№
град Разград, 14.03.2019 година
В
И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
РАЗГРАДСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД в публично съдебно заседание
на 18.02.2019 г. в състав:
Председател: Рая Йончева
Членове: Атанас Христов
Ангел
Ташев
при секретаря Н. Р.
разгледа докладваното от съдия
Атанас Христов въззивно
гражданско дело № 20 по описа за
2019 година и за да се произнесе
след съвещание, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
С Решение № 423 от 20.11.2018 г. по гр.д № 2875/2018г. по
описа на РС - Разград, съдът е постановил следното:
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО по отношение на В.П.Т., ЕГН ********** с постоянен адрес ***, че
същият дължи на „Агенция за събиране
на вземания“ЕАД, ЕИК ********* със седалище гр.София и адрес на
управление ж.к.“Люлин“, №10, бул.“П. Д.“, №25, офис-сграда „Лабиринт“, ет.2,
офис 4 сумата 800 лв. /осемстотин
лева/ главница по договор за паричен заем от 16.12.2016 г., ведно със законната
лихва върху сумата, считано от 03.08.2017 г. до окончателното изплащане на
сумата, сумата
95,96 лв. /деветдесет и пет лева и
осемдесет и шест стотинки/ договорна лихва за периода 18.01.2017 г. –
17.06.2017 г. и сумата 22,91 лв. /двадесет и два лева и деветдесет и една стотинки/
обезщетение за забава за периода 19.01.2017 г. – 03.08.2017 г., за които е
издадена заповед №2907/04.08.2017 г. по ч.гр.д.№1794/2017 г. по описа на РС
Разград и ОТХВЪРЛЯ ИСКОВЕТЕ за заплащане
на сумата 18 лв. /осемнадесет лева/ такса разходи/ и 565,50 лв. /петстотин
шестдесет и пет лева и петдесет стотинки/ неустойка за неизпълнение на
договорно задължение за периода 18.01.2017 г. – 17.06.2017 г. като
НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.
ОСЪЖДА В.П.Т., ЕГН **********
с постоянен адрес *** ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД,
ЕИК ********* със седалище гр.София и адрес на управление ж.к.“Люлин“, №10, бул.“Петър Дертлиев“,
№25, офис-сграда „Лабиринт“,
ет.2, офис 4 сумата 329,19 лв. /триста
двадесет и девет лева и деветнадесет стотинки/ за направените по
гр.д.№2875/2017 г. разноски и юрисконсултско възнаграждение в размер на
62,11 лв. / шестдесет и два лева и единадесет стотинки/, както и
сумата 18,66 лв. /осемнадесет лева и
шестдесет и шест стотинки/ разноски и 31,05
лв. /тридесет и един лева и пет стотинки/ юрисконсултско възнаграждение
по ч.гр.д.№1794/2017 г. по описа на РС Разград.
Недоволен
от това решение е останал жалбоподателят В.П.Т.,
който чрез особения си представител адвокат А. М. К.Н. *** го обжалва изцяло.
Моли решението да бъде отменено като незаконосъобразно, необосновано,
постановено в противоречие с доказателствата по делото и постановено при
съществени нарушения на процесуалните правила по ГПК. Сочи, се че в обжалваното
решение липсват мотиви относно напревените възражения
от страна на ответника, поради което решението е постановено при съществени
нарушения на ГПК. Излага подробни съображения, че исковите претенции са
недопустими, тъй като са предявени от лице което няма активна процесуална
легитимация. По същество излага подробни
съображения за неоснователност и недоказаност на исковите претенции. Във
въззивната жалба се повтарят възраженията които ответникът е направил още с
отговора на исковата молба пред РС. В открито съдебно заседание ответникът не
се явява. Явява се особения му представител адвокат Анна Мария К.Н. ***, който
поддържа жалбата и излага подробни съображения.
В срока по чл. 263, ал.1 ГПК, насрещната по жалбата страна „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД,
чрез пълномощника си юрисконсулт К.Д.Д., депозира
отговор на жалбата. Намира жалбата за неоснователна и моли обжалваното решение
да бъде потвърдено. Излага подробни съображения. В открито съдебно заседание, при редовност в
призоваването, за въззиваемата страна не се явява представител. Пълномощникът й
юрисконсулт К.Д.Д. депозира писмена молба, с която
моли делото да се разгледа в нейно отсъствие. Моли за потвърждаване на
обжалваното решение и претендира разноски /л.44-47/.
Съдът, като взе предвид подадената
въззивна жалба, съдържащите се в нея оплаквания, съобразявайки събраните по
делото доказателства, основавайки се на приложимите правни норми и вътрешното
си убеждение, намира следното от фактическа и правна страна:
Относно въззивната жалба подадена от ответника, чрез особения му
представител, срещу ОТХВЪРЛИТЕЛНАТА
част на първоинстанционното решение.
Правото да се обжалва съдебно решение
предпоставя наличието на интерес от обжалване. Наличието на правен интерес
следва да се преценява за всеки конкретен случай. За страната такъв интерес е
налице, когато решението в съответната част е неизгодно за нея, т. е. съдебният
акт следва да предизвиква неблагоприятна промяна в нейната правна сфера. В този
смисъл въззивна жалба може да се подаде само при положение, че предявеният иск
е уважен, което на свой ред ще окаже неблагоприятно въздействие върху правната
сфера на ответника. С отхвърлителната част на процесното решение РС е отхвърлил
част от предявените от обективно съединени искове, което се явява и
най-благоприятният за ответника резултат. Ето защо, ответникът няма правен
интерес да обжалва решението в отхвърлителната му част. Ето защо, следва да
бъде прекратено въззивното производство по въззивната жалба срещу ОТХВЪРЛИТЕЛНАТА
част на първоинстанционното решение. В този смисъл вж. постановеното в производството
по чл. 274, ал. 2 ГПК Определение № 246 от 28.04.2015 год. по ч. т. д. №
873/2015 год. на ВКС, I т.о., ТК, с
което е потвърдено определение № 23 от
14.01.2015 г., постановено по в. т. д. № 12/2015 г. на Варненски апелативен
съд.
Относно
въззивната жалба подадена от ответника, чрез особения му представител, срещу останалата част на първоинстанционното
решение.
В останалата част, въззивната жалба е
подадена в срока по чл. 259, ал. 1 от ГПК от легитимирана страна срещу подлежащ на
оспорване съдебен акт, която има правен интерес от обжалването, поради което е
допустима и следва да бъде разгледана по същество.
Съдът намира, че фактическата обстановка
по делото, установена въз основа на събраните пред първоинстанционния съд
доказателства, е описана вярно и изчерпателно в обжалваното решение, поради
което не е необходимо да се възпроизвежда в настоящия съдебен акт. Настоящата съдебна инстанция
напълно споделя мотивите на районния съд, поради което и на основание чл. 272 ГПК препраща към тях.
Относно възраженията в жалбата следва да
се посочи следното:
Ищецът “Агенция за събиране на вземания”
АД твърди, че вземанията му срещу ответника – въззивник в настоящото
производство, предмет на иска по чл. 422 от ГПК, за които е издадена заповед за
изпълнение по чл. 410 от ГПК, възниква от придобиването от ищеца по
силата на договор за прехвърляне на вземания (цесия) от 01.04.2017 г. по чл. 99, ал. 1 от ЗЗД, между него - като цесионер
и “Изи Асет Мениджмънт ”АД
- като цедент. Твърди, че към момента на договора за цесия ответникът дължи на цедента “Изи Асет Мениджмънт ”АД (по
силата на сключен между тях двамата за паричен заем № 2706127 от 16.12.2016 г.), исковите суми, тъй като на 18.03.2011 г. е настъпил
падежа на цялото задължение по договора за кредит. Твърди, че е направен
неуспешен опит длъжникът да бъде уведомен за цесията съгласно чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, поради което с исковата молба прилага и
уведомлението за цесията.
Ответникът, чрез назначения му от съда на
основание чл. 47, ал. 6 от ГПК горепосочен особен представител, оспорва
исковете с писмен отговор по чл. 131 от ГПК с възраженията, че исковата молба е
недопустима, тъй като ищецът е трето лице и не е легитимиран да предяви иск.
Поддържа, че не е уведомен за извършената цесия. Излага подробни съображения за
неоснователност и недоказаност на исковите претенции. Акцентира, че процесния
договор за паричен заем е нищожен по чл. 26 ЗЗД поради нарушение на добрите
нрави, както и че съдържа неравноправните клаузи, поради което е нищожен, на
осн. чл. 146 във вр. с чл. 143 ЗЗП във вр. с чл. 24 ЗПК. Излага подробни
съображение и че договора е недействителен, на осн. чл. 23 ЗПК.
Пред въззивната инстанция не са събирани
доказателства.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по
останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно чл. 269, изр. 2 от ГПК по отношение на правилността на
първоинстанционното решение въззивният съд е обвързан от посоченото от страната
във въззивната жалба, като служебно правомощие има да провери спазването на
императивните материалноправни разпоредби, приложими към процесното
правоотношение. В този смисъл са и дадените указания по тълкуването и
прилагането на закона в т. 1 от Тълкувателно решение № 1/2013 г. по тълк. д. №
1/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Следва, че въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила, а е задължен
единствено да провери правилното прилагане на релевантните към казуса
императивни материалноправни норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено
като основание за обжалване. Задължение на въззивния съд е да се произнесе по
спорния предмет на делото, като извърши самостоятелна преценка на събраните по
делото доказателства и формира свои фактически и правни изводи, като обсъди и
своевременно заявените доводи и възражения на страните.
Установи от събраните пред първата съдебна
инстанция доказателства, че:
Между ответника по делото В.П.Т. и „Изи Асет Мениджмънт“АД е сключен
договор за паричен заем № 2706127 от 16.12.2016 г. за сумата 800 лв. със срок
за погасяване 6 месеца. Фиксираният годишен лихвен процент по заема е 40 %,
съответно общата дължима сума е 895,86 лв. Годишният лихвен процент на разходите
е 47,33%.
В чл.4 от договора е записано, че заемодателят се
задължава в срок до три дни, считано от датата на сключване на договора да
предостави на заемодателя обезпечение, а именно поръчителство от две физически
лица, които да отговарят на определени изисквания или банкова гаранция със срок
на валидност 30 дни след крайния срок за плащане на задълженията по договора.
Като санкция за неизпълнението на това задължение е уговорена неустойка в
размер на 565,50 лв., която ответникът следва да заплати ведно с погасителните
вноски по кредита, като към всяка отделна вноска се прибавят по 94,25 лв.
В чл.8 от договора е уговорено и обезщетение за забава
в размер на законната лихва върху забавената сума за всеки ден забава, а в
чл.10 страните са се договорили, че заемодателят има право по всяко време да
прехвърли правата си по договора на трето лице.
По делото е приложен рамков договор за продажба и
прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010 г. между „Изи
Асет Мениджмънт“АД и „Агенция за събиране на
вземания“ООД /чийто универсален правоприемник е ищеца/, с който двете дружества
принципно се съгласяват, че първото ще прехвърля на второто вземания,
произхождащи от договори за потребителски кредити /л.20 РС/.
На 01.04.2017 г. „Изи Асет мениджмънт“ АД е издало потвърждение за прехвърляне на
вземания, посочени в приложение №1/01.04.2017 г., което според тях представлява
неразделна част от договора от 16.11.2010 г. В това приложение е записано, че
продавачът „Изи Асет Мениджмант“ прехвърля на купувача „Агенция за събиране на вземания“ЕАД изрично посочени вземания, сред които и
вземането срещу ответника В.П.Т. по договор № 2706127 от 19.12.2016 г. с размер
на главницата 800 лв., с общо дължима сума по кредита 1 461,36 лв., с остатък към датата на цесията 1 483,65
лв. , в т.ч. и лихви в размер на 4,29 лв. /л.27- 29 РС/.
По делото е назначена съдебно-счетоводна експертиза с
в.л. С. К. В своето заключение /л.89 РС/, което съдът приема като пълно,
обективно и компетентно изготвено, вещото лице е посочила, че размерът на
получената от ответника сума е 800 лв. Към датата на изготвяне на
експертното заключение ответникът не е заплатил нито една от вноските по
договора. Сумите, предмет на исковите претенции, а именно 800 лв. главница,
95,86 лв. договорена лихва, 565,50 лв. неустойка за неизпълнение на договорно
задължение и 18 лв. такса разходи са отразени в счетоводството на ищеца като
дължими от ответника. Размерът на законната лихва за периода 01.04.2017 г. –
01.07.2017 г. е в размер на 22,91 лв. /л. 89-94 РС/.
При така установената фактическа
обстановка съдът намира от правна страна следното.
За уважаването на предявения по чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. 79, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД иск, ищецът трябва да
установи по реда на пълното и главно доказване следните кумулативни
предпоставки на предявената от него претенция: 1) възникването, 2) съществуването,
3) изискуемостта и 4) размера на претендираните от него вземания, т. е.
наличието на валидно правоотношение между ответника-като длъжник, и „Изи Асет мениджмънт“АД – като
кредитор по договор за кредит. В негова
тежест е да установи и съответно прехвърляне на паричното задължението на
ответника към „Изи Асет
мениджмънт“АД от последното дружество, на ищеца по силата на горепосочения
договор за цесия, както и размера на прехвърленото парично задължение, респ. и
настъпването на неговата изискуемост.
Първоинстанционният съд правилно е
разпределил доказателствената тежест с доклада си по чл. 146 от ГПК, като е указал на ищеца, че следва да
докаже релевантните факти, вкл. и уведомяването на длъжника за извършената
цесия по реда на чл. 99 от ЗЗД. Ответникът е възразил с отговора по чл. 131 от ГПК, че не е бил уведомен за цесията, т. е.
че този договор не е породил за него правно действие, както и че вземането на
ищеца е погасено по давност. Същите възражения са въведени от длъжника и с
въззивната жалба. Тези доводи и възражения на страните определят и предмета на
въззивното производство.
Настоящият съдебен състав приема, че
претендираното главно вземане на ищеца се основава на твърдяно от него право,
уредено с императивни материалноправни норми – чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 99 от ЗЗД, като въззивният съд следва да установи
дали са се осъществили фактите, предвидени в тези правни норми, от което да се
обоснове извод за възникване на процесното вземане в полза на ищеца.
От съвкупната преценка на събраните в
първоинстанционното производство доказателства, настоящият съдебен състав
приема, че ищецът е установил при условията на пълно и главно доказване
наличието на облигационно правоотношение между страните по договора за цесия, с
който се твърди да е извършено валидно прехвърляне на конкретното вземане на „Изи Асет мениджмънт“ АД към
ответника, в полза на ищеца с договора за цесия.
Предмет на договора за цесия е
прехвърлянето на вземане, което следва да съществува, към момента на сключване
на договора и да е прехвърлимо (каквито по принцип са
имуществените права, вкл. и паричните вземания). За да породи действие спрямо
длъжника цесията следва да му бъде съобщена от цедента. В този смисъл с нормата
на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД законодателят императивно е задължил
предишният кредитор да съобщи на длъжника прехвърлянето и да предаде на новия
кредитор намиращите се у него документи, които установяват вземането, както и
да му потвърди писмено станалото прехвърляне. Тази законова уредба произтича от
факта, че длъжникът не участва в цесионния договор и съответно не е обвързан от
него, поради което преди да бъде уведомен за извършеното прехвърляне, той може
да изпълни на цедента напълно валидно и да се освободи от задължението, като
сделките на длъжника с цедента могат да бъдат успешно противопоставени на
цесионера.
С решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. №
12/2009 г. на ВКС, ІІ т. о., се е произнесъл по реда на чл. 290 от ГПК, че поради отсъствие на специални
изисквания в закона за начина, по който длъжникът следва да бъде уведомен от
цедента за извършената цесия, цесията следва да се счете за надлежно съобщена
на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента уведомление е връчено на
длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е предявил
иска си за изпълнение на цедираното вземане, както е било извършено и от ищеца
– въззиваема страна по настоящето дело. Като факт от значение за спорното
право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин уведомление
следва да бъде съобразено от съда по силата на чл. 235, ал. 3 от ГПК при разглеждане на иска на цесионера
срещу длъжника (в този смисъл е и решение № 78 от 09.07.2014 г. по т. д. №
2352/2013 г., на ВКС, ІІ т. о.). Предвид на установеното уведомяване на
ответника с връчване на приложенията към исковата молба, следва, че
възражението на процесуалния представител на ответника за липса на надлежно
уведомяване на ответника за договора за цесия, е неоснователно.
По възражението на ответника, че прехвърлянето на вземането по чл. 99, ал.1
ЗЗД няма действие спрямо длъжника по см. на чл. 99, ал.4 ЗЗД, тъй като
уведомлението не е връчено лично на длъжника, а приложеното към исковата молба
уведомление по чл. 99, ал.3 ЗЗД е получено от особения представител на
ответника, което не може да се приравни на съобщаване на длъжника по см. на чл.
99, ал.3 ГПК.
Съдът намира това възражение за
неоснователно поради следното:
Законодателят не предписва конкретен способ за връчване на писмени
съобщения между страните по договорните правоотношения. В т.
3 на ТР № 1/28.12.2005 г. по тълк. д. № 1/2004 г. на ОСТК на ВКС е прието, че в случай,
че издателят на запис на заповед отказва да удостовери предявяването му или се
укрива, удостоверяването на тези обстоятелства може да се извърши с нотариална
покана, ако записът за заповед е освободен от протест. Даденото разрешение в
тълкувателното решение по въпроса за съществуването на подлежащо на изпълнение
вземане по запис на заповед не
ограничава способите за връчване на съобщения. Посочените обстоятелства,
като отказ за получаване или укриване, биха могли да се удостоверят чрез
нотариална покана по силата на приложението на правилата на ГПК за връчване на
съобщения и препращането в чл. 50 ЗННД към тези правила. В този смисъл кредиторът не е ограничен относно избора на способ за
връчване на съобщения.
Начинът на удостоверяване на връчването на
документа е поставен в зависимост от избрания от кредитора способ за
уведомяване, какъвто би могъл да бъде уговорен и в договора между страните.
При липса на уговорка в договора относно
връчването на кореспонденция връчен редовно от външна страна и съответно
достигнал до длъжника е документ, който му е предаден лично или на негов
пълномощник срещу подпис или по възлагане от нотариус (чл. 50 ЗННД). При връчване по възлагане в посочените
случаи се прилагат правилата на чл. 37-58 ГПК, като отказът за получаване по чл. 44 ГПК или
отсъствието от адреса по чл. 47 ГПК се удостоверят от длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени.
Така и постановеното по реда на чл. 290
ГПК Решение № 148 от 2.12.2016 г. на ВКС по т. д. № 2072/2015 г., I т. о., ТК.
На осн. чл. 47, ал. 6 ГПК при изпълнение на предпоставките по чл. 47, ал. 1-5 ГПК с оглед охрана интересите на ответника на последния
се назначава особен представител. Връчването
на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения
представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни
последици. Следва да се има предвид, че последователно в практиката на ВКС:
Решение № 148/02.12.2016 г. по т. д. № 2072/2015 г.
на ВКС, I т. о., Решение № 25/03.05.2017 г. по гр. д. № 60208/2016
г. на ВКС, II г. о. и др. се застъпва становище, че кредитора, ако не е
уговорено друго, може да избере начин за връчване на изявление на длъжника,
вкл. и чрез нотариална покана и той ще е редовно осъществен, ако е била
проведена процедура по чл. 50 ЗННД вр. чл. 47, ал. 1-5 ГПК - отсъствието от адреса
по чл. 47 ГПК се удостовери от
длъжностното лице, а съобщенията се считат за връчени, т. е. и без да е
необходимо назначаване на особен представител в нотариалното производство.
Предвид изложеното се налага цялостен
извод, относно приложеното към исковата
молба Уведомление по чл. 99, ал.3 ЗЗД, че връчването му на особения
представител представлява надлежно уведомяване на длъжника - ответник.
В горния смисъл вж. постановеното
по реда на чл. 290 ГПК Решение № 198 от 18.01.2019 г. на ВКС по т. д. №
193/2018 г., I т. о., ТК. Относно съобщаване на цесията по чл. 99, ал.3
ЗЗД по реда на чл. 47 ГПК е формирана и
съдебна практика, намерила израз в Решение № 451 от 03.06.2015г. по в. търг.д.
№ 438/2015г. по описа на ОС – Варна, Решение № 4121 от 01.08.2017г. по в.гр.д.
№ 205/2017г. по описа на ОС – Благоевград, Решение № 29 от 06.12.2018г. по
в.търг.дело № 101/2018г. по описа на ОС – Разград.
По възражението, че вземането по процесния договор за паричен заем №
2706127 от 16.12.2016 г. не е
прехвърлено по реда на чл. 99, ал.1 ЗЗД, тъй като в подписаното на 01.04.2017г.
Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/
от 16.11.2010г., е посочено че се прехвърля вземане по договор от 19.12.2016г., а не от 16.12.2016г.
В горепосоченото Приложение № 1 /л. 29
РС/, действително е посочено че се касае за договор от 19.12.2016г., но същевременно е посочен номера на процесния договор
– 2706127, поради което съдът споделя становището на ищеца, че се касае за
допусната техническа грешка, която е намерила израз и в постановената процесна Заповед за изпълнение на парично задължение по чл.
410 ГПК.
От горното следва, че ищецът е носител на
вземане спрямо ответника, произтичащо от придобиване от ищеца на вземане на
друг кредитор на ответника в посочените в исковата молба размери за главница и
лихви по договор за кредит. В този смисъл е неоснователно възражението на
въззивника, че исковата молба е недопустима, тъй като ищецът е трето лице и не
е легитимиран да предяви иск. Само за
пълнота на изложението следва да се изтъкне, че неуведомяването на ответника по
чл. 99, ал.3 ЗЗД би довело до неоснователност на исковата претенция, а не до
недопустимостта
й.
По възражението, че договора за заем е нищожен, поради противоречие с
добрите нрави по см. на чл. 26, ал.1 ЗЗД, в предвид високия размер на
уговорената неустойка.
Възражението е неоснователно. Нищожността
на отделни части не влече нищожност на договора, тъй като може да се
предположи, че сделката би била сключена и без недействителната й част –
уговорената неустойка, съгласно чл. 26, ал.4 ЗЗД.
По възражението че договора за заем е нищожен, поради противоречие с
добрите нрави по см. на чл. 26, ал.1 ЗЗД, в предвид високия размер на
уговорената лихва.
Уговорената възнаградителна лихва не
противоречи на добрите нрави. В този смисъл е формирана съдебна практика
намерила израз в Решение
№ 199 от 11.03.2015 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 73/2015 г., Решение № 716 от
31.10.2017 г. на ОС - Варна по в. т. д. № 835/2017 г., Решение № 86 от
25.02.2018 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 898/2017 г., Решение
№ 351 от 19.10.2018 г. на ОС - Пазарджик по в. гр. д. № 417/2018 г., Решение №
249 от 13.06.2018 г. на ОС - Плевен по в. гр. д. № 271/2018 г.
По възражението, че са налице нарушения на ЗПК и ЗЗП, водещи да
недействителност на договора за заем.
От съдържанието на процесния договор с
оглед предмета, страните /качеството на кредитополучателя - физическо лице,
съчетано с липсата на изключенията по чл. 4, ал. 1, 2 и 3 ЗПК/ и съдържанието на правата и задълженията, се
установява договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 Закона за потребителския кредит /ЗПК/ (Обн., ДВ, бр. 18 от 5.03.2010 г., в сила от 12.05.2010 г.),
приложим за процесния договор, тъй като е сключен към датата на влизането му в
сила. След като процесният договор за кредит е с характер на потребителски
договор, то и на основание § 13, т. 1 ДР на Закона за защита на потребителите /ЗЗП/ следва че освен
правилата на ЗПК, които важат за всички договори за потребителски кредит и
уреждат императивните правила за определяне на тяхното съдържание и клаузи,
приложими са и правилата на ЗЗП. Нормите, уреждащи неравноправни
клаузи/нищожността на сделките са от императивен характер и за приложението им,
съдът следи и служебно, защото когато страна се позовава на договор, съдът е
длъжен да провери неговата действителност, респ. нищожност, пряко изводима от
вида и съдържанието на договора, респ. надлежно въведените в процеса, и без да
има позоваване на нищожност /така постановените по реда на чл. 290 ГПК решение
№ 384 от 2.11.2011 г. на ВКС по гр. д. № 1450/2010 г., I г. о., ГК и решение №
23/07.07.2016 г. постановено по т.д. № 3686/2014 г.
на ВКС, І т.о../, още повече, че в отговора на исковата молба ответникът се е
позовал на ЗЗП и ЗПК, за да обоснове възражението си за
недействителност/нищожност на процесния договор, респ. на клаузи от него. По
отношение конкретизацията на въведената от потребителя
недействителност/неравноправност, с решение № 237/20.01.2017 г. по т.д.№
2927/2015 г. ВКС, І т.о. по реда на чл. 290 ГПК е прието, че потребителят, който се
позовава на неравноправен характер на клауза от договора/недействителност на
договора, не следва да конкретизира твърденията си чрез посочване с коя от
хипотезите, предвидени в чл. 143 ЗЗП, респ. предвидени в чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК, е налице противоречието. Или, съдът
следва да се произнесе по възражения за нищожност поради неравноправен характер
на клаузи в потребителски договор, респ. за недействителност на потребителски
договор и когато страната, направила възражението за
нищожност/недействителност, не е посочила конкретна законова норма, на която
противоречи договорът/ клаузата от него.
Въззивният съд намира, че процесният
договор съдържа изчерпателно и в цялост всички законоустановени
реквизити, относно изискванията на чл. 10 и чл. 11 ЗПК, по следните съображения:
Договорът е сключен в писмена форма и
отговаря на императивните изисквания на ЗПК. Посочени са индивидуализиращи
данни за страните, размерът на получената сума, общият размер, който
потребителят следва да върне, годишен процент на разходите, лихвен процент,
фиксиран годишен лихвен процент, съдържа погасителен план, в който са отразени
размерът, броят, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски.
Съгласно чл. 11, ал. 1, т.11 от ЗПК погасителният план към
договора трябва да съдържа информация за размера, броя, периодичността и датите
на плащане на погасителните вноски, а последователността на разпределението на
вноските между различните неизплатени суми - само в случай че са дължими при
различни лихвени проценти за целите на погасяването. В настоящия случай
договорът съдържа погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по
брой, размер и падеж, а тъй като договорът е сключен при фиксиран лихвен процент за целия срок на
договора и за всички вземания по него изискването за посочване
последователността на разпределението на вноските е неприложимо.
По аналогични на гореизложените причини е
неприложимо и изискването на чл. 11, ал. 1, т. 9а ЗПК, тъй като внимателният прочит на
разпоредбата, тълкувана във връзка с § 1, т. 6 от ДП на ЗПК налага извода, че
пълната редакция на текста е свързана с изчисляване на приложимия към договора
за потребителски кредит променлив лихвен процент по кредита. Следователно
задължението за разписана методика, определяща начина и реда за промяна на
лихвения процент като един от компонентите на договорната лихва, не касае
настоящата хипотеза, защото договорът е сключен при фиксиран
лихвен процент за целия срок на договора, а не променлив - поради което е
достатъчно да бъде посочен размерът на същия, което е сторено по договора, като
по делото не се твърди и не е установена едностранна промяна от страна на ищеца
на параметрите по кредита.
Изискване за посочване отделно на
главницата и лихвата в рамките на отделната погасителна вноска е въведено с
разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.12 ЗПК, която касае ситуация, в която
потребителят погаси предсрочно главницата по срочен договор за кредит и при
която за него се поражда право да получи нов погасителен план, и в този само
случай планът трябва да съдържа разбивка на всяка погасителна вноска, показваща
погасяването на главницата и лихвата, изчислена на базата на лихвения процент.
В тази връзка е и разпоредбата на чл. 11, ал.3 ЗПК, според която когато се прилага ал.1,
т.12, кредиторът предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във
всеки един момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящи плащания. От страна на заемателя
не е доказано, че е направил постъпки да извърши предсрочно погасяване на
отпуснатия заем, ето защо в настоящия случай тази хипотеза също не е налице.
Освен това не е налице и основание за
недействителност поради противоречие с чл. 19, ал. 4 от ЗПК, тъй като годишният процент на разходите
не надвишава пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в
левове и във валута, определена с постановление на МС на Р България.
В горния смисъл вж. Решение
№ 32 от 30.01.2018 г. на ОС - Перник по в. гр. д. № 687/2017 г. и Решение № 50 от 19.02.2018 г. на ОС -
Перник по в. гр. д. № 686/2017 г.
По възражението, че ответникът не е бил запознат с условията по договора,
за което свидетелствало че същите не са били предадени на ищеца – цесионер и
съответно не са и приложени към исковата молба.
При положение, че договора за
потребителски кредит не е сключен при Общи условия не може да се говори за
нищожност на договора, на основание чл. 11, ал. 2 от ЗПК във вр. с чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, поради противоречие с императивна правна
норма. Освен това, от разпоредбата на чл. 11, ал. 2 от ЗПК не може да се направи извода, че Общите
условия към договора за потребителски кредит представляват задължително
съдържание на договора за потребителски кредит. Текстът на закона има предвид
само случаите, когато договора е сключен при Общи условия. Няма текст в ЗПК,
който да предвижда договорите за потребителски кредит задължително да се
сключват при Общи условия. Така и Решение № 494 от 28.12.2018 г. на ОС -
Пазарджик по в. гр. д. № 776/2018 г.
Договорът е подписан от ответника, като не
се спори, че подписа е положен именно от ответника в т.ч. на всяка страница
/л.11-17 РС/. Ето защо, съдът приема че ответникът е обвързан с условията на договора.
Съдът не констатира да е налице нарушение
на императивна материалноправна норма, което на основание чл. 22 от ЗПК да води до недействителност на договора.
Не се установиха и неравноправни клаузи по смисъла на чл. 143 във вр. с чл. 146
ЗЗП.
Съдът не установи някое от възраженията в
жалбата да е основателно, както и не установи да е допуснато нарушение на
императивна материалноправна норма при постановяване на обжалваното
първоинстанционно решение.
По възражението на жалбоподателя, че непосочването на цената в договора за
цесия представлява липса на съществен елемент, водещ до нищожност на сделката
поради липса на основание.
Правното основание на сключването на цесия,
би могло да бъде различно - продажба, замяна, дарение, даване вместо изпълнение
и пр.
Така и постановеното по реда на чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК Определение № 790 от
18.11.2013 г. на ВКС по ч. т. д. № 2946/2013 г., I т. о., ТК.
Правното основание на процесния договор за
цесия безспорно е продажба, като страните в § 3 са посочили начина на
определяне на покупната цена, срока и начин на плащането й /л.20-26 дело РС/.
За длъжника
липсва правен интерес да възразява срещу възмездността
на сделката и за съда не е предвидено служебно задължение да следи за каузата.
Въпреки това, в случая цена между страните по цесията е уговорена, но за
размера на същата не са представени доказателства от ищеца. Дори да не е
определена цена се счита, че страните са се съгласили с цената, която
обикновено се плаща по време на сключване на продажбата за същия вид стока или
при подобни обстоятелства, доколкото същите са търговци (чл.326, ал.2 ТЗ).
Практиката на ВКС дори допуска цената да бъде определяема, като бъде уговорен
единствено начинът, по който тя ще бъде определена (Виж напр. Решение № 288 от
2.07.2012 год на ВКС по гр.д. № 783/2011 год., IV г.
о., ГК и Решение № 514 от 6.12.2011 год. на ВКС по гр. д. № 905/2010 год., IV
г. о., ГК). Няма пречка дори цената да не се съдържа в самия договор, а да се
извлича от друг документ подписан между страните, какъвто се явява Приложение №
1. Предвид тези изводи, не може да се говори за нищожност на цесията поради
липса на основание. Следва да се отчете и че прехвърлянето на вземане е
принципно неформален акт и съдържанието на конкретната сделка между
кредиторите, извън договорената промяна на собствеността върху вземането, не
засяга по никакъв начин длъжника, поради което и не може да служи за
обосноваване на защитата му. Затова, дори и представеното по делото извлечение
от приложение към договора за цесия да не е достатъчно за установяване на
принадлежността на процесното вземане към цедираното портфолио, фактическото
признание от страна на първия кредитор чрез изрично потвърждаване на това
задължение като принадлежащо на цесионера /л.27 дело РС/е достатъчно за да бъде
установена цесия в полза на този нов кредитор. Въззивният съд намира за
установена легитимацията на ищеца като цесионер по валидна цесия именно по
отношение на задълженията, произтичащи от договора за заем, отпуснат на въззиваемата.
Съответно въз основа на цесията новият кредитор може да търси изпълнение от
длъжника, след като цесията му бъде противопоставена. Така и окончателните Решение
№ 537 от 28.07.2017г. по въззивно търговско дело № 327/2017 г. по описа на
Окръжен съд – Варна и Решение № 451 от 03.06.2015г. по въззивно търговско дело
№ 438/2015 г. по описа на Окръжен съд – Варна.
По така изложените съображения, въззивната
жалба, в допустимата й част, е неоснователна. Тъй като изводите на въззивната
инстанция съвпадат с тези на районния съд, обжалваното решение следва да бъде
потвърдено в обжалваната с допустимата жалба част.
По разноските.
С оглед изхода от правния спор пред
настоящата съдебна инстанция основателна се явява претенцията на въззиваемата
страна за присъждане на разноски. На основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал.1 ГПК въззивника следва да бъде осъден да заплати на
въззиваемата страна сумата от 300.00 лв. за направените по делото разноски - за
платено възнаграждение на особения представил на въззивника.
Съдът определя размер за
юрисконсултското възнаграждение на въззиваемата страна, по реда на чл. 78, ал. 8 от ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 във вр. с ал.2 от Наредбата за
заплащането на правната помощ в размер на 300 лв. Искането за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение за разликата до пълния му претендиран размер от
350 лв. следва да се отхвърли като неоснователно.
Така мотивиран, съдът,
Р Е Ш И:
ПРЕКРАТЯВА като недопустимо производството
по въззивно гражданско дело № 20/2019 г. по описа на Окръжен съд – Разград, в ЧАСТТА по жалба на В.П.Т., ЕГН ********** с постоянен и настоящ адрес ***,
с която жалба се обжалва Решение № 423 от 20.11.2018 г. по гр.д № 2875/2018 по
описа на РС – Разград, ЧАСТТА с която съдът е постановил следното: „ОТХВЪРЛЯ ИСКОВЕТЕ за заплащане на сумата 18 лв. /осемнадесет
лева/ такса разходи/ и 565,50 лв. /петстотин шестдесет и пет лева и петдесет
стотинки/ неустойка за неизпълнение на договорно задължение за периода
18.01.2017 г. – 17.06.2017 г. като НЕОСНОВАТЕЛНИ И НЕДОКАЗАНИ.“
В ОТХВЪРЛИТЕЛНАТА му част Решение № 423 от
20.11.2018 г. по гр.д № 2875/2018 г. по описа на РС – Разград е влязло в сила
поради липса на подадена допустима въззивна жалба.
ПОТВЪРЖДАВА В ОСТАНАЛАТНА МУ ЧАСТ Решение № 423 от
20.11.2018 г. по гр.д № 2875/2018 г. по описа на РС – Разград.
ОСЪЖДА В.П.Т., ЕГН ********** с постоянен и настоящ
адрес ***, ДА ЗАПЛАТИ на „Агенция за събиране на вземания“ЕАД, ЕИК ******** със
седалище гр.София и адрес на управление ж.к.“Люлин“, №10, бул.“П. Д.“, №25,
офис-сграда „Лабиринт“, ет.2, офис 4, следните суми:
-
300.00 лв. /триста лева/ - представляващи разноски по
въззивно гражданско дело № 20/2019
г. по описа на Окръжен съд - Разград за платено възнаграждение на особения
представил на В.П.Т., на основание чл. 81 и чл. 273 във връзка с чл. 78, ал.1 ГПК,
-
300.00 лв. /триста лева/ - представляващи юрисконсултското
възнаграждение по въззивно гражданско дело № 20/2019 г. по описа на Окръжен съд – Разград, на осн. на основание чл. 81 и чл. 273 във вр. чл. 78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 от ЗПП, вр. чл. 25, ал. 1 във вр. с ал.2 от Наредбата за
заплащането на правната помощ по въззивно гражданско дело № 20/2019 г. по описа на Окръжен съд – Разград, като отхвърля искането
за присъждане на юрисконсултско възнаграждение за разликата до пълния му
претендиран размер от 350 лв., като неоснователно.
Решението е окончателно и не подлежи на
касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 3, т.1 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.
НР