РЕШЕНИЕ

№ 29, гр. Разград, 06.12.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, в публичното заседание на деветнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА

МЛ. СЪДИЯ: АНГЕЛ ТАШЕВ

при секретаря М. Н., като разгледа докладваното от младши съдия Ангел Ташев в. т. дело № 101 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 251/03.08.2018 г., постановено по гр.д. № 301/2018 г. по описа на Районен съд Разград, е отхвърлил предявените от „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, офис – сграда Л., ет.2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Н. Т. С., положителни установителни искове по реда на чл.422 ГПК, срещу Г.А.М., ЕГН **********, с настоящ адрес: ***, за установяване по отношение на въззиваемата, че дължи на въззивното дружество, следните парични суми: 472,26 лв. главница, ведно със законната лихва от 03.08.2017 г.; 69,12 лева договорна лихва за периода 20.01.2016 г. – 16.10.2016 г.; 357,12 лева неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 19.02.2016 г. – 16.10.2016 г.; 56,01 лева обезщетение за забава за периода 21.01.2016 г.– 03.08.2017 г.и 27,00 лева такса разходи, за които е издадена заповед за изпълнение №2900/04.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1785/2017 г. по описа на Районен съд Разград, като неоснователни и недоказани.

Срещу така постановеното решение в срока по чл.259 ГПК е подадена въззивна жалба от ищеца, сега въззивник – „*** “ЕАД, чрез юрисконсулт К.Д.Д., пълномощник, със съдебен адрес:***, офис I, в която моли съда да отменени обжалваното решение, като неправилно, необосновано, постановено в нарушение на материалния закон, при схематично, непълно и неточно обсъждане на фактическата обстановка, и да постанови друго, с което предявените искове да бъдат уважени.

Излага доводи за неправилност на изводите на съда за липса на активна процесуална легитимация за предявяване на иск от въззивното дружество. Във връзка с това посочва, че неправилно районният съд се е аргументирал с недействителност на приложение № 1 от 01.10.2016 г. и рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г., като е възприел, че рамковият договор е нищожен, доколкото предхожда възникването на процесните вземания, които произтичат от договор за паричен заем № 2454313/21.12.2015 г., сключен пет години след подписването на рамковия договор. Посочва, че договорът за цесия е валиден, а изводите на съда са неправилни, предвид обстоятелството, че се касае за рамков договор, в който е уговорено, че прехвърлянето на отделните вземания на цедента към цесионера ще се извършва регулярно, ежемесечно, по силата на съответни приложения № 1. Акцентира, че вземането на въззиваемата е прехвърлено с допълнително споразумение от 01.10.2016 г., материализирано в писмен документ, озаглавен приложение № 1/01.10.2016 г. към договора за цесия, сключен между „***“ АД и въззивното дружество на 16.11.2010 г..

Твърди, че са изпълнили задължението си, да уведомят въззиваемата страна за прехвърляне на вземането, като самото писмо е изпратено на посочения в договора за заем адрес, но същото е върнато като непотърсено. Посочва, че с исковата молба са направили искане към съда за уведомяване на ответничката, за извършената цесия ведно с исковата молба и приложенията към нея и след изтичане на срока за получаване на книжата счита, че длъжникът е получил изходящото от цедента, чрез пълномощник до него уведомление. По изложеното приема, че цесията е валидно противопоставима на въззиваемата страна и тя легитимира въззивното дружество като надлежен кредитор на дълга по договора за заем, който има правото да претендира търсените суми в качеството си на цесионер.

Не се въвеждат нови доказателствени искания. Претендират се разноски пред двете инстанции и заповедното производство.

В съдебно заседание въззивната страна при редовност на призоваването не се явява и не изпращат представител. Преди даване ход на делото е постъпила молба, в която е изразено становище за даване ход на делото в нейно отсъствие и моли съда да отмени обжалваното решение, като неправилно и необосновани и да постанови ново, с което да бъдат уважени предявените искови претенции, като поддържа изложеното във въззивната жалба.

В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК не е постъпил отговор от насрещната страна, уведомена чрез назначения й по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител – адвокат С.М.А. ***.

В съдебното заседание при редовност на призоваването за въззиваемата страна се явява адвокат С.М.А., особен представител, който моли съда да потвърди обжалваното решение като правило и законосъобразно и да остави жалбата без уважение.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна.

Районен съд Разград е бил сезиран с положителни установителни искове с правно основание чл.422 ГПК, във вр. с чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 240 ЗЗД, и чл.84, ал.1, във вр. с чл.86, ал.1 ЗЗД.

За да постанови решението си, Районен съд Разград е приел, че в процеса на доказване ищецът, комуто принадлежи процесуалното задължение (доказателствената тежест), не е установил по несъмнен и безспорен начин правнорелевантните обстоятелството, че по силата на единствения представен договор за цесия по делото от 16.11.2010 г. и имащ за предмет повече от едно вземане, е станал кредитор на ответната страна по спорното вземане. Счел е, че този договор не може да породи правни последици по отношение на това вземане, тъй като същото е възникнало на 21.12.2015 г., т.е. повече от пет години след сключване на представения по делото рамков договор. Приел е, че предмет на цесия не могат да бъдат бъдещи вземания и такава цесия е недействителна, поради което липсва договор за прехвърляне на процесното вземане и тази липса не може да бъде компенсирана с издаване на сертификат за съществуването на вземането и с приложение към договора. Посочил е, че самото приложение не е анекс /добавка/ към договора, а част от същия договор, която е само физически отделена за удобство на страните и подписването на приложението шест години след сключването на договора, не може да се счита за сключване на нов договор за цесия, чийто предмет да е настоящото вземане.

Ищецът, обосновавайки предявените искове е навел в исковата молба твърдения, че е възникнало валидно облигационно правоотношение между „***“ АД в качеството си на заемодател и ответницата Г.А. в качеството й на заемател, по силата на договор за паричен заем с № 2454313 от 21.12.2015 г., с който „***“ АД се задължил и предоставил на ответницата сума в размер на 500 лева, представляваща главница и чиста стойност на кредита при подписване на договора от двете страни. Длъжникът се задължил да погаси кредита в срок до 16.10.2016 г. на 10 равни месечни вноски, като всяка вноска съставлявала изплащане на главницата по кредита, ведно с надбавка, покриваща разноските на заемодателя по подготовка и обслужване на заема и определена добавка, съставляваща печалбата на заемодателя, като лихвеният процент е фиксиран за срока на договора и е посочен в него, при което общата стойност на плащанията по кредита е договорен в размер на 583,70 лева. Претендира се неустойка в размер на 396,80 лева поради неизпълнение на задължение от страна на длъжника уредено в чл.4, ал.1 от договора. Неустойката е уговорена да бъде изплащана на 10 равни месечни вноски, платими на съответните падежни дати на погасителните вноски по кредита, като по този начин погасителната вноска е станала в размер на 98,05 лева. Начислена е и лихва за забава в размер на 56,01 лева. Твърди, че ответницата е внесла сумата в размер на 100 лева по кредита, както и че кредитът е прехвърлен от стария кредитор на настоящия ищец по силата на подписано Приложение № 1/01.10.2016 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.10.2010 г., за което прехвърляне е уведомена ответната страна.

В отговора на исковата молба ответната страна, сега въззиваема, чрез особения си представител – адвокат С.М. ***, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК, оспорва предявения иск, като недопустим, неоснователен и недоказан, и счита, че липсват доказателства вземането да е усвоено.

По делото е прието като писмено доказателство предложение за сключване на договор за паричен заем от 21.12.2015 г. отправено от Г.А.М. – въззиваемата до „***“ АД, първоначалния кредитор, с което е изразила желанието си да й бъде отпуснат паричен заем в размер на 500 лева, като в него е посочила размера на дохода, с който разполага, както и разходите за домакинство.

От приетият по делото като писмено доказателство договор за паричен заем №2454313 от 21.12.2015 г. се установява, че между „***“ АД в качеството си на кредитор /заемодател/ и ответницата Г.А.М. в качеството си на заемател, е възникнало облигационно правоотношение по силата, на което заемодателят е предал в собственост на ответницата сумата от 500 лева, определена като заемна сума, като последната се задължила да я върне при следните условия – размер на месечна погасителна вноска - 58,37 лева; срок на заема 10 месеца; брой вноски 10; определени са датите на плащане на всяка една от погасителните вноски, уговорен е фиксиран годишен лихвен процент в размер на 35 %; лихвен процент на ден – 0,10 %. Общият размер на всички плащания е в размер на 583,70 лева, годишен процент на разходите на заема – 41.90 % - чл.2 от договора за заем. Уговорено е, че датата на последната погасителна вноска е 16.10.2016 г.. В чл.3 е посочено, че с подписването на договора, заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като договорът има сила на разписка за предадената, съответно получена заемна сума. В чл.4 е определено задължение на ответницата в тридневен срок, считано от датата на сключването му да предостави едно от изброените обезпечения, като в ал.2 на същия член, в случай на неизпълнение на това задължение е уговорена неустойка в размер на 396,80 лева, която да се заплати от ответничката разсрочено, заедно с всяка от погасителните вноски, като към всяка от тях се добавя сумата от 39,68 лева. В чл.8, ал.1 и ал.2 е уговорено, че ответницата ще дължи заплащане на разходи в размер на 9 лева, ако забави заплащането на погасителна вноска с повече от 30 календарни дни, като разходите ще се начисляват и за всеки следващ 30-дневен период, през който има неплатена погасителна вноска, чието плащане е забавено с повече от 30 календарни дни, като тези разходи не могат да бъдат по-големи от 45 лева, както и, че ще дължи законна лихва при забава на плащането на някоя от погасителните вноски върху забавената сума за всеки ден забава. В договора е посочен постоянен адрес *** и настоящ адрес ***, както и електронна поща.

По делото е приет и Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземане /цесия/ от 16.11.2010 г. сключен между ***“АД в качеството си на продавач и „***“ ООД в качеството си на купувач. В договора страните уговорили условията, при които продавачът ще прехвърля на купувача вземанията произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, като тези вземания ще се индивидуализират в Приложение № 1, което ще е неразделна част от договора. Страните изразили воля да прехвърлят нови вземания при спазване условията на този договор на месечна база. Следващите вземания ще се индивидуализират от страните в ново Приложение № 1 със съответна нова дата, като с неговото съставяне, изпращане и потвърждаване то ще става неразделна част от договора. За целите на рамковия договор всяко поредно Приложение № 1 ще има значението на допълнително споразумение към него, изменящо го съответно. Продавачът се задължил от негово име да изпрати писмени уведомления до длъжниците за цесията в рамките на един месец, считано от потвърждаване на съответното Приложение № 1 - чл.4.9.

От Приложение №1/01.10.2016 г. към договора за цесия се установява, че първоначалният кредитор прехвърля на купувача, т.е. ищеца, като универсален правоприемник на „***та“ ООД определени вземания, като по ред № 1514 е процесното вземане, което е индивидуализирано с кредит № 2454313, имена на длъжника – Г.А.М., ЕГН **********, дата на договор – 21.12.2015 г., отпусната главница 500 лева, общо дължимо по кредита – 980,50 лева, остатък на дължимата сума към дата на засичане /01.10.2016 г./ - 941,02 лева, в това число и лихви за просрочие към датата на засичането – 15,52 лева.. Приложението е подписано от продавач К. М. за първоначалния кредитор и купувач Н. С. за ищеца.

С приетото по делото като писмено доказателство от първоинстанционния съд потвърждение, ищецът е потвърдил на основание чл.99, ал.3 ЗЗД и на основание чл.4.8 от договора за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г., извършена цесия на всички вземания, цедирани от „***“ АД на „***“ ЕАД индивидуализирани в Приложение № 1/01.10.2016 г., представляващо неразделна част от Договора за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г..

От приложеното по делото уведомително писмо с изх. № УПЦ-С-ИАМ/2454313 от 22.01.2018 г. за извършено прехвърляне на вземания /цесия/ се установява, че първоначалният кредитор „***“АД, чрез ищеца „***“ ЕАД е изпратил уведомителното писмо до ответничката, в което е посочено, че на основание Приложение №1/01.10.2016 г. към сключен договор за прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. кредитор на вземането й е „***“ЕАД. Това писмо е изпратено на адрес в гр. Р., който е посочен в договора като настоящ и е върнато в цялост с отбелязване, че лицето не е намерено на адреса на следните дати – 25.01.2018 г. и 26.01.2018 г. и не отговаря на посочения телефон – видно от обратната разписка към товарителница № 67632639. По делото е приложено и пълномощно, с което К. К. М. в качеството си на изпълнителен директор на „***“ АД е упълномощил „***“ ЕАД, т.е. настоящия ищец, да уведоми от името на „***“ АД, всички длъжници, по всички вземания на дружеството, възникнали по силата на сключен договор за кредит, които дружеството е цедирало, съгласно Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ сключен на 16.11.2010 г. между двете страни.

От назначената и приета от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, която настоящият състав приема като компетентно изготвена, и даваща отговор на поставените задачи се установява, че размерът на остатъка на задължението на ответницата по договор №2454313/21.12.2015 г. е 472,26 лева главница, 69,12 лева договорна лихва, 27,00 лева такса разходи, 357,12 лева неустойка и 98,52 лева обезщетение за забава от 21.01.2016 г. до датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед за изпълнение. В заключението изрично е посочено, че размерът на обезщетението за забава е правилно изчислен, както и че счетоводствата на „***“АД и „***“ ЕАД са водени правилно. Към заключението вещото лице е приложило документите, които е използвало при изготвянето на експертизата в заверени от страните преписи. В откритото съдебно заседание вещото лице е заявило, че не му е предоставен документ, от който да е видно, че ответничката е получила сумата по кредита, както и че е направена вноска от нея по този кредит, тъй като тези документи не били в офисите на „***“ в гр. Разград, а се намирали в гр. София.

Безспорно по делото е установено, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е издадена заповед за изпълнение №2900/04.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1785/2017г. по описа на Районен съд Разград, срещу Г.А.М., да заплати на кредитора „***“ ЕАД сумата от 472,26 лева, ведно със законната лихва от 03.08.2017 г. до окончателното изплащане, сумата от 69,12 лева договорна лихва за периода 20.01.2016 г. – 16.10.2016 г., сумата 27 лева такса разходи, сумата 357,12 лева неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода 19.02.2016 г. – 16.10.2016 г., сумата 56.01. лева обезщетение за забава за периода 21.01.2016 г. – 03.08.2017 г. и сумата 25,00 лева разноски по делото и 50 лева юрисконсултско възнаграждение.

Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което в указания от съда едномесечен срок, са предявени настоящите положителни установителни искове, поради което същите са допустими.

Като обсъди събраните пред първата инстанция доказателства поотделно и в тяхната съвкупност и взаимовръзка, и като съобрази становищата на страните, съдът приема за установено следното от правна страна:

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от активно легитимирана страна, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно, като постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му компетентност и по предвидения процесуален ред и писмена форма и допустимо.

Основателността на предявения главен установителен иск се обуславя от кумулативното наличие на следните материалноправни предпоставки: валидно възникнало между страните правоотношение по договор за заем, елемент от съдържанието на което е задължението на заемателя да върне предадената му в собственост сума, предмет на договора, настъпила изискуемост на задължението и релевирано неизпълнение на същото.

Съгласно разпоредбата на чл.154, ал.1 ГПК ищецът следва да проведе пълно и главно доказване на положителните факти, пораждащи съдебно предявеното му право на вземане, като липсата на кумулативно изискуем се елемент от фактическия състав, обуславя извод за неоснователност на иска. По отношение на неизпълнението, което по своята същност е отрицателен факт, тъй като представлява липса на дължимо поведение, достатъчно е твърдение на ищеца, като ответната страна следва да докаже опровергаващия го положителен факт – точно изпълнение, като при неангажирани доказателства, съдът приема посочената предпоставка за доказана.

По изложените във въззивната жалба доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, Разградският окръжен съд намира следното:

Неправилно Районен съд Разград е приел в своето решение, че ищецът не се явява титуляр на вземането, чието изпълнение търси.

Цесията е каузален договор и действителността му зависи от наличието на валидно правно основание. В конкретния случай, цесията между ***" АД и "***" ЕАД, е сключена под формата на Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания от 16.11.2010 г.. От това обстоятелство следва, че със самия договор страните са уговорили най-общо условията, при които ще се сключват конкретните договори за прехвърляне на вземания и сам по себе си не прехвърля конкретно вземане и не може да се обсъжда недействителността му като договор за прехвърляне на несъществуващи бъдещи вземания, както е приел първоинстанционния съд. Рамковият договор не е самостоятелен източник на конкретни права и задължения защото няма окончателно определен предмет. Той е единствено общата правна основа, въз основа на която ще се реализират бъдещите самостоятелни сделки между страните. В чл.2.1 от Рамковия договор страните са уговорили условията, при които продавачът ще прехвърля на купувача вземанията произхождащи от договори за потребителски кредит, сключени от продавача с физически лица, които не изпълняват задълженията си по тях, като тези вземания ще се индивидуализират в Приложение № 1, което ще е неразделна част от договора. Тази уговорка, макар да се отнася до продажбата на бъдещи вземания, не води до нищожност на цесията, тъй като с Рамковия договор, както се посочи по-горе, не се сключва конкретен договор за цесия, а само се уговорят условията му за сключването на такъв при наличието на уговорените от страните предпоставки. Самите вземания, според изричната воля на страните, ще се индивидуализират в Приложение № 1, което се превръща в неразделна част от договора и съдържа предмета и цената на всяко прехвърлено вземане. В настоящия случай, такова приложение е налице – Приложение № 1/01.10.2016 г. към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземане (цесия), сключен между "***" АД и "***" ЕАД на 16.11.2010 г., с което вземането на длъжника Г.А.М. по договора за потребителски кредит с "***" АД е прехвърлено на настоящия ищец. Приложението съдържа страните, основанието, на което е изготвено, а именно Рамковия договор, сключен между същите страни, подробно индивидуализирано е процесното вземане. Освен това Приложението е подписано от представителите на страните - цедент и цесионер. В този смисъл, Приложение № 1 по форма и съдържание отговаря на всички изисквания на Рамковия договор и съдържа конкретните условия на договора за продажба на вземането.

За да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за прехвърлянето на вземането. Целта на задължението на цедента за уведомяване на длъжника за прехвърленото вземане е длъжникът да бъде защитен при изпълнение на неговото задължение - да изпълни задължението си точно като плати на надлежно легитимирано лице, което е носител на вземането. Правно релевантно за действието на цесията е съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор /цедента/. Видно от приложеното пълномощно, предишният кредитор е упълномощил настоящия ищец да уведоми длъжниците за извършената цесия, в т.ч. и ответницата Г.А.М.. От приложената по делото товарителница № 67632639, с която е изпратено уведомителното писмо до длъжника, за прехвърляне на вземането на ищеца се установя, че същото не е получено от Г.М.. Независимо от това, получаването на уведомлението за цесията в рамките на исковото производство с връчване на приложените към исковата молба доказателства, едно от които е и самото уведомително съобщение по чл.99, ал.3 ЗЗД не може да бъде игнорирано. Настоящият съдебен състав споделя изцяло приетото в решение № 78 от 09.07.2014 г. на ВКС по т.д. № 2352/2013 г., II ТО, съгласно което цесията следва да се счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното право, получаването на уведомлението от цедента, макар и като приложение към исковата молба на цесионера, следва да бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило на чл. 235, ал. 3 от ГПК. Изходящото от цедента уведомление, приложено към исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99, ал.3, пр.1-во ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Безспорно е по делото, че съобщението до ответничката е връчено по реда на чл.47, ал.5 ГПК. Установената в нормата на чл.47, ал.5 ГПК фикция, съгласно която съобщението се смята за връчено с изтичането на срока за получаването му от канцеларията на съда или общината, се прилага, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението, но при всички положения в тази хипотеза съобщението и книжата до ответника се смятат за редовно връчени.

По основателността на исковата претенция.

За установяване на валидно правоотношение между страните с типичното за заема за потребление съдържание, следва да бъде доказан правопораждащия го факт – сключен договор. За да се приеме, че е сключен договор за заем, следва да се докаже, както обективирането на волеизявление на заемодателя, така и волеизявление на заемателя. Договорът, съгласно разпоредбата на чл.240 ЗЗД е реален и се счита сключен с предаването на предмета му – заместими движими вещи на заемателя, включително парична сума. Последният обаче следва да изрази воля, съгласие – независимо от неговата форма, за получаването им при условията на договора, т.е. при поето правно задължение да върне полученото.

Същинското съдържание на договора за заем следва да се търси във волеизявленията на страните и поетото задължение за връщане на паричната сума, но изявлението за нейното получаване в текста на договора, подписан от двете страни, има свидетелстващ характер, което съдът съобразява при оспорване на засвидетелствания от длъжника факт. При спорно тълкуване на условия или други модалитети по заема, от значение е попълненото съдържание на договора, както и скрепеното с подпис свидетелстващо изявление в чл.3 от процесния договор, че „с подписването на настоящия договор заемателят удостоверява, че е получил от заемодателя изцяло и в брой заемната сума, като договорът има силата на разписка за предадената сума, съответно получена заемна сума“ /в този смисъл решение № 123/02.05.2012 г. на ВКС по гр.д. № 959/2011 г., III г.о., решение № 317/23.02.2015 г. на ВКС по гр.д. № 1238/2014 г., IV г.о./.

По същество искът за сумата 472,26 лева представляваща главница е основателен и следва да бъде уважен. На дата 21.12.2015 г. страните са сключили писмено договор за паричен заем, като в чл.2 от договора е отразено, че заемодателя предоставя на въззиваемата Г.А. сумата от 500 лева, а последният се задължава да я върне до 16.10.2016 г., при подробно изброени в посочената разпоредба условия. От посочената клауза на договора недвусмислено се установява съгласието на страните за сключване на договора за заем – следва да се посочи и, че въззиваемата не навежда възражения по делото за липса на съгласие за сключване на договор за заем, а за липса на реално предаване на сумата, което води до незавършеност на фактическия състав на договора за заем. Както се посочи по-горе, самият договор представлява разписка за получаване на сумата от 500 лева, от която е и претендираната част от главницата, тъй като съдържа недвусмислено признание за получаване на сумата. При така обективираното съдържание на договора, задължението на заемодателя се явява изпълнено, за което свидетелства подписът на въззиваемата в договора. Макар последната, чрез особения си представител да оспорва, че е получила процесната сума, то нейното признание, че е получила сумата на основание договор за заем, е инкорпорирано в представения договор. Поради това, неоснователно се явява възражението на въззиваемата страна, че фактът на предаване на процесната сума не е доказан. Договорът е подписан от въззиваемата. Същият представлява разписка и тъй като не е оспорен в преклузивните срокове по чл. 193 ГПК относно авторството/автентичността му от ответничката, то договорът като частен свидетелстващ документ се ползва с пълна материална доказателствена сила и като такъв удостоверява факта, че изявлението за получаване на процесната сума, което се съдържа в него, е направено от лицето, което го е подписало. Съдът следва да посочи, че при наличие на частни свидетелстващи документи, подписани от страните, които са ги съставили и които не са оспорени, същите съставляват доказателство, че изявленията които се съдържат в тях са направени от посочените в тях лица и удостоверените факти са се осъществили така, както са посочени. В конкретния случай признанието на ответничката е обективирано в чл.3 от процесния договор, който е сключен преди да започне настоящото производство, т.е. в договора се съдържа извънсъдебно признание на факта за получаване на заемната сума. Следователно доказателственото средство релевантно за спора, е писменият договор, който инкорпорира извънсъдебното признание на ответничката, който договор както беше посочено се ползва с материална доказателствена сила, тъй като се признава неизгоден за нея факт, а авторството на документа не е оспорено, а признанието на факти е едно от най-достоверните, надеждни и безспорни доказателства в гражданския процес, които преценени в съвкупността с останалите доказателства по делото, водят до изясняване на правния спор, предмет на делото – аргумент чл.175 ГПК. Следователно, с оглед на всички събрани по делото доказателства от обективираните в договора за заем признания на ответничката по несъмнен начин се установява правнорелевантното обстоятелство, че въззивникът е предоставил в заем на ответната страна на 21.12.2015 г. сумата от 500 лева, като по този начин е породено правното действие на твърдения договор за паричен заем – за въззиваемата /заемателя/ е възникнало договорното парично задължение за връщане на заемодателя заетата сума. Отчетничката не е ангажирала доказателства за плащане на задължението или за наличието на други обстоятелства, които да са го погасили. За наличието на договора говори и обстоятелството, че въззиваемата е направила една вноска по кредита, което се удостоверя от съдебно-счетоводната експертиза въз основа на извършената проверка в счетоводството на първоначалния кредитор.

По отношение на другата материална предпоставка за уважаване на предявената искова претенция – настъпила изискуемост на задължението, съдът съобрази, че в чл.2 от представения по делото договор за паричен заем, страните са постигнали съгласие и относно крайната дата на погасяване на задължението – да върне предоставената му в заем парична сума до 16.10.2016 г.., като това е денят на последната погасителна вноска, т.е. е настъпила и изискуемостта на процесното вземане. По делото не се установи, че до падежа или след това ответничката е върнала сумата получена в заем по процесния договор.

С оглед на изложеното, съдът приема, че от представения писмен договор за паричен заем от 21.12.2015 г., неоспорен от ответничката по отношение на неговата автентичност/авторство е изпълнен фактическия състав на договор за паричен заем между страните по делото - 1/ съгласие на страните за предаване от заемодателя в собственост на заемателя на парична сума със задължение на заемателя да я върне при настъпване на падежа /чл.1 и чл. 2 от договора/ и 2/ реално предаване на тази сума от заемодателя на заемателя /чл. 3 от договора/.

По отношение уговорената в чл.4, ал.2 от договора за паричен заем неустойка, настоящият съдебен състав приема следното. С договора за кредит е начислена неустойка за неизпълнение задължението на заемателя в тридневен срок за представяне на обезпечение – двама поръчители или банкова гаранция. Размерът на неустойката е фиксиран на 396,80 лева, което представлява 79,36 % от размера на главницата по кредита. Такова съотношение в размерите на главното задължение по договора и задължението за неустойка определя категорично размера на неустойката като прекомерен в сравнение с вредите от неизпълнение, които обезпечава. Клаузата за неустойка в договора чл.4, съгласно която заемодателят първо предава заемната сума на заемателя, а последният има след това само три дена да даде обезпечение, след което настъпва неизпълнение на договорно задължение и неустойката започва да се начислява разсрочено към вноските по погасителния план, разкрива природата на тази договорна неустойка като една допълнителна лихва, допълнителна цена на отпуснатия паричен заем, увеличаваща годишния процент на разходите по заема много повече от посоченото в чл.2, т.8 от договора 41,90 %. Окръжният съд счита, че неустойката по чл.4, ал.2 от договора за паричен заем е уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Затова и предвид постановките на т.4 ТР № 1/2009 г. по т.д.№ 1/2009 г. на ВКС съдът намира, че тази клауза е нищожна на основание чл.26, ал.1 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави. Ето защо претендираното от ищеца вземане за сумата от 357,12 лева- неустойка по чл.4, ал.2 от договора, не се дължи от ответничката.

Страните са уговорили и възнаградителна лихва в договора за паричен заем, и предвид уважаването на главната претенция, основателна е и акцесорната за заплащане на договорна лихва в размер на 69,12 лева за периода 20.01.2016 г. – 16.10.2016 г.. Съгласно чл.8, ал.2 от договора за паричен заем при забава за плащане на някоя от погасителните вноски заемателят дължи на заемодателя законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава. От това следва основателността на иска за признаване за установено на дължимостта на сумата от 56,01 лева - обезщетение за забава за периода 21.01.2016 г. – 03.08.2017 г. – датата на подаването на заявлението по чл.410 ГПК. Основателна е и претенцията за заплащане на сумата от 27 лв. - такса за разходи, доколкото страните са се уговорили в чл.8, ал.1 от договора при забавено плащане на погасителна вноска с повече от 30 дни и в случай, че заемодателят е принуден да прави разходи за събирането, изразяващи се в изпращане на писма, електронни съобщения, провеждането на телефонни разговори, посещения на адрес, да му се дължат разноски в размер на 9 лева, която не може да надвишава сумата от 45 лева. Като законна последица от уважаването на главния иск е присъждането на законната лихва върху главницата – 472,26 лева, от подаването на заявлението по чл. 410 ГПК в съда – 03.08.2017 г., до окончателното изплащане на вземането.

Въз основа на тези правни съображения и съобразно доводите във въззивната жалба съдът приема, че следва да отмени обжалваното решение в частта, с която са отхвърлени исковите претенции на въззивната страна за установяване по отношение на Г.А.М., ЕГН **********, с постоянен адрес: ***, че дължи на „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, офис – сграда Л., ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Н. Т. С., следните парични суми дължими по договор за паричен заем № 2454313/21.12.2015 г. - 472,26 лева главница, ведно със законната лихва от 03.08.2017 г.; 69,12 лева договорна лихва за периода 20.01.2016 г. – 16.10.2016 г.; 56,01 лева обезщетение за забава за периода 21.01.2016 г.– 03.08.2017 г.и 27,00 лева такса разходи, за които е издадена заповед за изпълнение №2900/04.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1785/2017 г. по описа на Районен съд Разград, като неправилно постановено и вместо него да ги уважи в тази част. В частта, с която е отхвърлена исковата претенция за признаване на установено в отношенията между страните, че ответничката дължи на ищеца сумата в размер на 357,12 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение по договор за паричен заем № 2454313/21.12.2015 г., за периода 19.02.2016 г. – 16.10.2016 г., решението следва да бъде потвърдено, макар и с други мотиви подробно изложени от настоящия съдебен състав.

С оглед изхода на делото, доколкото решението е окончателно на основание чл.81 ГПК следва да бъде разпределена отговорността за направените в настоящото съдебно производство разноски съобразно уважената част от предявената искова претенция. Съгласно разпоредбата на чл.78, ал.8 ГПК „В полза на юридически лица или еднолични търговци се присъжда и възнаграждение в размер, определен от съда, ако те са били защитавани от юрисконсулт. Размерът на присъденото възнаграждение не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело, определен по реда на чл.37 Закона за правната помощ“. Въз основа на законовата делегация по чл.37, ал.1 ЗПП по въпроса за заплащането на правната помощ е приета Наредба за заплащането на правната помощ /Наредбата/. Съгласно чл.25, ал.1 от Наредбата „за защита по дела с определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лв.. В конкретния случай процесуалният представител на въззивното дружество е претендирало възнаграждение в размер от по 350 лева за всяка една от двете инстанции, като е посочило основание за определяне на размера му чл.13, т.2 и чл.25, ал.1 от Наредбата. Съдът счита, че чл.13, т.2 от Наредбата не е приложим в конкретния случай, тъй като процесуалният представител е извършил цялостно процесуално представителство, а не както е посочено в чл.13, т.2 от Наредбата „за подготовка на документи за завеждане на дело, като е определено и съответното възнаграждение в размер от 15 до 50 лева“ и правната норма, по която следва да се определи възнаграждението в настоящия случай е чл.25, ал.1 от Наредбата. След като претендира възнаграждение в максимален размер от 300 лева на основание чл.25, ал.1 Наредбата и не е налице възражение за прекомерност от насрещната страна, съдът намира, че искането му следва да бъде уважено в размер от по 300 лева, за всяка една от двете съдебни инстанции.

С оглед на изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК, заплатените от ищеца деловодни разноски се заплащат от ответника, съразмерно с уважената част от исковата претенция. При уважена на 63,62 % искова претенция, ответникът дължи същия процент от разноските на ищцовото дружество, доказани по делото в размер на 75 /седемдесет и пет/ лева разноски по заповедното производство и 1798,82 /хиляда седемстотин деветдесет и осем лева и осемдесет и две стотинки/ лева – платена държавна такса и юрисконсултско възнаграждение в първоинстанционното и във въззивното производство, възнаграждение за вещо лице, както и платено възнаграждение за особен представител на ответната страна назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК, пред двете съдебни инстанции т.е. за заповедното производство му се дължи сумата в размер на 47,72 /четиридесет и седем лева и седемдесет и две стотинки/ лева, а за първоинстанционното и въззивното производство сумата в размер на 1144,41 /хиляда сто четиридесет и четири и четиридесет и една стотинки/ лева. В съответствие с правилото на чл.78, ал.3 ГПК, ответната страна има право да иска заплащане на направените от нея разноски по делото, съразмерно с отхвърлената част от исковата претенция, но тъй като не са ангажирани доказателства за направени разноски, не следва да й се присъждат.

Така мотивиран, Разградският окръжен съд.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 251/03.08.2018 г., постановено по гр.д. № 301/2018 г. по описа на Районен съд Разград, в частта, с която са отхвърлени предявените от „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, офис – сграда Л., ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Н. Т. С., положителни установителен искове срещу Г.А.М., ЕГН **********, с адрес: ***, за признаване на установено в отношенията между страните, че ответничката дължи на ищеца, следните парични суми по договор за паричен заем № 2454313/21.12.2015 г. - 472,26 лева главница, ведно със законната лихва от 03.08.2017 г.; 69,12 лева договорна лихва за периода 20.01.2016 г. – 16.10.2016 г.; 56,01 лева обезщетение за забава за периода 21.01.2016 г.– 03.08.2017 г.и 27,00 лева такса разходи, за които е издадена заповед за изпълнение №2900/04.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1785/2017 г. по описа на Районен съд Разград, като вместо него постановява,

ПРИЕМА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Г.А.М., ЕГН **********, с адрес: ***, че дължи на „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, офис – сграда Л., ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Н.Т.С.следните парични суми по договор за паричен заем № 2454313/21.12.2015 г. - 472,26 лева главница, ведно със законната лихва от 03.08.2017 г.; 69,12 лева договорна лихва за периода 20.01.2016 г. – 16.10.2016 г.; 56,01 лева обезщетение за забава за периода 21.01.2016 г.– 03.08.2017 г.и 27,00 лева такса разходи, за които е издадена заповед за изпълнение №2900/04.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1785/2017 г. по описа на Районен съд Разград.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 251/03.08.2018 г., постановено по гр.д. № 301/2018 г. по описа на Районен съд Разград, в частта, с която е отхвърлен предявеният по реда на чл.422 ГПК положителен установителен иск от „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, офис – сграда Л., ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Н. Т. С., срещу Г.А.М., ЕГН **********, с адрес: ***, за признаване на установено в отношенията между страните, че ответничката дължи на ищеца сумата в размер на 357,12 лева, представляваща неустойка за неизпълнение на договорно задължение по договор за паричен заем № 2454313/21.12.2015 г., за периода 19.02.2016 г. – 16.10.2016 г., която сума е включена в заповед за изпълнение №2900/04.08.2017 г. по ч. гр. д. № 1785/2017 г. по описа на Районен съд Разград.

ОСЪЖДА Г.А.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „***“ ЕАД, ЕИК ***, със седалище и адрес на управление: ***, офис – сграда Л., ет. 2, офис 4, представлявано от изпълнителния директор Н. Т. С., направените разноски в заповедното производство в размер на 47,72 /четиридесет и седем лева и седемдесет и две стотинки/ лева и направените разноските в първоинстанционното и въззивното производство в размер на 1144,41 /хиляда сто четиридесет и четири и четиридесет и една стотинки/ лева, съобразно уважената част от исковите претенции.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

MH