РЕШЕНИЕ

№ , гр. Разград, 18.02.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, ГО, в публичното заседание на четвърти февруари две хиляди и деветнадесета година, в състав:

ПРЕДСЕДАТЕЛ: АНЕЛИЯ ЙОРДАНОВА

ЧЛЕНОВЕ: ИРИНА ГАНЕВА

МЛ. СЪДИЯ: АНГЕЛ ТАШЕВ

при секретаря Н. Р., като разгледа докладваното от младши съдия Ангел Ташев в. г. дело № 12 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:

Производството е по реда на чл.317, във връзка с чл.258 и сл. от ГПК.

С Решение № 433/03.12.2018 г., постановено по гр.д. № 770/2018 г. по описа на Районен съд Разград, съдът е осъдил „Лудогориелес“ ЕАД, ЕИК ********* гр. Разград, да заплати на ищеца Ю.Н.И. ***, ЕГН **********, сумата от 6900.28 /шест хиляди и деветстотин лева и двадесет и осем стотинки/ лева дължими трудови възнаграждения за м. 09.2015 г., м. 10.2015 г, м. 11.2015 г., м. 12.2015 г., за периода м. 10.2016 г.-м. 12.2017 г., сумата от 686.73 /шестстотин осемдесет и шест лева и седемдесет и три стотинки/ лева обезщетение за забава за дължими трудови възнаграждения за м. 09.2015г., м. 10.2015 г, м. 11.2015г., м. 12.2015 г., за периода м. 10.2016 г.- м. 12.2017 г., сумата от 60.55 /шестдесет лева и петдесет и пет стотинки/ лева обезщетение за неползван платен годишен отпуск и сумата от 239 /двеста тридесет и девет лева/ лева разноски. Отхвърлил е претенциите за заплащане на трудово възнаграждение за периода м. 01.2016 г.- м. 09.2016 г. за размера над 6900.28 лева до 8100 лева, за обезщетение за забава над 686.73 лева до 1000 лева в периода м. 01.2016 г.-м. 09.2016 г. и за заплащане на обезщетение по чл.224 КТ за размера над 60.55 лева до 500 лева като неоснователни. Постановил е предварително изпълнение на решението по отношение на дължимото трудово възнаграждение. С решението ищецът Ю.Н.И. е осъден да заплати на ответника сумата от 142.36 лева /сто четиридесет и два лева и тридесет и шест стотинки/ съдебни разноски. Ответникът в осъден да заплати по сметка на РРС сумата от 376 лева /триста седемдесет и шест лева/ дължими държавни такси и сумата от 450 лева /четиристотин и петдесет лева/ съдебни разноски.

Срещу така постановеното решение, в срока по чл.259 ГПК, е постъпила въззивна жалба от ответника, сега въззивник – „Лудогориелес“ ЕАД, представлявано от М.С.Д., със съдебен адрес:***1, чрез адвокат Емилия Събева, с която първоинстанционното решение се обжалва в уважената част, като неправилно и постановено при съществени нарушения на процесуалните правила. Твърди се, че е нарушена процедурата по връчване на книжата на въззивника в първоинстанционното производство като счита, че съгласно чл.50, ал.1 ГПК мястото на връчване е адресът посочен в търговския регистър, а в случай, че не се намери достъп, е следвало да бъде залепено уведомление. Посочва, че на адреса е имало постоянна охрана и никакво лице не го е посещавало, както и не е залепвало уведомление. В тази насока иска допускането на един свидетел за доказване на това обстоятелство.

Акцентира, че за образуваното производство е научил, едва от вещото лице. Поддържа, че ищецът не е изпълнил задължението си по чл.124 КТ, т.е. въобще не е бил на работа, за да претендира заплащане на възнаграждение, което не е изработил. Твърди, че неправилно Районен съд Разград не е допуснал поисканите от него свидетели и поради тази причина е постановил съдебен акт при неизяснена фактическа обстановка.

В съдебно заседание въззивното дружество, чрез процесуалния си представител адвокат Събева, моли съда да уважи въззивната жалба и да отмени обжалваното решене.

В съдебното заседание не се въвеждат нови доказателствени искания. Претендират се разноски пред двете инстанции.

В законоустановения срок по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор от насрещната страна – Ю.Н.И.,***, чрез пълномощник адвокат Марин Радоев Маринов АК гр. Разград, със съдебен адрес:***, партер, Адвокатска кантора Марин Кинов, в който въззивната жалба се счита за процесуално допустима, но изцяло неоснователна. Излагат се подробни аргументи в тази насока.

В съдебно заседание въззиваемата страна, чрез процесуалния си представител адвокат Маринов счита, че въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение, като неоснователна и недоказана и да бъде потвърдено първоинстанционното решение.

Не се въвеждат нови доказателствени искания. Не се претендират разноски.

Първоинстанционното решение не е обжалвано в частта, в която са отхвърлени предявените кумулативно обективно съединени осъдителни искове, поради което в тази част то е влязло в законна сила и въззивният съд не дължи произнасяне.

Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени и гласни доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна във връзка с наведените във въззивните жалби пороци на оспорения съдебен акт и възраженията на въззиваемите.

Жалбата е подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК, поради което е допустима.

Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.

Процесното първоинстанционно решение е валидно и допустимо.

Районен съд Разград е бил сезиран с кумулативно обективно съединени искове с правно основание чл.128, т.2 КТ, чл.224, ал.1 КТ и чл.86 ЗЗД.

За да постанови решението първоинстанционният съд е приел за безспорно установено, че ищецът е работил при ответника на длъжност „ловен надзирател“ до 12.01.2018 г., както и, че през процесния период е изпълнявал трудовите си задължения.

По иска с правно основание чл.128, т.2 КТ

Тъй като по своето правно естество трудовият договор е синалагматичен, трудовото възнаграждение се дължи при изпълнение от страна на работника на своето задължение да предостави на работодателя през уговореното работно време своята трудова сила.

Основно задължение на работодателя като страна по трудовото правоотношение е да заплаща на работника или служителя уговореното трудово възнаграждение за престирането на трудова сила. Следователно, ищецът трябва да установи в процеса на доказване, че е предоставил реално трудовата си сила през процесния период при работодателя, а фактът, че уговореното трудово възнаграждение е заплатено, следва да бъде установено от работодателя.

Безспорно е, че между страните е възникнало трудово правоотношение въз основа на трудов договор № 06 сключен на 26.05.2010 г., по силата на който ищецът бил назначен на длъжност „ловен надзирател“ при работно време – 4 часа, с договорено трудово възнаграждение в размер на 160 лева. С допълнително споразумение № 13/01.01.2015 г., основното трудово възнаграждение било изменено в размер на 208 лева. С допълнително споразумение № 05/01.01.2016 г. основното трудово възнаграждение е изменено в размер на 225 лева. Със заповед № 12/01.03.2016 г. посоченият трудов договор бил прекратен на основание чл.328, ал.1, т.3 КТ считано от 01.03.2016 г.. На 12.04.2016 г., между страните отново възникнало трудово правоотношение по силата на трудов договор № 10, като ищецът заел отново длъжността „ловен надзирател“ на 4 часово работно време и договорено трудово възнаграждение в размер от 225 лева. С последващо допълнително споразумение № 06/01.05.2016 г., размерът на трудовото възнаграждение бил променен на 500 лева и работното време на 8 часа. Поради навършването на пенсионна възраст на ищеца, трудовото правоотношение било прекратено на 12.01.2018 г. със заповед № 3/12.01.2018 г. на основание чл.327, ал.1, т.12 КТ.

Въззиваемият Ю.Н.И. в исковата си молба твърди, че не е получил трудовото си възнаграждение за периода от м. септември 2015 г. до м. ноември 2017 г., като в този период е изключен м. март 2016 г. и за последния претендиран месец посочва сума в размер на 59,56 лева. Претендира заплащане на същите. Работодателят в съдебно заседание пред първата инстанция, както и в настоящата въззивна жалба, излага твърдение за недължимост на трудово възнаграждение и обезщетения поради неупражняване на трудовите задължения от страна на Ю.И..

По отношение размера на претендираните суми и за установяване обстоятелството дали положените подписи на приложените за процесния период ведомостите са на ищеца, са назначени съдебно-счетоводна и съдебно-графическа експертизи. Заключението по двете експертизи е прието без оспорване от страните. Настоящият съдебен състав намира, че правилно Районен съд Разград е кредитирал заключенията, тъй като същите са обективни, пълни и даващи отговори на поставените задачи. Във връзка с горното първоинстанционният съд е приел, че ответникът дължи на ищеца трудово възнаграждение в размер на 6900.28 /шест хиляди и деветстотин лева и двадесет и осем стотинки/ лева, за м. 09.15 г., м. 10.15 г, м. 11.15 г., м. 12.15 г., за периода м.10.16 г.-м. 12.17 г., сумата 686.73 /шестстотин осемдесет и шест лева и седемдесет и три стотинки/ лева обезщетение за забава за дължими трудови възнаграждения за м.09.15г., м. 10.15 г, м. 11.15г., м. 12.15 г., за периода м. 10.16 г.-м. 12.17 г. и сумата 60.55 /шестдесет лева и петдесет и пет стотинки/ лева обезщетение за неползван платен годишен отпуск, като определеното от съда трудово възнаграждение е в брутен размер. За посочените месеци, се установява, че изпълнените подписи в приложените по делото ведомости не са на ищеца Ю.Н.И..

За извършената от работника работа работодателят има задължение да заплаща уговореното трудово възнаграждение /чл.128, т.2 КТ/ като за целта същият има и задължението да начислява във ведомостите за заплати трудовите възнаграждение за положения от работника труд /чл.128, т.1 КТ/. От приетата по делото и неоспорена от страните съдебно-счетоводна експертиза се установява, че самият работодател е начислявал дължимо трудово възнаграждение на ищеца съобразно отработеното време, респективно е начислявал и съответните удръжки за данъци и осигуровки. По отношение на осигуровките - здравни и социални, това се потвърждава и от процесуалния представител на ответника в хода първоинстанционното производство, като заявява, че на ищеца са внасяни здравните и социалните осигуровки съобразно ведомостите. Издадените от работодателя ведомости и издадените платежни фишове за заплати опровергават твърденията на работодателя. Последният е посочил отработените от ищеца дни, респективно е начислил дължимото му трудово възнаграждение. Тези документи имат съответната доказателствена сила по чл.180 ГПК. Същите установяват по категоричен начин, че за процесния период ищецът е работил и за положения от него труд му е начислено дължимото трудово възнаграждение. Несериозно е твърдението на работодателя, че ищецът в продължение на почти целия процесен период /с изключение на 20 дена/ не е полагал труд по трудовото си правоотношение и работодателят през този не малък срок от време не е предприел никакви действия съобразно правомощията си. Дори от приложените по делото доказателства – трудови договори и допълнителни споразумения към тях се установява, че работодателят е повишил, както работното време на ищеца, така и основното му трудово възнаграждение, което предполага, че ищецът е полагал труда си именно в неговото дружество. От друга страна работодателят е този, който притежава и правомощия по налагане на дисциплинарни наказания за извършени нарушения на трудовата дисциплина от страна на работниците. В случай, че работодателят прецени, че негов работник или служител не изпълнява трудовите си задължения, то той следва да предприеме определени действия, за да се освободи от задължението си за заплащане на трудово възнаграждение, а именно – отбелязване в съответните присъствени форми неявяването, реализиране на дисциплинарна отговорност, съответно и прекратяване на трудовото правоотношение. В конкретния случай ответникът не само, че в процесния период не е предприел действия за ангажиране дисциплинарната отговорност на ищеца, а и е начислявал ежемесечно пълното му трудово възнаграждение и е внасял дължимите осигурителни вноски. Тези му действия представляват по естеството си извънсъдебно признаване на исковата претенция. Поради това недопустимо е едва в настоящото съдебно производство работодателят да навежда възражения срещу задължението си за заплащане на трудови възнаграждения и обезщетения, основани на неизпълнение на трудовите задължения от страна на ищеца.

Във връзка с недопуснатия от първоинстанционния съд свидетел.

Въззивният съд приема, че в производството по дела, разглеждани по реда на Глава ХХV ГПК – “Бързо производство”, са уредени срокове за извършване на процесуалните действия от съда и страните, различни от определените в общия исков процес – за разлика от общия исков процес, в който съгласно чл.146 ГПК докладът по делото е задължение на съда в първото заседание по делото, съгласно чл.312, ал.1 ГПК, съдът изготвя писмен доклад по делото и се произнася по доказателствените искания в закрито заседание в деня на постъпване на отговора на ответника или на изтичане на срока за това; съгласно чл.146, ал.2 ГПК, в първото заседание по делото в общия исков процес, след доклада, съдът указва на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства, докато в бързото производство това е задължение на съда в закритото заседание по чл.312, ал.1 ГПК – арг. от чл.312, ал.3 ГПК, съгласно който текст, по направените своевременно искания във връзка с дадените указания, съдът се произнася в деня на постъпването им, а уредената в чл.313 ГПК преклузия настъпва, когато страните не са изпълнили дадените им указания. В същия смисъл е и разрешението на първоинстанционния съд, който не е допуснал до разпит поискания свидетел на ответната страна, поради настъпила преклузия, тъй като преклузиите по Глава ХХV ГПК за представяне и посочване на доказателства настъпват с изтичането на едноседмичния срок от получаване на разпореждането за насрочване. Видно от доказателствата по делото, районният съд е приел, че на основание чл.50, ал.2 ГПК призовката, ведно с разпореждането за насрочване на делото и инкорпориран в него доклад е връчено на ответното дружество на 13.08.2018 г.. От тази дата е започнал да тече и указаният в него едноседмичен срок, в който е можело страните да ангажират доказателства. Но видно от доказателствата, в този срок ответното дружество не е ангажирало такива.

Във връзка с изложеното е неоснователно възражението на работодателя, че работникът не е полагал труд през процесния период и, че е налице допуснато процесуално нарушение от районния съд. За пълнота следва да се посочи, че и направеното доказателствено искане пред настоящата инстанция – да бъде допуснат до разпит един свидетел при режим на довеждане, с който да бъде установено, че ищецът не е изпълнявал трудовите правоотношения във въззивното дружество, с оглед горните съображения е преклудирано.

По отношение на другото възражение във въззивната жалба за нарушена процедура по призоваването на ответника, настоящият съдебен състав намира следното.

Разпоредбата на чл.43 ГПК предвижда изчерпателно начините, чрез които се връчват съобщенията и призовките в гражданския процес. Един от тези начини, въведен за първи път с Гражданския процесуален кодекс от 2007 г., е връчването чрез залепване на уведомление на вратата или на пощенската кутия, а когато до тях не е осигурен достъп - на входната врата или на видно място около нея. Съобразно чл.47, ал.1 ГПК, този начин на връчване се прилага в случаите, когато ответникът не може да бъде намерен на посочения по делото адрес и не се намери лице, което е съгласно да получи съобщението. По изрично разпореждане на закона (чл.50, ал.4 ГПК) връчването чрез залепване се прилага и по отношение на търговци и юридически лица, при спазването обаче не на общите предпоставки по чл. 47, ал. 1 ГПК, а на тези, посочени в специалната норма на чл.50, ал.4 ГПК - да не е намерен достъп до канцеларията на търговеца или да не е намерен някой, който е съгласен да получи съобщението. Тълкуването на посочената норма налага категоричния извод, че призоваването чрез залепване на съобщение се извършва само ако търговецът или юридическото лице се намира на адреса на своето управление, на който е изпратена призовката или съобщението, защото само в тази хипотеза би могло да се очаква, че съществува "канцелария" със "служители" и съответно при невъзможност да бъде намерен достъп до канцеларията или при несъгласие на служителите да приемат призовката - би имало смисъл от залепване на уведомление. При условие, че търговецът изобщо не се намира на адреса на управление, очевидно залепването на уведомление е лишено от логика, тъй като е невъзможно да бъде постигната целта му - до търговеца да достигне информацията за изпратената до него призовка или съобщение. В тази хипотеза приложима ще е нормата на чл.50, ал.2 ГПК, установяваща фикция за редовно връчване на книжата.

Правилата за връчване на съдебни книжа на търговци и юридически лица са уредени в чл.50 ГПК. Мястото на връчване е последният посочен в съответния регистър адрес. Ако лицето е напуснало адреса и в регистъра не е вписан нов адрес, всички съобщения се прилагат по делото и се смятат за редовно връчени /чл.50, ал.2 ГПК/.

В настоящото дело няма данни търговецът да е вписал нов адрес на управление в търговския регистър. Когато търговецът е напуснал адреса и в регистъра не е вписан нов адрес, лицето се смята за редовно призовано на основание чл.50, ал.2 ГПК. При връчване на призовките са спазени изискванията на чл.50, ал.2 ГПК. Видно от приложените по делото доказателства – съобщения, уведомление, разписки, при посещението на връчителя на адреса посочен и в търговския регистър на ответното дружество – ж.к. „Западна промишлена зона“, за да връчи препис от исковата молба и приложенията към нея, е констатирал, че фирмата е напуснала адреса преди много години. Отразил е също, че последното седалище на ответника се намирало на ул. „Тимок“, като и него напуснала преди три седмици. Посочил е, че й новият адрес е неизвестен, като тези сведения е получил от Д. К. – служител на „СБА“. Във връзка с горното, районният съд е разпоредил да бъде залепено уведомление на посочения адрес в търговския регистър – ж.к. „Западна промишлена зона“. Разпореждането на съда за насрочване на делото и доклада са изпратени отново на посочения адрес и връчителят отново е констатирал, че намиращата се сградата е необитаема от много години и призовката не може да се връчи. Поради отразеното, районният съд е приложил фикцията на чл.50, ал.2 ГПК. В първото по делото заседание, за ответника, сега жалбоподател се явил С. М., упълномощен от представителя на ответното дружество М.С.Д. и процесуалният му представител адвокат Събева. Предявените искове са оспорени, но не са направени никакви възражения за нередовно изпълнена процедура по връчване на препис от исковата молба, приложенията към нея, разпореждането на насрочване на съдебното заседание и доклада по делото. Неоснователно е заявеното от въззивника, че за образуваното дело е разбрал от вещото лице по назначената експертиза, което посетило дружеството на посочения адрес. Вещото лице е изслушано в съдебното заседание и наред с разясненията по заключението на експертизата е заявило „извърших проверка в счетоводството на ответника, същото се намира в кантора зад студентското общежитие в блока. Свързах се по телефона с ищеца и той ми каза къде се намира счетоводството.“. Дори в първото по делото заседание, процесуалният представител на ответника е заявил, че поддържа отговора си, който действително не е в срока по чл.131 ГПК, но пак не е направил възражение във връзка с процедурата по призоваването.

Поради изложеното, неоснователно се поддържа от въззивника, че е нарушена процедурата по призоваването му. Обстоятелството, че съдът е направил нещо повече, като е приложил разпоредбата на чл.47, ал.1 ГПК при призоваването на въззивното дружество, не обосновава извод за допуснато от съда нарушение на процедурата по призоваването му.

Относно акцесорния иск за заплащане на законната лихва за забава при изплащането на трудовото възнаграждение с правно основание чл.86 ЗЗД въззивният съд счита, че решението на първоинстанционния съд следва да бъде потвърдено. Правната норма, уредена в чл.86, ал.1 ЗЗД, предписва, че при забава за изпълнение на парично задължение длъжникът дължи законната лихва за забава. Трудовото възнаграждение се изплаща ежемесечно съгласно чл.270 КТ. Следователно, след изтичането на всеки един месец, за който се претендира присъждане на трудово възнаграждение и през който същото не е изплатено, работодателят дължи обезщетение в размер на законната лихва за забава до окончателното плащане на главното парично вземане. Според заключението на вещото лице по назначената и прието съдебно-счетоводна експертиза, общо обезщетението възлиза на 686,73 /шестстотин осемдесет и шест лева и седемдесет и три стотинки/ лева за месеците, за които съобразно приложените ведомости, подписите в тях не са изпълнени от ищеца.

По иска с прано основание чл.224, ал.1 КТ:

Правото на отпуск е основно конституционно право на работниците и служителите, уредено в чл.48, ал.5 от Конституцията - работниците и служителите имат право на почивка и отпуск при условия и по ред, определени със закон. То е пряко свързано с основното конституционно право на труд - чл.48, ал. 1 от Конституцията. Платеният годишен отпуск е елемент от съдържанието на трудовото правоотношение и има предназначение да предостави възможност на работника или служителя да възстанови работната си сила.

Според чл. 224, ал. 1 КТ при прекратяване на трудовото правоотношение работникът или служителят има право на парично обезщетение за неизползвания платен годишен отпуск пропорционално на времето, което се признава за трудов стаж. Видно от разпоредбата фактическия състав на това обезщетение включва два елемента: 1) прекратяване на трудовото правоотношение и 2) наличие на неизползван платен годишен отпуск. В конкретния случай са налице и двете предпоставки от фактическия състав, като поради извършено плащане на част от обезщетението, правилно Районен съд Разград е уважил частично предявения иск.

Предвид изложеното, въззивната инстанция намира, че решението на Районен съд Разград следва да бъде потвърдено в обжалваната част, тъй като съдът е извършил подробно обсъждане и преценка на всички събрани по делото доказателства, въз основа, на което е стигнал до законосъобразни правни изводи.

При този изход на правния спор, предмет на настоящото съдебно производство, на основание чл.78, ал.3 ГПК, в полза на въззиваемата страна се дължат сторените от нея съдебни разноски пред въззивната инстанция. Предвид изричното изявление, че такива не се претендират, съдът не следва да присъжда.

В останала част решението не е обжалвано и е влязло в сила.

Така мотивиран, Разградският окръжен съд

РЕШИ:

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 433/03.12.2018 г., постановено по гр.д. № 770/2018 г. по описа на Районен съд Разград, в частта, с която ответникът Лудогориелес“ ЕАД, ЕИК *********** гр. Разград, е осъден да заплати на ищеца Ю.Н.И. ***, ЕГН **********, сумата от 6900,28 /шест хиляди и деветстотин лева и двадесет и осем стотинки/ лева дължими трудови възнаграждения за м. 09.2015 г., м. 10.2015 г, м. 11.2015 г., м. 12.2015 г., за периода м.10.2016 г.-м. 12.2017 г., сумата 686,73 /шестстотин осемдесет и шест лева и седемдесет и три стотинки/ лева обезщетение за забава за дължими трудови възнаграждения за м.09.2015г., м. 10.2015 г, м. 11.2015г., м. 12.2015 г., за периода м. 10.2016 г.-м. 12.2017 г., сумата 60,55 /шестдесет лева и петдесет и пет стотинки/ лева обезщетение за неползван платен годишен отпуск.

В необжалваната му част Решението е влязло в сила.

РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен съд на основание чл.280 ГПК в едномесечен срок от днес – 18.02.2019 г., за която дата страните уведомени от съдебното заседание.

ПРЕДСЕДАТЕЛ:

ЧЛЕНОВЕ: 1.

2.

НР