РЕШЕНИЕ

№ …….. / 15.02.2019г., гр.Разград

В ИМЕТО НА НАРОДА

Окръжен съд Разград

На двадесет и осми януари, две хиляди и деветнадесета година

В публичното съдебно заседание в следния състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА

АНГЕЛ ТАШЕВ

Секретар: Д.Г.

Прокурор:

Като разгледа докладваното от съдия Ирина Ганева

В.гр.д. № 306 по описа на съда за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.258 и сл. ГПК.

Постъпила е въззивна жалба от А.Е., В.К. и С.К., подадена чрез пълномощник, против решение № 281/4.10.2018г., постановено по гр.д. № 212/2017г. по описа на РС Исперих. С обжалвания съдебен акт са отхвърлени установителните и ревандикационни искове, предявени от жалбоподателите, искът им за присъждане на обезщетение за неоснователно обогатяване на ответниците вследствие на ползване на процесния имот, отхвърлени са и насрещните искове на първоначалните ответници за заплащане на подобрения и необходими разноски за запазване на същия имот. Жалбоподателите излагат доводи за незаконосъобразност и необоснованост на съдебния акт, като считат, че съдът не е направил задълбочен анализ на събраните доказателства, което е довело до постановяване на неправилно решение. Молят съда да го отмени в частта, с която са отхвърлени първоначално предявените от тях искове с правно основание чл.124 ГПК, чл.108 ЗС, чл.59 ЗЗД и чл.537 ал.2 ГПК и да ги уважи с въззивното решение. В съдебно заседание жалбата се поддържа от явилия се процесуален представител.

Постъпил е писмен отговор от А.Н.М. и С. М. М., подаден чрез пълномощник, в който заявяват становище за неоснователност на въззивната жалба, като развиват доводи за законосъобразност и обоснованост на обжалваното решение. Молят съда да го потвърди. В съдебно заседание поддържат изразеното становище.

Въззиваемата А.А.Х. не е депозирала писмен отговор в предоставения й срок.

Съдът, след преценка на събраните доказателства и становищата на страните, констатира следната фактическа обстановка: с нотариален акт № 150, т.І, дело № 335/81г. от 20.08.1981г. на районен съдия при РС Исперих Ф.А.Е.и О.М.Е.са признати за собственици по давностно владение на недвижим имот, представляващ дворно място в с.Йонково, с площ 1 700кв.м. с неуредени регулационни отношения, съставляващо парцел № ІІ-287 в кв.61 по плана на селото, със застроена в него жилищна сграда и други стопански сгради. По делото не са ангажирани доказателства, сочещи на осъществявано владение над имота от други лица в периода на издаването на констативния нотариален акт. Напротив, отразеният в констативния НА факт на осъществено давностно владение от Ф. и О.Е.се потвърждава от показанията на свидетелите Х. М., И.И. и А. Х., които заявяват преките си впечатления от факта на обитание на процесния имот от наследодателите на ищците и първата ответница в периода, относим към издаването на нотариалния акт. Показанията на останалите двама свидетели, посочени от ответниците, не засягат това обстоятелство. Така твърдението в писмения отговор на А.М., че имотът е бил собствен на бащата на А.Х. от предходен брак на Ф. Е., остава недоказано.

О.Е.е починал на 3.03.1984г., а съпругата му Ф. Е. (Е.) – на 25.08.2002г. Техни наследници са децата им Х. К. и А.Е. (А.Е.). Ответницата А.Х. е дъщеря на Ф. Е. от неин предходен брак и съответно нейна наследница. След смъртта на Х. К. на 17.01.1994г. негови наследници се явяват съпругата му З К. (също починала) и децата им В.К. и С.К. – ищци по делото. Последните две се явяват и единствени наследници на своята майка З К..

Към момента на смъртта на О.Е.през 1984г., семейството вкл. и ищеца А.Е., е живеело в къщата в с.Йонково, която е построена от О. и Ф. Е.ови. Ответницата А.Х. се била омъжила и живеела в друго жилище. През 1989г. А.Е. заминал да живее в Турция със семейството си, като взел със себе си и своята майка Ф. Е.. Къщата останала необитаема. През 1991-1992г. Ф. Е. се върнала в с.Йонково и отново заживяла в имота – предмет на спора, заедно с ответницата А.Х. и нейния съпруг. С напредването на възрастта на последните двама и техните заболявания, в къщата заживели синът им А.М. и съпругата му С.М. – ответници по делото. Горните обстоятелства се установяват от показанията на свидетелите Х. М., А. Х. и Ф. Р.. Относно началния момент, в който вторият и третият ответник са заживели в имота, свидетелите дават различни сведения. Х. М. заявява, че не помни точно годината, защото не е общувала често със страните. Посочва различни години – 2008 или 2010г., като пояснява, че са дошли да се грижат за А.Х. и съпруга й след смъртта на Ф. Е. и в следващия момент допълва, че са минали повече от десет години от тяхното идване. Поради вътрешни противоречия показанията в тази част не могат да бъдат кредитирани. Св.А. Х., която е изпълнявала длъжността секретар на кметството, посочва, че А. и С.М. са дошли да живеят в къщата на А.Х. и да се грижат за нея и съпруга й през 2002-2003г. Свидетелката Ф. Р. също посочва като причина за връщането на А. и С.М. в имота обстоятелството, че двамата са поели грижите за родителите на А.М.. Пояснява, че това е станало преди 13 години, което, преценено спрямо момента на проведения разпит, се отнася към 2005г. Съобразявайки показанията на тези свидетели, съдът приема, че началото на владението на А. и С.М. *** е поставено в периода 2002-2005г. и към момента на предявяване на иска на 27.03.2017г. са изминали повече от 10 години, през които двамата продължават да живеят в него.

В този период ответниците са извършили ремонт на къщата, за да я направят удобна за обитанието й. По делото е изготвена съдебно-техническа експертиза и допълнителна такава, в която са описани множество строителни работи, извършени по същото време. По делото няма спор, че и към настоящия момент имотът се обитава от тримата ответници. От свидетелските показания безпротиворечиво се установява, че ищците живеят в Турция, връщат се от време на време в България и отсядат понякога в къщата в с.Йонково.

На 12.04.2007г. е съставен нотариален акт № 63, том ІІІ, рег. № 2507, дело № 325/2007г. на нотариус с район на действие РС Исперих, с който ответникът А.М. е признат за собственик по давностно владение на два имота, обособени от стария парцел: дворно място в с.Йонково, ул.“Огоста“ №2 с площ 1 555,39кв.м., съставляващо УПИ ІІІ-332 от кв.28 по плана на селото, с построената в него жилищна сграда със застроена площ 50кв.м. с прилежащи мазе и таван, гараж, второстепенна жилищна сграда и жилище с площ 22кв.м. и дворно място със същия административен адрес, с площ 620,11кв.м., съставляващо УПИ ІІ-332 от кв.28 по плана на селото.

Към настоящия момент спорният недвижим имот отново е преобразуван в един УПИ ІІ в кв.28 с площ 2 411кв.м., видно от приложената в делото скица.

При така установената фактическа страна, съдът направи следните правни изводи: въззивната жалба е неоснователна. Въз основа на събраните гласни доказателства се установява, че А.М. и С.М. упражняват самостоятелно фактическата власт върху процесния имот в десетгодишен период – от 2005г. до 2015г. Според презумпцията на чл.69 ЗС владелецът държи вещта като своя, докато не се докаже, че я държи за другиго. Презумпцията на закона в полза на владелеца се изразява в това, че щом като е доказан фактът на осъществено владение, намерението за своене съществува и не се нуждае от доказване. Презумпцията е оборима, като в този случай доказателствената тежест се размества и страната, която я оспорва, т.е. ищците, трябва да я оборят, което не са сторили. Напротив, от изготвената съдебно-техническа експертиза относно извършените в имота подобрения се налага извод, че двамата ответници са имали намерение да владеят имота като свой собствен. Същият извод следва и от предприетото действие по снабдяване с титул за собственост през 2007г., което е индиция за намерението за своене, въпреки че към датата на издаването му не е била изтекла 10-годишна придобивна давност.

Владението, осъществено от А. и С.М., е било непрекъснато. От обсъдените по-горе гласни доказателства се установява, че при завръщанията на ищците от Турция, същите не са се противопоставяли на владението на А. и С.М., които пък явно са го демонстрирали освен чрез постоянното обитание на имота, така и чрез видимите за ищците подобрения, които са били предприети именно с цел да създадат по-удобни условия на живот за обитаващите къщата лица. А.М. и С.М. са лица извън наследствения кръг на О. и Ф. Е.ови и не са били съсобственици с останалите страни в процеса. При това положение е неприложимо разрешението, дадено в ТР № 1/6.08.2012г. на ОСГК на ВКС относно обратната доказателствена тежест за установяване, че придобивна давност в полза на съсобственик върху идеалните части на останалите съсобственици е налице, ако е извършил явни действия, с които е обективирал спрямо останалите съсобственици намерението да владее техните идеални части за себе си. В разглеждания случай за оспорвавне и прекъсване на владението е било необходимо ищците да се противопоставят с явни действия на ответниците, за което няма данни.

Във въззивната жалба е изложено твърдение, че владението е упражнено от двамата ответници по скрит начин, тъй като не са демонстрирали владението за себе си. Възражението не се споделя от въззивния съд. С постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 262 от 29.11.2011 г. по гр.д.№ 342/2011 г., ГК, ІІ г.о. на ВКС е разяснено, че в хипотеза, когато се завладява чужд имот, не се изисква уведомяване на собственика за намерението за своене на имота, а единствено упражняваното владение да е постоянно, непрекъснато, явно – не по скрит начин, така че да може да бъде узнато от собственика, и спокойно. При положение, че А. и С.М. са живели фактически в имота повече от десет години и това е било известно на ищците, които са ги посещавали в това време, не е било налице основание ответниците да извършват някакви изрични действия, с които да противопоставят своето владение на ищците. А. и С.М. не са били длъжни да извършват активни действия, с които нарочно да уведомят ищците за намерението за своене и липсата на такова уведомление не се приравнява на владение по скрит начин. Това е така, защото, както бе посочено по-горе, според презумпцията на чл. 69 ЗС се предполага, че упражняващият фактическа власт държи вещта за себе си.

В полза на А. и С.М. е изтекла десетгодишна придобивна давност в периода от 2005г. до 2015г. Двамата ответници са се позовали изрично на нея: А.М. - в писмения отговор, а в своя писмен отговор С.М. поддържа изцяло фактите и твърденията на своя съпруг. Предявеният ревандикационен иск срещу тях се явява неоснователен поради липса на първата му предпоставка – доказано право на собственост в полза на ищците. По същата причина неоснователен се явява и искът по чл.124 ГПК с предмет същото спорно право, предявен против ответницата А.Х..

По отношение на последната производството по предявения срещу нея иск с правно основание чл.124 ГПК за установяване на собствените й идеални части е прекратено. Липсва жалба против тази част от решението, поради което не се следва произнасяне с въззивния акт.

Като последица от отхвърлянето на исковете за собственост, неоснователен се явява искът с правно основание чл.59 ЗЗД за осъждане на А.М. и С.М. да заплатят солидарно на ищците сумата 6 000лв., представляваща наем за ползване на процесния имот в период от пет години назад, считано от датата на предявяване на исковата молба. Ответниците ползват имота на годно правно основание и не е налице неоснователно разместване на имуществени права в патримониума на ищците и ответниците.

Решението следва да бъде потвърдено в частта, с която е отхвърлено искането по чл.537 ал.2 ГПК за отмяна на издадения в полза на А.М. констативен НА № 63, т.ІІІ, рег. № 2507, нот.дело № 325/2007г. на нотариус с район на действие РС Исперих. Действително, към момента на неговото издаване не е изтекла изискуемата по закон десетгодишна придобивна давност, но към момента на предявяване на иска този факт е настъпил, ответниците изрично се позовават на собственост по силата на давностно владение, поради което не са налице предпоставките на чл.537 ал.2 ГПК. В последното изречение на този член се съдържа разпоредба, че отмяната на нотариалния акт следва в случай на уважаване на исковете относно материалното право на собственост, а в настоящото съдебно производство исковете са отхвърлени.

Решението на районния съд в обжалваните части като краен резултат е правилно, макар и по по-различни съображения и следва да бъде потвърдено.

Възраженията и исканията на жалбоподателите досежно преразглеждане на решението на РС в частта на отхвърлените насрещни искове не подлежат на обсъждане и анализ, тъй като нямат интерес от жалба в тази част на решението – исковете срещу тях не са уважени.

Страните претендират присъждане на деловодните разноски пред въззивната инстанция. С оглед изхода от правния спор такива се следват в полза на А.М. и С.М.. В съдебното производство пред окръжния съд са заплатили адв.възнаграждение в размер 300лв. На основание чл.78 ал.3 ГПК ищците следва да бъдат осъдени да им заплатят тазисумата.

Водим от горното, съдът

Р Е Ш И :

Потвърждава решение № 281/4.10.2018г., постановено по гр.д. № 212/2017г. по описа на РС Исперих в частта, с която са отхвърлени като неоснователни исковете на А.Е., В.К. и С.К. с правно основание чл.124 ГПК за приемане на установено по отношение на А.А.Х., че А.Е. е собственик по наследство на 4/9ид.ч., В.К. – на 2/9ид.ч. и С.К. – на 2/9ид.ч. от недвижим имот, представляващ УПИ ІІ в кв.28 с площ 2 411кв.м. в с.Йонково, ул.“Огоста“ №2, с построената в него жилищна сграда със застроена площ 50кв.м. с прилежащи мазе с площ 28кв.м. и таван с площ 28кв.м., гараж със застроена площ 24кв.м., второстепенна жилищна сграда със застроена площ 24кв.м. и жилище с площ 22кв.м.; исковете с правно основание чл.108 ЗС за приемане на установено по отношение на А.Н.М. и С. М. М., че А.Е. е собственик по наследство на 4/9ид.ч., В.К. – на 2/9ид.ч. и С.К. – на 2/9ид.ч. от същия недвижим имот и за осъждането им да отстъпят собствеността и предадат владението му и искът с правно основани чл.59 ЗЗД за осъждане на А.Н.М. и С. М. М. да заплатят солидарно на А.Е., В.К. и С.К. сумата 6 000лв., представляваща наем за ползване на процесния имот в период от пет години назад, считано от датата на предявяване на исковата молба – 27.03.2017г.

Осъжда А.Е., В.К. и С.К. да заплатят на А.Н.М. и С. М. М. сумата 300лв. за направените деловодни разноски във въззивното производство.

Решението подлежи на обжалване пред Върховния касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

ДГ