РЕШЕНИЕ

№ 28, гр. Разград, 04.12.2018 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, в публичното заседание на деветнадесети ноември две хиляди и осемнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА

МЛ. СЪДИЯ: АНГЕЛ ТАШЕВ

при секретаря М. Н., като разгледа докладваното от младши съдия Ангел Ташев в. т. дело № 105 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.

С Решение № 257/07.08.2018 г., постановено по гр.д. № 222/2018 г. по описа на Районен съд Разград, е уважен предявеният от „***” ЕООД, ЕИК ***, с адрес: ***, представлявано от управителя С. Р. И., положителен установителен иск, срещу А.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, с което е прието за установено по отношение на въззивника, че има задължение към въззиваемото дружество, за заплащане на сумата от 48,38 лева за консумирана вода по 3 броя фактури за периода 31.08.2015 г. – 30.12.2015 г., ведно със законна лихва, считано от 29.11.2017 г. до окончателното плащане, и сумата от 9,78 лева обезщетение за забава за периода 30.09.2015г. – 30.10.2017г., за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 4558/30.11.2017г., по ч. гр. д. № 2766/2017г. по описа на Районен съд Разград. На основание чл.78, ал.1 ГПК, въззивникът е осъден да заплати на въззиваемото дружество сумата в размер на 250 лева разноски направени по първоинстанционното и заповедното производство.

Срещу така постановеното решение в срока по чл.259 ГПК е подадена въззивна жалба от ответника, сега въззивник – А.С.М., чрез назначения му по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител – адвокат М.Е. ***, в която моли да бъде отменено обжалваното решение, като неправилно поради нарушение на материалния закон и постановено в противоречие с представените по делото доказателства и да бъде постановено ново, с което предявените искове да бъдат отхвърлени като неоснователни.

Твърди, че по делото липсват доказателства за сключен между страните договор, като приема, че фактурите не са основание за плащане, респективно основание за съществуване на парично задължение. При условията на евентуалност посочва, че ако се приеме, че е налице облигационно отношение между страните, то въззиваемото дружество не е изпълнило задължението произтичащо от Наредба № 4 от 14.09.2004 г., също и общите условия, изразяващо се в издаване на ежемесечни фактури за дължимите суми на хартиен носител, които да се предявят на потребителя. Твърди, че въззиваемото дружество не е доказало по какъв начин е отчетена консумираната вода в имота на въззивника и на каква база са извършени съответните записвания. Счита, че неправилно първоинстанционният съд е приел периода, за който са били издадени фактурите. Излага доводи, че водомерът на въззивника за процесния период не е отчитан съобразно Наредба № 4 от 14.09.2004 г. и общите условия, което лишава потребителя от възможността да възрази против дължимата сума, съгласно чл.40, ал.2 от цитираната по-горе Наредба. Твърди, че за част от вземанията в периода от 21.05.2012 г. до 29.11.2014 г. е настъпила погасителна давност. По отношение на процесния период – 22.09.2015 г. – 20.12.2015 г. посочва, че е издадена само една фактура, като липсват поставени подписи на въззивника за този период върху представените карнет листове, които са и единствените ангажирани доказателства за размерите на питейната вода и същите са оспорени. Акцентира, че главното задължение е погасено по давност, като при условията на евентуалност посочва, че акцесорните задължения с изтичане на тригодишния давностен срок се явяват също погасени по давност.

Не се въвеждат нови доказателствени искания. Претендират се разноски пред двете инстанции.

В съдебно заседание въззивната страна А.С.М., чрез назначения му по реда на чл.47, ал.6 ГПК особен представител – адвокат М.Е. ***, моли съда да отмени обжалваното решение и да отхвърли предявения иск като неоснователен.

В законоустановения срок е постъпил отговор на въззивната жалба от въззиваемото дружество - „***” ЕООД, чрез процесуалния му представител Д. Г. Г. – юрисконсулт, в който въззивната жалба се оспорва като неоснователна и се моли съдът да потвърди обжалваното решение, като правилно, законосъобразно и обосновано.

Излага подробни аргументи във връзка с неоснователността на въззивната жалба.

По отношение на наличието на валидно облигационно правоотношение между двете страни посочва, че партидата за В и К услуги е открита на името на въззивника служебно, в качеството му на собственик на имот находящ се в гр. Разград, ***, и в това си качество е потребител по смисъла на общите условия на дружеството и получава представяните от него услуги, именно по тези общи условия.

По отношение на размера на предявените претенции твърди, че служителят на дружество посещава имота ежемесечно, но отчита показанията на водомера, само когато има осигурен достъп до него, като поради тази причина отчетения период във фактурите включват няколко месеца, като може дори и година. По отношение на процесния период твърди, че отчитането е проведено на 18.08.2015 г., 22.09.2015 г. и на 20.12.2015 г., като през останалия период въззивникът живеел в чужбина и поради тази причина дружеството не е издавало фактури, като са липсвали основания за това. Твърди, че за натрупаните задължения, въззиваемото дружество е издало фактури на хартиен носител, които са представени с исковата молба. Счита направеното оплакване от въззивната страна за погасена давност за неоснователно.

Претендират се разноски.

В съдебното заседание въззиваемата страна, чрез юрисконсулт Д. Г., моли съда да потвърди обжалваното решение и да отхвърли, като неоснователна въззивната жалба.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа и правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Въззивната жалба е подадена в законоустановения срок по чл.259, ал. 1 ГПК от активно легитимирана страна, поради което е процесуално допустима, а разгледана по същество е частично основателна.

Районен съд Разград е бил сезиран с положителен установителен иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК.

За да постанови решението си, Районен съд Разград е приел, че ответникът е потребител на В и К услуги и съгласно чл.31 ал.2 Общите условия за предоставяне на В и К услуги на потребителите от В и К оператор „***”ЕООД-Разград, одобрени от ДКЕВР на основание чл.6 ал.1 т.5 ЗРВКУ и станали задължителни за всички потребители, включително и за ответника, потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми за ползваните от тях В и К услуги в 30 дневен срок след датата на фактуриране. Приел е, че на ответника са издадени 3 броя фактури за периода 31.08.2015г.-30.12.2015г. като по никоя от тях плащане не е постъпило. Отчетената консумация на вода добросъвестно е отразявана в служебния карнет, съставени са и протоколи за прекъсване на водоподаването и възстановяването му, както и, че фактурираните кубици вода в трите броя фактури отговарят на отчетените кубици вода при монтажа и демонтажа на водомера в имота и вземането не е погасено по давност.

Ищецът, обосновавайки предявения иск е навел в исковата молба твърдения, че ответникът А.С.М. е потребител на В и К услуги предоставени от ищцовото дружество за имот находящ се на адрес: гр. Разград, ***, като в качеството си на потребител не е изпълнил задължението си за заплащане на доставена питейна вода и отведени пречистени отпадъчни води до горецитирания имот по 3 броя фактури, с подробно посочени суми, период, дата и номера. Твърди, че задължението възлиза на 58,16 лева, от който 48,38 лева главница и 9,78 лева лихва за забава за периода от 30.09.2015 г. – 30.10.2017 г.. Посочва, че задължението не е изпълнено.

В отговора на исковата молба ответната страна, сега въззивник, чрез особения си представител – адвокат М.Е. ***, назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК, оспорва предявения иск, като неоснователен и недоказан, позовавайки се на изтекла погасителна давност на главното вземане и на акцесорните. Твърди, че А.М. не е собственик на имота посочен в исковата молба, че не е потребител на В и К услуги и, че дружеството не е изпълнило задълженията да отчита водомера по карнет.

Постъпила е допълнителна молба от въззиваемото дружество пред първоинстанционния съд, в която се оспорват възраженията направени от ответника, чрез особения му представител в отговора на исковата молба.

От приложените като писмени доказателства пред първоинстанционния съд фактури с номера както следва: № 3111498124/31.08.2015 г.; №3111534709/30.09.2015 г. и № 3111637030/30.12.2015 г., на които е отразено „само за сведение“ се установява, че за периода от 21.05.2012 г. – 20.12.2015 г., абонат с номер 0068255 има неплатени задължения, както следва по фактурите: 23,24 лева; 26,37 лева и 9,68 лева, като потребеното количество питейна вода е общо 18 куб.м.

Приложени са като доказателства и два броя справки – справка за консумация на абонат и справка за неплатени фактури издадени от ищцовото дружество на името на А.С.М. с абонатен № 68255, в които е посочено, че лицето има неплатени задължения към въззиваемото дружество в размер на 58,16 лева, за предоставени В и К услуги, като потребената питейна вода е в размер на 18 куб.м. Главницата е в размер на 48,38 лева, а лихвата е в размер на 9,78 лева.

По делото пред първостепенния съд са представени четири броя протоколи с номера както следва: № 127287 от 26.03.2012 г.; № 123268 от 11.05.2012 г; № 167046 от 11.09.2015 г. и № 166985 от 26.08.2015 г., от които се установява, че на 26.03.2012 г. в имот находящ се в гр. Разград, ***, е монтиран нов водомер с фабр.№ 0020981 с показание-0-0-0-0, по искане на абоната – ответник. На 11.05.2012 г. водоподаването е прекъснато по искане на абоната, като в протокола от посочената дата е отразено показание на водомера – 0010. На 26.08.2015 г. водоподаването е спряно и в протокола от тази дата е отразено показание на водомера 21. На 11.09.2015 г. е монтиран водомер с фабр. № 0020981, с показания 21, отразено в протокола от тази дата. Горното се установява и от представения оригинал на карнет за абонат с № 0068255. Видно от него, като потребител е записан ответникът, а адресът на имота е: гр. Разград, ***. Монтираният водомер е с фабр. № 0020981. Отразено е също, че на 06.08.2015 г. водоподаването е възстановено, като това е заявено и от ищцовото дружество пред първоинстанционния съд. В графи „дата“, „показания“, „консумирана вода“ и „подпис на потребител“ от карнета е отразено, че на дата 18.08.2015 г. показанието на водомера е „17“, консумираната вода е 7 куб.м., като е положен подпис в графа „подпис потребител“. На датата 22.09.2015 г., показанието на водомера е „25“, консумираната вода е 8 куб.м., като е положен подпис в графа „подпис потребител“. На дата 18.10.2015 г. показанието на водомера е „25“, консумираната вода е „0“ куб.м., липсва подпис. На дата 20.11.2015 г. показанието на водомера е „28“, консумираната вода е 3 куб.м. и липсва подпис в графа „подпис на потребител“.

От представеното като доказателство удостоверение с изходящ №6705101024/06.07.2018г. по декларирани данни издадено от община Разград, е отбелязано, че ищецът е собственик на недвижим имот с административен адрес: гр. Разград, ***.

По делото кат писмено доказателство са приети от Районен съд Разград и общи условия за предоставяне на В и К услуги на потребителите от В и К оператор „***” ЕООД, гр. Разград.

За изясняване на фактическата обстановка пред Районен съд Разград е разпитам в качеството на свидетел лицето А. М. А., който е съсед на ответника. От тях се установява, че ответникът живее в Р. Германия от 8-10 години, като в неговата къща не живее никой. Споделя, че ответникът го помолил, след като замине за чужбина да извика служители от водоснабдяването и да откачат водомера. Твърди, че преди около 3-4 години, ответникът се върнал за 20 дни в къщата и отново се присъединил към водопреносната мрежа, след което отново прекъснал водоподаването. Споделя, че собственик на имота е ответникът, и че служители на В и К редовно минават да проверяват водомерите и когато е заключено не проверят, тъй като нямат ключ. Твръди, че за да се подпише трябва да бъде погледнат водомерът. Настоящият съдебен състав кредитира изцяло показанията на свидетеля като незаинтересувани, логични, последователни и непротиворечиви с останалите събрани по делото доказателства.

Безспорно по делото е установено, че въз основа на заявление по чл.410 от ГПК, е издадена заповед за изпълнение №4558/30.11.2017 г. по ч. гр. д. № 2766/2017г. по описа на Районен съд Разград, срещу А.С.М. да заплати на „***” ЕООД сумата 48,38 лева главница, сумата от 9.78 лева лихва от 30.09.2015 г. до 30.10.2017 г. ведно със законната лихва считано от предявяване на заявлението за издаване на заповедта – 29.11.2017 г. до окончателното им изплащане, както и сумата от 25 лева разноски по делото.

Издадената заповед за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл.47, ал.5 ГПК, поради което в указания от съда едномесечен срок, е предявен настоящият положителен установителен иск, поради което същият е допустим.

По изложените във въззивните жалби доводи за неправилност на първоинстанционния съдебен акт, Разградският окръжен съд намира следното:

Съгласно разпоредбата на чл.11, ал.7 от Закона за регулиране на водоснабдителните и канализационни услуги и чл. 8 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационни системи В и К услугите се предоставят при общи условия, одобрени от ДКЕВР, които се публикуват в един централен и един местен ежедневник, и влизат в сила в едномесечен срок от публикуването им. По делото е безспорно, че ищцовото дружество е В и К оператор за територията на град Разград, както и че дейността на същото се осъществява въз основа на одобрени от ДКЕВР общи условия, които са в сила за всички потребители. За да възникне задължението за заплащане на В и К услуги, за който и да е субект, той на първо място трябва да има качеството на “потребител” на тези услуги. Съгласно разпоредбата на чл.3 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г. за условията и реда за присъединяване на потребителите и за ползване на водоснабдителните и канализационни системи /наредбата/, както и съгласно чл.2 от Общите условия на ищцовото дружество, приети съгласно чл.8 от наредбата, потребители на В и К услуги са собствениците или притежателите на вещно право на строеж или право на ползване на водоснабдени имоти. От съдържанието на посочените разпоредби следва, че качеството на потребител на В и К услуги е свързано с наличието на вещно право на собственост, ползване или строеж върху водоснабдения имот, като страна по договора при общи условия за предоставяне на В и К услугите е собственикът или носителят на вещно право на ползване или строеж върху имота. В настоящият случай безспорно се установява от събраните доказателства – показанията на свидетеля А. М. А., от удостоверение с изходящ №6705101024/06.07.2018 г., както и от приложените от въззиваемото дружество писмени доказателства – карнет, фактури, справки, че въззивникът е собственик на посочения имот, за който се претендира заплащане на доставени В и К услуги, и титуляр на откритата за имота партида в ответното дружество вписан като абонат с № 0068255, поради което следва да се приеме, че именно въззивникът е лицето- потребител на същите. Предвид изложеното, съдът приема, че между страните е съществувало валидно облигационно отношение във връзка с предоставените услуги по снабдяване с питейна и отвеждане на канална вода за процесния исков период. Във връзка с горното е неоснователно и възражението на особения представител на въззивника, че не е сключен договор между страните.

По отношение на другото възражение на въззивната страна, че въззиваемото дружество не е изпълнило едно от задълженията си, произтичащи от наредба № 4 от 14.09.2004 г., както и от ОУ - да издава ежемесечни фактури, съдът намира същото за неоснователно. В чл.33 от ОУ се урежда периодът, за който се издават съответно фактури за консумирана вода. Съгласно цитираната разпоредба „В и К операторът издава ежемесечни фактури при наличие на консумация и/или служебно начисляване на количества“. Безспорно от събраните по делото доказателства – приложеният карнет за абонат с № 0068255, т.е. за въззивника и от приложените протоколи за прекъсване и възстановяване на водоснабдяването в имот се доказа, че за периода от 11.05.2012 г. до 06.08.2015 г.. поставеният водомер в имота на въззивника е бил демонтиран, поради което през този период не е имало наличие на консумация на вода. Едва след поставянето на водомера и извършването на отчитането на потребената вода на 18.08.2015 г. е издадена и фактура „ за сведение“ с № 3111498124/31.08.2015 г. обхващаща периода от 21.05.2012 г. до 18.08.2015 г.. От изложеното, дружеството е изпълнило поетото с Общите условия задължение да издава ежемесечни фактури при наличие на консумация /чл.33, ал.1/, като няма поето задължение за изпращане на фактурите на абонатите, а абонатът дължи заплащане дължимите суми за ползваните от него В и К услуги в 30-дневен срок след датата на фактуриране /чл.33, ал.2 от Общите условия/, към което препраща чл.8, ал.1, т.2 от Наредбата. По отношение на отчитаната консумирана вода в обекта на въззивника, съдът приема, че същото е извършено след проверка на показателя на водомера, който е монтиран в имота на ответника, изхождайки от представените доказателства по делото – карнет, протоколи и показанията на свидетеля. В чл.8, ал.1, т.2 от Наредбата е посочено, че „Получаването на услугите В и К се осъществява при публично известни общи условия, предложени от оператора и одобрени от собственика (собствениците) на водоснабдителните и канализационните системи или от оправомощени от него (тях) лица и от съответния регулаторен орган. С общите условия за получаване на услугата В и К, наричани за краткост "общи условия", се определят: редът за измерване, отчитане, разпределение и заплащане на изразходваната вода и отведените отпадъчни води“, а в чл.32., ал.1 от ОУ гласи, че „Доставянето на питейна вода и/или отвеждането и/или пречистването на отпадъчни води се заплащат въз основа на измереното количество изразходвана вода от водоснабдителната мрежа, отчетено посредством монтираните водомери на сградните водопроводни отклонения, както и измерените по чл. 13, ал. 1 или определени по чл. 13, ал. 2 количества от собствени (местни) водоизточници. В конкретния случай е приложимо именно измерването на количеството изразходена вода посредством водомер.

По отношение на следващото оплакване във въззивната жалба, че монтираният в имота на въззивника водомер не е отчитан съобразно Наредба № 4 от 14.09.2004 г. и Общите условия, настоящият съдебен състав намира същото за частично основателно по следните съображения.

По отношение на отчетеното количество вода, за периода от 21.05.2012 г. до 18.08.2015 г. и за периода от 18.08.2015 г. до 22.09.2015 г., за които периоди са издадени и приложени по делото два броя фактури „за сведение“ с номера 3111498124/31.08.2015 г. и 3111534709/30.09.2015 г., съдебният състав счита, че въззиваемото дружество не е нарушило вменените му задължения както по Наредбата, така и в ОУ. Задълженията за посочените два периода от месец май 2012 г. до септември 2015 г. се установяват от приложения оригинал на карнет, който се явява и първичен документ за установяване на консумирани количества вода. Там са вписани консумираните количества за всеки период и срещу всеки от процесните два периода, като в съответната графа стои подпис. Особения представител на ответника е възразил по съдържанието на карнета и по отношение на подписите, като в първото по делото заседание пред Районен съд Разград е посочил, че „оспорвам представения карнет“. В следващото съдебно заседание е посочил „оспорих съдържанието на карнета, възразявам относно подписите, които са положени“. Направеното оспорване не е подкрепено от никакво доказателство прието по делото, например съдебно-графическа експертиза, която да установи, че тези подписи, положени в графа „подпис потребител“ срещу отчетените показания на водомера на дати – 18.08.2015 г. и 22.09.2015 г. не са на ответника. Личното подписване от титуляра е предвидено в чл.23, ал.4 от Общите условия и чл.32, ал.4 от Наредба № 4 от 14.09.2004 г., като изключение е направено за представител на титуляра, както и за свидетел, който може да бъде и длъжностно лице на В и К оператора. В случая обаче не може да се установи дали тези два подписа са на титуляра или не са. Доколкото подобно обстоятелство е следвало да бъде доказано от задълженото лице, а не е установено, че подписите не са на ответника, то следва да се приеме, че подписите са положени именно от него. По отношение на оплакването от въззивника, че липсва нарочен протокол, удостоверяващ невъзможността за достъп до имота или отказ на ползвателя да даде такъв, съдът намира, че в конкретната хипотеза не е налице отказ от страна на абоната да предостави достъп до имота и в частност до монтирания в него водомер, което да изисква и съставянето на такъв протокол съгласно чл.24, ал.4 ОУ, тъй като от предоставените доказателства по делото – карнет и протоколи за спиране и възстановяване на водоподаването е видно, че през по-голяма част от този период - 11.05.2012 г. до 06.08.2015 г.. водоподаването е било преустановено и в имота не е имало монтиран водомер, който да бъде отчитан.

Следва да се отбележи, че отчетените показания на водомера в карнета за двата процесни периода отговарят на посочените в надлежно издадените от дружеството две фактури, приложени по делото, както и на приложените две справки за консумация на абонат и за неплатени фактури от ищцовото дружество на името на А.С.М. с абонатен № 68255, т.е. въззивника. Налице е пълно съвпадане и хронологична последователност на посочените в карнетния лист показания с тези на издадените фактури и двете справки. Именно от тези фактури /съдържащите се в тях показания на водомери/ и карнета, се установява възникването и съществуването на вземането на дружеството за доставена през процесния период питейна вода в обекта на въззивника-ответник, в т.ч. точното количество доставена и консумирана питейна вода и нейната стойност.

По отношение на отчетеното количество вода, за периода от 22.09.2015 г. до 20.12.2015 г., за който период е издадена и приложена по делото една фактура „само за сведение“ с № 3111637030/30.12.2015 г., настоящият съдебен състав намира, че въззиваемото дружество не е изпълнило задълженията визирани в чл.23, ал.4 ОУ и на чл.32, ал.4 от Наредбата. Видно от съдържанието на карнета, относим към посочения по-горе период, не може да се направи изводът, че отчитането на потребените количества доставени В и К услуги през този период, е извършвано съобразно изискванията на Общите условия и Наредбата. В карнета за относимия период са отразени показанията на водомера – „28“, както и консумираната вода в размер на 3 куб.м., но в графа „подпис на потребител“ липса такъв. Тази липса на подпис срещу това отчитане, на потребителя, на негов представител или на свидетел относно отчетените данни за водомера, не може да се приеме, че констатирането на тези данни е извършено законосъобразно, предвид нормата на чл.32, ал.4 от Наредбата и ОУ.

Неоснователно е оплакването във въззивната жалба, че Районен съд Разград в обжалваното решение неправилно е посочил периода, за който са издадени трите на брой фактури. Видно от самото решение, първостепенният съд правилно в мотивите си е отразил, че периодът на консумираните В и К услуги, за който са издадени фактурите е 21.05.2012 г. – 20.12.2015 г.. Също в мотивите и в диспозитива е посочил, периода от 31.08.2015 г. – 30.12.2015 г., в който са издадени именно тези три на брой фактури, по които въззиваемото дружество иска да бъде установено, че въззивникът му дължи определена парична сума, съставляваща стойността на предоставените му В и К услуги по процесните три на брой фактури. Във връзка с направеното възражение, настоящият съдебен състав намира за необходимо да отбележи, че в заповедта за изпълнение на парично задължение №4558/30.11.2017 г. по ч. гр. д. № 2766/2017г. по описа на Районен съд Разград, е налице техническа грешка, тъй като в заявлението за издаване на самата заповед е посочено, че вземането се претендира по три броя фактури, които са издадени за периода от 31.08.2015 г. – 30.12.2015 г., а в самата заповед, заповедният съд е пропуснал да отбележи този период. С оглед на горното, техническа грешка следва да бъде отстранено от заповедния съд по реда на чл.247 ГПК.

Неоснователно е възражението на жалбоподателя, че предявеният иск е погасен по давност. Предмет на разглеждане по предявения положителен установителен иск с правно основание чл.422 вр. чл.415 ГПК по образуваното гр.д. № 222/2018 г. по описа на Районен съд Разград е задължение на жалбоподателя към въззиваемия за консумирани В и К услуги по 3 броя фактури № 3111498124/31.08.2015 г.; №3111534709/30.09.2015 г. и № 3111637030/30.12.2015 г., за периода от 21.05.2012 г. – 20.12.2015 г., за недвижим имот находящ се в гр. Разград, ***. Съгласно чл.33, ал.2 ОУ за предоставяне на В и К услуги на потребителите от В и К оператор на "***" ЕООД гр. Разград, потребителите са длъжни да заплащат дължимите суми за ползваните от тях В и К услуги в 30-дневен срок след датата на фактуриране. Вземането е станало изискуемо от датата на фактуриране и от този момент е започнала да тече давността. В случая е приложима кратката 3-годишна погасителна давност по чл. 111, б."в" от ЗЗД, която считано от 31.08. 2015 г. по първата фактура; 30.09.2015 г. по втората фактура и 30.12.2015 г. по третата фактура не е изтекла към момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 29.11.2017 г., към който момент се счита, че иска е предявен.

Предвид частичната основателност на главния иск за дължимост на главницата по договора за кредит, частично основателни са и акцесорните претенции за обезщетение за забава за периода от 30.09.2015 г. до датата на подаване на заявлението – 29.11.2017 г. и за дължимост на законна лихва от дата на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК – 29.11.2017 г. до окончателното плащане на вземането.

Въз основа на тези правни съображения и съобразно доводите във въззивната жалба съдът приема, че обжалваното решение на Районен съд Разград в частта, с която по отношение на въззивника А.С.М., е прието за установено, че дължи на въззиваемото дружество „***” ЕООД, сумата над 40,32 лева до размера от 48,38 лева, представляваща главница за консумирана вода за периода от 22.09.2015 г. до 20.12.2015 г., по издадена на 30.12.2015 г. фактура, ведно със законна лихва считано от 29.11.2017 г. до окончателното плащане, както и заплащане на сумата над 8,35 лева до размера от 9,78 лева обезщетение за забава за периода 30.09.2015г. – 30.10.2017г., за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 4558/30.11.2017г., по ч. гр. д. № 2766/2017г. по описа на Районен съд Разград, следва да бъде отменено, а предявеният иск в тази част да бъде отхвърлен като неоснователен, тъй като за този период въззиваемото дружество не е отчело законосъобразно използваните В и К услуги от въззивника и въззивникът не дължи на въззиваемия паричните суми по фактура с № 3111637030/30.12.2015 г., именно: 8,06 лева главница ведно със законна лихва, считано от 29.11.2017 г. до окончателното плащане, и сумата от 1,43 лева обезщетение за забава за използвани В и К услуги за периода от 22.09.2015 г. до 20.12.2015 г.. В останалата част, с която Районен съд Разград е приел за установено, че въззивникът дължи на въззиваемото дружество парични суми по фактури с № 3111498124/31.08.2015 г. и №3111534709/ 30.09.2015 г. в размер на 40,32 лева главница ведно със законна лихва, считано от 29.11.2017 г. до окончателното плащане, и сумата от 8,35 лева обезщетение за забава за периода 30.09.2015г. – 30.10.2017г., за използвани В и К услуги за периода от 21.05.2012 г. до 22.09.2015 г., обжалваното решение следва да се потвърди, като законосъобразно и правилно постановено, поради което въззивната жалби се явява частично основателна.

С оглед на изхода на делото и на основание чл.78, ал.1 ГПК, заплатените от ищеца деловодни разноски се заплащат от ответника, съразмерно с уважената част от исковите претенции. При уважени на 83.68 % искови претенции, ответника дължи същия процент от разноските на ищцовото дружество, доказани по делото в размер на 400,00 /четиристотин/ лева – платена държавна такса в заповедното и първоинстанционното производство, както и платено възнаграждение за особен представител на ответната страна назначен по реда на чл.47, ал.6 ГПК, пред двете инстанции т.е. сумата 334,72 /триста тридесет и четири лева и седемдесет и две стотинки/ лева.

Съгласно указанията, дадени с Тълкувателно решение № 6/2012 г. по тълк. дело № 6/2012 г. на ВКС, ОСГТК, при депозирана въззивна жалба от особения представител същият не дължи внасяне на държавната такса, а задълженото лице е представляваната от него страна, в случая въззивника А.С.М.. Дължимата държавна такса се присъжда с решението по спора в тежест на съответната страна, съобразно изхода на делото. Ето защо и тъй като подадената въззивна жалба се явява частично основателна, то следващата се за въззивното производство държавна такса от 50 лв. ще следва да бъде възложена в тежест на двете страни съобразно уважената част от исковете. Въззиваемата страна дължи държавна такса за въззивното производство в размер на 8,16 /осем лева и шестнадесет стотинки/ лева, а въззивникът дължи държавна такса за въззивното производство в размер на 41,85 /четиридесет и един лева и осемдесет и пет стотинки/ лева.

В съответствие с правилото на чл.78, ал.3 ГПК, ответникът има право да иска заплащане на направените от него разноски по делото, съразмерно с отхвърлената част от исковата претенция, но тъй като не са ангажирани доказателства за направени разноски, не следва да му се присъждат.

Така мотивиран, Разградският окръжен съд.

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 257/07.08.2018 г., постановено по гр.д. № 222/2018 г. по описа на Районен съд Разград, в частта, с която е уважен предявеният от „***” ЕООД, ЕИК ***, с адрес: ***, представлявано от управителя С. Р. И., срещу А.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, положителен установителен иск, за разликата над дължимата сума от 40,32 лева до присъдената сума от 48,38 лева /т.е. за сумата от 8,06 лева/, представляваща главница за консумирана вода за периода от 22.09.2015 г. до 20.12.2015 г., по издадена на 30.12.2015 г. фактура, ведно със законна лихва, считано от 29.11.2017 г. до окончателното плащане, както и за разликата над дължимата сума от 8,35 лева до сума от 9,78 лева /тоест за сумата от 1,43 лева/, представляваща обезщетение за забава за периода 30.09.2015г. – 30.10.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 4558/30.11.2017г., по ч. гр. д. № 2766/2017г. по описа на Районен съд Разград, като вместо него постановява;

ОТХВЪРЛЯ предявения от „***” ЕООД, ЕИК ***, с адрес: ***, представлявано от управителя С. Р. И., положителен установителен иск с правно основание чл.422, във вр. с чл.415 ГПК, срещу А.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, за признаване на установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца разликата над дължимата сума от 40,32 лева до сумата от 48,38 лева /т.е. сумата 8,06, лева/ представляваща главница за консумирана вода за периода от 22.09.2015 г. до 20.12.2015 г., по издадена на 30.12.2015 г. фактура, ведно със законна лихва, считано от 29.11.2017 г. до окончателното плащане, както и за разликата над дължимата сума от 8,35 лева до сума от 9,78 лева /т.е. за сумата от 1,43 лева/, представляваща обезщетение за забава за периода 30.09.2015г. – 30.10.2017г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 4558/30.11.2017г., по ч. гр. д. № 2766/2017г. по описа на Районен съд Разград, като неоснователен;

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 257/07.08.2018 г., постановено по гр.д. № 222/2018 г. по описа на Районен съд Разград, в частта, с която по отношение на А.С.М., ЕГН **********, с адрес: *** е прието за установено, че дължи на „***” ЕООД, ЕИК ***, с адрес: ***, представлявано от управителя С. Р. И., сумата от 40,32 лева, представляваща главница за консумирана вода за периода от 21.05.2012 г. до 22.09.2015 г., по издадени два броя фактури за периода 31.08.2015 г. – 30.09.2015 г., ведно със законна лихва, считано от 29.11.2017 г. до окончателното плащане, както и сумата от 8,35 лева, представляваща обезщетение за забава за периода 30.09.2015г. – 30.10.2017г., за които суми има издадена заповед за изпълнение на парично задължение № 4558/30.11.2017г., по ч. гр. д. № 2766/2017г. по описа на Районен съд Разград.

ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.3 ГПК, А.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати на „***” ЕООД, ЕИК ***, с адрес: ***, представлявано от управителя С. Р. И., разноските по делото с оглед уважената част на исковата претенция, направени пред двете инстанции и заповедното производство в общ размер на 334,72 /триста тридесет и четири лева и седемдесет и две стотинки/ лева.

ОСЪЖДА А.С.М., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати в полза на Окръжен съд Разград държавна такса за въззивното производство в размер на 41,85 /четиридесет и един лева и осемдесет и пет стотинки/ лева.

ОСЪЖДА „***” ЕООД, ЕИК ***, с адрес: ***, представлявано от управителя С. Р. И., да заплати в полза на Окръжен съд Разград държавна такса за въззивното производство в размер на 8,16 /осем лева и шестнадесет стотинки/ лева.

РЕШЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на касационно обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

MH