Р Е Ш Е Н И Е

№…

Разград

18.ІІ.2019г.

Разградски окръжен

година Град

2019

съд

28.І.

На Година

публично

РАЯ ЙОНЧЕВА

В заседание в следния състав:

Секретар:Дияна Георгиева ПРЕДСЕДАТЕЛ:

АТАНАС ХРИСТОВ

АНГЕЛ ТАШЕВ

ЧЛЕНОВЕ:

Като разгледа докладваното от СЪДИЯ ЙОНЧЕВА

В.гражданско

2019

№3

дело по описа за година

за да се произнесе, съобрази следното:

Производство по реда на чл. 258 и сл. ГПК.

Постъпила е жалба от Р.Х.Н., подадена чрез процесуален представител по пълномощие- адв.Пл.Генов срещу Решение №324/23.Х.2018г. по гр.д.№2964/2018г. на РРС, в частта с която съдът е отхвърлил иска му, предявен на осн.чл.422 ГПК срещу „ИВИС-Р-Л. К.“ЕИК *** за установяване на вземане в размер на 773,99лв., представляващо разликата над уважените 827,00лв. до предявения с иска размер от 1 600,99лв. За което вземане, в производство по ч.гр.д.№12479/2017г. по описа на РРС на осн.чл.410 ГПК е издадена Заповед за изпълнение №4026/25.Х.2017г. Позовавайки се на неправилност, необосованост и незаконосъобразност, моли за отмяна на решението в тази му част и за постановяването на ново такова, с което съдът да уважи иска му изцяло. Претендира разноски по делото.

В законоустановения и предоставен й от съда срок, насрещната по жалбата страна се е възползвала от правото си на отговор, оспорвайки същата като неоснователна. Претендира разноски.

При редовност в призоваването, страните не се явяват и не изпращат свой представител в насроченото по същество на жалбата с.з.

В съответствие с правомощията си по см. на чл.267 ГПК РОС намира, че като подадена в срок, от надлежна страна и срещу подлежащ на въззивно обжалване съдебен акт. жалбата е допустима.

Разгледана по същество е неоснователна. Решението на РРС е валидно и допустимо, а като постановено по същество на предявените му на производство установителни искове по реда и в сроковете на чл.422ГПК, същото е правилно, обосновано и законосъобразно. Значимите за изхода на делото факти са установени от първоинстанционния съд с допустими по см. на ГПК доказателствени средства, при разпределена между страните тежест на доказване и в съответствие с проявена от тях активност в тази насока.

Съдът, по наведените във въззивната жалба на ответника доводи за неправилност на първоинстанционното решение, намира същите за неоснователни, по следните мотиви:

С предявяване на иска за установяване на вземането си по реда и в срока на чл.422 ГПК, въззивникът въвежда твърдение за приложимост на предвиденото в чл.76 ЗЗД правило относно реда, по който се следва погасяване на вземанията му с извършеното от въззиваемия плащане, последващо на издадената срещу него заповед за изпълнение.

Според въззивника, с извършеното на 24.Х.207г. плащане на сума в размера на 7 847,46лв., въззиваемият е погасил вземанията му по заповедта за изпълнение в поредзност-разноски, лихви и главница. В резултат, на което твърди и претендира до установяването му вземане по непогасена главница в размер на 1 600,99лв. непогасена .

В този си състав, съдът намира, че правилото на чл. 76 ЗЗД, установяващо поредност при погасяване на главницата, лихвите и разноските, предполага съществуването на един главен лихвоносен дълг, по който длъжникът е направил частично плащане. Нормата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД урежда хипотезата на съществуване на две и повече еднородни задължения, когато изпълнението не е достатъчно да ги покрие всичките. Законодателно употребеният в нормата термин "лихви", има предвид договорени такива, а не начислените по реда на чл.86 ЗЗД в обезщетение за забава. Както приема ВКС, в постановеното по реда на чл.290 ГПК Р.№111/27.Х.2009 по тд №296/2009, І т.о., по ЗЗД задължение за лихви би могло да възникне по договор за заем за потребление по чл. 240, ал. 2 ЗЗД, при водене на чужда работа без пълномощие - чл. 61 ЗЗД, по договор за поръчителство - чл. 143, ал. 1 ЗЗД, по договор за поръчка - чл. 285 ЗЗД и по договор за дружество - чл. 364 ЗЗД. В тези случаи, говорим за т.нар. възнаградителни лихви, чието заплащане не е обвързано с неизпълнение на главното задължение - уговорените лихви по заема се дължат и когато заетата сума е върната от длъжника на падежа.

Законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция за вредите на кредитора от забавата при неизпълнение на парично задължение. Обезщетителната (мораторна)лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не се дължи при нормално развитие на облигационното отношение - при срочно изпълнение на парично задължение. Това задължение възниква не от договора или от закона с предписание да се възнагради кредитора за извършената от него работа, а само при поискване чрез самостоятелен иск за обезщетение за вредите от забавата или като последица от уважаването на иск за главницата. Обезщетение в размер на законната лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД не е дължимо на кредитора, ако той не е упражнил по съдебен ред правата си, произтичащи от забавата.

При наличието на задължение, произтичащо от главница и договорни лихви, на падежа длъжникът следва да плати главницата и съответната лихва. И тогава, ако страните не са уговорили поредност при плащането им, а изпълнението не е достатъчно, то погасяването настъпва по силата на закона - първо лихвите и след това главницата. В този случай, приложение намира правилото на чл. 76, ал. 2 ЗЗД.

Т.е., погасяването по реда на чл. 76, ал. 2 ЗЗД настъпва при задължение за лихва, възникнало наред с главния дълг, произтичащо от договора или от закона и имащо характер на възнаграждение. Присъденото вземане по чл. 86, ал. 1 ЗЗД има обезщетителна функция и не следва да се квалифицира като лихва по чл. 76, ал. 2 ЗЗД. Поредността в погасяването му, когато се дължи наред с друго еднородно задължение, се определя по правилото на чл. 76, ал. 1 ЗЗД.

В тази връзка РОС приема, че за поредността при погасяване на главница и на начислена върху нея законна лихва по чл. 86, ал. 1 ЗЗД, когато длъжникът не е заявил кое задължение погасява с извършеното частично плащане, приложение намира нормата на чл. 76, ал. 1 ЗЗД. (вж. постановени в тоз смисъл Решение № 48/25.І.2000 г. по гр.д. № 1065/99 г. на ВКС, Решение № 1276/8.Х.1999 г. по гр.д. № 577/99 г. на ВКС, V г.о. и Решение № 266/12.VІ.2006 г. по т.д. № 832/2005 г. на ВКС, ТК, II отд.).

С извършеното на 24.Х.2017г. плащане на сумата от 7 847, 46лв. въззиваемият като длъжник в заповедното производство е предприел погасяване на най-обременителното за него задължение по дължимата в изпълнение на арендния договор главница.

Като съобразено с доказателствата, закона и практиката на съдилищата, в частта, с която РРС е отхвърлил иска за установяване на вземане по главница в размера на 773,99лв., решението е правилно и следва да се остави в сила.

Направеното от въззиваемия искане за присъждане на разноски следва да бъде оставено без уважение, поради липса на доказателства, удостоверяващи извършени такива пред тази инстанция. Сам по себе си, депозирания в срок списък за разноски не е доказателство за действително извършени разноски. А, приложеното към него пълномощно с договорено в полза на повереника-.адв.Тодорова възнаграждение, касае производството пред първоинстанционния съд.С постановено по реда на чл.248 ГПК Определение №5071/29.ХІ.2018 решаващия по грд №2964/2018 РРС е отказал да измени решението си в частта за разноските с присъждане на такива в полза на въззиваемия. Срещу така постановения отказ не е подадена жалба и преценката за неговата правилност, и законосъобразност е извън компетентността на въззивния съд.

По изложените мотиви и при хипотеза на ч.272 ГПК, Съдът

Р Е Ш И:

ПОТВЪРЖДАВА Решение №324/23.Х.2018г. по гр.д.№2964/2018г. на РРС, в обжалваната му част, с която е отхвърлил иска, предявен на осн.чл.422 ГПК от Р.Х.Н., ЕГН********** срещу ЕТ„ИВИС-Р-Л. К.“ ЕИК *** за установяване на вземане по дължима в изпълнение на аренден договор главица от 773,99лв., представляваща разликата над уважените 827,00лв. до предявения с иска размер от 1 600,99лв.

Оставя без уважение искането на ЕТ„ИВИС-Р-Л. К.“ ЕИК *** за присъждане на разноски, поради липса на доказателства, удостоверяващи извършени такива пред тази инстанция.

Решението е окончателно и по арг. на чл.280, ал.1, т.1 ГПК не подлежи на обжалване.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.

СЛ