Р Е Ш Е Н И Е

№38

Разград

28.V.2018г.

година Град

В ИМЕТО НА НАРОДА

Разградски окръжен

2018

съд

14.V.

На Година

АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

публично

В заседание в следния състав:

Секретар:Д. Г. ПРЕДСЕДАТЕЛ:

РАЯ ЙОНЧЕВА ДИЛЯНА НИКОЛОВА

ЧЛЕНОВЕ:

Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА

В.гражданско

2018

№94

дело по описа за година

за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

С Решение №395/8.ХІІ.2017г. по гр.д.№495 по описа му за 2017г., състав на ИРС е уважил частично исковете, предявени по реда на чл.357 КТ от З.Й.С. против Дневен център за възрастни с увреждания, гр.Кубрат, както следва:

- на осн.чл.344, ал.1, т.1 КТ признал за незаконосъобразно уволняването й, предприето на осн. чл.325, ал.1, т.3 КТ със Заповед №РД-14-14/9.ІІІ.2017г. и е отменил прекратяването на трудовото й правоотношение с ответника;

- на осн.чл.344, ал.1, т.2 КТ я е възстановил на заеманата до уволнението длъжност „трудотерапевт“;

- на осн.чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225 КТ е осъдил ответника работодател да заплати на ищцата 1 8 40,00лв. в обезщетение за времето, през което е останала без работа поради незаконното й уволняване;

- на осн.чл.224 КТ е осъдил ответника-работодател да заплати на ищцата 69,00лв. в обезщетение за неизползван платен годишен отпуск;

- на осн.чл. 128, ал.1 във вр. с чл.272 КТ е осъдил ответника-работодател да заплати на ищцата полагащо й се и неправомерно удържано трудово възнаграждение в размер на 75лв.

С така постановеното решение, съдът е прекратил като недопустимо производството по предявения от З.Й.С. против Дневен център за възрастни с увреждания, гр.Кубрат иск за възстановяване на ДОД в размер на 117,79лв., поради неправилното му удържане от трудовото й възнаграждение в периода от 1.І.2017 до 12.ІІІ.2017г.

С постановено по реда и в сроковете на чл.248 ГПК Определение №../19.І.2018г. ИРС е изменил Решение №395/8.ХІІ.2017г. по гр.д.№495 по описа му за 2017г., в частта за разноските като на осн.чл.78 ГПК е осъдил ответника-работодател да заплати на ищцата 460,00лв. разноски за адвокатско възнаграждение.

Недоволен, ответникът обжалва решението, както и изменящото го в частта за разноските определение. Твърди необоснованост, незаконосъобразност и неправилност на обжалвания съдебен акт. На посочените основания моли за отмяната му и за постановяване на решение, с което съдът да отхвърли предявените срещу него искове като неоснователни и недоказани. Излага съображения за основателност на въведените в срок за отговор възражения за недействителност на сключения с ищцата трудов договор,поради липса на изискуемия се за длъжността образователен ценз както и за прихващане между насрещно дължими му се от ищцата 75,00лв. като равностойност на зачисленото й работно облекло и дължимото й се трудово възнаграждение. Претендира присъждане на доказано направени в хода на делото разноски.

С депозиран в срока на чл.263 ГПК отговор, въззиваемата е оспорила основателността на жалбата. В с.з., чрез процесуално представляващата я по пълномощие адв. Петрова, пледира за потвърждаване на решението в обжалваните му части като правилно, обосновано и законосъобразно постановен съдебен акт. На осн.чл.38ЗА, повереникът на въззиваемата сезира съда с искане за присъждане на възнаграждение за оказаната й безплатна правна помощ.

Като подадена в срок, при редовност от формална страна и от легитимираща интерес от обжалването страна, жалбата е допустима.

Съответно на дължимото по реда на чл.269 ГПК съдът констатира, че атакуваното решение е валидно, а в обжалваните си части и допустимо постановено по същество на предявената по реда на чл.357КТ и на осн.чл.344 КТ , чл.224 КТ и чл. 128, ал.1 във вр. с чл.272 КТ защита.

Както при разглеждане на делото, така и при постановяване на решението, първоинстанционният съд е изпълнил задълженията си по чл. 131 и сл. ГПК, и не е нарушил процесуалните правила, гарантиращи правото на участие, и защита на страните. Правилно и съответно на търсената с исковете защита е разпределил доказателствената тежест, като в рамките на дължимото се по см. на чл.140 и сл. ГПК е възложил на всяка от страните, подлежащите на доказване от нея факти. Спорът е напълно изяснен от фактическа страна, с допустими по см. на ГПК доказателства, които поотделно и в съвкупността си сочат на относимост към подлежащите на доказване и правно релевантни за изхода на делото факти. Пред тази инстанция не се навеждат обстоятелства, внасящи различие в установената от ИРС фактическа обстановка, която с препратка по чл.272 ГПК се споделя изцяло от настоящия съдебен състав.

Разгледана по същество подадената срещу решението, с което ИРС е уважил предявените на осн.чл.344, 225,ЧЛ.224 и чл.128 КТ искове, жалбата е неоснователна. По отношение постановеното по тези искове решение, РОС не установи релевираните с нея отменителни основания.

Правилно, съответно на доказателствата, и приложимия материален закон, първоинстанционният съд е приел, че осъщественото по отношение на въззиваемата уволнение е незаконосъобразно и следва да бъде отменено с произтичащите от това последици.

По делото е безспорно че на 12.ІХ.2016г. между страните по делото са били установени трудови правоотношения, съгласно сключен между тях Трудов договор изх.№РД-14-23/1`2.ІХ.2016г., анексиран с Допълнително споразумение №4/6.І.2017г.

Съгласно трудовия договор, до уволняването й на осн. чл.325, ал.1, т.13КТ, г-жа С. е заемала длъжността „трудотерапевт“. За месеца, предхождащ дата на уволняването й, същата е била с договорено месечно възнаграждение в размер на 460,00лв. В реквизит на подписания от страните трудов договор е отразено, че същият се сключва за „определен срок“. Като този срок веднъж е посочен като такъв „до три години“, а на следваща позиция –като изтичащ на определена дата - 12.ІІІ.2017г. Така дадената формулировка е двусмислена и не позволява конкретен отговор относно това, кой е действително договорения срок.

Установените с договора правоотношения се твърдят като прекратени с атакуваната в производството по чл.357 КТ Заповед №РД-14-14/9.ІІІ.2017г. на управителя на ДЦВУ-Кубрат, понастоящем ДЦПЛУ. В реквизит на заповедта, като основание за прекратяване на установените със С. трудови правоотношения е посочена разпоредбата на чл.325, ал.1, т.3 КТ. Като, срещу „причини за прекратяване на договора” е възпроизведена дадената в нормата словесна формулировка –„изтичане на уговорения срок”.

Въз основа на така установената фактическа обстановка първоинстанционният съд е обосновал правни изводи за основателност на предявените от ищцата искове с правно основание чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от КТ, които настоящата съдебна инстанция споделя изцяло и на основание чл. 272 от ГПК препраща към тях.

За да уважи предявените искове, ИРС е приел, че по същество на спора, доказателствата по делото не покриват фактическия състав на визираното в заповедта основание за уволняването на въззиваемата С..

В основание за уважаване на предявените по реда на чл.344 КТ искове, обосновано и съответно на приложимия закон ИРС е приел, че заеманата от С. длъжност и характерът на осъществяваните от нея трудови функции, изключват твърдяната от работодателя й срочност на трудовия договор.

Условията, при които може да се сключи трудов договор за определен срок са изрично регламентирани в императивните разпоредби на чл. 68 КТ и страните са длъжни да се съобразяват с тях, като те не могат да се дерогират дори по изрична тяхна обща воля. С изменението на чл. 68 КТ с ДВ, бр. 25 от 2001 г., която редакция на разпоредбата е в сила към момента на възникване на процесното правоотношение, са създадени ограничения за сключване на трудов договор за определено време, като е прието, че то е допустимо единствено в две групи случаи, уредени в чл. 68, ал. 3 и ал. 4 КТ.

Съгласно чл. 68, ал. 3 КТ срочен трудов договор по ал. 1, т. 1 се сключва за изпълнение на временни, сезонни или краткотрайни работи и дейности, както и с новопостъпващи работници и служители в обявени в несъстоятелност или в ликвидация предприятия. В случая, както правилно е приел и първоинстанционният съд, не е налице нито една от посочените хипотези. Работодателят на въззиваемата не е обявено в несъстоятелност или в производство по ликвидация дружество, а и работата, която същата е следвало да извършва на длъжността "трудотерапевт“ не е с временен характер.

В процесния случай не се установява наличие и на визираните в чл. 68, ал. 4 КТ предпоставки. Който, в „изключение“ от правилото, предвижда възможност за сключване на срочен договор за работи и дейности, които нямат временен, сезонен или краткотраен характер. В § 1, т. 8 от ДР на КТ е дадена легална дефиниция на понятието "изключение" по смисъла на чл. 68, ал. 4 КТ, като е предвидено, че то е налице при конкретни икономически, технологически, финансови, пазарни и други обективни причини от подобен характер, съществуващи към момента на сключване на трудовия договор, посочени в него и обуславящи срочността му. В процесния случай работодателят нито твърди, нито доказва съществуването на обективни причини, които да могат да се квалифицират като изключение по смисъла на посочените разпоредби. Такива няма посочени, нито в сключения между страните на 12.ІХ.2016 трудов договор, нито в последващото го допълнително споразумение.

Ето защо се налага крайния извод, че постигнатата между страните уговорка за срока на действие на процесния трудов договор е в нарушение на императивните разпоредбите на чл. 68, ал. 3 и 4 КТ, поради което следва да се приеме, че по силата на чл. 68, ал. 5 КТ срочният трудов договор, се е трансформирал в такъв за неопределено време.

По правило законността на уволнението се оценява с оглед наличие на основанието за уволнение към момента на извършването му. В обобщение, изложеното по горе обосновава от правна страна извод, че на посоченото в процесната заповед основание, уволнението е незаконосъобразно, защото към дата на постановяването й, отношенията между страните по регл. на чл.68, ал.5 КТ са били с безсрочен характер.

На посоченото в процесната заповед основание, уволнението е незаконно. Предявеният в този смисъл иск по чл.344КТ е основателен и доказан. От което се следва извод за основателността и на акцесорно предявените искове по ал.1, т.2 и т.3 във вр. с чл.225 КТ. Размерът на дължимото обезщетение е установен с приетото от страните и съда експертно заключение. Постановено в този смисъл, в тази му част Решението на ИРС следва да бъде потвърдено в тези му части като правилно, обосновано и законосъобразно.

Оспорвайки иска, в срок за отговор работодателят е въвел допустимо за производството възражение за недействителност на трудовия договор поради сключването му с лице, което не притежава изискуемия се за тази длъжност образователен ценз. Според приложеното като доказателство на л.79 „Длъжностно разписание“, считано от 1.І.2016г. за заеманата от въззиваемата длъжност „трудотерапевт“ работодателят е изискал „висше образование-професионален бакалавър“. Цитираното „длъжностно разписание“ е със статут на вътрешно ведомствен-устройствен акт. Правилно и обосновано от доказателства, в мотиви на решението си първоинстанционният ИРС е приел така направеното възражение за неоснователно. В отговор на направеното в този смисъл възражение, първоинстанционният съд е изследвал нормативната база, регламентираща изискванията към заеманата от въззиваемата длъжност и е установил, че съгласно НКПД минималните образователни изисквания за същата са образователно и квалификационно ниво 1 – първа степен на професионална квалификация и/или завършен VI клас. В съответствие с публично достъпната Методология за прилагане на НКПД на Министерство на труда и социалната политика, ИРС е приел, че дадения за длъжността „трудотерапевт“ уникален цифров код не указва изискване за висше образование.

В последователната си практика, относно недействителността на трудовите договори, ВКС приема, че такава е налице, ако при сключването им не са били спазени, произтичащите от закон или друг нормативен акт изисквания за съответното на длъжността образование. В случая не се установява, изисканото по „длъжностно разписание“ висше образование - степен "бакалавър" да произтича от норма на закона или друго задължително за работодателя предписание. Поради което и ако, същото съзнателно е било пренебрегнато от него при сключването на трудовия договор с въззиваемата, то в спора за законосъобразност на уволнение по чл. 328, ал. 1, т. 3 от КТ работодателят не може да се позовава на нищожността по чл. 74 от КТ. Когато работодателят е определил изискванията с вътрешен устройствен акт или с длъжностна характеристика, трудовият договор е валиден, независимо, че назначеният служител не отговаря на изискванията за длъжността. В този смисъл практиката на Върховния касационен съд е последователна.

Като правилно и законосъобразно следва да бъд0е потвърдено решението на ИРС и в частта, касаеща произнасянето му по предявения на осн. чл.224 КТ иск.

Съгласно чл. 224, ал. 1 (Изм. - ДВ, бр. 100 от 1992 г., изм. - ДВ, бр. 58 от 2010 г., обявена за противоконституционна в частта "за текущата календарна година пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж, и за неизползвания отпуск, отложен по реда на чл. 176" с РКС № 12 от 2010 г. - ДВ, бр. 91 от 2010 г.) КТ, при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск Обезщетението за неизползван платен годишен отпуск е безусловно, дължимо е към датата на уволнението и не се явява обусловено от законосъобразността на последното.

При отмяна на заповедта за уволнение и възстановяване работника на заеманата длъжност не се възстановява и правото му на платен годишен отпуск, нито се дължи връщане на вече изплатеното и получено по този ред обезщетение . За времето, през което работникът не е бил на работа поради незаконното уволнение не съществува право на реално ползване на платен годишен отпуск и при евентуалното му завръщане на работа, работникът или служителят вече не може да се претендира реалното ползване на отпуска. При възстановяване на работника на заеманата длъжност, платеният годишен отпуск се определя отново от времето на встъпването му с оглед периода на реално положен труд занапред.

По делото не се спори, а и се следва за установено от доказателствата, че въззиваемата не е ползвала платения си отпуск за календарната 2016-2017г. Извънсъдебно признание в този смисъл обективира и самият работодател, който при постановяване на атакуваната по реда на чл.344 КТ Заповед №РД-14-14/9.ІІІ.2017г е удостоверил това обстоятелство, признавайки й право на обезщетение по чл.224 КТ за полагащи й се и неизползвани десет дни отпуск за отработените шест месеца. .

От представеното Експертно решение № 344/19.ІV.2016г. на МБАЛ – Кубрат ООД е видно, че ищцата е трудоустроена при 74% неработоспособност. Това обстоятелство е следвало да бъде съобразено от работодателя й при определяне размера на полагащият й се платен годишен отпуск. Който, съгласно разпоредбата на чл. 319 КТ, за работниците и служителите с трайно намалена работоспособност 50 и над 50 на сто е в размер не по-малко от 26 работни дни, съответно 13 дни за 6 месеца. Като е определил размера на полагащия се отпуск в размер на 20 дни за една година, респективно 10 дни за 6 месеца, работодателят е сторил това в нарушение на цитираната разпоредба. От заключението на вещото лице се установява, че дължимото обезщетение за неползван отпуск от ищцата възлиза на сумата от 299.00лв. При прекратяване на трудовото правоотношение работодателят е изплатил 230.00лв., като следва да бъде осъден да заплати и разликата в размер на 69.00лв.

Като правилно и съответно на доказателствата , и приложимия закон следва да бъде потвърдено решението на ИРС и в частта, с която се е произнесъл по предявения на осн.чл.228 във вр. с чл.272 КТ иск. Обект на закрилата по чл. 272 от КТ е трудовото възнаграждение. Удръжка от трудовото възнаграждение е налице по чл. 272 от КТ, когато работодателят не изплаща част от уговорената сума или част от сумата, определена по уговорения от страните начин. Това се приема в определение № 1038/12.VІІІ.2009г на ІV г.о на ВКС по гр. д. № 589/2009г.

Изводът на ИРС относно недопустимостта на извършеното от въззивника „прихващане“ е съответно на константната съдебна практика и разпоредбата на чл.272 и чл.296 КТ. Изложените от ИРС мотиви за незаконосъобразност на извършените от въззивника удръжки от дължимото се на въззиваемата тр. възнаграждение се споделят и от настоящата съдебна инстанция. С императивната разпоредба на чл. 272 КТ изрично и изчерпателно са уредени случаите, при които по изключение могат да се правят удръжки от трудовото възнаграждение на работника или служителя без негово съгласие. Чрез тази разпоредба Кодексът на труда закриля и гарантира изплащането на трудовото възнаграждение в размер, договорен между страните по трудовото правоотношение.

По аргумент за противното от разпоредбата на чл. 272 КТ може да се направи изводът, че удръжки от трудовото възнаграждение могат да се правят и в други случаи, извън посочените в чл. 272, ал. 1 КТ, но единствено и само със съгласието на работника или служителя. В този случай важи забраната за компенсиране без съгласие на кредитора на вземането му за трудово възнаграждение.

В настоящият случай, направената от работодателя удръжка е в размер на 75.00лв., твърдяна като равностойност на предоставеното на въззиваемата работно облекло. Удръжката е извършена без съгласието на въззиваемата и противно на предвиденото в чл.272 КТ. Позоваването от страна на работодателя на вътрешните правила за безплатно работно и униформено облекло /л.90-95/ е неоснователно, тъй чл. 10 т. 1 от цитираните правила, предвижда задължение за връщане на работното облекло, а не неговата равностойност. Също така, изведено от тези вътрешни правила, връщането на работното облекло е изискуемо само в случаите на прекратено трудово правоотношение.

По така изложените съображения се следва извод и за неоснователност на направеното в срок за отговор възражение за прихващане на сумата от 75.00.лв. /равностойността на зачисленото работно облекло/, което ищцата е била задължена да върне в хипотезата на чл. 14 ал. 1 т. 1 от Наредбата за безплатно работно и униформено облекло с дължимото й се от работодателя възнаграждение.

Крайните изводи на двете инстанции по отношение на обжалваните части от решението съвпадат напълно и същото следва да бъде потвърдено.

Жалбата срещу решението в частта му, имаща характер на определение по разноските е основателна. В хода на първоинстанционното производство въззиваемата е била представлявана от адв. Петрова, която с договор за правна помощ, намиращ се на л.34 от грд №217/2017 по опис на КРС е удостоверила, че оказва безплатна адвокатска помощ пи хипотеза на чл.38, ал.1, т.2 от ЗА.

В петитум на исковата молба, липсва искане за присъждане на разноски. В провелото се пред първоинстанционния съд заседание по същество, чрез повереника си –адв.Петрова, страната е сезирала съда с искане „за присъждане на направените разноски“. . В кориците на делото не се установи депозиран от същата списък за разноски по чл.80 ГПК.

В диспозитив на постановеното по гр.д.№495 по описа му за 2017г Решение №395/8.ХІІ.2017г. ИРС е определил следващото се за оказаната безплатна помощ възнаграждение в размер368,88лв. и е осъдил ответника-работодател със заплащане на същото като разноски в полза на ищцата.

С депозирана в срока за обжалване- молба вх.№4946/22.ХІІ.2017г., чрез повереникът си –адв.Петрова, ищцата е сезирала решаващия ИРС с искане за изменение на решението в частта му за разноските, претендирайки същите в размера на дължимото се по чл.38ЗА адвокатско възнаграждение от 828,88лв.

Приемайки искането за допустимо, първоинстанционният съд е развил производство по чл.248 ГПК и с Определение №../19.І.2018г. ИРС е изменил Решение №395/8.ХІІ.2017г. по гр.д.№495 по описа му за 2017г. в частта за разноските като на осн.чл.78 ГПК е осъдил ответника-работодател да заплати на ищцата 460,00лв. разноски за адвокатско възнаграждение.

Така постановеното Определение е незаконосъобразно и недопустимо постановено при липса на изискуемите се по чл.80ГПК предпоставки. Съгласно които, право да иска изменение на решението в частта му за разноските има само страната, която в срок до приключване на последното пред тази инстанция заседание е представила на съда списък за разноски. Както бе докладвано и по горе, такъв списък за разноски, ищцата не е депозирала пред ИРС в предвидените за това срокове. При така обективираното от нея процесуално бездействие, първоинстанционният съд следвало да остави молбата й за изменение на решението в частта му за разноските без разглеждане.

На следващо място, като постановено по същество на искането за разноски, то е и неправилно. С оглед диспозитивното начало в гражданския процес съдът присъжда разноски, когато са изрично поискани и доказани от страната, имаща право на разноски по чл. 78 ГПК. В тази връзка подлежи на присъждане по чл. 38, ал. 2 ЗА адвокатско възнаграждение, когато това възнаграждение е поискано да бъде присъдено в полза на адвоката, осъществил безплатната правна помощ. В случая, в заседанието по същество, адв. Петрова, в качеството си на пълномощник на ищцата е направил единствено искане за присъждане на разноски за първа инстанция в полза на ищцата. Липсва формулирано искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл. 38, ал. 2 ЗА в полза на адвоката. Приложения към исковата молба договор за правна помощ удостоверява обстоятелството, че ищцата не е сторила разноски по делото, поради което в нейна полза не се е следвало й присъждане на такива по реда на чл.78 ГПК. В този смисъл се следва съобразяване и с практиката на ВКС(вж. Определение № 161/27.ІV.2018 г. на ВКС по т. д. № 2403/2017 г., II т. о., ТК).

В обобщение, съдът приема жалбата срещу решението в частта му за разноските, за основателна. Постановеното по реда на чл.248 ГПК определение за изменението му следва да се обезсили, а производството по същото да бъде прекратено.

Пред тази инстанция въззиваемата претендира разноски, каквито не доказва да е сторила. Приложила е договор за правна помощ, удостоверяващ безплатно оказана й правна помощ. Съдът не е сезиран от представляващата я по пълномощие адв.Петрова с искане за присъждане на адвокатско възнаграждение по реда на чл.38 ЗА. По см. на цитираната разпоредба, правото на възнаграждение е предвидено в полза на адвоката, а не на представляваната от нея страна.

По така изложените мотиви, Съдът

Р Е Ш И :

ПОТВЪРЖДАВА Решение №395/8.ХІІ.2017г. по гр.д.№495/2017 по опис на ИРС в частите, с които по иск на З.Й.С. против Дневен център за пълнолетни лица с увреждания, гр.Кубрат на осн.чл.344, ал.1, т.1 КТ е признато за незаконосъобразно уволняването й, предприето на осн. чл.325, ал.1, т.3 КТ със Заповед №РД-14-14/9.ІІІ.2017г. и е отменил прекратяването на трудовото й правоотношение с ответника; на осн.чл.344, ал.1, т.2 КТ З.Й.С. е възстановена на заеманата до уволнението длъжност „трудотерапевт“; на осн.чл.344, ал.1, т.3 във вр. с чл.225 КТ Дневен център за пълнолетни лица с увреждания, гр.Кубрат е осъден да заплати на З.Й.С. 1 8 40,00лв. в обезщетение за времето, през което е останала без работа поради незаконното й уволняване; на осн.чл.224 КТ Дневен център за пълнолетни лица с увреждания, гр.Кубрат е осъден да заплати на З.Й.С. 69,00лв. в обезщетение за неизползван платен годишен отпуск; - на осн.чл. 128, ал.1 във вр. с чл.272 КТ Дневен център за пълнолетни лица с увреждания, гр.Кубрат е осъден да заплати на З.Й.С. полагащо й се и неправомерно удържано трудово възнаграждение в размер на 75лв.

Отменя Решение №395/8.ХІІ.2017г. по гр.д.№495/2017 по опис на ИРС, в частта с която Дневен център за пълнолетни лица с увреждания, гр.Кубрат е осъден да заплати на З.Й.С. разноски в размер на 368,88лв. и вместо това ПОСТАНОВИ:

Оставя без уважение искането на З.Й.С. за присъждане на дължими й се в първоинстанционното производство разноски поради недоказаност на същите.

Оставя без уважение искането на З.Й.С. за присъждане на дължими й се във въззивното производство разноски поради недоказаност на същите.

ОБЕЗСИЛВА Определение №../19.І.2018г. ИРС по гр.д.№495 по описа му за 2017г., с което ГПК е допуснато изменение на постановеното по същото дело Решение №395/8.ХІІ.2017г. в частта за разноските като на осн.чл.78 ГПК Дневен център за пълнолетни лица с увреждания, гр.Кубрат е осъден да заплати на З.Й.С. 460,00лв. разноски за адвокатско възнаграждение и прекратява производството по вгрд №94/2018 по опис на РОС в тази му част.

В останалата си част, като необжалвано Решение №395/8.ХІІ.2017г. по гр.д.№495/2017 по опис на ИРС е влязло в сила.

Решението на РОС в частта по предявените на осн.чл.344, ал.1, т.1, 2 и 3 КТ искове-за отмяна на уволнението, за възстановяването на ищцата на заеманата до уволняването й длъжност и за присъденото й на осн.чл.225 КТК обезщетение, може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

В останалата си част, по регл. на чл.281, ал.3, т.3 ГПК решението на РОС е окончателно и не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.

ДГ