ОПРЕДЕЛЕНИЕ

№ /21.09.2018г., гр.Разград

Окръжен съд Разград

На двадесет и първи септември, две хиляди и осемнадесета година

В закрито съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА

мл. съдия АНГЕЛ ТАШЕВ

Секретар:

Прокурор:

Като разгледа докладваното от младши съдия Ангел Ташев

ЧВТД № 86 по описа на съда за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.274, ал.1, т.2 ГПК, във вр. с чл.121 ГПК.

Производството е образувано по частна жалба, подадена от „Социалинвест“ АД, ЕИК 116043189, със седалище и адрес на управление: гр. Разград, бул. „Априлско въстание“ № 23, представлявано от Тихомир Димитров Халаджов - изпълнителен директор, действащ чрез процесуалния си представител – адвокат Борислав Борисов от АК – Шумен, срещу Определение № 2319 от 20.06.2018 г. постановено по гр.д. № 759/2018 г. по описа на Районен съд Разград, с което съдебното производство е прекратено и делото е изпратено на родово компетентния съд – Окръжен съд Разград.

Частният жалбоподател твърди, че първоинстанционният съд незаконосъобразно е прекратил пред себе си производството и е изпратил делото за разглеждане на Окръжен съд Разград, тъй като е сезиран с искова молба, депозирана от него, срещу „Свилекс“ ЕООД с предмет общо 12 /дванадесет/ обективно кумулативно съединени искове с правно основание по чл.327, ал.1 ТЗ и чл.294 ТЗ, като 8 /осем/ от предявените искове са главни, а 4 /четири/ от тях – акцесорни, и всеки един от тях е на стойност под 25000 /двадесет и пет/ хиляди лева. Посочва, че е платена държавна такси за разглеждане на делото пред Районен съд Разград за всеки един от 12 обективно кумулативно съединение искове, а не като една обща сума съгласно чл.72, ал.2 ГПК.

Частният жалбоподател счита, че изводът на първоинстанционния съд за родова подсъдност на съдебното производство е неправилен, тъй като е приел, че се касае за периодични доставки на дизелово гориво и страните били в трайни търговски отношения, като по този начин е приел, че вземанията произтичат от едно правоотношение по договор за доставка на дизелово гориво, чиято стойност е 55 584,71 лева главница. Неправилно според частния жалбоподател е и позоваването на Определение №114 от 04.03.2014г. на ВКС по т.д.№2401/2013г., тъй като не са аналогични двата случая. Акцентира, че установените отношения между двете дружества не произтичат от едно единствено правоотношение по договор за доставка на дизелово гориво, а от множество реализирани между тях търговски сделки – покупко-продажба на дизелово гориво. Горното твърдение, според него се установявало от факта, че цената на всяка една сделка била отделно уточнявана, съобразно съответните пазарни условия – цената на горивото във всяка една от осемте сделки била различна, както и, че количеството посочено във всяка една от фактурите е различно, поради което приема, че родовата подсъдност при кумулативни обективно съединяване на искове се определя не от сбора на цената на всички предявени искове, а с оглед на цената на всеки един от исковете.

Във връзка с горното се иска от Окръжен съд Разград да отмени процесното определение и да бъде върнато делото за продължаване на съдопроизводствените действия на Районен съд Разград, който е родово компетентен да го разгледа.

В законоустановения срок не е постъпил отговор от въззиваемото дружество – „Свилекс“ ЕООД, ЕИК 116586683, със седалище и адрес на управление: гр. Разград, ул. „Мачин“ № 2, вх. А, представлявано от Свилен Христов Иванов – управител.

Окръжният съд, като обсъди доводите на частния жалбоподател и направи преценка на извършените процесуални действия, констатира следната фактическа обстановка:

Пред Районен съд Исперих е било образувано гражданско дело № 759/2018 г. по описа на същия съд, във връзка с депозирана искова молба от частния жалбоподател, чрез процесуалния му представител – адвокат Борислав Борисов, против Свилекс“ ЕООД с искане да бъде постановено съдебно решение по силата, на което да бъде осъдено ответното дружество да плати на частния жалбоподател определени парични суми по предявените общо 12 /дванадесет/ обективно кумулативно съединени искове с правно основание по чл.327, ал.1 ТЗ и чл.294 ТЗ, като 8 /осем/ от предявените искове са главни, а 4 /четири/ от тях – акцесорни, както следва: сумата от 4480,05 лева – частичен дълг по фактура № 1100004201 от 31.10.2017 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 04.05.2018 г., до окончателното й изплащане; сумата от 12669,68 лева – главен дълг по фактура № 1100004210 от 30.11.2017 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 04.05.2018 г., до окончателното й изплащане; сумата от 6532,49 лева – главен дълг по фактура № 1100004254 от 31.12.2017 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 04.05.2018 г., до окончателното й изплащане; сумата от 679,84 лева – главен дълг по фактура № 1100004291 от 31.12.2017 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 04.05.2018 г., до окончателното й изплащане; сумата от 13121,86 лева – главен дълг по фактура № 1100004307 от 31.01.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 04.05.2018 г., до окончателното й изплащане; сумата от 6919,02 лева – главен дълг по фактура № 1100004345 от 28.02.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 04.05.2018 г., до окончателното й изплащане; сумата от 10536,73 лева – главен дълг по фактура № 1100004372 от 31.03.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 04.05.2018 г., до окончателното й изплащане; сумата от 1645,04 лева – главен дълг по фактура № 1100004389 от 16.04.2018 г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба – 04.05.2018 г., до окончателното й изплащане; сумата от 323,81 лева, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главен паричен дълг в размер на 9458,42 лева, за периода от 01.12.2017 г. до 02.04.2018 г.; сумата от 437,27 лева, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главен паричен дълг в размер на 12669,68 лева, за периода от 01.01.2018 г. до 04.05.2018 г.; сумата от 169,09 лева, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главен паричен дълг в размер на 6532,49 лева, за периода от 01.02.2018 г. до 04.05.2018 г.; сумата от 237,40 лева, представляваща обезщетение в размер на законната лихва за забавено плащане на главен паричен дълг в размер на 13121,86 лева, за периода от 01.03.2018 г. до 04.05.2018 г.; сумата от 2289 лева, представляваща разноски в обезпечителното производство пред Районен съд Разград по ч.гр.д. № 689/2018 г. и изпълнително дело № 20187610400091 по описа на ЧСИ Солаков, както и деловодни разноски по прекратеното производство по делото.

С отговора на исковата молба било направено възражение за липса на родова подсъдност, тъй като съобразно нормата на чл.104, т.4 ГПК, така формираното искане на частния жалбоподател не било родово подсъдно на районен съд, а следвало да бъде разгледано от Окръжен съд Разград, тъй като районният съд е сезиран с един иск в размер на аритметичния сбор на претенциите за плащане по всяка от представените фактури. Касаело се за доставка на стоки с трайно установени търговски отношения между страните и претенцията произтича от един правопораждащ факт – договор с периодично изпълнение, в пределите на който отделните доставки имали относително значение. В аргумент на своето възражение за липса на родова подсъдност посочва съдебна практика.

С процесното определение Районен съд Разград приел, че възражението е основателно и че в случая, действително се касаело за периодични доставки на дизелово гориво, като всяко зареждане на гориво за съответния месец е записвано в т.н. „лимитни карти“ с посочване на зареденото количество, издавани са служебни бонове и в края на месеца е издавана една фактура, като това личало и от поредността на датите в процесните фактури. Приел, че посоченото по-горе говори за трайни търговски отношения между страните през процесния период, което съответствало и на трайноустановената практика на ВКС, поради което Районен съд Разград е приел, че вземанията произтичат от една правоотношение по договор за доставка на дизелово гориво и вземанията относно цената във връзка с неговото изпълнение, която стойност е предмет на отделни фактури, представлява един иск и на основание чл.104, т.4 ГПК предявеният иск бил родово подсъден на окръжен съд и на основание чл.118, ал.2 ГПК прекратил производството пред себе си и делото следвало да се изпрати на надлежния съд, в случая Окръжен съд Разград.

При така установеното от фактическа страна, съдебният състав извежда следните правни изводи:

Въззивната частна жалба е процесуално допустима като подадена от надлежна страна в исков процес, в законоустановения едноседмичен срок от уведомяването на страната за постановяването на обжалвания акт. Насочена е против подлежащ на обжалване съдебен акт на исковия съд, с който прекратява производството по делото пред себе си и го изпраща на компетентния по правилата за родова подсъдност окръжен съд, преценени на основание чл.104, т.4 ГПК, и при наличие на правен интерес за ищеца, които в настоящото производство се явява частен жалбоподател, да иска отмяна на постановеното съдебно определение за изпращане на делото пред друг съд.

Съдът като съобрази направените в частната жалба оплаквания и доводи, намира същата за основателна по следните съображения:

Правният спор, предмет на съдебното производство, се очертава с наведените фактически твърдения, обосноваващи предявените искове (основанието на исковата молба) и размера на претендираното спорно имуществено право, когато е оценяемо в пари, какъвто е настоящият случай (петитума на исковата молба), като съдът е длъжен на основание чл.6, ал.2 ГПК, във вр. с чл.2 ГПК да се произнесе само по отношение на търсения от ищеца обем на защита на накърнените материални права.

Изрично в исковата молба и в частната въззивна жалба ищецът не поддържа, че с ответника е бил в трайни търговски отношения във връзка с доставката на дизелово гориво, както и за наличието на сключен договор между тях, определящ общо съдържанието на конкретно договорно правоотношение с продължаващо във времето изпълнение, поради което с процесната искова молба се цели допускане принудителното изпълнение на парични задължения не с периодични платежи за определен период от време, както е приел първоинстанционният съд, а за парични задължения обективирани в различни договори за търговска продажба възникнали между двете дружества.

В настоящия случая процесните фактури обективират наличието на 8 отделни търговски продажби между страните по спора, сключени през определен период, като цената на дизеловото гориво по всяка една от тях е била уговаряна отделно- съобразно съответните пазарните условия, като е различно и уговореното количество дизелово гориво. При отсъствие на договор и на позоваване на трайни търговски отношения между двете дружества, отделните доставки на дизелово гориво, за които са издавани фактурите, не могат да се разглеждат като престации по изпълнение на една единна сделка, каквато теза е възприел първоинстанционния съд и е поддържал в отговора на исковата молба ответникът в исковото производство, а следва да се квалифицират като престации по изпълнение на самостоятелни договори, всеки от които индивидуализиран в съставена за целта фактура. /В този смисъл Определение № 201 от 13.04.2016 г. по ч.т.д. № 475/ 2016 г. на ВКС, ТК, ІІ отд., Определение № 603 от 20.09.2013 г. по ч.т.д. № 2847/ 2013 г. на ВКС, ТК, ІІ отд./.

Изложеното обуславя извода, че с исковата молба са предявени не един иск, а множество обективно съединени искове, всеки от които е основан на договор за търговска продажба, индивидуализиран в съставена фактура.

Предвид самостоятелния характер на сделките по отделните фактури и произтичащите от тях вземания за продажба на дизелово гориво, всяка една от тях представлява предмет на самостоятелна искова претенция с цена, определена по правилото на чл. 69, ал. 1, т. 1 ГПК. В случая цената на всеки от исковете по чл.327, ал.1 ТЗ и на акцесорните искове по чл.294 ТЗ е под 25 000 лв., което означава, че спорът е подсъден като първа инстанция на районен съд. Обстоятелството, че сборът от всички главни и акцесорни искове надвишава сумата от 25 000 лв., е без значение за родовата подсъдност, с оглед на което родово компетентен да разгледа настоящия правен спор по правилата на чл.103 ГПК е Районен съд Разград.

Неправилно първоинстанционният съд при постановяване на процесния акт се е позовал на определение № 114 от 04.03.2014 г. на ВКС, по т.д. 2401/13 г., ІІ ТО на ВКС. По него не е допуснато касационно обжалване на решение на Окръжен съд, с което е обезсилено решение на Районен съд и е изпратено по подсъдност на Окръжен съд делото като е прието, че ищецът се позовава на договори за продажба, 5 броя, обективирани в 7 броя фактури и цената на иска за заплащане на главница е 28 413,21 лв., над 25 000 лв. и иск с правно основание чл. 92 от ЗЗД за заплащане на сумата от 25 116,03 лв. договорна неустойка за забава върху посочената главница. В това определение, съдът се е позовал на трайна съдебна практика, че цената на иска при искове за парични вземания, основани на договор и трайноустановени търговски взаимоотношения във връзка с неговото изпълнение, представлява един иск, докато по настоящото дело, поради отсъствие на договор и на позоваване на трайни търговски отношения, не може да се приеме, че между двете дружества е налице едно единствено договорно правоотношение, по което са издадени и процесните фактури.

Поради изложените съображения, настоящият състав намира, че обжалваното определение на Районен съд Разград, с което съдебното производство по гр.д. №759/2018 г. по описа на същия е прекратено и делото е изпратено на Окръжен съд Разград, следва да бъде отменено, като неправилно и делото да се върне на същия съд за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове.

Водим от горното, Разградският окръжен съд,

О П Р Е Д Е Л И:

ОТМЕНЯ определение № 2319 от 20.06.2018 г. постановено по гр.д. № 759/2018 г. по описа на Районен съд Разград, с което съдебното производство е прекратено и делото е изпратено на Окръжен съд Разград.

ВРЪЩА делото на Районен съд Разград, за продължаване на съдопроизводствените действия по предявените искове.

Определението е окончателно.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.