Р Е Ш Е Н И Е

 

 

№ 89

 

 

град Разград, 21.11.2018 година

 

В     И М Е Т О    Н А    Н А Р О Д А

 

РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично съдебно заседание на 22.10.2018 г. в състав:

Председател: Рая Йончева

Членове:         Атанас Христов

                       Ангел Ташев

при секретаря  Небенур Реджебова разгледа докладваното от съдия  Атанас Христов въззивно гражданско дело № 252 по описа за 2018 година и за да се произнесе след съвещание, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.

С Решение № 238 от 01.08.2018г. по гр.д № 988/2017 г.  по описа на Районен съд - Исперих, съдът е ОТХВЪРЛИЛ предявеният от Ф.Н.М. и А.Н.М.,  иск  против Е.Н.М., и Г.М.М., иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 5, ал.1 ЗН, да бъде прието за установено по отношение на ответниците че ищците и останалите им братя и сестри са собственици на 1/5 идеална част за всеки по отделно от следния имот: Самостоятелен обект с начин на ползване - жилищна сграда със застроена площ от 70.00 кв.м., застроен в общински поземлен имот с начин на ползване – жилищно застрояване, находящо се в чертите на град Исперих, улица „Скът“ № 26А, община Исперих, област Разградска, за което по скица № 668/02.11.2017г.  на община Исперих, област Разградска и ЗРП на града е отреден УПИ VII в квартал 18 образуван от имот № 2279 с площ на УПИ VII от 322 кв.м., без право на собственост върху земята, който имот ищците притежавали в съсобственост с ответниците, като неоснователен и недоказан. Съдът осъдил, на осн. чл.78, ал.3 ГПК Ф.Н.М., да заплати на ответниците Е.Н.М. и Г.М.М. за разноски по делото сумата 475.00 лева. Осъдил на осн. чл.78, ал.3 ГПК А.Н.М., да заплати на ответниците Е.Н.М. и Г.М.М. за разноски по делото сумата 475.00 лева.

 

Недоволни от това решение останали жалбоподателите Ф.Н.М. и А.Н.М.. Позовавайки се на неправилност, необоснованост и незаконосъобразност, жалбоподателите, чрез пълномощника си адвокат Е.К. от АК – Силистра,  молят за отмяна на решението и постановяване на решение, с което исковите претенции да бъдат уважени, а при условие на евентуалност – да се върне делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане от друг състав.  Претендират разноски. В открито съдебно заседание, за същите се явява горепосочения им пълномощник, който поддържа жалбата и излага допълнителни съображения.

В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещните по жалбата страни, чрез пълномощника си адвокат В.К. ***, депозират отговор на жалбата. Намират жалбата за неоснователна и молят обжалваното решение да бъде потвърдено. Претендират разноски. В открито съдебно заседание, въззиваемите се явяват лично и с  горепосочения им пълномощник, който поддържа отговора на жалбата и излага допълнителни съображения.

 

 

 

 

Съдът, като обсъди доводите на страните и събраните по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, намира, че фактическата обстановка се установява така, както е изложена подробно от първоинстанционния съд. Пред настоящата инстанция не са ангажирани доказателства по смисъла на чл. 266 ГПК, които да променят установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка. В тази връзка в мотивите на настоящия съдебен акт не следва да се преповтарят отново събраните в първата инстанция доказателства, които са обсъдени и преценени към релевантните за спора факти и обстоятелства.

Предвид възприемането на установената от първоинстанционния съд фактическа обстановка, съдът достигна до следните правни изводи:

Въззивната жалба е допустима - подадена е в срока по чл. 259, ал.1 ГПК легитимирана страна в процеса срещу първоинстанционно съдебно решение, което подлежи на въззивно обжалване, поради което следва да се разгледа по същество.

Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, по допустимостта му – в обжалваната част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.

Разгледана по същество въззивната жалба се явява неоснователна.

По валидността на обжалваното решение.

Съдът намира обжалваното решение за валидно.

По допустимостта на решението.

Съгласно чл. 124, ал. 1 ГПК, всеки може да предяви иск, за да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това, а съгласно чл. 26, ал. 2 ГПК, освен в изрично предвидените от закона случаи, никой не може да предявява от свое име чужди права пред съда. За ищеца, предявил установителен иск за установяване право на собственост върху целия имот е налице правен интерес и той е процесуално легитимиран да предяви този иск, когато твърди и представя доказателства, че е собственик на целия процесен имот. В този случай ищецът брани правото си на собственост, тъй като с предявения иск се домогва до постановяването на положително за него съдебно решение, с което със силата на пресъдено нещо да бъде отречено претендираното от ответника права на собственост, върху имота. Когато обаче от доказателствата по делото се установява, че ищецът не е собственик на целия, а само на идеална част от процесния имот, предвид принципната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 ГПК да не се предявяват пред съда чужди права от свое име (освен в изрично предвидените от закона случаи на процесуална субституция), този ищец е процесуално легитимиран и има правен интерес да води иска само до размера на своето право на собственост, чиято защита търси по съдебен ред, т.е. той може да предяви иска само относно идеалната част от процесния имот, която е негова собственост. Процесуално легитимирани да предявят иск за останалите идеални части, и признат от закона правен интерес от това имат (чл. 124, ал. 1, във вр. с чл. 26, ал. 2 ГПК) единствено останалите съсобственици на имота. Поради това, когато само част от съсобствениците предявят установителен иск за собственост на целия имот, този иск като предявен в нарушение на императивната процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 от ГПК, а следователно – и поради липса на признат от закона правен интерес, е недопустим в частта му, с която се претендира установяване право на собственост относно идеалните части на останалите съсобственици, които не са предявили иска като обикновени другари в процеса на съсобственика си - ищец. Образуваното исково производство и постановеното съдебно решения по така предявен частично недопустим иск, съответно са също частично недопустими – в частта, с която искът е разгледан по същество и е уважен или отхвърлен от съда относно идеалните части на съсобствениците на ищеца, които не са предявили установителен иск. В този смисъл вж. постановените по реда на чл. 290 ГПК Решение №295/27.11.2013 по дело №2141/2013 на ВКС, ГК, III г.о. и Решение № 397 от 03.10.2012 г. по гр.д. № 1604/2011 г. на ВКС, ІV г.о.

По делото не се спори, а и се установява от приетото в първоинстанционното производство Удостоверение за наследници, че общия наследодател на ищците и на първия ответник – майка им Б.К.А., ЕГН **********, е починала на 11.11.2015г., като е оставила за свои наследници петте си деца /л.13 РС/:

1.           Ф.Н.М., ЕГН **********, с адрес *** – дъщеря /ищец по делото/,

2.           Д.Н.М., ЕГН **********, с адрес *** – син,

3.           В.Н.М., ЕГН **********, с адрес *** - син,

4.           Е.Н.М., ЕГН **********, с адрес *** – син /ответник по делото/,

5.           А.Н.М., ЕГН **********, с адрес *** – син /ищец по делото/.

В случая ищците /наследници № 1 и 5/, са предявили иск против ответниците /наследник № 4 и неговата съпруга/, като ищците правят искане да бъде прието за установено по отношение на ответниците, че ищците и останалите им братя /наследници № 2, 3 и 4/ са собственици на 1/5 идеална част за всеки по отделно от процесния имот, който имот ищците притежавали в съсобственост с първия ответник въз основа на наследство от техния общ наследодател – майка им Б.К.А., на осн. чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 5, ал.1 ЗН.

Т.е. ищците /наследници № 1 и 5/ предявяват иск за установяване, че както ищците /наследници № 1 и 5/, така и осталите им братя /наследници № 2, 3 и 4/, притежават право на собственост върху процесние имот в размер на по 1/5 идеална част, въз основа на наследствено правоприемство.

В случая ищците /наследници № 1 и 5/ обосновават както собствени права на собственост върху идеални части от процесния имот и така и права на собственост върху другите идеални части от същия имот относно други техни братя - наследници № 2, 3 и 4. С оглед на това настоящата инстанция намира, че ищците са предявили частично недопустим иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 5, ал.1 ЗН, а именно – в частта му, с която се претендира установяване правото на собственост на останалите им братя /наследници № 2, 3 и 4/, че са собственици на 1/5 идеална част за всеки по отделно от процесния имот. Като постановени по такъв частично недопустим иск, недопустимо съответно в тази му част е и постановеното първоинстанционно решение по делото.

С оглед на това и на основание чл. 270, ал. 3, изр. 1 ГПК, в тази му процесуално недопустима част първоинстанционното решение, което е предмет на въззивен контрол, следва да бъде обезсилено, а производството по делото следва да бъде прекратено в същата част. Посочената по-горе част от иска е предявена в нарушение на изричната императивна процесуална забрана по чл. 26, ал. 2 ГПК, а следователно – и при липса на признат от закона правен интерес.

В останалата му част, с която искът по чл. 124, ал.1 във вр. с чл. 5, ал.1 ЗН, е отхвърлен за идеалните части от процесния имот – по 1/5 ид.ч. за всеки един от двамата ищци, първоинстанционното решение е допустимо.

Обжалваното първоинстанционно решение е валидно и частично допустимо. В допустимата му част при постановяването му не е допуснато нарушение на императивни материалноправни и процесуалноправни норми.

Относно правилността на решението.

В допустимата му част, решението е правилно, като на основание чл. 272 ГПК въззивният състав препраща към мотивите изложени от първата инстанция, обосноваващи окончателен извод за неоснователност на предявените от ищците срещу ответниците искове с правно основание на чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл.  5, ал.1 ЗН, за признаване за установено по отношение на ответниците Е.Н.М. и Г.М.М., че ищците Ф.Н.М. и А.Н.М. са собственици на по 1/5 идеална част за всеки по отделно от следния имот: Самостоятелен обект с начин на ползване - жилищна сграда със застроена площ от 70.00 кв.м., застроен в общински поземлен имот с начин на ползване – жилищно застрояване, находящо се в чертите на град Исперих, улица „Скът“ № 26А, община Исперих, област Разградска, за което по скица № 668/ 02.11.2017г.  на община Исперих, област разградска и ЗРП на града е отреден УПИ VII в квартал 18 образуван от имот № 2279 с площ на УПИ VII от 322 кв.м., без право на собственост върху земята,  въз основа на наследство оставено им от тяхната майка Б.К.А., ЕГН **********, починала на 11.11.2015г.

При правилно разпределена доказателствена тежест съобразно нормата на чл. 154 ГПК и изпълнение на задълженията си, посочени в нормата на чл. 146 ГПК, първоинстанционният съд е обсъдил събраните по делото доказателства, като е основал решението си върху приетите от него за установени обстоятелства по делото и съобразно приложимия материален закон, поради което съдът следва да разгледа доводите на жалбоподателя във връзка с неговата правилност. Настоящата въззивна инстанция споделя изцяло изложените в мотивите на първоинстанционното решение решаващи изводи за неоснователност на предявените искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 5, ал.1 ЗН, като на основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Фактическите и правни констатации на настоящия съд съвпадат с направените от районния съд в атакувания съдебен акт констатации /чл. 272 ГПК/. Доводите в жалбата са изцяло неоснователни. Във връзка с изложените във въззивната жалба доводи, следва да се добави и следното:

Основният довод във въззивната жалба, отнасящ се за неправилна преценка на събраните по делото доказателства съдът намира за неоснователен.

По възражението в жалбата, че от построяването на процесната сграда през 1990-1991г. до смъртта си през 2015г. общия наследодател – майката на ищците и на първия ответник - Б.К.А. е живяла в процесната сграда заедно с ответниците, поради и което ответниците са могли да започнат да осъществяват давностно владение върху частта от сградата която Б.К.А. е ползвала едва след смъртта на последната през 2015г.

По делото не се спори, че след построяването на процесната сграда, в нея заживели през 1991г. Б.К.А. заедно със сина си – ответника Е.Н.М. и неговата съпруга Г.М.М.. В своите показанията водения от ищците свидетел Д.М./брат на ищците и на първия ответник, респективно син на общия наследодател Б.К.А./ - л. 108 гръб и л. 114 лице РС, сочи че: „Майка ги построи тези стаи, но те бяха за Е.“.  Предвид безспорния факт, че останалите синове на Б.К.А. живеели в другата жилищна сграда в имота, съдът кредитира с доверие показанията на свидетеля, воден от ищцовата страна. По реда на чл. 172 ГПК съдът отчете, че същият е заинтересован да се приеме, че ответниците не са придобили по давност процесния имот, за да бъде включен същия в наследството оставено от майка му, т.е. и този свидетел да притежава право на собственост върху 1/5 ид.ч. от процесния имот, на осн. чл. 5, ал.1 ЗН. Въпреки това, свидетелят сочи, че майка му е построила въпросната постройка, но тя била предназначена за първия ответник. В този смисъл логични са и показанията на свидетеля И.А., в които сочи че Б.го е наела заедно с друго лице и им е плащала за строежа на процесната сграда /л. 108 лице РС/. Свидетеля Д.Д.сочи че с първия ответник направили „пазарлъка“ и същият го е наел заедно с друго лице за да изградят покрива на процесната сграда /л. 108-109 РС/.  Свидетелят С.М. /брат на ответницата, чиито показания се обсъждат по реда на чл. 172 ГПК/, сочи че първия ответник е плащал за построяването на процесната сграда. От горното следва извода, че още от построяването на процесната сграда ответникът Е.М. е считал че същата е негова собственост, предвид изричното изявление на майка му че сградата е за него. Ето защо, съдът приема че владението по чл. 79, ал.1 ЗС е осъществявано от този ответник върху цялата сграда още от 1991г., независимо че в нея до смъртта си през 2015г. живеела и майка му Б.К.А.. Безспорно ответникът е демонстрирал пред майка си Б.К.А. владението върху процесната сграда, предвид събраните доказателства че същият, е извършвал плащания по строежа на сградата.

По възражението в жалбата, че ответниците не са придобили правото на собственост върху процесния имот въз основа на изтекла придобивна давност, на осн. чл. 79, ал.1 ЗС, тъй като не е доказано намерението на ответниците за придобиване по давност на наследствената част на другите сънаследници - братята и сестрите на първия ответник, които са наследници на общия наследодател – майка им Б.К.А..  

Както вече по-горе се посочи, съдът приема че владението по чл. 79, ал.1 ЗС осъществявано от ответниците е започнало още след построяването на процесната сграда през 1991г. Така 10 годишния срок по чл. 79, ал.1 ЗС е изтекъл още през 2001г., много преди смъртта на Б.К.А.. Безспорно е че само последната е притежавала отстъпено право на строеж в процесния имот /л. 10-12 РС/. Ето защо, с построяването на процесната сграда само Б.К.А. е придобила правото на собственост върху същата. През 10 годишния период, в който ответниците са упражнявали владение по чл. 79, ал.1 ЗС  върху процесната сграда /1991-2001г./,  Б.К.А. е била жива /поч. едва през 2015г., л. 13 РС/. Т.е., ответниците са придобили правото на собственост върху процесната сграда още през  2001г., когато е изтекъл 10г. срок на владението по чл. 79, ал.1 ЗС. Позоваването /когато през 2017г. ответниците са се снабдили с нотариален акт по чл. 587, ал.2 ГПК – л. 9 РС/ не е елемент от фактическия състав на придобивното основание по чл.79 ЗС, а процесуално средство за защита на материалноправните последици на давността, зачитани към момента на изтичане на законовия срок, както е посочено в т. 2 на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2012 г., ОСГК. Ето защо, децата на Б.К.А. /в т.ч. и ищците/, не са могли да придобият по наследствено правоприемство от последната правото на собственост върху процесната сграда. Тъй като в периода 1991-2001г. процесната сграда е била индивидуална собственост единствено на Б.К.А., а през 2001г. ответниците са придобили правото на собственост върху същата на осн. чл. 79, ал.1 ЗС, то след смъртта на Б.К.А. през 2015г., деца й /в т.ч. и ищците/ не са могли да придобият по наследство оставено от нея право на собственост върху процесната сграда, на осн. чл. 5, ал.1 ЗН. Това е така, тъй като с придобиването от страна на ответниците през 2001г. на правото на собственост върху процесната сграда, на осн. чл. 79, ал.1  ЗС, то правото на собственост върху същата сграда на Б.К.А. е било загубено /погасено/. Ето защо, не е било необходимо  ответникът да манифестира намерението си за своене пред останалите си братя и сестри /в т.ч. и ищците/ и да отблъсква тяхното владение.

По възражението, че разрешението за строеж за стопанска сграда, въз основа на което е било построена процесната жилищна сграда, е издадено на името на общия наследодател Б.К.А. /л. 85-95 РС/, от което следвал извода, че същият е построил процесната сграда, респективно тя е била негова собственост, а не на ответниците.

Нормално е разрешение за строеж в процесния имот да е било издадено на  името на Б.К.А., тъй като само тя е разполага с отстъпеното право на строеж /л.11 РС/. Това обаче, както правилно е приел и РС, не изключва факта на владение осъществено от ответниците по чл. 79, ал.1 ЗС.

 

Във въззивната жалба няма наведени други конкретни доводи за незаконосъобразност на обжалваното решение, с което са отхвърлени предявените при условията на субективно съединяване искове с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК, поради което въззивният съд препраща към мотивите на първоинстанционния съд, които са правилни и законосъобразни, в допустимата част на решението.

С оглед на изложените съображения и поради съвпадане на изводите на въззивната инстанция с тези на първоинстанционния съд атакуваното решение, като правилно и законосъобразно следва да бъде потвърдено на основание чл. 271 ГПК, в допустимата му част.

По разноските.

На основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК въззивниците следва да бъдат осъдени да заплатят на въззиваемите страни сумата от 500.00 лв., представлява реално сторени разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Воден от горното, съдът,

 

Р Е Ш И

 

ОБЕЗСИЛВА  Решение № 238 от 01.08.2018г. по гр.д № 988/2017г. по описа на Районен съд – Исперих в ЧАСТТА му, с която съдът е ОТХВЪРЛИЛ предявеният от ищците Ф.Н.М., ЕГН – ********** *** и А.Н.М., ЕГН – ********** ***,  иск  против ответниците Е.Н.М., ЕГН – ********** *** и Г.М.М., ЕГН – ********** ***, иск с правно основание чл. 124, ал.1 ГПК във вр. с чл. 5, ал.1 ЗН, да бъде прието за установено по отношение на ответниците, че братята им:

 1.   Д.Н.М., ЕГН **********, с адрес ***,

2.    В.Н.М., ЕГН **********, с адрес ***,

3.    Е.Н.М., ЕГН **********, с адрес ***,

са собственици на 1/ 5 идеална част, за всеки по отделно, въз основа на наследство оставено от тяхната майка Б.К.А., ЕГН **********, починала на 11.11.2015г., от следния имот: Самостоятелен обект с начин на ползване - жилищна сграда със застроена площ от 70.00 кв.м., застроен в общински поземлен имот с начин на ползване – жилищно застрояване, находящо се в чертите на град Исперих, улица „Скът“ № 26А, община Исперих, област разградска, за което по скица № 668/ 02.11.2017г.  на община Исперих, област разградска и ЗРП на града е отреден УПИ VII в квартал 18 образуван от имот № 2279 с площ на УПИ VII от 322 кв.м., без право на собственост върху земята, като неоснователен и недоказан, като процесуално НЕДОПУСТИМО и ПРЕКРАТЯВА производството по делото в тази му част.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 238 от 01.08.2018г. по гр.д № 988/2017г. по описа на Районен съд – Исперих, в останалата му част.

ОСЪЖДА, на основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал. 3 ГПК, Ф.Н.М., ЕГН – ********** *** и А.Н.М., ЕГН – ********** ***, ДА ЗАПЛАТЯТ на Е.Н.М., ЕГН – ********** *** и Г.М.М., ЕГН – ********** ***, сумата от 500.00 (петстотин) лева представлява разноски за платено адвокатско възнаграждение за въззивната инстанция.

Препис от решението да се връчи на страните, на осн. чл. 7, ал.2 ГПК.

Решението подлежи на обжалване пред Върховен касационен съд при условията на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването му.

 

 

 

 

 

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

 

 

 

 

 

 

 

 

ЧЛЕНОВЕ: 1.                               2.

 

СЛ