РЕШЕНИЕ
№ 110, гр. Разград, 19.12.2018 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, в публичното заседание на трети декември две хиляди и осемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА
МЛ. СЪДИЯ: АНГЕЛ ТАШЕВ
при секретаря Н. Р., като разгледа докладваното от младши съдия Ангел Ташев в. гр. дело № 279 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.
С Решение №230/27.07.2018 г., по гр.д. № 580/2017 г. по описа на Районен съд Исперих, е постановено да бъде изнесен на публична продан, като неподеляем делбения недвижим имот, представляващ УПИ VI /шест римско/ образуван от имот 1505 в квартал 143 по действащия ЗРП на град Исперих, ЕКАТТЕ 32874, община Исперих, одобрен със заповед № 25/ 29.01.2001г. на кмета на общината съставляващ имот с административен адрес : град Исперих, ул.“Антон Страшимиров“ № 8 целия с площ 1.293дка, при съседи : УПИ V от кв.143, УПИ III от кв.143, УПИ XVII от кв.143, УПИ XVI от кв.143, УПИ VII от кв.143 и улица, заедно с построените в него следни сгради: Едноетажна еднофамилна жилищна сграда, Лятна кухня и Стопанска постройка, които са с траен устройствен статут. Със същото решение, съдът е отхвърлил предявения от Ц.Н.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, против П. Цвяткова Б., ЕГН **********, с адрес: ***, иск по сметки, ищцата Б. да бъде осъдена да му заплати наем за ползване на идеалната му част от процесният имот в размер на 150.00лв. месечно считано от смъртта на наследодателя им – 21.12.2013г. до настоящия момент, като неоснователен и недоказан. Осъдил е съделителите да заплатят по сметка на Районен съд Исперих следващата се ДТ по производството, съобразно стойността на дяловете им, както следва: П. Ц. Б. – сума в размер на 628.00 /шестстотин двадесет и осем лева/ и Ц.Н.Н. – сума в размер на 628.00 /шестстотин двадесет и осем лева/.
Срещу така постановеното решение, в срока по чл. 259 ГПК, е постъпила въззивна жалба от Ц.Н.Н., чрез процесуалния му представител – адвокат Д.Д., със съдебен адрес:***, ст.8, с която решението се обжалва в частта, с която съдът е отхвърлил предявения иск по сметки. Жалбоподателят счита решението за неправилно, необосновано и незаконосъобразно и се иска от съда да го отмени в тази част и да постанови ново, с което да уважи предявения иск.
Решението не е обжалвано в частта, в която делбеният имот е изнесен на публична продан, поради което в тази част обжалваното решение е влязло в сила.
Въззивникът излага съображения, че първоинстанционният съд не е извършил правилна преценка на събраните гласни доказателства, касаещи предявения иск, поради което счита, че безспорно от тях се установява, че съделителката П.Б. е ползвала през процесния период недвижимия имот и не му е осигурила достъп до него. Посочва, че това се потвърждавало и косвено от съдебно-техническата и оценителна експертиза, тъй като достъп на вещото лице при извършването на огледа на процесния имот е предоставен именно от П.Б..
Не се въвеждат нови доказателствени искания. Не се претендират разноски.
В съдебно заседание, въззивната страна не се явява при редовност на призоваването.
В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от въззиваемата страна – П. Ц. Б., чрез процесуалния си представител – адвокат Л.Б. ***, със съдебен адрес:***-Б /партер/, в който счита, че депозираната въззивна жалба е допустима, но неоснователна, с оглед на което моли съда да постанови решение, с което да бъде потвърдено изцяло първоинстанционното решение в обжалваната му част.
Въззиваемата страна твърди, че обжалваното решение е постановено от съда в съответствие с приетите писмени и гласни доказателства, правните му изводи кореспондират с установената фактическа обстановка и същото е задълбочено мотивирано. Посочва, че правилно Районен съд Исперих е приел, че разпитаните свидетели посочени от съделителя Н., само преразказват негови твърдения пред тях, те нямат преки и непосредствени впечатления за отношенията между страните във връзка с ползването на процесния имот. Счита, че правилно съдът е приел, че тя е посещавала имота за да го поддържа, да го почиства и, че въззивникът не е предприел никакви активни действия да установи контакт с нея, при което той е можел да упражни своите права. Намира, че в хода на производството въззивникът не е ангажирал никакви доказателства свързани с твърдените от него искания да му бъде осигурен достъп до имота. Споделят, че писмено искане за обезщетение е направено през м. октомври 2017 г., включено в писмения отговор на исковата молба и е неоснователно предявяването му за минал период.
В съдебно заседание въззиваемата страна се явява лично и моли съда да потвърди обжалваното решение.
Не се въвеждат нови доказателствени искания. Не се претендират разноски.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от фактическа страна.
С влязло в сила на 20.12.2017г. Решение № 380/ 27.11.2017г., районен съд Исперих е допуснал съдебна делба между П. Ц. Б. и Ц.Н.Н. на следният недвижим имот : УПИ VI /шест римско/ образуван от имот 1505 в квартал 143 по действащия ЗРП на град Исперих, ЕКАТТЕ 32874, община Исперих, одобрен със заповед № 25/ 29.01.2001г. на кмета на общината съставляващ имот с административен адрес : град Исперих, ул.“Антон Страшимиров“ № 8 целия с площ 1.293дка, при съседи : УПИ V от кв.143, УПИ III от кв.143, УПИ XVII от кв.143, УПИ XVI от кв.143, УПИ VII от кв.143 и улица, заедно с построените в него следни сгради : Едноетажна еднофамилна жилищна сграда, Лятна кухня и Стопанска постройка, които са с траен устройствен статут, при квоти по 1/2 ид.част за всеки от съделителите.
За да постанови решението си в обжалваната част, т.е. в частта, в която е отхвърлен предявения иск правно основание чл.31, ал.2 ЗС, във връзка с чл.346 ГПК, Районен съд Исперих е приел, че разпитаните в производството свидетели преразказват твърденията на Н. пред тях, че ищцата му ограничавала достъпа до процесният имот, но в същото време никой от свидетелите не е виждал Н. да посещава имота и да не може да влезе в него поради липсата на ключ или други ограничителни действия от страна на ищцата Б.. Приел е, че въззиваемата притежава други два имота, в които очевидно живее преимуществено – в град Русе и село Червена вода, а не в град Исперих, поради което не може да се приеме че е ограничила възможността на Н. до достъп до имота и да го ползва съобразно предназначението му, както и, че го е ползвала само ищцата. Счел е, че въззиваемата е посещавала имота за да го поддържа, да го почиства и очевидно ако Н. е бил предприел активни действия за контакт със своята леля - въззиваемата, той е можел да упражни своите права по отношение на имота съобразно притежаваните от него идеални части.
Въззивникът с предявения отговор на исковата молба с вх. № 3505/14.09.2017 г. е посочил, че след допускане на делбата на процесния имот, в първото заседание от втората фаза предявява претенции по сметки срещу въззиваемата, като претендира обезщетение за ползване на ½ идеална част от имота в размер на 150 лева месечно, считано от датата на смъртта на общия им наследодател – Ц. Н.Й. – 21.12.2013 г., като посочената дата се установява и от удостоверение с изх. № АОУ-975/22.05.2017 г. до настоящия момент.
От представените по делото писмени доказателства – Нотариален акт за собственост върху жилище, дадено като обезщетение срещу отчужден недвижим имот за мероприятия по закона за териториялното и селищно устройство № 160, том XI, нот. дело № 5921/1991 г. и нотариален акт за продажба на недвижим имот № 6, том VI, дело № 1944/90 г. се установява, че И. С. Б. и П. Ц. Б. са придобили правото на собственост върху апартамент, находящ се в гр. Русе и дворно място, заедно с построената в него паянтова жилищна сграда, лятна кухня и стопанска сграда с навес, находящи се в с. Червена вода.
От назначената в първоинстанционното производство съдебно-оценъчна експертиза, която съдът кредитира като компетентно изготвена и даваща изчерпателни отговори на поставените задачи, се установява, че стойността на пазарния наем за процесния имот изчислен посредством метода на пазарните аналози възлиза на сумата 160.00лв. месечно. Предвид квотите на страните полагащият се месечен наем за всеки от съделителите възлизал на сумата 80.00лв.
В хода на съдебното производство пред районният съд са разпитани свидетели за изясняване на фактическата обстановка.
От показанията на свидетелите М. К. Т. и Ц. Р. Ц., се установява, че за процесния имот се грижи само въззиваемата, като не са виждали въззивникът да идва в него. Свидетелят Т. посочва, че последно е видяла Ц. в имота, когато е починал баща му. Твърдят, че въззиваемата е искала имотът да се продаде и парите да бъдат разделени с въззивникът, както й, че не го е възпрепятствала да влиза в имота за да го ползва. Споделят, че П. ***, където живее, както и къща в село Червена вода.
От показанията на свидетеля А. Д. П. се установява, че в процесния имот е виждал само П. – въззиваемата, която през последната година виждал много рядко, като въззивникът не го е виждал. Твърди, че в имота е имало наематели за около 10 дена и поради тази причина се свързал с въззивника, за да му съобщи какво се случва в къщата по телефона. Последният му казал, че няма нищо общо с това, както и, че нямал ключ за къщата, тъй като леля му не му давала.
От показанията на свидетеля И. Г. И. се установява, че въззивникът не е ползвал имота, тъй като живеел в с. Кранево. Споделя, че Ц. му е казал, че няма ключ за имота и няма как да го ползва, както и, че леля му П. му е отказала достъп до имота и не е получавал никакъв наем за квартирантите, които били живеели в къщата.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, намира за установено следното от правна страна, във връзка с наведените във въззивната жалба пороци на оспорения съдебен акт.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо в обжалваната част.
Въззивната
жалба е подадена в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК от активно
легитимирана страна, поради което е процесуално допустима, а разгледана по
същество е неоснователна.
Съгласно чл.31, ал.1 ЗС всеки съсобственик може да си служи с общата вещ съобразно нейното предназначение, по начин да не пречи на другите съсобственици да си служат с нея съобразно правата им. А според нормата на чл.31, ал.2 ЗС, когато общата вещ се ползва лично само от някой от съсобствениците, той дължи обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени от деня на писменото поискване. Установеното от закона правило съставлява имуществен коректив за онзи от съсобствениците на една обща вещ, който е лишен от възможността да я ползва според нейното предназначение, в рамките на притежавания обем права в съсобствеността. Разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС се явява частен случай на общата забрана по чл.59 ЗЗД едно лице да се облагодетелства за сметка на друго лице, като препятства макар и по силата на едно правомерно от гл.т. на закона поведение възможността да се упражнява едно субективно материално право- правото на съсобственика да ползва лично своята част от имота. За да възникне задължението за заплащане на обезщетение от страна на съсобственика, който чрез ползване лишава другите съсобственици от възможността да ползват и те общата вещ, законът изисква само едно условие - писмено поискване. След получаването му съсобственикът изпада в забава и от този момент той дължи заплащането на обезщетение. Следователно фактическият състав на това обезщетение включва следните кумулативни предпоставки: съсобственост върху вещта; лично ползване на вещта от единия съсобственик, като този съсобственик да възпрепятства чрез фактически и правни действия останалите съсобственици да ползват вещта съобразно нейното предназначение, и писмена покана за заплащане на обезщетение от другия съсобственик.
В разглеждания случай не се спори между страните и се установява безспорно по делото, че за исковия период е налице съсобственост между страните по отношение на процесния имот.
По отношение на втората материалноправна предпоставка лично ползване на вещта от единия съсобственик, като този съсобственик да възпрепятства чрез фактически и правни действия останалите съсобственици да ползват вещта съобразно нейното предназначение, съдът намира следното.
Съобразно задължителните за правосъдните органи тълкувателни разяснения, дадени в Тълкувателно решение № 7/2012 г. по т. д. № 7/2012 г. на ОСГК на ВКС, лично ползване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС представлява всяко поведение на съсобственик, което възпрепятства или ограничава останалите съсобственици да ползват общата вещ, съобразно правата им, без да се събират добиви и граждански плодове.
Безспорно от
събраните по делото доказателства се установява, че през процесния период
жилището се е ползвало само от ответницата, а ищецът не е обитавал и не е
ползвал по никакъв друг начин имота. Анализирайки гласните доказателства, се
установява, по безспорен и категоричен начин, горното, че именно ответницата е
ползвала процесния имот през исковия период. Това се потвърждава от показанията
на свидетелите – М. Т., Ц.Ц., А. П. и И. И. , т.е. от всички свидетели. Съдът намира, че не може да
пренебрегне показанията на последните двама свидетели, поради причината, че те
възпроизвеждат информация, която е споделена от въззивника. Показанията на
свидетеля А. П. са последователни,
конкретни и са изложени безпристрастно, тъй като той изрично заявява, че е
съсед на ответницата и я познава по-добре от колкото познава въззивника, който
виждал в съдебното заседание за първи път отблизо, и за първи път се чул с него,
когато му се е обадил по телефона, за да му съобщи за наемателите, които били в
къщата. Другото заявено от свидетеля, че
„Ц. няма ключ за процесния имот и не му давали такъв“, отново при съпоставката
му с другите доказателства, не се опровергава. Никой от двамата свидетели на
ответницата – М. Т. и Ц. Ц., не заявиха, че тя му е предоставила ключ за процесната къща.
Споделеното се отнася и за показанията на свидетеля Иван Иванов, който отново
споделя, „че въззивникът не е имал ключ за процесната къща и, че не му е
предоставен достъп до нея“. В обобщение на изложеното, по никакъв начин в хода
на производството не се опроверга и не бяха представено доказателства от страна
на ответницата, че заявеното и споделеното от двамата свидетели не следва да се
кредитира, относно факта, че не е предоставен ключ за процесната къща на въззивника
Ц.Н., т.е. не е имал безпрепятствен достъп до къщата, както и, че същата е
ползвана само от ответницата П.Б.. Настоящият съдебен състав намира, че неправилно
Районен съд Исперих, при преценката на доказателствата и в частност на
свидетелските показания и представените от ответницата доказателства за
имотите, които притежавала в гр. Русе и с. Червена вода, е стигнал до извода,
че тя, тъй като имала други два имота, в които очевидно живее преимуществено,
не можело да се приеме, че е ограничавала възможността на въззивника за достъп
до имота. Както се посочи по-горе, по никакъв начин не можа да се докаже, че
ответницата е предоставила ключ на въззивника, с оглед на което да му бъде
осигурен безпрепятствен достъп да ползва процесния имот, съобразно своята
идеална част. Следва да се посочи, че само волята на ответницата за поделяне на
процесния имот и споделеното то свидетелите М. Т. и Ц. Ц., „Зная, че П. му казала на Ц., ако
иска да дойде да ползва имота“ и ,че П. не е пречила на въззивника да влиза в
имота“ не е достатъчна за освобождаване от отговорността по чл.31, ал.2 ЗС, а е
необходимо, да се доведе до знанието на ищеца, че тя не се противопоставя да
ползва имота според предназначението му и да му се предостави реален достъп до
жилището чрез предоставяне на ключове от него и несъздаването на други пречки.
Ето защо не може да бъде споделена тезата на ответницата, че ищецът не е бил лишен
от възможността да ползва съсобствения имот.
Поради изложеното, доводът на въззивника, за допуснати процесуални нарушения при преценка на събраните гласни доказателства, настоящият съдебен състав намира за основателен.
По отношение на последната материалноправна предпоставка за уважаване на предявената искова претенция по чл.31, ал.2 ЗС.
Наличието на писмено поискване, което е регламентирано в разпоредбата на чл.31, ал.2 ЗС и отправено от въззивника към въззиваемата за заплащане на обезщетение по цитираната разпоредба е инкорпорирано в приложения по делото писмен отговор. Видно от посоченото в него, въззивникът претендира от ответницата П.Б. да му заплати обезщетение за това, че го е лишила от правото да ползва съсобствения им имот, съобразно неговата идеална част 1/2, като не му е осигурила достъп до него. Изрично е посочен периодът, за който се претендира това обезщетение – 21.12.2013 г., когато е смъртта на техния наследодател, до настоящия момент, т.е. до момента, в който е депозиран писмения отговор, в който е инкорпорирано това искане, като то ще породи правните си последици от момента, в който е стигнал до другия съсобственик, т.е. последният момент, до който ищецът претендира заплащане на обезщетението, ще е моментът на получаването на отговора на исковата молба от въззиваемата. В приложената на лист 33 от първоинстанционното производство, призовка за страната – П. Ц. Б., е отбелязано, че е изпратено като приложение към нея и отговора на исковата молба. Поради това с приемането му, въззиваемата е получила и писменото поискване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС, като датата на получаването му е 09.10.2017 г.. В този случай следва да се приеме, че датата, до която претендира въззивникът това обезщетение е 09.10.2017 г..
С оглед изложеното по-горе, настоящият съдебен състав намира, че след като писменото поискване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС е отправено с отговора на исковата молба и ищецът претендира обезщетение за минал период, какъвто е процесният - 21.12.2013 г. до 09.10.2017 г., искът не следва да бъде уважен, тъй като съгласно чл.31, ал.2 ЗС „Когато общата вещ се използува лично само от някои от съсобствениците, те дължат обезщетение на останалите за ползата, от която са лишени, от деня на писменото поискване.“. От разпоредбата се установява, че съсобственикът, в конкретния случай въззивникът, може да претендира обезщетение от деня на получаването на писменото поискване от съсобственика ползващ имота – въззиваемата, а не за периода, който предхожда писменото поискване. В този смисъл е константна и практика на ВКС, че такова обезщетение може да се претендира, само и единствено, ако е изпратено писмено поискване по смисъла на чл.31, ал.2 ЗС и то от деня на получаването му от ползващият имота съсобственик, а не за минал период.
Поради изложеното обжалваното решение следва да бъде потвърдено, макар с различни мотиви, подробно изложени от въззивния състав.
При депозирането на въззивната жалба, Ц.Н.Н. е внесъл държавна такса в размер на 25 /двадесет и пет/ лева по сметка на Окръжен съд Разград. Размерът на дължимата държавна такса се определя от цената на иска, като съгласно чл.18, ал.1 Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по Гражданския процесуален кодекс, дължимата държавна такса е в размер на 50 % от таксата дължима за първоинстанционното производство, върху обжалваемия интерес. В настоящият случай, цената на иска, който е предявил ищецът по чл.31, ал.2 ЗС, във връзка с чл.346 ГПК, следва да бъде определена съгласно разпоредбата на чл.69, ал.1, т.1 ГПК. С оглед претендирания период, общата сума възлиза на 6840 /шест хиляди осемстотин и четиридесет/ лева, т.е. цената на иска му е посочения размер, а дължимата държавна такса за въззивното производство възлиза в размер на 136,80 /сто тридесет и шест лева и осемдесет стотинки/ лева, поради което на основание чл.77 ГПК, следва Ц.Н.Н. да бъде осъден да заплати допълнителна държавна такса в размер на 111,80 /сто и единадесет лева и осемдесет стотинки/ лева, представляваща разликата между дължимата и внесената от него държавна такса, платими по сметка на Окръжен съд Разград.
С оглед изхода на спора на въззиваемата страна се дължат направените от нея разноски пред въззивната инстанция на основание чл.78, ал.3 ГПК, но тъй като такива не се претендират от нейна страна, не следва да й се присъждат.
Така мотивиран, Разградският окръжен съд
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА Решение №230/27.07.2018 г., по гр.д. № 580/2017 г. по описа на Районен съд Исперих, в частта, с която е отхвърлен предявеният от Ц.Н.Н., против П. Ц. Б., иск по сметки, ищцата Б. да бъде осъдена да му заплати наем за ползване на идеалната му част от процесният имот в размер на 150.00лв. месечно считано от смъртта на наследодателя им – 21.12.2013г. до настоящия момент.
ОСЪЖДА Ц.Н.Н., ЕГН **********, с адрес: ***, да заплати по сметка на Окръжен съд Разград, допълнителна държавна такса за въззивното производство в размер на 111,80 /сто и единадесет лева и осемдесет стотинки/ лева.
В необжалваната му част Решение е влязло в сила.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от съобщението до страните на основание чл.280 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.
НР