 17,37 %, а общата сума дължима по договора е 2 738,87 лева и същата е изчислена към момента на сключване на договора. Сочи, че крайният срок за погасяване на кредита е 03.01.2018 г., като ответниците не са изпълнявали задължението си за плащане на месечните вноски и, че с договор от 18.01.2016 г. задължението към ответниците е цедирано на ищеца и това прехвърляне е съобщено на длъжниците. Във връзка с неплащането на задължението е издадена заповед за изпълнение.

В отговора на исковата молба ответната страна, сега въззивна, оспорва предявените искове, като неоснователни и недоказани, позовавайки се на изтекла погасителна давност на главното вземане и на акцесорните. Посочват,че уведомлението за извършената цесия им е връчено на 20.01.2018 г. - две години след договора за прехвърляне на вземането между стария кредитор и ищеца.

Не е спорно между страните, а и от доказателствата по делото, че по силата на договор за потребителски кредит № FL564108 – 268/03.01.2011 г. между тях е възникнало облигационно правоотношение, по което въззивниците в качеството си на кредитополучатели отговарящи солидарно, са получили сумата в размер на 1630 /хиляда шестстотин и тридесет/ лева за пълно предсрочно погасяване на задълженията по договор за кредитна карта EUROLINE AMEX № С 05161346554 от 13.06.2005 г.. Уговорено е, че кредитополучателите дължат на кредитора – „Юробанк и Еф Джи България“АД през първата година от срока на издължаване на кредита фиксирана годишна лихва в размер 12.00 %. В чл.3, ал.4 от договора е посочено, че ГПР по разрешения кредит е 17.37 %, а общата дължима сума от кредитополучателите е 2 738.87 /две хиляди седемстотин тридесет и осем лева и осемдесет и седем стотинки/ лева. Уговорен е срок за погасителните вноски за издължаване на кредита включително дължимите лихви – до 3 число на съответния месец – чл.4, като кредитополучателите следва да погасят кредита на равни /анюитетни/ месечни вноски. Крайният срок за погасяването на кредита е 03.01.2018 г. – чл.6.. В чл.14, ал.5 е посочено условията при които кредита става предсрочно изискуем. В чл.18 от договора страните са уговорили правото на банката във всеки един момент от действието на договора да прехвърли вземанията си по договора на конкретно посочени в договора или други финансови или нефинансови институции или дружества, като същата е поела и задължение да уведоми за това ответниците, като прехвърлянето ще има действие за тях само при такова уведомяване. В чл.19 от договора е уговорено уведомяването между страните да става на адресите, посочени в договора, които адреси за ответниците са с. Гецово, ул. „Марица“ №9. Кредитът е отпуснат по молба на въззивната страна с № FL564108.

Безспорно се доказа, че с договора за възлагане на вземания между „Юробанк България“ АД и „ЕОС Матрикс“ ЕООД от 18.01.2016 г., по реда на чл.99 и чл.100 ЗЗД са прехвърлени вземания от първоначалния кредитор в ползва на ищеца, като процесното вземане е част тях. Изпълнителният директор на „Юробанк България“ АД е упълномощил ищеца да уведоми длъжниците за прехвърлянето на вземанията, както и адвокатско дружество „Иванов и Д.“. Извършеното прехвърляне е потвърдено от кредитора по смисъла на чл.99, ал.3, с нарочен документ. С писмо от 12.01.2018 г. адв. Жельо Д., в качеството му на управител на „Иванов и Д. – Адвокатско дружество“, пълномощник на „Юробанк България“АД е уведомил ответниците, че задължението им е прехвърлено на „ЕОС Матрикс“ЕООД, както и че считано от датата на получаване на уведомлението кредитор е последното дружество. С писмо от същата дата адвокат Д., вече като пълномощник на „ЕОС Матрикс“ЕООД е поканил ответниците в 15-дневен срок доброволно да заплатят дължимите суми, като ги е предупредил, че при неплащане на същите, те ще бъдат търсени по съдебен ред. Видно от известията по делото, съобщение за цесия и предсрочна изискуемост е връчена на ответниците на 20.01.2018 г., като за извършване на тези действия „Иванов и Д. – адвокатско дружество“ е било изрично упълномощено.

Безспорно по делото е установено, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е издадена заповед за изпълнение №899 по чл.410 ГПК, срещу С.А.Й. и И.Д.Й., издадена по гр. д. № 401/2018 г. по описа на Районен съд Разград да заплатят солидарно на „ЕОС Матрикс“ООД сумата от 1 377,81 лева главница по договор за кредит, ведно със законната лихва върху сумата, считано от 01.03.2018 г. до окончателното й изплащане, сумата от 768,61 лева договорна лихва за периода 03.01.2011 г. – 03.01.2018 г., сумата от 97,50 лева дължима такса, предвидена в договора за кредит и сумата 44,88 лева заплатена държавна такса.

Срещу така издадената заповед за изпълнение в срок е постъпило възражение от длъжника. В указания от съда едномесечен срок, са предявени настоящите кумулативно обективно и субективно съединени положителни установителни искове, поради което същите са допустими.

По изложените във въззивните жалби доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, Разградският окръжен съд намира следното:

Неоснователно е възражението на ответниците за погасяване по давност на солидарното им задължение, произтичащо от договора за кредит. По този въпрос е налице съдебна практика, постановена по реда на чл.290 ГПК – Решение № 261/12.07.2011 г. по гр. д.№ 795/2010 г. на ВКС, IV г. о, Решение № 28/05.04.2012 г. по гр. д.№ 523/2011 г. на ВКС, III г. о., съгласно които вземанията на кредитора по договор за заем/банков кредит не са за периодични плащания. При договора за заем е налице неделимо плащане, което е разсрочено във времето. Договореното връщане на заема на погасителни вноски представлява само съгласие на кредитора да приеме изпълнението на части, но това не променя характера на задължението, което е неделимо и договорът не се превръща в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по него. При това положение, независимо че вноските по кредита се повтарят през определени периоди от време, те не се погасяват с кратката 3-годишна давност по чл. 111, б."в" ЗЗД, а с петгодишната такава. Поради това, в случая е приложим общия петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. По отношение началния момент на давността следва да се съобрази разпоредбата на чл. 430, ал. 1 от ТЗ, съгласно която с изтичане на срока по кредита кредитополучателят е длъжен да върне цялата сума, ведно с уговорената договорна лихва, като ако не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита, вземането на кредитора става изискуемо след изтичане на уговорения срок. От този момент започва да тече давността по чл. 114 от ЗЗД, като приложим е общият петгодишен давностен срок по чл. 110 от ЗЗД. В случая срокът на договора е изтекъл на 03.01.2018 г., от който момент задълженията по него са станали изискуеми, а заявлението за издаване на заповед за изпълнение и исковата молба са депозирани в съда преди изтичане на петгодишния давностен срок. Ето защо, възражението за настъпила погасителна давност е неоснователно. Що се касае за договорната лихва, дори и да се приеме, че по отношение на нея се прилага кратката тригодишна давност, то отново давността не е изтекла предвид краткия срок от изискуемостта на кредита и подаването на заявление за издаване на заповед по реда на чл.410 ГПК – около два месеца.

За пълнота следва да се посочи, че в конкретния случай не е настъпила предсрочна изискуемост на кредита. Предсрочната изискуемост представлява прекратяване на договора, което не настъпва автоматично, не и по взаимно съгласие, а с волеизявление на една от страните. То е израз на упражнено потестативно право на кредитора, което възниква от сложен юридически факт, включващ факта на неплащането, т.е. на неизпълнението на договорното задължение и вината на неизпълнението. Кредиторът упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем. Волеизявлението на кредитора, представляващо упражняване на неговото прeобразуващо право, обаче следва да достигне до длъжника - кредитополучател, за да може предсрочната изискуемост да има действие. Постигнатата в договора за банков кредит предварителна уговорка – чл.14, ал.5, че при непогасяването изцяло или отчасти на която и да е вноска от главницата или лихвата по кредита….., вземането става предсрочно изискуемо изцяло, без да се предвижда изрично кредиторът да уведомява длъжника, не поражда действие преди кредиторът да упражни правото си, което се осъществява чрез волеизявление, адресирано и достигнало до длъжника. Обявлението на предсрочната изискуемост предполага изявление на кредитора, че ще счита непогасения остатък от кредита за предсрочно изискуем, включително и за вноските с ненастъпил падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. Право на кредитора е да упражни или не своето право за получаване на цялата непогасена част от кредита поради неизпълнение от страна на длъжника и това право следва да бъде надлежно упражнено. Освен че трябва да направи волеизявление и да го адресира до кредитополучателя, т.е. да извести за това кредитополучателя, банката по силата на чл.432, ал.2 ТЗ е длъжна да даде достатъчен срок за доброволно плащане на падежиралите вноски. Определянето на достатъчен допълнителен срок се счита за задължително условие за упражняване на правото за предсрочно връщане на остатъчната сума. Във връзка горното не може да бъде споделено, заявеното от въззивната страна, че давността е изтекла през 04.01.2016 г., т.е. пет години след като е преустановено плащането по кредита. Както беше посочено, предсрочната изискуемост е право, от което може да се възползва кредиторът. Независимо от обстоятелството, че през дълъг период от време, въззиваемият е имал възможността да обяви кредита за предсрочно изискуем и фактът, че не го е направил, не следва да се свърза с негово бездействие, което да води до погасяване на задължението по давност. Видно и от заявлението за издаване за заповед за изпълнение по чл.410 ГПК, въззиваемият се позовава не на предсрочната изискуемост на кредита, а на обстоятелството, че цялото вземане е падежирало, тъй като срокът за погасяване на банковия кредит е изтекъл на 03.01.2018 г..

Неоснователно е оплакването на въззивниците, че Районен съд Разград не е приел въпреки аргументите им, че задължението им е погасено, тъй като за прехвърлянето на вземанието са уведомени две години по – късно. Вземането по договора за банков кредит е било прехвърлено с договор за цесия от 18.01.2016 г. от кредитора "Юробанк България"АД към ищеца. По смисъла на чл.99, ал.4 ЗЗД прехвърлянето на вземането спрямо длъжника има действие от деня, когато му е съобщено от предишния кредитор. От представеното пълномощно е установено по делото, че банката, предишният кредитор, е упълномощила свой представител да съобщи за прехвърляне на вземането на длъжника - ответниците. По делото са представени писмени доказателства- уведомително писмо до длъжниците и обратна разписка за получаването му на 20.01.2018 г., от които се установява, че е било надлежно изпратено и получено от ответниците уведомление за цесията, с което същите се считат за известени за прехвърленото вземане. Изрично в обратната разписка е отразено, че доставеното писмо съдържа уведомление за цесия, с което е изпълнено изискването на чл. 99, ал.4 ЗЗД за уведомяване на длъжника от предишния кредитор. Получаването на уведомлението се потвърждава и от самите въззивници. Независимо, че уведомлението е получено от въззивниците две години по-късно от дата на сключването на договора за цесия, за да породи действието си това прехвърляне, е достатъчно длъжникът да е уведомен за прехвърляне на вземането от стария кредитор, който факт в случая е безспорно установен, като законодателят не е определил някакъв срок, в който следва да бъде направено. Или цесията е валидно противопоставима на ответниците, сега въззивници, и тя легитимира ищеца като надлежен кредитор на дълга по кредита от датата на уведомяването на въззивниците – 20.01.2018 г., като преди тази дата, то настоящият ищец не е имало как да се легитимира като надлежен кредитор пред въззивниците. Няма доказателства към момента на изтичане на срока на договора за кредит – 03.01.2018 г., както и в хода на съдебните заседания, ответниците да са изпълнили задължението си по погасяването на целия остатък по кредита включващ главница от 1 377,81 лева, сумата от 768,61 лева договорна лихва за периода 03.01.2011 г. – 03.01.2018 г. и сумата от 97,50 лева дължима такса, предвидена в договора за кредит към стария кредитор - банката, поради което са налице основанията за претендиране на тези суми, както и предпоставките за присъждането им в полза на ищеца, изкупил вземането на стария кредитор по сключения договор за кредит, до какъвто извод е стигнал и първостепенния съд.

По отношение на направеното оплакване, че ответниците не са потвърдили пред първата инстанция плащане по кредита преди 20.01.2018 г., както и, че не са отрекли това твърдение, поради което считат обжалваното решение за неправилно, настоящият съдебен състав го намира за неоснователно. Изрично в съдебното заседание пред първоинстанционния съд, въззивниците чрез процесуалния си представител са заявили, че не оспорват договора, не оспорват, че са получили парите, както и дължимият размер, т.е. претендираните от ищеца суми. Изрично процесуалният им представител е посочил, че въззивниците-ответници не разполагат с документи за извършени плащания и поради тази причина не може да бъдат представени пред съда. С оглед на горното от събраните по делото доказателства се достига до противния извод, а именно, че не са извършили плащания по кредита, с оглед на което същият да е погасен до размер по-малък от този, който се претендира. Горното кореспондира и с извода на съда във въззивното съдебно заседание, където беше оставено без уважение доказателствено искане за предоставяне на три броя платежни документи от 2012 г., за частично плащане по банковия кредит, тъй като това доказателствено искане беше направено за първи път пред въззивния съд, поради което се явява преклудирано по смисъла на чл.266 ГПК.

Предвид основателността на главния иск за дължимост на главницата по договора за кредит, основателни са и акцесорните претенции за дължимост на договорна лихва, такси по кредита и законната лихва, считано от подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК до окончателното плащане на вземането.

Въз основа на тези правни съображения и съобразно доводите във въззивната жалба съдът приема, че следва да потвърди обжалваното решение на Районен съд Разград като законосъобразно и правилно постановено, поради което въззивните жалби трябва да бъдат оставени без уважение.

С оглед изхода на делото, доколкото решението е окончателно на основание чл. 81 ГПК следва да бъде разпределена отговорността за направените в настоящото съдебно производство разноски. В тази връзка и предвид изхода на спора и на основание чл.273, във връзка с чл.78, ал.3 ГПК въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемото дружество направените съдебно-деловодни разноски. Но видно от материалите по делото, доказателства за извършени разноски не бяха ангажирани от въззиваемите, поради което не следва да им бъдат присъждани такива. За пълнота, от приложените към отговора на въззивната жалба, заверени копия на нотариално заверени пълномощни, с които ‚Еос Матрикс“ ЕООД, представлявано от Райна Иванова Миткова – Тодорова, в качеството си на управител, е упълномощила адвокатско дружество „Иванов и Д.“, представлявано от управителя – адвокат Жельо Д., който е преупълномощил мл. адвокат М. Н. като процесуален представител на въззваемото дружество в настоящото производство, се установява правнорелевантното обстоятелство, че в полза на мл. адвокат Н. е учредена представителна власт по отношение на „Еос МАтрикс“ ЕООД, във връзка с процесуално представителство и защита по настоящото дело. Размер на определено адвокатско възнаграждение в самото пълномощно не е уговорен. В него не се съдържа и изявление, че определена сума е платена. Предвид това, настоящият съдебен състав не може да достигне до извод относно реалното извършване от страна на въззиваемия на някакви разходи във връзка с процесуалното му представителство по делото. В подкрепа на това разбиране са задължителните за съда разяснения, дадени в т.1 на Тълкувателно решение № 6/06.11.2013 г. на ВКС, постановено по тълк. дело № 6/2012 г. на ОСГТК, в която е прието, че разноските за правна защита, като форма на разход в производството, подлежат на възмездяване единствено в случай, че реалното им заплащане от страната е доказано. Изяснено е също, че в договора за правна защита и съдействие следва да бъде указан начинът на заплащане - в брой или по сметка. Когато сумата е платена по банков път, това обстоятелство подлежи на положително установяване със съответните удостоверителни банкови документи. В случаите на платено в брой адвокатско възнаграждение, за да се приеме, че договорът за правна защита има характера на разписка, удостоверяваща плащането, е необходимо в същия изрично да бъде вписано не само, че възнаграждението е платено, но и, че това е осъществено в брой. В процесния случай в пълномощното не е отбелязано, че е платено определено адвокатско възнаграждение. Липсват и представени документи, които да удостоверяват това обстоятелство, с оглед на което следва да се приеме, че въззиваемата страна не е направила разход, а въззивниците не следва да бъдат осъждани да заплатят недоказани, а с това и на неизвършени разноски.

Така мотивиран, Разградският окръжен съд.

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 241/27.06.2018 г., постановено по гр.д. № 701/2018 г. по описа на Районен съд Разград.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

НР